Резерватът на таласъмите

5

В „Прасето и свирката“ беше тъмно, шумно и задимено. Масите — натикани една в друга, с тесни пътечки между тях. Горяха свещи с мигащи пламъци. Глъчка от множество шепнещи гласове изпълваше ниското помещение, сякаш всички говореха наведнъж.

Максуел се спря и присви очи, опитвайки се да открие свободна маса. Може би трябваше да отидат някъде другаде, помисли си той, но му се искаше да се наяде тук, защото това място, свърталище на студенти и преподаватели от факултета, означаваше за него университетското градче.

— Може би ще трябва да отидем някъде другаде — обърна се той към Карол Хамптън.

— Ей сега ще дойде някой и ще ни посочи къде да седнем — каза тя. — Всички ми се струват толкова заети. Трябва да е имало голяма навалица. Силвестър, стига! — И тя умолително заговори на хората от масата, до която стояха. — Моля, извинете го. Много е невъзпитан. Особено на маса. Граби всичко, каквото види.

Силвестър се облиза с доволен вид.

— Не се тревожете, мис — каза мъжът с гъстата брада. — Наистина не ми се ядеше. Поръчвам бифтек просто по задължение.

Някой извика от другия край на помещението.

— Пит! Пит Максуел!

Максуел се взря в мрака. Някой се беше изправил и от една отдалечена, натикана в ъгъла маса му махаше с ръка. Най-после Максуел го позна. Беше Али Уп, а до него седеше забулената в бяло фигура на Духа.

— Ваши приятели ли са? — запита Карол.

— Да. Явно искат да се присъединим към тях. Имате ли нещо против?

— При неандерталеца ли?

— Познавате ли го?

— Не просто съм го виждала няколко пъти. Но бих желала да се запозная с него. Духа ли е онзи?

— Двамата са неразделни.

— Е, тогава да седнем при тях.

— Можем да ги поздравим и да отидем другаде.

— За нищо на света — каза тя. — Тук ми се струва интересно.

— Никога ли не сте идвала преди?

— Не съм се осмелявала.

— Ще ви пробия път — каза й той.

Тръгна бавно между масите, следван от момичето и Силвестър.

Али Уп излезе да ги посрещне, обви ръце около него, прегърна го, после го сграбчи за раменете, отдалечи го малко и започна да се взира в лицето му.

— Ти ли си, Пит, приятелю? — попита той. — Не ни ли занасяш?

— Да, аз съм Пит. Според теб кой друг бих могъл да бъда?

— Да, но искам да знам тогава — каза Уп, — кого погребахме преди три седмици, в четвъртък? И двамата с Духа бяхме там. Дължиш ми двадесет долара за цветята, които ти изпратихме. Толкова ни струват.

— Да седнем — предложи Максуел.

— Страхуваш се от скандал ли? Та това място е направено за скандали. На всеки час, по разписание, има бой с юмруци и винаги ще се намери някой да скочи на масата и да държи реч.

— Уп — каза Максуел, — тук има дама и искам да се укротиш и цивилизоваш. Мис Карол Хамптън, този голям простак е Али Уп.

— Радвам се да се запознаем, мис Хамптън — рече Али Уп. — Но какво има там, при вас? Саблезъб, не се съмнявам в това, както не се съмнявам, че живея и дишам сега. Ще трябва да ви разкажа, как по време на една виелица се подслоних в една пещера, там беше и този саблезъб, а аз имах само един тъп каменен нож в себе си. Разбирате ли, загубих тоягата си, когато срещнах мечката и…

— Друг път — прекъсна го Максуел. — Остави ни поне да седнем. Гладни сме. А и не искаме да ни изхвърлят оттук.

— Пит — каза Уп, — да те изгонят от това място е въпрос на голяма чест. Човек не може да смята, че е достигнал необходимото обществено положение, докато не го изхвърлят оттук.

И макар да мърмореше под носа си, той ги поведе към масата и учтиво поднесе стол на Карол да седне. Силвестър се настани между Максуел и момичето, подпря брада на масата и кръвнишки загледа Уп.

— Този саблезъб не ме харесва — обяви Уп. — Сигурно знае колко негови прадеди съм унищожил в старата каменна ера.

— Той е само един биомеханизъм — рече Карол. — Едва ли би могъл да знае.

— И една дума не вярвам от казаното — отвърна Уп. — Това животно не е никакъв биомеханизъм. В очите си има същата мръсна подлост, която имат всички саблезъби.

— Моля те, Уп — каза Максуел, — моля те за миг само. Мис Хамптън, този е господин Духа. Мой стар приятел.

— Радвам се да се запозная с вас мистър Дух.

— Не „мистър“ — рече Духа. — Просто Дух. Само Дух и нищо повече. А най-ужасното е, че не знам чий дух съм. Много се радвам да се запозная с вас. Толкова е удобно да сме четирима на масата. Има нещо хубаво и уравновесяващо в числото четири.

— Е — каза Уп, — сега, след като вече се познаваме, да пристъпим към работа. Нека пийнем. Тъжно е човек да си пие сам. Разбира се, обичам Духа заради много негови ценни качества, но мразя мъж да не пие.

— Знаеш, че не мога да пия — обади се Духа. — Нито да ям, нито да пуша. Не са много нещата, които един дух може да прави. Но бих желал да не продължаваш да подчертаваш това пред всеки, с когото се запознаваме.

Уп се обърна към Карол:

— Изглежда сте изненадана, че един варварин неандерталец може да праска сегашния език с такова умение като мен.

— Не изненадана, а изумена — отвърна Карол.

— За последните дванадесет години — обясни й Максуел — Уп е попил повече знания от много обикновени хора. Фактически започна с детската градина, а сега работи върху доктората си. И важното е, че възнамерява да продължи в тоя дух. Той е, можем да кажем, един от най-забележителните ни студенти.

Уп вдигна ръка и махна на сервитьора.

— Ела тук! Има хора, които желаят да бъдат твои клиенти. А всички те бавно умират от жажда.

— Най-много съм се възхищавал — каза Духа — на неговата срамежлива, скромна природа.

— Продължавам да се уча — обясни Уп. — И не толкова от стремеж към знания, колкото заради удоволствието, което получавам от недоумението по невярващите лица на нищожните преподаватели и тъпи студенти. — Тук се обърна към Максуел. — Не, не искам да кажа с това, че всички преподаватели са нищожества.

— Благодаря — отвърна Максуел.

— Има такива, които изглежда мислят — продължи Уп, — че Homo sapiens nean dert halehsis е само един глупав звяр. Нали е изчезнал, трябвало е да отстъпи на другите след него, а това само по себе си вече е доказателство, че е второ качество човек. Мисля да посветя и по-нататък живота си в доказване на…

Сервитьорът се появи до Уп.

— Пак ти — каза той. — Трябваше да разбера, когато ми се провикна. Липсва ти възпитание, Уп.

— При нас има човек, върнал се от гроба — рече Уп, без да обръща внимание на обидата. — Мисля, че ще е много подходящо да отпразнуваме възкръсването му с един приятелски жест.

— Ако искате нещо за пиене, разбрано.

— А защо — продължи Уп — просто не донесеш бутилка хубаво питие, кофичка лед и четири, не, три чаши. Духа не пие, нали знаеш?

— Да, знам — отвърна сервитьорът.

— Освен ако мис Хамптън не иска някое от онези модерни питиета?

— Коя съм аз, та да се деля? Какво пиете?

— Царевично уиски — каза Уп. — Ние с Пит имаме отвратителен вкус, що се отнася до напитките.

— Е, нека да е царевично уиски — съгласи се Карол.

— И да е ясно, донеса ли бутилката, приготви се да плащаш. Спомням си как веднъж…

— Ако не ми стигнат парите — каза Уп, — на помощ ще дойде нашият Пит.

— Пит ли? — сервитьорът погледна Максуел. — Професоре! — възкликна той. — Чух, че вие…

— Ето какво се опитвах да ти кажа — говореше Уп. — Това празнуваме. Върнал се от гроба.

— Нищо не разбирам.

— Не е и необходимо — рече Уп. — Само докарай питието.

Сервитьорът бързо напусна.

— А сега — обърна се Духа към Максуел, — моля те, разкажи какъв си. Очевидно не си дух, или ако си, то в проявленията на един дух има огромен напредък от времето, когато човекът, когото аз представям, е напуснал тази земна суета1.

— Изглежда — започна Максуел — съм раздвоена личност. Единият от мен, както разбирам, е катастрофирал и умрял.

— Но това е невъзможно — обади се Карол. — Раздвоена личност в смисъл на психика, да, разбирам. Но физически.

— Нито на небето, нито на земята има нещо невъзможно — каза Духа.

— Лош цитат — отбеляза Уп. — А освен това и неточен.

Той сложи ръка на косматата си гръд и силно започна да се чеше с късите си пръсти.

— Не ме гледайте толкова ужасена — обърна се той към Карол. — Сърби ме. Аз съм дете на природата, затова и се чеша. Но не съм съвсем гол. Нося гащета.

— Отърсва се от старото — обясни Максуел, — но едва отскоро.

— Да се върнем на тази раздвоена личност — каза момичето. — Можете ли да ни обясните какво всъщност се случи.

— Отправих се към една от планетите на Енотовата кожа, но по пътя вълновата ми схема се раздвои по някакъв начин и аз стигнах на две места.

— Искате да кажете, че има двама Пит Максуеловци.

— Така излиза.

— Ако бях на твое място — обяви Уп, — щях да ги съдя. Тези от транспорта, даже и убийство мъкнат на гърба си. Може да ги обрулиш много. Двамата с Духа ще ти свидетелстваме. Ходихме на погребението ти. Всъщност — продължи той — мисля, че ние с Духа също трябва да ги съдим. За психически тормоз. Най-добрият ни приятел — студен и неподвижен в ковчега, а ние — покрусени от скръб.

— И знаеш ли, наистина беше така — рече Духа.

— Не се съмнявам — вмъкна Максуел.

— Трябва да ви кажа — обади се Карол, — че и тримата приемате станалото много леко. Ето, единият от трима добри приятели…

— Какво искате от нас? — запита Уп. — Да пеем „Алилуйа“ навярно? Или да се подуем от плач и да се неначудим? Загубихме другар, сега той пак се върна и…

— Но единият Пит е мъртъв.

— Е — продължи Уп, — доколкото това засяга нас, той никога не е бил повече от един. И може би така е по-добре. Представяте ли си какво объркано положение щеше да се получи, ако бяха двама.

Карол се обърна към Максуел:

— А вие как мислите?

Той поклати глава.

— След един-два дни сериозно ще помисля за това. Но точно сега, струва ми се, отлагам тези размишления. Да ви кажа истината, само като ми дойде наум, изтръпвам. Но тази вечер съм с едно хубаво момиче, с двама стари приятели и с този голям саблезъб, ще оправдаем една бутилка, а по-късно ще си похапнем.

Той се усмихна весело. Тя сви рамене.

— Никога не съм виждала по-щура компания. Но ми харесва.

— На мен също ми харесва — обяви Уп. — Казвайте каквото си щете, но тази ваша цивилизация далеч превъзхожда едновремешната. Най-щастливият ден в живота ми беше, когато Времето ме грабна оттам точно в момента, когато няколко мои любящи братя от племето се готвеха да се нахранят с мен. Не че особено ги обвинявам, нали разбирате. Зимата беше дълга и сурова, снегът — дълбок, дивеч рядко се срещаше. Няколко души от племето решиха, че имат да уреждат сметки с мен. И няма да ви лъжа, май наистина имаха някакви сметки. Готвеха се да ме цапардосат по главата, и така да се каже, да ме стоварят в казана.

— Канибализъм! — ужаси се Карол.

— Да, естествено — продължи той. — В онези сурови първобитни дни, това беше съвсем приемливо. Разбира се, вие не можете да го проумеете. Никога не сте били наистина гладни, нали? До смърт гладни. Чак сбръчкани от глад…

Замълча и се огледа.

— Най-хубавото на тази култура е изобилието на храна — обяви той. — В онова време имаше превратности в живота. Ще убием мастодонт, ще ядем, докато почнем да повръщаме, после пак и…

— Съмнявам се — предупреди Духа, — че това е подходящ предмет за разговор на маса.

Уп погледна Карол.

— Трябва да признаете — настоя той, — че съм откровен. Имам ли предвид повръщам, казвам повръщам, а не повдига ми се.

Сервитьорът донесе питието, удряйки бутилката и кофичката с лед в масата.

— Сега ли ще поръчате? — запита той.

— Не сме решили още дали ще ядем в това отвратително заведение — каза Уп. — Да се натряскаме тук бива, но…

— Тогава, сър — рече сервитьорът и сложи сметката на масата.

Уп порови из джобовете си и извади пари. Максуел издърпа кофичката и бутилката по-близо и започна да разлива питието.

— Ще вечеряме тук, нали? — попита Карол, — ако Силвестър не получи обещаният от вас бифтек, не знам какво ще се случи. Беше толкова търпелив и добър, въпреки целия този мирис на храна…

— Той вече изяде един — подчерта Максуел. — Колко може да погълне?

— Неопределено количество — рече Уп. — В старо време такова чудовище виждаше сметката на цял лос с едно сядане. Казвал ли съм ви някога…

— Да, разбира се — обади се Духа.

— Но пържолата беше печена — запротестира Карол, — а той ги обича сурови. Освен това, беше и малка.

— Уп — каза Максуел, — докарай пак сервитьора тук. Добре го вършиш. Имаш глас за тая работа.

Уп махна с мускулестата си ръка и се провикна. Почака миг, но без резултат.

