Резерватът на таласъмите

6

— Аз съм страхливец — призна Духа. — Не отричам, видя ли сбиване се плаша като заек.

— А ти си единствения човек в света — отбеляза Уп, — когото никой не може да удари.

Седнаха край грубата квадратна, разнебитена маса, която Уп веднъж, в момент на неудържима домакинска страст бе сглобил от сурови дъски. Карол бутна чинията си на страна.

— Умирах от глад — каза тя, — но повече не мога да ям.

— Не сте само вие — рече Уп. — Погледнете вашия саблезъб.

Силвестър лежеше свит пред камината. Подрязаната опашка плътно се притискаше в задницата му, пухкавите лапи закриваха носа му. При дишането мустаците му нежно помръдваха.

— За пръв път в живота си — обяви Уп, — виждам преситен от ядене саблезъб.

Посегна към бутилката и я разклати. Издаваше звук на празно. Той се изправи тежко, прекоси стаята, коленичи, повдигна една малка вратичка върху пода, пъхна ръка и започна да търси нещо долу, под нея. Измъкна стъклен буркан и го сложи настрана. Измъкна втори и него постави до първия. Накрая победоносно се надигна с една бутилка.

Прибра обратно бурканите и затвори вратичката. Върна се на масата, разпечата бутилката и посегна да налее.

— Момчета, не искате лед, нали? — запита той. — само разводнява питието. А освен това и нямам.

С рязко движение на палеца посочи към скритата в пода врата.

— Това е скривалището ми — обясни той. — Крия си по една-две бутилки там. Някой ден може да си счупя я крак, я нещо друго и лекарят ще ми каже да не пия…

— Но не и заради счупения крак — каза Духа. — Заради счупен крак никой няма да ти забрани да пиеш.

— Е тогава за нещо друго — настоя Уп.

Седнаха доволни пред питието. Духа се взираше в огъня. Засилващия се вятър отвън удряше по колибата.

— Никога не съм яла по-хубаво нещо — обяви Карол. — За пръв път изобщо пека бифтек, намушен на пръчка, и направо на огъня.

Уп доволно се оригна.

— Така го печехме в старата каменна ера. Или пък като този саблезъб го ядяхме суров. Нямаше печки, фурни, нито разни му там модерни неща.

— Имам чувството — каза Максуел, — че ще е по-добре да не питам, но откъде е тази плешка? Струва ми се, всички месарници бяха затворени.

— Е, да, бяха — призна Уп, — но имаше там една, на задната й врата висеше ей това катинарче…

— Някой ден — отбеляза Духа — ще си докараш беля на главата.

Уп поклати глава.

— Не мисля. Поне този път не. От първа необходимост… не, струва ми се, не се казваше така. Когато човек е гладен, той има право на храна, където и да я намери. Такъв беше законът на предисторическата епоха. Мисля, че все още го вземате под внимание в съда. Освен това, утре ще се върна и ще обясня какво е станало. Между другото — обърна се той към Максуел, — имаш ли някакви пари?

— Колкото щеш — отвърна Максуел. — Носех командировъчни за пътуването се до Енотовата кожа, но не похарчих нито цент.

— Значи на другата планета са те приели като гост — каза Карол.

— Мисля, да — отвърна Максуел, — но така и не разбрах точно отношенията ни.

— Хубави хора ли бяха?

— Да, много хубави, но дали бяха хора не знам.

Обърна се към Уп.

— Колко ще ти трябват?

— По мойте изчисления сто ще стигнат. За месото, за разбитата врата, а да не говорим за накърнените чувства на нашия приятел — месаря.

Максуел извади сгъваемия си портфейл от джоба, отброи няколко банкноти и ги подаде на Уп.

— Благодаря. Някой ден ще ти ги върна.

— Не — каза Максуел. — Аз черпя. Реших да заведа Карол на вечеря, но нещата се пообъркаха.

Пред камината Силвестър се протегна, прозя се, после пак заспа, но сега по гръб с крака, вирнати във въздуха.

— На гости ли сте тук, мис Хамптън? — запита Духа.

— Не — изненада се Карол, — тук работя. Какво ви кара да мислите така?

