Резерватът на таласъмите

14

— Ще ви закарам при задния вход — обясни шофьорът. — Отпред гъмжи от вестникари. По-късно ще си отидат, но сега са цели тумби. Мис Клейтън предположи, че няма да искате да ги срещате.

— Благодаря. Много сте внимателен.

И той си каза, че и сега както обикновено Нанси си бе присвоила привилегията да се разпорежда с живота на другите.

Къщата й се намираше на ниския склон, ограждащ западния край на езерото. Вляво водата нежно блестеше под току-що изгрялата луна. Фасадата на къщата се озаряваше от светлини, но задният вход беше тъмен.

Колата сви от магистралата и бавно се заизкачва по една тясна алея с масивни дъбове от двете й страни. Уплашена птичка с крясък литна, разтревожена и отчаяна заудря с криле и за миг попадна в светлината на фара. Две разярени кучета се спуснаха в тунела на алеята, разделиха се и затичаха от двете страни на колата.

Шофьорът се захили злорадо:

— Ако вървяхте пеш, жив щяха да ви разкъсат.

— Но защо? — попита Максуел. — Защо пък сега глутница кучета трябва да охраняват Нанси?

— Не са на мис Клейтън — отвърна шофьорът. — На друг са.

Въпросът беше на езика на Максуел, но той го сподави.

Шофьорът свърна в алеята, която минаваше под изящни арки и спря колата.

— През задната врата — каза той. — Не чукайте. После — право през вестибюла покрай витата стълба. Гостите са в приемната.

Максуел понечи да отвори вратата на колата, но се поколеба.

— За кучетата не се тревожете — успокои го шофьорът. — Познават колата. Слезе ли някой от нея, не го закачат.

Всъщност нямаше и следа от кучетата. Максуел бързо изкачи трите стъпала, отвори задната врата и стъпи във вестибюла.

Той беше тъмен. Слаба светлина проникваше по витото стълбище — явно бяха оставили на втория етаж да свети. Но само толкова, друго осветление нямаше. Някъде от предната част на къщата се чуваха приглушените звуци от пира.

Постоя миг, без да помръдне, очите му привикнаха с тъмнината и той видя, че вестибюлът продължаваше покрай витото стълбище, после зад него, и към средата на къщата. Там, отзад, имаше вероятно врата или пък рязък завой, който щеше да го отведе при гостите.

Чудно, помисли си той. Ако Нанси е инструктирала шофьора, да го доведе през задния вход, тя трябваше да прати някой да го посрещне или щеше да се погрижи да е светло, за да може да намери сам пътя.

Странно и много неудобно е да пристигнеш по този начин, да се придвижваш слепешката през вестибюла, за да търсиш другите. За миг си помисли да се обърне и да се отправи обратно към дома на Уп. Тогава си спомни за кучетата. Те щяха да са там, щяха да го чакат, а имаха вид на свирепи зверове.

Цялата работа не беше в стила на Нанси, каза си той. Нанси не би направила така. Тук имаше нещо нередно, нещо, което не му харесваше.

Тръгна предпазливо, внимаваше да не се спъне в стол или в маса. Сега виждаше малко по-добре, но вестибюлът все още представляваше тунел без никакви подробности в него.

Мина покрай стълбището, заобиколи го, и сега, след като се лиши частично от светлината му, стана по-тъмно от преди.

Някакъв глас попита:

— Професор Максуел ли е? Вие ли сте, професоре?

Максуел замръзна на един крак, запази равновесие, после внимателно сложи вдигнатия си крак на пода и остана така, без да мърда. Тръпки полазиха по гърба му.

— Професор Максуел — каза гласът, — знам, че сте там.

Всъщност това не беше глас, или по-скоро не приличаше на глас. Нямаше никакъв звук, в това Максуел можеше да се закълне, и все пак той чу думите, може би не толкова в ушите му прозвучаха те, колкото в ума му.

Почувства как в него се надига ужас и се опита да го прогони, но той не го напусна — остана свит някъде в мрака, готов да връхлети отгоре му.

Максуел се опита да заговори, но само преглътна. Гласът рече:

— Изчаках ви тук, професоре. Трябва да разговарям с вас. Във ваш интерес е, както и в мой.

— Къде сте? — запита Максуел.

— Зад вратата, точно вляво от вас.

— Не виждам врата.

Здравият разум не оставяше Максуел на мира. Хуквай и бягай, казваше той. Изчезвай оттук, колкото се може по-бързо.

Но и да хукне и бяга не можеше. Не можеше да си го наложи. И ако избяга, накъде да бяга? Обратно през вратата не ставаше, там го чакаха кучетата. Нито пък можеше да се втурне напред в тъмния вестибюл. Тогава най-вероятно е да се блъсне в нещо, да вдигне страшна тупурдия, да привлече гостите тук и те да го намерят разрошен, в синини, изпотен от страх. Пък и знаеше, затича ли се, ще го обхване паника.

А и без да го намерят в такова състояние, стигаше му, че се промъква при гостите през задния вход.

Ако чуваше просто глас, някакъв глас, нямаше да се плаши толкова, но това бе странен глас, без интонация, груб, механически, почти стържещ. „Не е човешки“ — каза си Максуел. В стаята се намираше извънземно същество.

— Има врата — рече равният, твърд глас. — Една крачка вляво и — бутнете.

Колко нелепа ставаше цялата тая работа, помисли си Максуел. Или трябваше да влезе, или да хукне и да избяга. Можеше да се опита просто да отмине, но знаеше, че още щом обърне гръб на тази скрита врата, ще побегне, и не защото искаше да побегне, а защото трябваше, бягайки по този начин от страха, на който бе обърнал гръб.

Направи крачка вляво, намери вратата и я бутна. Стаята беше тъмна, но от една лампа, намираща се на около ярд отвън, проникваше през прозореца светлина и падаше върху тантуресто същество, застанало в средата на стаята. Топчестият му корем проблясваше от гърчещи се в него фосфоресциращи неща, сякаш група светещи обитатели са затворени в кръгъл съд.

— Да — каза съществото, — съвсем прав сте. Аз съм едно от онези създания, които вие наричате колесати. За времето на посещението ми тук си дадох име, което лесно ще възприемете. Може да ме наричате мистър Мармадюк. Само за удобство, защото, надявам се, разбирате, че не се казвам така. Всъщност ние нямаме имена. Не са ни необходими. Разграничаваме своята индивидуалност по друг начин.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Мармадюк — заговори Максуел бавно, а другояче и не можеше, тъй като устните му, както и цялото му тяло се бяха смразили.

— И аз с вас, професоре.

— Откъде знаете кой съм? — запита Максуел. — Изглежда, изобщо не се съмнявате. Да, и ви е известно, че ще дойда през вестибюла.

— Разбира се — отвърна колесатият.

Сега Максуел виждаше съществото малко по-ясно — издуто тяло, прикрепено на две колела, долната му част приличаше на кофа, в която проблясват и се извиват червеи.

— Вие сте гост на Нанси, така ли? — запита той.

— Разбира се — отвърна мистър Мармадюк. — При това почетен гост на приема й, струва ми се.

— Тогава, би трябвало да сте при другите гости.

— Оправдах се с умора. Малко я извъртях, да си призная, защото аз никога не се уморявам. И така, дойдох да си почина малко.

— И да ме причакате.

— Точно така — отвърна мистър Мармадюк.

Нанси, помисли си Максуел, не, сигурен беше, че Нанси няма нищо общо тук. Беше повърхностна жена, интересуваше се единствено от безкрайните си приеми, но не беше способна на каквито и да е интриги.

— Трябва да поговорим по един въпрос — започна мистър Мармадюк. — Изгодно е мисля и за двама ни. Струва ми се, търсите купувач за голяма стока. Може пък случайно и аз да имам някакъв интерес към нея.

Максуел направи крачка назад и се опита да намери отговор. Но готов отговор нямаше. Макар че би трябвало да знае как стоят нещата, или поне да се беше сетил.

