Принцът се жени

27

— Ето го! — Граф Дюбел стоеше зад Сорша и дъхът му топлеше врата й. — Твоят красив млад герой. Как мислиш, дали се досеща за примката, която го чака?

— Нямам представа — отвърна тя.

Рейнджър вървеше предпазливо към тях и се оглеждаше на всяка крачка, като че ли очакваше засада.

— Може би не. В лова има правило, според което жертвата никога не поглежда нагоре. Сега ще се уверим, че то е общоизвестна истина. — Граф Дюбел плъзна пръст по рамото й.

Кожата й настръхна при докосването му.

— Но смятам, че даже и възлюбеният ти да се досети, ще влезе в капана заради теб. Той е такъв благороден принц. — Дълбокият, съскащ глас на графа се гавреше със самата идея за благородството като такова. — Доколкото го познавам, вероятно има някакъв недомислен план за спасението ти. Непрекъснато напомням на народа си какъв ужасен водач беше Рейнджър. А в случай че забравят какъв недорасляк беше съпругът ти, наел съм войници и членове на гвардията, които са ми верни както на семействата си.

Значи граф Дюбел умишлено подбираше хора като Хюбърт. Хора с отговорности. Хора, които се поддаваха на заплаха.

— Приближава… още малко… — Нехайно, сякаш не си даваше сметка какво върши, Граф Дюбел започва да целува рамото й.

Обзе я погнуса от смрадливия му дъх.

Рейнджър видя какво прави графа и хукна към тях.

Искаше да му извика да се върне, но знаеше колко безполезно ще бъде.

Граф Дюбел почна да се хили под мустак. Сорша отчаяно се огледа наоколо.

Жулиен стоеше недалеч от тях и поделяше вниманието си между приближаващия Рейнджър и съпруга си, който милваше чужда жена.

Батист беше захвърлил въжето и извадил мускета. И Хюбърт беше с пушка в ръка. Също братът на Батист и останалите членове на стражата.

Кръвта на Сорша се смрази във вените. Тя се помъчи да се отскубне и да се затича надолу по хълма. По-късно си даде сметка, че е действала по инстинкт.

Граф Дюбел я хвана и болезнено изви ръката й. Точно когато Рейнджър застана под мрежата, Едигио извика:

— Сега!

Одеялото и мрежата се спуснаха върху Рейнджър, който започна да се мята неистово.

— Мрази тесните тъмни пространства! — извика граф Дюбел. — Напомнят му за стария дом в моята тъмница.

— Рейнджър, недей, Рейнджър! — Сорша стискаше палци, мъчейки се да му предаде част от силата си по въздуха.

Уви, без полза. Старанията й се оказаха напразни. Налагаше се да направи нещо.

— Това е вечният проблем с нашия принц Рейнджър. Не предлага голямо развлечение, защото се предава толкова лесно. — Граф Дюбел разочаровано сви рамене.

Сорша трябваше да отклони вниманието. Какво беше казала Мадам? Мъжете винаги се заплесваха по… не по секс, по нещо друго…

— Ами добре — въздъхна граф Дюбел. — Застреляйте го и да се приключва.

— Застреляйте го? — Сорша не можеше да скрие изумлението си. — Нали щеше отново да го хвърлиш в тъмницата?

В очите на графа проблеснаха смъртоносни искрици.

— Не и този път, сладурче. Твоят принц ще умре.

Стражите вдигнаха пушки.

Мадам твърдеше, че мъжете си умират за женски тупаник.

Сорша освободи китките си, изкрещя „курва!“ и се нахвърли върху графинята. Сграбчи с две ръце русата коса на Жулиен и я задърпа. Кокът устоя само в първия момент — във втория Сорша с олюляване отстъпи назад, стиснала майсторски изработена перука и придържащите я игли.

Жулиен стоеше разкрита — късата й, тънка косица беше пепелява на цвят. Тя попипа главата си и запищя от болка и гняв.

Сорша изпита мигновено задоволство. Беше успяла. Не гръмна нито една пушка. Всички очи бяха приковани в нея и Жулиен.

Тогава графинята на свой ред се нахвърли върху нея и тежестта й повали Сорша по гръб на земята.

— Кучко, ще те утрепя, да знаеш! — кресна Жулиен и така я зашлеви, че ушите й звъннаха. После Сорша заби лакът в гърдите й.

Жулиен се преви надве, мъчейки се да си поеме дъх.

— Ти предаде Рейнджър! — Сорша я стисна за гушата, повали я, възседна я и я цапардоса. Буйният й гняв беше изненада и за самата нея. — Погаври се с доверието му! Гледаше как го пребиват! Уличница! Предателка!

Жулиен размахваше ръце под нея, удряше я, но гневът на Сорша й даваше предимство. Като в просъница чу как тълпата аплодира и им подвиква насърчения, сякаш присъства на бой на котки.

Не й пукаше. Нищо не можеше да помрачи задоволството й.

Жулиен си го заслужаваше.

В разгара на битката някой сграбчи Сорша за ръцете и я издърпа.

Двама стражи. Сорша се нахвърли и върху тях. Жулиен се изправи на крака и я фрасна право в лицето.

— Помиярка! — Юмрукът й се приготви да удари наново. Граф Дюбел я стисна за китката. Сорша чу нечий умоляващ глас в ухото си:

— Ваше височество, на колене ви се моля…

Това беше Хюбърт, който я удържеше и се мъчеше да я предпази.

Всички около тях, мъже и жени от свитата на узурпатора, се смееха и дюдюкаха. Тънката косица на Жулиен беше оцапана с кал. Петна от трева помрачаваха съвършения й кадифен костюма за езда. Кръв се стичаше от едната й ноздра. Тя се задъхваше от яростни ридания. Сълзите образуваха вадички през калта по лицето й.

Приличаше на някоя мръсна повлекана и Сорша бе доволна. Доволна, горда и вбесена. Реши, че вероятно не изглежда по-добре от графинята, но не даваше пукната пара. Време беше някой да даде на Жулиен урок и Сорша се радваше, че тя е била този някой.

Ако съдеше по вдигнатите палци и потайните усмивчици, май всички споделяха мнението й.

— Впечатлен съм, принцесо — бавно проточи граф Дюбел.

— Какво? — разяри се Жулиен. — Как смееш да я хвалиш?

— Но това няма да спаси съпруга ти. — В сините очи на графа блестеше хладно пламъче. Той махна към стражите. — Огън по принц Рейнджър!

— Не! — Сорша се нахвърли върху един от стрелците.

Докато мускетите гърмяха, Хюбърт я дръпна назад.

— Не!

Вълненото одеяло и мрежата се покриха с дупки от куршумите. Платът димеше.

Тълпата ахна, застинала от ужас.

— Кралят… — дочу се нечий шокиран шепот. Вцепенена от ужас, Сорша се огледа наоколо си. Мъжете стояха втрещени. Жените притискаха ръце към устата си, а в очите им имаше сълзи. Жулиен притискаше ръка към сърцето си.

Дори разгулните придворни хранеха съмнения относно убийството на законния си владетел.

Пръстите на Сорша се свиха като нокти на хищна птица. Искаше да убие този човек. Искаше да заридае. Искаше да умре.

— Най-сетне! Най-сетне! Махнете мрежата! — Граф Дюбел се ухили широко. — Нека видим тялото.

Сорша искаше да закрие очите си. Но не можеше да не гледа. От всичко на света най-много й се искаше да не види трупа на Рейнджър.

Желанието й се сбъдна.

Стражите махнаха мрежата. Под нея лежеше сламено чучело, чиито ръце бяха извити в груб, но красноречив жест.

От наблюдателницата си в сенките на дърветата Рейнджър видя как лицето на граф Дюбел се обля в червенина. Чу шумното ахване на Жулиен и забеляза как тя се притисна в съпруга си. Чу изненадания и тревожен шепот на придворните. Всичко това му достави неизмеримо удоволствие.

И по-важно, Сорша се беше вторачила в чучелото и се усмихваше радостно. Потърси го с блеснали очи и той едва се сдържа да не отиде при нея и да я грабне в прегръдките си. Но битката още не бе приключила. Граф Дюбел махна отсечено на стражите. Един от младите, арогантни глупаци се втурна надолу към поляната, преобърна чучелото, разбута шумата около него и намери скритите дъски. Избута една дъска с лъснатия си до блясък ботуш и откри изкопа, през който Рейнджър беше избягал.

Руменото лице на графа прежълтя от гняв. Той направи няколко крачки към безполезния си капан, после яростно се завъртя към жена си.

— Ти си виновна!

В този миг Рейнджър излезе от сенките с ръка на меча си и с поглед, закован в граф Дюбел.

— Надали сте изненадан от този обрат. Както всички добре знаем, единственото, на което ме научихте, е да копая дупки.

Узурпаторът повдигна треперещ пръст:

— Застреляйте го сега!

— Пушки долу! — изкрещя един от стражите. Рейнджър го позна — Хюбърт. Той беше в гвардията още по управлението на баща му. Някак си се беше задържал на поста си и до ден-днешен. Но изминалите единайсет години бяха оставили отпечатък на циничност върху решителното лице.

— Който насочи оръжие към нашия принц, ще отговаря лично пред мен! — изкрещя Хюбърт.

Граф Дюбел грабна първия попаднал му пистолет, прицели се с плавно движение и стреля.

Хората на Рейнджър се появиха навсякъде сред придворните с извадени мечове и вдигнати мерници.

Но граф Дюбел не беше стрелял по Рейнджър. Беше прострелял Хюбърт в гърдите.

Едрият войн се олюля, на лицето му се изписа изненадана и той се строполи на земята като отсечен дъб.

Сорша изпищя и падна на колене до него.

Придворните започнаха да надават ужасени викове и побягнаха панически, като стадо приклещени сърни.

Навъсените хора на Рейнджър ги възпряха.

Рейнджър излезе от сенките.

— Армията на Бомонтен е разположена пет мили надолу по пътя и само чака сигнал, за да навлезе в Ришарт насилствено. Но има по-лесен начин, графе. Ти и аз… ще се бием и победителят печели страната.

— А победеният?

— Победеният губи живота си. — Рейнджър беше наясно какво рискува. Граф Дюбел изпитваше неестествена страст към оръжията и неистово се боеше от похищение срещу живота си. Упражняваше се с всички огнестрелни и хладни оръжия, тренираше ръкопашен бой. Беше по-възрастен от него, но също така беше як, пъргав и безпощаден. По-важно, населяваше кошмарите му като някой всесилен демон.

Граф Дюбел знаеше това. Той бавно разтегли устните си в жестока усмивка, която Рейнджър беше виждал многократно. Беше я виждал всяка година, когато тъмничарите го изкарваха от килията му. Виждаше я, когато хленчеше, плачеше и молеше милост от човек, който беше безмилостен.

— Да. Победеният губи живота си. — Студеният глас на графа произнесе думите с наслада.

Този тон. Това изражение. Рейнджър усети как кожата му се свива в отчаян опит да избегне ударите, които беше приучен да очаква.

Не биваше да забравя — не биваше — че Дюбел е убил баща му, хвърлил е в затвора приятелите му, съсипал е страната му. Графът беше отвлякъл съпругата му и ако му се отдадеше възможност, щеше да я пребие, изнасили и убие. Всички зависеше от днешната му победа. Трябваше да се съсредоточи върху едно нещо — да надвие Едигио Дюбел. Нищо друго нямаше значение.

Двамата мъже отидоха в средата на сечището.

Граф Дюбел погледна новия млад командир на стражата.

— Батист, знаеш какви са задълженията ти.

Младежът не можеше да откъсне поглед от тялото на Хюбърт, от Сорша, която се беше превила над него, от кръвта по ръцете й, от сълзите в очите й.

— Знам наистина — кимна той, разкопча ножницата си с меча и я остави на земята.

— Да не си се побъркал? — изсъска му графът.

— Не, милорд. Напълно съм с разума си. — Младежът говореше с треперлив глас, но ръцете му бяха скръстени пред гърдите, брадичката — гордо вдигната, а погледът — суров. — Не трябваше да убивате Хюбърт, милорд. Татко казва, че той е… че беше добър човек.

— Татко — презрително се засмя Дюбел. — Ти на кого дължиш лоялност?