— Тигърът — отвърна Духа. — Биомеханизъм, казахте. Помислих си естествено, че работите в биомеханиката.

— Разбирам — каза Карол. — Във Виена или Ню Йорк.

— Център има и някъде в Азия — продължи Духа. — В Улан Батор, ако си спомням добре.

— Бил ли сте там?

— Не — отвърна Духа. — Само съм чувал.

— Но е могъл да бъде — намеси се Уп. — Той може да отиде навсякъде. Само докато мигнеш. Затова хората от Свръхестествения продължават да го търпят. Надяват се накой ден да се доберат до всичко, което той притежава. Но стария Дух е предпазлив. Няма да им каже.

— Истинската причина за мълчанието му е — обясни Максуел, — че по ведомост се води при Транспорта. За тях е важно да си кротува. Ако разкрие техниката на своето придвижване, Транспортният институт трябва да се закрие. Няма да има вече нужда от него. Хората ще могат просто да се вдигнат и да отидат, където искат, по желание, на една миля разстояние или на милион светлинни години.

— И е тактична душа — каза Уп. — Думите му бият натам, че неща като този саблезъб струват скъпо, ако човек не е специалист в Биомеханиката и не може сам да си ги направи.

— Да, разбирам — отвърна Карол. — Струва ми се, има истина в това. Действително те струват много пари. А аз нямам толкова. Баща ми, преди да се пенсионира, работеше в Биомеханиката. В Ню Йорк. Силвестър е сглобен на водения от него семинар. Студентите го подарили на татко.

— Все още не вярвам — каза Уп, — че този тигър е биомеханизъм. Когато ме гледа, в очите му има същия този мръсен блясък.

— Всъщност — обясни Карол — днес той е повече био– отколкото механизъм. Терминът води началото си от времето, когато онова, което замествало тогава много сложния електронен мозък и нервната система се е помещавало в специална протоплазма. Но сега единствените механични части у него са органите, които се износват лесно, сърцето, бъбреците, белия дроб и неща от тоя род. Днес в Биомеханичния се правят истински живи същества. Но вие, разбира се знаете всичко това.

— Говорят се странни неща — намеси се Максуел. — Под ключ държели група супермени. Чувала ли сте за това?

— Да, чувала съм — отвърна тя. — Слухове винаги е имало.

— И най-хубавият, който научих напоследък — рече Уп, — е истинско бижу. Някой ми каза, че свръхестествениците са се свързали с Дявола. Какво ще кажеш за това, Пит?

— Знам ли — отговори Максуел. — Мисля, че някой беше опитвал. Почти съм сигурен, че някой трябва да е опитвал. Толкова явен факт, човек не може да го е отминал.

— Нима искате да кажете — запита Карол, — че наистина е възможно да има Дявол?

— Преди два века — отговори Максуел, — хората питаха със съвсем същия глас както вие сега, дали наистина има такива неща като троли и таласъми.

— И духове — допълни Духа.

— Сериозно ли говорите? — извика Карол.

— Не, разбира се — отвърна Максуел, — но не съм готов да изключа съществуването дори на Дявола.

— Удивителен век — обяви Уп. — Сигурно и друг път сте ме чували да го изтъквам. Сложихте край на суеверията и разните там бабини деветини. Търсите истината в тях. Но моите съвременници знаеха, че има троли, таласъми и прочие. Легендите за тях, както разбирате, винаги са се базирали на действителни факти. Само, че по-късно, когато човекът надрасна дивашката си простота, ако мога така да се изразя, отрече тези факти; не можеше да си позволи да вярва в неща, за които знае, че са истински. И той ги поукраси и запази на сигурно място в легендите и митовете, а когато човешкото население продължи да се множи, тези същества се скриха дълбоко. И много добре направиха, защото имаше време, когато те не бяха такива мили създания, за каквито сега ги мислите.

— А Дяволът? — запита Духа.

— Не съм сигурен — отвърна Уп. — Възможно е, но не мога да твърдя. Имаше всички тия неща, които вие примамихте, отново открихте и изпратихте в резерватите им. Но имаше и много други. Някои — страшни и всички — неприятни.

— Изглежда не сте ги обичали много — отбеляза Карол.

— Да, мис, не ги обичах.

— