2

В коридора, зад ъгъла, вече извън малката стаичка, където срещна Дрейтън, Максуел намери един свободен ред столове и много внимателно седна, като постави единствената си чанта на пода до себе си.

Невероятно е, каза си той. Невероятно е тук да е имало двама Пийт Максуеловци и сега единият от тези Максуеловци да е мъртъв. Невероятно е Кристалната планета да притежава съоръжение, което да настигне и изкопира вълнова схема, движеща се по-бързо от скоростта на светлината, дори много по-бързо от скоростта на светлината, защото нито в една точка на Галактиката, обхваната досега от системата за предаване на материя, не е забелязано никакво закъснение между времето на предаване и приемане. Отклонение, да, отклонение навярно би могло да има, да се достигне вълновата схема, да се грабне, но да изкопира такава схема е нещо съвсем друго.

Две невероятности, помисли си той. Две неща, които не би трябвало да се случат. Въпреки че ако едното е станало, другото следва неминуемо. Щом схемата е изкопирана, то те непременно трябва да бъдат двама, единият да отиде до системата Енотовата кожа, а другият — на кристалната планета. Но ако този друг Питър Максуел наистина е отишъл на Енотовата кожа, той би трябвало още да е там или едва сега да се връща. Беше планирал да остане най-малко шест седмици, и по-дълго дори, ако е необходимо, за да открие нещо около дракона.

Забеляза, че ръцете му треперят, и засрамен, силно ги стисна върху коленете.

Каза си, че не бива да губи самообладание. Каквото и да го очакваше, той трябваше да изясни работата. А доказателства — никакви солидни доказателства нямаше. Само думите на този инспектор от безопасността, но не можеше да разчита на тях. Възможно е те да са само един груб полицейски трик, замислен, за да го разтърси и да го накара да проговори. Макар че всичко това може да се е случило. Просто може да се е случило.

Но дори и да се е случило, все пак трябваше да го изясни. Освен това имаше работа, а нея не биваше да провали.

И ако някой сега го наблюдаваше, макар да не беше сигурен, че го наблюдават, нещата можеха да се усложнят. А може би това е без значение, каза си той. Разбираше, че най-трудно ще е да си уреди среща с Андрю Арнолд. Не е лесна работа да посетиш ректора на Планетарния институт. Той имаше къде по-сериозни грижи от това да слуша приказките на един обикновен професор. Особено пък ако този професор не може предварително да съобщи за какво желае да разговаря.

Ръцете му спряха да треперят, но той още ги държеше здраво стиснати. Ще излезе след малко оттук, ще се спусне по шосето и ще седне в един от вътрешните бързи пояси. След около час ще е отново в родното старо университетско градче и скоро ще разбере дали Дрейтън е казал истината. Ще се върне при приятелите си — Али Уп и Духа, при Харлоу Шарп, Алън Пристън и останалите. Пак ще се заредят буйни среднощни пирове в „Прасето и свирката“, дълги тихи разходки по сенчестите алеи и по езерото с кану. Ще има и беседи, и спорове, и стари предания, ще се върне онзи академичен ред, който оставя на човека време и да живее.

Откри с какво нетърпение очаква пътуването, тъй като шосето минаваше покрай хълма с Резервата на таласъмите. Не че там имаше само таласъми; имаше и много други създания от Мъничкия народ и всички те бяха негови приятели, или поне повечето му бяха приятели. Тролите понякога се гневяха, а да завържеш истинско и трайно приятелство със същества като баншите не беше лесно.

По това време на годината, помисли си той, хълмовете трябва да са красиви. Към Енотовата кожа той се отправи късно през лятото и тогава възвишенията още бяха облечени в тъмнозелената си мантия, но сега, в средата на октомври, те сигурно пламтят с всичките багри на есенните си одежди; виненочервеното на дъба, бляскаво червеното и жълтото на клена, и тук-таме яркият ален оттенък на пълзящите лози, който като нишка пробягва сред другите цветове. А въздухът ще мирише на ябълково вино, този странен, опияняващ аромат, идващ от гората само с умирането на листата.

Седеше там и мислеше за времето точно преди две лета, когато заедно с мистър О’Тул пътуваха нагоре по реката, в северната пустош, с надеждата някъде да установят контакт с призраци от старите оджибуейски легенди. Плаваха в прозрачно чисти води, през ноща палеха огньове в покрайнините на тъмните борови гори, ловяха риба за вечеря, издирваха дивите цветя, скрити сред горски поляни, преследваха множество животни и птици и добре си отпочинаха. Но призраци не видяха и в това нямаше нищо чудно. Твърде рядко са установявани контакти с Мъничкия народ на Северна Америка, защото, за разлика от полуцивилизованите, свикнали с хората духове на Европа, тези бяха истински рожби на дивата пустош.