Рейнджър плъзна поглед към Сорша. Тя бавно се изправи. Тялото на Хюбърт лежеше в нозете й. Тя се втренчи в Батист — твърдо и непреклонно. Батист отговори на нейния поглед и се прокашля.

— Не знам, милорд. Наистина не знам.

Вбесеният граф Дюбел се обърна към друг от младите гвардейци. Ръката на момчето трепереше толкова силно, че то едва успя да разкопчае ножницата, но накрая и неговият меч се озова на земята. Младежите се събраха и се приближиха до Хюбърт. Един свали сетрето му и с него покри лицето на починалия. Вдигнаха тялото и го положиха в каруцата.

— Изглежда твоите стражи вярват, че битката трябва да е честна. — Рейнджър отпусна меча си надолу. Граф Дюбел атакува с бързината на гърмяща змия.

— Твърде лошо! — извика той.

Рейнджър вдигна меча нагоре, но за жалост закъсня. Успя да отрази смъртоносния удар на Дюбел, но острието се заби в рамото му чак до костта.

Графът отскочи назад и прихна.

Болката, присмехът зашлевиха Рейнджър като хвърлена ръкавица. Изведнъж съзнанието му заработи с кристална яснота и всякакъв страх изчезна като изтрит с вълшебна пръчица.

Най-лошото се беше случило. Граф Дюбел беше пролял първата кръв.

Е, и?

Важно беше кой ще пролее последната кръв.

Чу неодобрителните възгласи на тълпата. Без съмнение и граф Дюбел ги чу. Затова Рейнджър изви устни в усмивка.

За една предателска секунда графът отвори широко очи, в която си пролича ужасът му. После ги затвори и се опита да замаскира изблика на страх и неприязън.

Той мразеше Рейнджър и омразата му се простираше отвъд всякакви граници. Мразеше го, задето е оцелял, мразеше го, задето изобщо се е раждал. И се страхуваше от законните му претенции върху трона.

Усмивката на Рейнджър стана по-широка. Неприязън и страх. Насърчителни знаци. Още по-добре беше, че граф Дюбел не може да скрие чувствата си. Това говореше за загуба на контрол.

По ръката на Рейнджър се стичаше кръв. Той усети, че два от пръстите му са изтръпнали и прехвърли меча в другата си ръка.

— Хайде, графе! Докато ти си се упражнявал с меча, аз скитах по света и търсех своята принцеса. И… още нещо. Какво ли беше то? Ах, да, гниех в тъмницата си, а ти ме пребиваше с пръчка.

— Когато свърша с теб, ще гниеш в гроба.

Сорша потрепери при тези безжалостни слова, после потрепери отново, когато без предупреждение мечът му се устреми към Рейнджър.

Но Рейнджър ловко парира удара.

— Прав сте, разбира се — отговори той, ухилен до уши. — En garde е толкова изтъркана фраза.

Сорша трябваше да е доволна, че съпругът й намира сили да се шегува… но й се щеше той да спре с приказките и да се бие. Рейнджър трябваше да победи! Не заради нещастната си страна, заради трона или короната, а защото бушуващите в гърдите й чувства на негодувание се криеше толкова силна любов, че беше почти нетърпима.

Когато мечовете проблеснаха сред шарените сенки, сърцето й се свиваше от ужас и биеше неистово при всеки сблъсък на остриетата. Дишането й се учести, сякаш самата тя участваше в битката.

— Няма да изкараш дълго така — запъхтя се граф Дюбел. — Губиш кръв.

— Вярно — съгласи се Рейнджър и с едно толкова бързо движение, че Сорша едва успя да го проследи с поглед, преодоля защитата на графа и разряза бузата му до устата.

Мъжете започнаха да мърморят, а жените — да хленчат. Когато кожата се раздели и показа зъбите, Жулиен изпищя.

Сорша се засмя, обзета от диво задоволство. Не изпитваше капчица жал към граф Дюбел. Ако можеше, тя би го убила със собствените си ръце заради болката и смъртта, които бе причинил.

— Така. Сега и ти губиш кръв. — Рейнджър държеше меча си в готовност, докато графът изследваше с пръсти пораженията върху челюстта си.

— Ти, безпризорен кралски помияр! — Узурпаторът говореше странно, сякаш не можеше да артикулира думите. — Ти ме обезобрази!

Мечовете звъннаха отново. Този на Рейнджър пак проблесна. Граф Дюбел парира, но и на другата му буза цъфна кърваво цвете. Той се олюля назад.

Рейнджър отново спря и зачака.

— Така. Това сигурно ще ти оправи настроението. Два симетрични среза.

Графът се обърна и погледна съпругата си. При гледката на лицето му — лице на самата смърт — огромните, красиви очи на Жулиен се отвориха широко от ужас. Тя притисна ръце към устата си, обърна се и повърна.

Когато граф Дюбел отново се извърна към Рейнджър, в погледа му се таеше смъртоносна заплаха. Той се нахвърли върху противника си с поредица от толкова бързи удари, че стоманата блестеше от ярост.

Някога Рейнджър може и да е имал подобна сръчност, но е било твърдо отдавна. Оттогава беше скитал по света в търсене на… Сорша.

Обаче мечът му затанцува с този на узурпатора, отвръщайки на предизвикателството.

Някой леко докосна ръката на Сорша.

— Рейнджър вероятно не е толкова добър фехтувач като графа, но показва удивителна способност да го изважда от равновесие — тихо прошепна един топъл женски глас.

Сорша си спомни една от аксиомите на баба си:

— Затворникът опознава страховете на тъмничаря така добре, както тъмничарят — болката на затворника.

— Рейнджър се представя доста добре. — Сорша усети нечие друго докосване. — Не позволява на графа да наложи бърз стил на игра.

— Ето ви нагледен пример за разликата между младостта и опита. Граф Дюбел се поти като свиня, каквато всъщност е.

Гласовете й се струваха смътно познати, но точно сега Сорша не се интересуваше чии са. Не можеше да погледне тези жени. Цялата й концентрация отиваше за Рейнджър. Не можеше да мигне дори. Искаше й се да помогне, но беше само зрител.

Една от жените стисна ръката й.

— Рейнджър няма да загуби, защото се бие за теб.

Това утешение я раздразни. Разсея се за миг и й се прищя да запищи. Не виждаха ли тези жени какво се случва? Не виждаха ли как мечовете проблясват сребристи във въздуха, как слънцето позлатява остриетата им, как кръвта се стича от раната на Рейнджър, как главата на смъртта се е настанила върху раменете на граф Дюбел? Сблъсъкът на стомана изпълни сетивата на Сорша. Не осъзнаваха ли тези жени, че Рейнджър може да умре?

— Той се бие за живота си — рязко отвърна тя.

Втората жена я прегърна и рече утешително:

— Да, разбира се. За живота си, за страната си, за любовта си.

— Любовта ще му даде сили — увери я първата жена.

Той не обичаше Сорша, но ако любовта даваше сили, нейната щеше да стигне и за двама им.

За пръв път от началото на дуела тя си пое дълбоко дъх и прие утехата на двете жени.

А граф Дюбел се развихри още повече.

Рейнджър започваше да се уморява. Гърдите му се надигаха тежко. Той отново и отново вдигаше меча, за да се отбранява.

Граф Дюбел демонстрираше техниката, която бе усъвършенствал през всичките тези години. Докато изтикваше Рейнджър все по-назад, бледите му очи блестяха от злост.

Сорша чу виковете — насърчения за графа да довърши противника си и по-тихи викове за Рейнджър да се държи. Щеше й се да извика на Рейнджър, но устата и беше пресъхнала, а обзелата я болка — твърде мъчителна.

Граф Дюбел изтикваше Рейнджър към края на стръмната скала, която се спукаше към поляната, на която бе устроен капана. Узурпаторът бе задъхан, но се усмихна и каза:

— Ще умреш, където предвидих.

Рейнджър се подхлъзна и падна на коляно. Граф Дюбел приготви меча си за фаталния удар.

И с едно толкова внезапно движение, че на Сорша й секна дъхът, Рейнджър проби защитата на графа и мечът му се заби право в гърдите на противника.

Граф Дюбел се олюля, набучен на меча, с лице, застинало в изражение на изненада.

— Не! — каза му Рейнджър. — Няма! — Той измъкна острието, хвана графа под коленете и го метна от скалата.