— Нищо не казвате — продължи мистър Мармадюк. — Не е възможно да греша. Несъмнено вие сте агентът по продажбата, нали?

— Да — отвърна Максуел, — аз съм агентът.

Разбираше, че няма смисъл да отрича. По някакъв начин това същество в стаята знаеше за другата планета и за запаса от знания. А може би знаеше и цената. И той се чудеше, възможно ли е колесатият да е направил предложението за Артефакта.

— Добре, тогава — каза мистър Мармадюк — да преминем веднага към сделката и да обсъдим условията. При това, нека не забравяме да посочим и комисионната за вас.

— Страхувам се — обяви Максуел, — че в момента това е невъзможно. Не знам условията. Разбирате ли, първо трябваше да намеря купувач и после…

— Изобщо не трябва да се тревожите — прекъсна го мистър Мармадюк, — защото аз знам това, което вие не знаете. Запознат съм с условията.

— И ще платите ли цената?

— Безспорно — отвърна колесатият. — Нужно е само малко време за това. Трябва да се извършат някои договорки. Направим ли ги веднъж, двамата с вас ще свършим цялата работа и въпросът ще приключи без шум и неприятности. Струва ми се, единственото, което трябва да уточним, е комисионната, която вие напълно заслужавате.

— Предполагам, ще е добра — каза студено Максуел.

— Мислихме — обясни мистър Мармадюк — да ви назначим, „библиотекар“ ли се казва това, на стоката, която купуваме. Ще има доста работа по разработването и систематизирането й. За такова нещо ще ни е необходим човек като вас, и мисля, ще я намерите много интересна. А заплатата, молим ви, професор Максуел, вие определете заплатата и условията за назначаването си.

— Ще трябва да си помисля.

— На всяка цена — каза мистър Мармадюк. — В неща от този род е хубаво да си помисли малко човек. Ще видите, че сме склонни на най-голяма щедрост.

— Не това исках да кажа. Ще трябва да си помисля за сделката. Дали именно с вас да уредя продажбата.

— Вероятно се съмнявате, че сме достойни да купим стоката?

— Може и така да е.

— Професор Максуел — рече колесатият, — съветвам ви да оставите настрана съмненията си. Най-хубаво е изобщо да не питаете към нас никакви съмнения. Защото твърдо сме решили да получим това, което вие предлагате. Затова би трябвало да преговаряте най-охотно с нас.

— Независимо дали искам, или не? — запита Максуел.

— Аз не бих поставил въпроса чак толкова направо — обясни мистър Мармадюк, — но вие се изразихте съвсем вярно.

— Не сте в по-изгодно положение от мен, за да ми говорите с такъв тон.

— Нямате представа какво положение заемаме ние — каза колесатият. — Вашите знания стигат само до определена граница в космоса. Не знаете какво лежи зад тази граница.

Имаше нещо в думите му, в начина по който се казаха, от което по тялото на Максуел премина хлад, сякаш остър, леден вятър от някаква неизвестна част на вселената духна в стаята.

Вашите знания достигат само до известна граница във вселената, беше казал мистър Мармадюк. А какво лежи зад тази граница? Никой не знае, разбира се. Знае се само, че колесатите са си създали империя в някаква област отвъд неясната граница, до която се разпростират човешките проучвания. И през тази граница проникваха ужасни истории, такива слухове, каквито се раждат при всяка граница в отговор на човешкия интерес към онова неизвестно, намиращо се съвсем малко по-нататък.

Редки са били контактите с колесатите, почти нищо не се знае за тях и това по себе си е лошо. Нямало е протегнати ръце, нямало е доброжелателни жестове нито от страна на колесатите, нито от страна на хората или техните приятели и съюзници. Границата лежеше там, в онзи голям сектор в космоса, една безмълвна, мрачна линия, която не пресичаха нито едните, нито другите.