Столът, на който седеше, гледаше на запад и през високите стъклени стени той виждаше стръмнините зад реката, издигащи се по древната граница на щата Айова — огромни, тъмнопурпурни масиви в рамка от бледосиньо есенно небе. На върха на една от стръмнините различи по-светлия корпус на Института по тавматургия, с персонал в голямата си част октоподни същества от планетата „Кентавър“. Гледайки тези бледи силуети на сградите, той си спомни, че често си е обещавал да посети един от летните им семинари, но така и не отиде.

Протегна се, отмести чантата, готвейки се да се изправи, но остана седнал. Още се задъхваше, в краката си чувстваше слабост. Думите на Дрейтън, както сам разбра, го бяха потресли повече, отколкото си мислеше и продължаваха да го смущават с ред закъснели реакции. Каза си, че е нужно самообладание. Не трябва да се вълнува така. Може да не е истина и вероятно не е. Няма смисъл да се безпокои толкова, докато не му се отдаде случай сам да разкрие всичко.

Стана бавно, наведе се да вдигне чантата, но за миг се поколеба, преди да се потопи в уморителния хаос на чакалнята. Хора — човешки и чуждоземни същества — бързаха целенасочено или стояха на малки групи и тълпи. Един белобрад старец, облечен в тържествен черен костюм — професор ако се съди по вида му, помисли си Максуел, — беше заобиколен от група студенти, дошли да го изпратят. Семейство влечуги се изтягаха върху няколко ниски канапета сложени встрани за такива като тях, неспособни да седят. Двамата възрастни лежаха с лице един към друг, разговаряха нежно с много съскане, характерно за речта на влечугите, а малките пълзяха по канапетата, пъхаха се под тях, играеха и се изтягаха по пода. В ъгъла, в малка ниша, някакво подобно на буре същество се търкаляше напред-назад по същия начин и вероятно със същата цел като човек, който върви напред-назад из стаята. Две паяковидни създания с тела, наподобяващи повече гротескни конструкции от кибритени клечки, отколкото от истинска плът и кръв, седяха клекнали един срещу друг. На пода бяха начертали с тебешир някаква груба игрална дъска, по нея бяха наредили множество странни фигури, които бързо местеха и когато играта напредна, започнаха възбудено да писукат.

А колесатите? Дрейтън попита за тях. Имаше ли някаква връзка между колесатите и кристалната планета?

Вечно тия колесати, помисли си Максуел. Мания за колесати. Може би с основание, кой знае? Малко е известно за тях. Те се мержелеят неясни, далече в космоса, друга една велика култура се движи оттатък Галактиката и някъде по обширната граница влиза в отделни контакти с предприемчивата човешка култура.

Застанал там, той си припомни как за пръв и единствен път видя колесат — някакъв студент, дошъл от Института по сравнителна анатомия в Рио де Жанейро за двуседмичен семинар в Института на Времето. Помнеше тихата възбуда в Усконсинския университет с множеството разговори за него и очевидно твърде малката възможност да се зърне фантастичното същество, тъй като то стоеше неотлъчно в залата на семинара. Срещна го да се търкаля на колелата си в коридора, когато, прекосил вече алеята, отиваше да обядва с Харлоу Шарп, и си спомни, че това го потресе.

Всичко е в колелата, каза си той. Никое друго същество в познатата Галактика не се движеше на колела. То беше топчесто създание, дундьо, провесен между две колела, чиито главини излизаха от тялото някъде откъм средата му. Колелата бяха покрити с кожа, а околищата, както забеляза той, представляваха рогови втвърдявания. Долната издутина на дундестото тяло висеше под оста като издут чувал. Но най-лошото видя, когато то приближи: тази провиснала част на тялото му беше прозрачна и изпълнена с множество извиващи се неща, които караха човек да си представи кофа с ярко оцветени червеи.

Максуел знаеше, че тези извиващи се предмети в гадния дебел търбух бяха ако не червеи, то най-малкото насекоми или някаква форма на живот, която може да се отъждестви с онази земна форма на живот, позната на човека като насекомо. Защото колесатите бяха организми-кошери, едно население от колонии насекоми, или поне същества, равнозначни на насекоми.

При население от този вид не е трудно да се разберат ужасните разкази за колесатите, дошли от далечната и мъглява граница на вселената. И ако тези страшни истории са истина, тогава човека вече се е натъкнал, за пръв път, откак е излязъл в космоса, на онзи хипотетичен враг, когото винаги е предполагал, че ще срещне там.

В Галактиката човек е попадал на много други странни и понякога страшни същества, но нищо, мислеше си Максуел, не можеше да се сравни с ужаса от създанието, представляващо кошер от насекоми върху колела. В цялата тази работа имаше нещо, от което на човек му се гадеше.

Днес на Земята са се събрали хиляди извънземни същества, за да посещават множеството колежи, да преподават в институтите, които съставляваха този голям галактически университет, в какъвто се беше превърнала Земята. След време вероятно, мислеше си Максуел, към това галактическо население, струпало се в земните институти, може да се присъединят и колесатите, но само ако между тях ще има някакви връзки на разбирателство. А засега нямаше.

