Резерватът на таласъмите

3

Моторът изпращя и замря. За миг машината избуча и замлъкна. Въздухът пронизително изсвистя, ударил се в металната повърхност.

Максуел бързо погледна човека до себе си. Чърчил седеше неподвижен — вероятно от страх, а може би и просто от почуда. Защото дори и Максуел разбра, че такова нещо не би трябвало да се случи, всъщност то е немислимо. Автолети като този, в който се возеха, всички смятаха за безопасни.

Под тях лежаха острите камънаци на урвите, приличните на копия и промушващи се нагоре клони на дървета, които растяха прилепнали към скалите и закриваха хълмовете. Вляво течеше река, сребърна лента в подножието на зелените хълмове.

Струваше му се, че времето се влачи, проточва се и сякаш по някаква странна магия всяка секунда ставаше минута. А с разтягането на времето дойде и спокойното съзнание за това, какво би трябвало да се случи, като че ли то се отнасяше до друг, а не до него, една реална, безпристрастна оценка на положението, направена от някой страничен, незамесен в станалото наблюдател. И в същото време с един неопределен, далечен ъгъл на мозъка си Максуел долавяше, че по-късно ще настъпи паника и когато това стане, времето ще поеме своя обикновен ход, а автолетът ще профучи надолу, за да срещне гората и скалите.

Наведе се напред, огледа местността, която се простираше пред тях, и зърна малката полянка в гората, един светлозелен процеп в тъмното море от дървета.

Бутна с лакът Чърчил и посочи. Чърчил погледна надолу, кимна и бавно, внимателно и нерешително завъртя кормилото, сякаш търсеше отговора в машината и се опитваше да установи дали тя ще откликне.

Автолетът леко се наклони, завъртя се, олюля се и продължи бавно да пада, като се мъчеше да заеме подходящо положение. За миг сякаш контролният лост блокира, после машината се плъзна встрани, все по-бързо губеше височина, но се спускаше плавно към прореза между дърветата.

Сега дърветата бързо летяха насреща им, вече се намираха съвсем близо и Максуел виждаше техните есенни краски — те вече не бяха просто нещо тъмно, една маса в червено, златно и кафяво. Дълги, тънки червени копия се протягаха нагоре, за да ги пронижат, ръце като златни щипци се опитваха да ги сграбчат и гневно да ги стиснат.

Самолетът докосна горните клони на един дъб, почти увисна там във въздуха, сякаш се колебаеше какво да направи, после бавно се понесе към една площадка сред малката зелена поляна в гората.

„Поляната на феите — рече си Максуел, — място, където феите танцуват, а сега площадка за приземяване.“

Извърна за миг глава встрани и видя Чърчил, наведен над лостовете за управление, сетне пак се обърна и се загледа в приближаващата се поляна.

„Би трябвало да е равна — помисли си той, — без буци, дупки и издатини, защото на времето, когато правеха тези поляни, проектът предвиждаше пълно изравняване на почвата.“

Машината се удари, отскочи и в един ужасен миг се залюля във въздуха. После пак докосна земята и плавно тръгна по поляната. Дърветата от другия край полетяха към тях, приближаваха се много бързо.

— Дръж се — изкрещя Чърчил и докато викаше, самолетът се люшна, завъртя се и намали скоростта. Спря се на дванадесетина крачки от дърветата в края на поляната.

Седяха в мъртвешка тишина, тишина, която сякаш се засилваше от пъстрата гора и стръмните скали.

И тогава се чу гласът на Чърчил.

— На косъм бяхме…

Той се протегна, отвори люка и излезе. Максуел го последва.

— Не разбирам какво стана — каза Чърчил. — Това нещо е строено по-сигурно, отколкото можеш да си представиш. Да те удари мълния, разбирам, да се блъснеш в планина, да, възможно е, да те хване буря и да те завърти — всичко това може да се случи, но моторът никога не отказва. Спира само когато го изключиш.

Вдигна ръка и избърса чело с ръкава на ризата си.

— Знаехте ли за това място?

Максуел поклати глава.

— Точно за това — не. Знаех, че има подобни места. Когато се създаваше и проектираше резерватът, в плана се предвиждаха поляни. Места, където феите да танцуват, нали разбирате? Не търсех нещо определено, но щом видях процепа между дърветата, досетих се какво може да има долу.

— Вие ми я показахте и аз си помислих, че я познавате. Пък и нямаше къде другаде да отидем, затова и рискувах…

Максуел вдигна ръка, да го накара да замълчи.

— Какво е това? — попита той.

— Прилича на конски тропот — отвърна Чърчил. — Кой пък би дошъл тук на кон? Идва ей оттам.

Шумният тропот приближаваше.

Обиколиха автолета и видяха пътеката, която водеше към стръмен и тесен хълм с масивен корпус на разрушен замък, кацнал на върха.

Конят слизаше по пътеката в силен галоп. Възседнала го бе малка, трътлеста фигура, която с всяко движение при ездата отскачаше по най-удивителен начин. Ездачът с лакти, щръкнали от двете му страни, размахвани като криле, съвсем не можеше да се нарече елегантен.

Конят дойде, летейки по склона, и се заклати из поляната. Той не изглеждаше по-грациозен от ездача си, беше един кон за оран, мощните му копита удряха земята като огромни чукове, изскубваха цели чимове трева и ги изхвърляха далеч зад себе си. Дойде право при автолета, сякаш възнамеряваше да ги прескочи, но в последния момент тромаво изви и потръпвайки спря. Хълбоците му се повдигаха и спускаха като мях, отпуснатите му ноздри пръхтяха.

Ездачът се смъкна от гърба му и когато тупна тежко на земята, избухна в гневен пристъп.

— Това са те, негодни лентяи! — закрещя той. — Това са те, отвратителните троли. Казвал съм им, колко пъти съм им казвал да оставят на мира летящите метли. Но не, не искат и да чуят. Винаги се шегуват. Магии им правят.

— Мистър О’Тул — извика Максуел. — Помните ли ме?

Таласъмът се изви и го погледна с червените си късогледи очи.

— Професорът — изписка той. — Добрият ни приятел. Какъв ужасен срам. Казвам ти, професоре, кожите на тези троли по вратите ще опъна, а ушите им по дърветата ще прикова.

— Магия ли? — попита Чърчил. — Магия ли казахте?

— А какво друго? — ядоса се мистър О’Тул. — Какво друго би могло да свали летяща метла от небето?

Той бавно се приближи до Максуел и неспокойно се взря в него.

— Нима действително си ти? — запита той с известна загриженост. — Самият ти, истинският. Казаха ни, че си умрял. Изпратихме венец от имел и бодлива зеленика в израз на най-дълбоката ни скръб.

— Аз съм, разбира се — каза Максуел, преминавайки с лекота към диалекта на Мъничкия народ. — Това е било само слух.

— Тогава от чистосърдечна радост — извика мистър О’Тул — ние тримата ще обърнем по някоя халба Октомврийска бира. Новата реколта е готова за пиене и, джентълмени, аз най-сърдечно ви каня да я опитаме.

Още таласъми, половин дузина, бягаха надолу по пътеката и мистър О’Тул им махна с всичка сила да побързат.

— Винаги закъсняват — оплака се той. — Никога не схващат навреме. Пристигат, но все с малко закъснение. Добри момчета са всичките, и сърцата им са добри, но им липсва чевръстост, отличителния белег на истинския таласъм като мен.

Таласъмите дотичаха в галоп, запъхтени, и се наредиха пред мистър О’Тул в очакване.

— Имам доста работа за вас — каза им той. — Първо, слезте до моста и кажете на онези троли да не правят повече магии. Съвсем да престанат, да се откажат. Кажете им, че това е последният им шанс. Ако отново направят такова нещо, ще разбием моста, камък по камък, и онези, покрити с мъх камъни ще разпръснем на шир и длъж, та никога да нямат възможност да го възстановят. Трябва да вдигнат магията от тази летяща метла, та да полети като нова. А други искам да намерят феите, да им обяснят защо е обезобразена поляната им, да ги убедят, че цялата вина е в мръсните троли, да им обещаят, че до следващия им танц при пълнолуние всичката трева ще бъде равна и хубава. Останалите пък да се погрижат за Добин, да внимават, какъвто е несръчен, да не уврежда повече поляната, но ако случайно се намери повече трева, нека го оставят да я опасе. Горкото животно няма често възможност да се угощава на такова пасбище.

И отново се обърна към Максуел и Чърчил, потривайки ръце една в друга в знак, че е свършил добра работа.

— А сега, джентълмени — каза той, — ако обичате да се качите с мен на хълма, за да опитаме става ли за пиене сладката Октомврийска бира. Моля ви обаче от жалост към мен да вървите бавно, тъй като напоследък това мое шкембе изглежда доста е пораснало и аз прекомерно много се задъхвам.

— Води, приятелю — рече Максуел. — На драго сърце ще се съобразим с теб. Отдавна не сме пили Октомврийска бира заедно.

— Да, разбира се — обади се Чърчил едва чуто.