— Ще съм в състояние по-добре да реша — каза Максуел, — ако съм по-осведомен, ако знам повече за вас…

— Знаете, че сме буболечки — отвърна Мармадюк и думите му прозвучаха съвсем подигравателно. — Проявявате нетърпимост…

— Не проявяваме нетърпимост — разсърди се Максуел, — и не мислим за вас като за буболечки. Знаем, че вие сте това, което ние наричаме кошерен механизъм. Знаем, че всеки от вас е колония от същества, подобни на живите форми тук, на Земята, които ние наричаме насекоми, и това ни различава от вас, разбира се, но не повече, отколкото от множество същества по разни други звезди. Не ми харесва думата „нетърпимост“, мистър Мармадюк, защото това предполага, че има основания за търпимост, а такова нещо няма, нито за вас, нито за мене, нито за което и да е друго същество във вселената.

Откри, че се тресе от гняв и се учуди защо изведнъж толкова се разсърди от една единствена дума. Можа да запази спокойствие при мисълта, че колесатите купуват знанията на кристалната планета, а после, при една единствена дума внезапно пламна от гняв. Вероятно защото, каза си той, след като толкова различни раси трябва да живеят заедно, търпимостта и нетърпимостта станаха неприлични думи.

— Добре спорите… и любезно — каза мистър Мармадюк. — Пък и вие може да не проявявате нетърпимост…

— Дори да имаше такова нещо като нетърпимост — продължи Максуел, — не разбирам защо ще негодувате толкова. Тя е по-скоро петно върху тоя, който я проявява, отколкото за онзи, към когото е насочена. Тя е не само петно върху доброто възпитание, но и върху общата култура на всеки. Няма нищо по-глупаво от нетърпимостта.

— Но ако не е нетърпимостта — попита колесатият, — тогава какво ви кара да се колебаете?

— Би трябвало да знам как възнамерявате да използвате стоката. Иска ми се да разбера целта ви. Нужно ми е да знам много повече за вас.

— За да прецените ли?

— Не знам как може да преценява човек в подобна ситуация — отвърна с горчивина Максуел.

— Говорим твърде много — каза мистър Мармадюк. — И разговорът ни е безмислен. Виждам, че нямате никакво намерение да сключвате сделка с нас.

— За момента бих казал, че сте прав.

— Тогава — продължи мистър Мармадюк — трябва да намерим друг начин. Отказът ви ще ни струва много време и неприятности. И ще ви бъдем много неблагодарни.

— Имам чувството, че ще успея да понеса вашата неблагодарност.

— Да си на страната на победителя — предупреди мистър Мармадюк, — е известно предимство, сър.

Нещо голямо бързо мина покрай Максуел. С крайчеца на окото си той улови как внезапно блеснаха светещи зъби и във въздуха се стрелна едно светлокафяво тяло.

— Не, Силвестър! — извика Максуел. — Остави го, Силвестър!

Мистър Мармадюк не се стъписа. Колелата му се завъртяха, той бързо се изви, обърна се в полукръг и отбягвайки атаката на Силвестър се насочи към вратата. Ноктите на саблезъбия изскърцаха пронизително, когато се завъртя в обратна посока. Виждайки, че колесатият връхлита отгоре му, Максуел се отдръпна от пътя му, но едното колело закачи рамото му и грубо го блъсна встрани. Със свистене, като стрела Мармадюк изскочи през вратата. След него профуча Силвестър, дълъг, жилав, светлокафявото му тяло сякаш летеше плавно във въздуха.

— Не, Силвестър — изкрещя Максуел и се хвърли през вратата. Във вестибюла рязко се обърна, подхлъзна се, олюля се нестабилно, но се задържа на краката си.

Отпред бързо се движеше колесатият. Силвестър се намираше съвсем близо зад него. Максуел реши да не хаби повече силите си в безплодно викане по тигърчето, а сам се втурна след тях.

В другия край на вестибюла мистър Мармадюк бързо сви вляво, а Силвестър, вече почти отгоре му, не успя веднага да се обърне и изгуби ценни секунди. Предупреден за завоя, Максуел лесно го преодоля и видя пред себе си осветен коридор, който водеше към късо мраморно стълбище, а оттатък, в салона, с чаши в ръце стояха на малки групички множество хора.