— Няма да ми обърне внимание — изръмжа Уп. — Може би не е нашият сервитьор. Никога не мога да ги различа тия маймуни. Всички ми се струват еднакви.

— Днес посетителите не ми харесват — заговори Духа. — Все ги наблюдавам. Нещо тревожно се носи из въздуха.

— Какво не е в ред? — попита Максуел.

— Твърде много от Английската литература са плъзнали насам. Това не е тяхното заведение. Тук идват повече хора от Времето и Свръхестествения.

— Имаш предвид тая работа с Шекспир ли?

— Възможно е — отвърна Духа.

Максуел подаде питието на Карол, а друга чаша бутна през масата на Уп.

— Срамота е, струва ми се, да не дават чаша и на вас — обърна се Карол към Духа. — Поне малко да смръкнете не можете ли?

— Не се тревожете за това — каза Уп. — Момчето се напива от лунни лъчи. Може да танцува върху дъгата. Има много предимства, които аз и вие нямаме. И едното е, че е безсмъртен. Какво може да убие един дух?

— Не съм сигурен — обади се Духа.

— Но едно ме тревожи — продължи Карол. — Нямате нищо против, нали?

— Не, разбира се — отвърна Духа.

— Това е, че не знаете чий дух сте. Вярно ли е, или само се шегувате?

— Вярно е. Мога да ви кажа още, че съм много затруднен и объркан. Но просто съм забравил. От Англия е, толкова поне знам. Но името не мога да си спомня. Подозирам, повечето духове…

— Други духове нямаме — каза Максуел. — Контакти с още духове, да, разбира се, и разговори, и интервюта с тях. Но друг не е идвал да живее с нас. Защо го направи, кажи, Дух, защо дойде да живееш при нас?

— Той е даровито създание — заговори Уп. — Винаги преценява къде е най-хубаво.

— Тук грешиш — отвърна Максуел. — Дяволски малко можем да направим за Духа.

— Давате ми чувство за реалност — каза Духа.

— Е, каквато и да е причината — продължи Максуел, — радвам се, че дойде при нас.

— Вие тримата сте приятели от много, много отдавна — каза Карол.

— Странно ли ви изглежда.

— Да, може би. Не знам точно какво имам предвид.

От предната част на залата долетя шум от боричкане. Карол и Максуел се завъртяха на столовете си, за да погледнат по посока на боричкането, но там не се виждаше нищо.

Изведнъж някакъв мъж се качи на масата и запя:

Подигравки и дюдюкания се разнесоха из залата. Хвърлиха нещо и то полетя към певеца. Половината посетители поеха песента:

Някой гръмогласно изрева:

— По дяволите стария Бил Шекспир!

Залата гръмна от побоища. Прекатурваха се столове. И други хора се качиха по масите. Ехтяха викове, започна голяма блъсканица. Заразмахваха се юмруци. Разни предмети се разлетяха из въздуха.

Максуел скочи на крака, протегна ръка и бързо бутна Карол зад себе си. С боен вик Уп щурмува масата и я прескочи. Кракът му закачи кофичката и ледените блокчета полетяха.

— Ще ги поваля — изрева той на Максуел. — Струпай ги от едната страна.

Максуел видя, как към него, незнайно откъде, се насочи юмрук. Той се приведе встрани, вдигна своя, готов за яростен удар и замахна към нищото, но целейки се в посоката, откъдето беше дошъл юмрукът. Над рамото му се появи мускулестата ръка на Уп, свита накрая в огромен пестник. Той се бухна в някаква физиономия, изломоти се нещо и там, зад масата, едно тяло се сгромоляса на пода.

Нещо тежко и бързо улучи Максуел зад ухото и той падна. Навсякъде край него се движеха крака. Някой стъпи на ръката му. Друг падна върху него. Над себе си, очевидно отдалече, чуваше дивите викове на Уп.

Изви се, отметна падналото отгоре му тяло и с олюляване се изправи.

Една ръка го сграбчи за лакътя и го завъртя.

— Да се махаме оттук — каза Уп. — Някой ще пострада.

Карол, наведена, подпряна на масата, здраво стискаше с две ръце Силвестър за врата. Той стоеше на задните си крака, а с предните дращеше във въздуха. От гърлото му се надигаше ръмжене, дългите му зъби проблясваха.

— Ако не се махнем — продължи Уп, — този саблезъб ще си получи бифтека.

Той бързо се наведе, прегърна тигърчето, вдигна го за корема и силно го притисна за гърдите си.

— Погрижи се за момичето — обърна се Уп към Максуел. — Някъде тук има заден вход. И не оставяй бутилката. По-късно ще ни потрябва.

Максуел се протегна и сграбчи бутилката.

От Духа нямаше и следа.