Започнаха да се изкачват по пътеката. Пред тях, на хълма, върху фона на светлото небе, се изправяше неприветливо разрушеният замък.

— Трябва предварително да ви се извиня — каза О’Тул — за състоянието на замъка. Там става течение, благоприятно за простуди, синузити и разни други страдания. Ветровете духат лошо през него, мирише на влага и мухал. Съвсем не разбирам, защо вие, хората, след като строите замъци за нас, не ги правите защитени от атмосферните условия и удобни. Ако някога сме обитавали развалини, не означава непременно, че сме се отказали от всякакъв комфорт и удобства. Обитавахме наистина, защото бедната Европа нямаше какво по-добро да ни предложи.

Замълча, да си поеме дъх и пак продължи:

— Добре си спомням, преди две хиляди и повече години живеехме в нови-новенички замъци, достатъчно жалки, разбира се, защото недодяланите хора по това време не можеха да строят по-добре — несръчни, без подходящи инструменти, без никакви машини, и въобще, мършав народ. А ние бяхме принудени да се крием по ъглите и пролуките на замъците, тъй като непросветените тогавашни хора се страхуваха от нас и в цялото си невежество ни презираха; в невежеството си търсеха да издигат могъщи заклинания против нас. Въпреки, че — каза той с известно задоволство — повечето хора не бяха вещи в заклинанията. Ние без много мъка можехме да се оправяме, когато ни гонеха с лопати и тояги и разваляхме магиите им без никакви усилия.

— Преди две хиляди години ли? — попита Чърчил. — Нима искате да кажете…

С бързо движение на главата Максуел се опита да го прекъсне.

Мистър О’Тул спря по средата на пътеката и хвърли смразяващ поглед на Чърчил.

— Помня още — обясни той — когато от ония мочурливите гори, наричани от вас сега Централна европа, варварите за пръв път и най-невъзпитано започнаха да тропат с дръжките на грубите си железни мечове по самите порти на Рим. Чухме за това в горските дълбини, където се намираха домовете ни, а тогава между нас имаше и други, отдавна вече мъртви, които бяха чули новината от Термопилите няколко седмици след битката.

— Извинявай — каза Максуел, — но не всеки е така добре запознат с Мъничкия народ…

— Моля тогава го запознай.

— Истина е — обърна се Максуел към Чърчил — или поне е възможно. Не са безсмъртни, защото в края на краищата умират. Но живеят много дълго, не можем да си го представим дори. Раждат се малко, много малко наистина, защото, ако не е така, няма да има място за тях на Земята. Доживяват до невероятно голяма възраст.

— Това е, защото — обясни мистър О’Тул — сме свързани дълбоко със сърцето на природата и не губим драгоценната си жизнеспособност на духа с онези дребни грижи, които разбиват живота и надеждите на хората. Но това са тъжни теми, за да си прахосваме за тях такъв славен есенен следобед. Затова по-добре непоколебимо да насочим мислите си към пенливата бира, която ни чака на върха на хълма.

Умълча се и отново пое нагоре по пътеката, но с по-бърза крачка от преди.

Към тях, надолу по пътеката тичаше някакъв малък таласъм и разноцветната му, твърде голяма за него риза плющеше на вятъра при неудържимия му бяг.

— Бирата! — пищеше той. — Бирата!

Спря се пред тримата, които с мъка се изкачваха по пътеката.

— Какво й е на бирата? — запъхтяно рече мистър О’Тул. — Може би искаш да ми признаеш, че си я опитвал?

— Вкисната — простена малкият таласъм, — всичката е вкисната, проклета да е.

— Но бирата не може да вкисне — възрази Максуел, схващайки смисъла на случилата се трагедия.

Мистър О’Тул заподскача по пътеката ужасно разгневен. Лицето му от кафяво стана червено, после мораво. Хриптеше и се задъхваше.

— Може, по дяволите — викаше той, — със заклинанието на магията.

Обърна се и следван от малкия таласъм, бързо заслиза по пътеката.

— Дайте ми ги тези мръсни троли! — крещеше мистър О’Тул. — Оставете ме да увия лапи около ненаситните им гърла. Ще ги измъкна с тези две ръце и ще ги закача на слънце да съхнат. Цялата им кожа ще смъкна, така ще ги науча, та никога да не ме забравят…

Колкото повече се отдалечаваше, ревът му преминаваше в нечленоразделно мрънкане, а той бързаше надолу по пътеката, към моста, под който живееха тролите.

Двамата мъже стояха, изпълнени с възхищение, и се чудеха на този силен и неудържим гняв.

— Е — каза Чърчил, — изпуснахме възможността да пием сладка Октомврийска бира.