Мистър Мармадюк се насочи към стълбището. Движеше се много бързо. Силвестър беше на един скок пред Максуел и вероятно — на около три след колесатия.

Максуел се опита да предупреди с вик, но не му стигаше дъх, а и събитията се развиваха твърде бързо.

Колесатият се удари в най-горното стъпало, а Максуел се спусна с протегнати ръце. Хвърли се върху саблезъбия и обви с ръце шията му. Двамата се проснаха на пода и докато се премятаха със Силвестър по коридора, с крайчеца на окото си Максуел видя как колесатият отскочи на второто стъпало и започна да се прекатурва.

И тогава изведнъж — писъци на изплашени жени, викове на учудени мъже и звън на счупени чаши. Ето, помисли си Максуел мрачно, Нанси постигна сензация в приема си, каквато не е и очаквала.

Той се стовари до стената в другия край на стълбището, по някакъв начин Силвестър се бе настанил отгоре му и сега се протягаше да близне нежно лицето му.

— Силвестър — каза той, — този път успя. В голяма каша ни забърка.

Силвестър продължи да го ближе, хриптящо мъркане се надигна в гърдите му.

Максуел бутна саблезъбия, успя да се надигне по стената и седна.

Там, на пода зад стълбището, лежеше проснат на една страна мистър Мармадюк, двете му колела лудо се въртяха, а от триенето на долното колело в пода той се люшкаше около оста си.

Карол се качи тичешком по стълбите, спря, подпряла ръце на хълбоците, и се загледа в Максуел и саблезъбия.

— Вие, двамата! — извика тя и се задави от гняв.

— Съжаляваме — рече Максуел.

— Почетният гост — изкрещя тя насреща им и едва не се разплака. — Той е почетен гост, а вие двамата го гоните из вестибюла, сякаш е мишка.

— Явно не сме му причинили големи повреди — каза Максуел. — Виждам, че е цял-целеничък. Нямаше да се изненадам, ако коремът му се беше разкъсал и всичките му буболечки се пръснеха по пода.

— Какво ще си помисли Нанси? — запита с негодувание Карол.

— Струва ми се, ще е във възторг — каза й Максуел. — Такова необикновено нещо не е ставало на приемите, откак огнедишащата амфибия от Копривната система запали коледната елха.

— Измисляш си — заяви Карол. — Не вярвам.

— Честен кръст — настоя Максуел. — Бях тук и го видях. Помагах при гасенето на пожара.

Долу, на пода, няколко от гостите държаха мистър Мармадюк и го обръщаха да застане на колелата си. Малки обслужващи роботи препускаха наоколо, обираха счупените чаши и забърсваха разлятото питие от пода.

Максуел се изправи на крака и Силвестър, дошъл съвсем близо до него, започна да се търка в краката му и да мърка.

Отнякъде беше пристигнала Нанси и разговаряше с мистър Мармадюк. В кръг около тях стояха множество гости и слушаха.

— На ваше място — предложи високо Карол — щях да си обирам крушите оттук колкото е възможно по-бързо. Не мисля, че ще сте добре дошъл.

— Напротив — отвърна й Максуел. — Тук аз винаги съм добре дошъл.

Той тръгна по стълбите. Силвестър величествено крачеше до него. Нанси се обърна и го видя, провря се през обкръжението и отиде да го посрещне.

— Пит! — извика тя. — Значи е истина. Ти си се върнал.

— Разбира се.

— Четох във вестниците, но не повярвах. Помислих го за номер или някаква шмекерия.

— Но нали ме покани — учуди се Максуел.

— Да съм те поканила?

Не се шегуваше. Виждаше се, че не се шегува.

— Искаш да кажеш, че не си изпратила Скаридата.

— Скаридата ли?

— Е, добре, нещо, което прилича на необикновено голяма скарида.