Максуел се питаше защо даже самата мисъл за колесатите беше неприятна, докато човек и всички останали същества в Галактиката, които общуват с хората, се научиха да живеят един с друг.

Тук, в чакалнята, можеше да се види един отрязък от този свят — скачащи същества, пълзящи, извиващи се, търкалящи се, дошли от разни планети, от много звезди. Земята бе станала галактически кюп, мислеше си той, място, където създания от хилядите звезди се срещаха и размесваха, за да обменят мисли и знания.

— Номер Пет-шест-девет-две — пищеше високогорителят. — Пътник номер Пет-шест-девет-две, до пътуването ви остават само пет минути. Кабина тридесет и седем. Пътник Пет-шест-девет-две, моля, веднага се явете в кабина тридесет и седем.

А накъде ли, чудеше се Максуел, отлиташе №5692? Към джунглите на планетата Главоболие №2, към зловещите, брулени от ветровете ледени градове на Тъга IV, към пустинните планети на Убийствените слънца или към някоя друга от хилядите планети, до които от мястото, където той стоеше сега, имаше разстояние по-малко от един удар на сърцето. Защото днес те са свързани със системата за предаване на материя и са доказателство за дългите усилия на човека в миналото чрез кораби-откриватели да проправя пътя в тъмата на безкрайното космическо пространство. И като го обхождат там, те и сега бавно и мъчително разширяват периметъра на вселената, известна на човека.

Чакалнята гъмжеше от настойчивото приканване към закъснелите или неявилите се пътници, от глухото бучене на стотици различни езици, излизащи от стотици различни гърла, от влаченето, тракането и тропота на крака по пода.

Той се наведе, вдигна багажа и се обърна към изхода.

След не повече от три крачки се спря да направи път на един камион, който караше аквариум, пълен с тъмна течност. През мътилката той долови неясните очертания на спотаила се вътре свирепа фигура — някакво същество от течните планети, при това вероятно от планета, където течността не е вода. Навярно е тук като преподавател, като гост на института по философия, а може и на някой от физическите институти.

Камионът с аквариума отмина, Максуел продължи нататък, стигна изхода и стъпи на красиво павираната, терасирана еспланада, край чиято долна част минаваха шосейните пояси. Със задоволство забеляза, че там нямаше опашка, както ставаше често.

Вдиша с пълни гърди чистия, незамърсен, с остър дъх на свежа есен въздух. След толкова седмици в мъртвата, мухлясала атмосфера на кристалната планета, това му подейства много добре.

Обърна се да слезе по стълбите, когато видя един афиш, точно зад изхода към шосейните пояси. Беше голям, със староанглийско писмо, смешен поради прекалената си изисканост:

УИЛЯМ ШЕКСПИР, БЛАГОРОДНИК
От Страдфорд на Ейвън, Англия
„Защо не съм написал аз пиесите“
Под егидата на Института „Време“
22 октомври, 8 ч. Вечерта
В аудиторията на Музея на времето.
Билети има във всички агенции.

— Максуел! — извика някой и той се обърна. Един мъж тичаше към него.

Максуел сложи багажа си на земята, повдигна леко ръка за поздрав като към близък, после бавно я отпусна, защото разбра, че не познава този човек.

Мъжът престана да тича и премина в бърз ход.

— Професор Максуел, вие ли сте? — попита той, когато се приближи. — Сигурен съм, че не греша.

Максуел кимна сдържано и малко смутено.

— Монти Чърчил — каза човекът и подаде ръка. — Запознахме се преди година. У Нанси Клйтън, на една от сбирките й.

— Как сте, Чърчил? — малко студено попита Максуел.

Защото сега той позна мъжа, името поне, ако не лицето. Предположи, че е адвокат, но не беше сигурен. А ако правилно си спомняше, занимаваше се с посредничество при длъжностни лица. Един от онези, които се залавят с работа на кой да е клиент, стига той да е в състояние да плати.

— Добре съм — каза Чърчил щастлив. — Току-що се завърнах от едно пътуване. Кратко пътуване. Приятно е да се прибереш пак. Няма нищо по-хубаво от дома. Затова ви извиках. Първото познато лице от няколко седмици насам.

— Радвам се — каза Максуел.

— В Университета ли се връщате?

— Да, запътил съм се към шосето.

— Не трябва — продължи Чърчил. — Тук е автолетът ми. Паркиран е на пистата отзад. Има място и за двама ни. Ще стигнете много по-бързо.

Максуел се поколеба. Този човек не му харесваше, но беше прав, че ще стигнат по-бързо. А той изгаряше от нетърпение да се върне колкото е възможно по-скоро, защото трябваше да изясни някои неща.

— Много мило от ваша страна — каза той. — Ако наистина има място.

Загрузка...