Тя поклати глава и гледайки лицето й, Максуел, малко поразен разбра, че тя остарява. Около ъглите на очите й имаше множество мънички бръчки, които козметиката не бе успяла да скрие.

— Нещо, наподобяващо скарида — продължи той. — Каза, че изпълнява твоя поръчка, че съм поканен на приема. Каза, че ще изпратят кола да ме доведе. Дори ми донесе дрехи, защото…

— Пит — прекъсна го Нанси, — моля те, повярвай ми. Не съм правила всичко това. Не съм те канила, но се радвам, че си тук.

Тя отиде по-близо до него и го хвана под ръка. Лицето й се сбърчи от едва сдържан смях.

— Интересно ще ми е да чуя, какво се случи между теб и мистър Мармадюк…

— Много съжалявам — започна Максуел.

— Не е нужно. Гост ми е и, разбира се, човек трябва да се отнася любезно към гостите си, но той наистина е ужасен. Пит, та той всъщност е досаден, сноб и…

— Не сега — предупреди я Максуел нежно.

Мистър Мармадюк се бе освободил от заобиколилите го гости и търкаляше колелата си към тях. Нанси се обърна насреща му.

— Добре ли сте? — запита тя. — Наистина ли?

— Много съм добре — отвърна мистър Мармадюк.

Той подкара към Максуел и от горната част на тантурестото му тяло изникна ръка като въже, гъвкава, напомняща повече на пипало, отколкото ръка, с три подобни на щипци пръсти в края й. Той я протегна и я надипли върху рамото на Максуел. При този допир Максуел инстиктивно поиска да се отдръпне, но наложи волята си и се принуди да не мърда.

— Благодаря ви, сър — каза мистър Мармадюк. — Много съм ви признателен. Струва ми се, спасихте живота ми. Точно когато паднах, ви видях как скачихте върху звяра. Много героична постъпка.

Притиснат силно до Максуел, Силвестър вдигна глава, отпусна долната си челюст и се озъби с беззвучно ръмжене.

— Нямаше да ви направи нищо лошо, сър — рече Карол. — Кротък е като котенце. Ако не бяхте побягнали, нямаше да ви гони. От глупост си е въобразил, че играете с него. Силвестър обича да играе.

Силвестър се прозя като показа всичките си зъби.

— Тази игра — отвърна мистър Мармадюк — никак не ми харесва.

— Когато ви видях да падате — обади се Максуел, — изплаших се за вас. За миг си помислих, че ще се пръснете.

— О, не е трябвало да се страхувате. Аз съм изключително жилав. Тялото ми е от чудесна материя. Силно и еластично.

Свали ръката си от рамото на Максуел и тя като намаслено въже увисна, гърчейки се във въздуха, за да се прибере обратно в тялото. По повърхността му Максуел не различи никакъв белег, който да показва къде е изчезнала.

— Моля за извинение — каза мистър Мармадюк. — Трябва да видя един човек. — Обърна колелата си и бързо отмина.

Нанси потрепера.

— Тръпки ме побиват от него — рече тя. — Макар, да си призная, той е голяма атракция. Не всяка домакиня може да попадне на колесат. И ще ти кажа, Пит, много връзки пуснах, за да го доведа в къщата си, но сега ми се иска да не съм го канила. Има нещо лукаво в него.

— Знаеш ли защо е тук, на Земята искам да кажа.

— Не знам. Имам впечатлението, че е просто турист. Макар и да не мога да си представя такова същество да бъде просто турист.

— Мисля, че си права.

— Пит — обърна се тя към него, — разкажи ми за себе си. Вестниците съобщават…

Той се усмихна.

— Знам, върнал съм се от гроба.

— Но всъщност, не си. Разбирам, че е невъзможно. Кого сме погребали? Всички, разбираш ли, просто всички бяхме на погребението и всеки си мислеше, че си ти. А не е било възможно да си ти. Каквото и да…

— Нанси — прекъсна я Максуел. — върнах се едва вчера. Открих, че съм мъртъв, апартаментът ми е нает, загубил съм работата си и…

— Изглежда невъзможно. Такива неща в действителността не се случват. Не разбирам как е станало.

— И на мен самия не ми е съвсем ясно — рече й Максуел. — По-късно, предполагам, ще открия повече неща.

— Както и да е — продължи Нанси, — ти си тук, всичко е наред и ако не искаш да говориш за това, ще кажа на всички, че предпочиташ така.

— Много мило от твоя страна. Но от това нищо няма да излезе.

— За вестникарите не се тревожи — успокои го Нанси. — тук няма хора от вестниците. Обикновено ги пусках, няколко отбрани, на които мислех, че мога да се доверя. Но в тях не можеш да имаш доверие. Открих го от собствен опит. Така че няма да те безпокоят.

— Разбрах, че имаш една картина.

— Значи, знаеш за картината. Да отидем да я видим. Тя е най-забележителното нещо, което имам. Представяш ли си, от Ламбърт. При това — изчезнала. По-късно ще ти обясня как се намери, но няма да ти казвам колко ми струва. На никого няма да кажа. Срамувам се от цената й.

— Голяма ли е, или малка?

— Голяма — отвърна Нанси. — И човек трябва да е много внимателен. Толкова лесно можеш да се излъжеш. Дори не заговорих за купуване, докато не я разгледа експерт. Всъщност, двама експерти. Да сверя мненията им, макар, мисля, не беше необходимо.

— И без съмнение, това е Ламбърт?

— Никакви съмнения. Аз самата почти бях убедена. Никой никога не е рисувал като Ламбърт. Но възможно е, разбира се, да са му подражавали и аз трябваше да съм сигурна.

— Какво знаеш за Ламбърт? — запита Максуел. — Нещо повече от нас? Нещо, което го няма в книгите?

— Не. Действително, не много. Нито пък за него като за човек. Защо питаш?

— Защото си така развълнувана.

— Да, наистина. Та малко ли е да намериш една неизвестна картина на Ламбърт? Имам още две от него, но тази е нещо специално. Защото е била загубена. Е, да, всъщност не знам дали „загубена“ е точната дума. Вероятно ще е по-добре да кажа, че никога не се е знаело за нея. Никъде не е отбелязано да я е рисувал. Поне няма запазени сведения. А тя е една от така наречените му гротески. Човек трудно би помислил, че такова нещо може да се загуби, забута или да се случи каквото и да е с него. За някоя от ранния му период, да, това би било допустимо.

Прекосиха стаята, заобикаляйки насъбралите се на малки групички гости.

— Ето я — каза Нанси.

Провряха се през тълпата, която се бе струпала пред стената с картината. Максуел наклони глава, за да я разгледа.

Различаваше се някак си от цветните репродукции, които видя в библиотеката сутринта. Това е, каза си той, от по-големия размер, от колоритността и чистотата на цветовете, което донякъде се губеше в цветните репродукции. Но той разбра, че това не е всичко. Различни бяха пейзажът, и съществата там. Пейзажът — по-скоро земен, пространства със сиви хълмове, кафяви храсти и необичайни папратовидни дървета. Група създания, които биха могли да бъдат гноми, са се запътили нанякъде по далечен хълм; същество, прилично на таласъм седеше под едно дърво и очевидно спеше, облегнато на ствола, прихлупило някаква шапка над очите. И други същества имаше — страшни, цинични, с гнусни тела и лица, смразяващи кръвта в жилите.

Върху билото на далечен хълм с плосък връх, в подножието на който се събираше голяма тълпа от разни същества, се открояваше малко черно петно на фона на сивото небе.

Максуел ахна от учудване, бързо се приближи, спря се и застана неподвижен, изопнат, страхуваше се да не се издаде.

Струваше му се невъзможно никой да не го е забелязал. Сигурно някой го е забелязал, но не е сметнал, че си заслужава да го споменава, или пък не е бил сигурен и не е пожелал да каже нищо за него.

Но за Максуел нямаше съмнение. Беше сигурен в това, което виждаше. Онова малко, черно петно на далечния връх беше Артефакта!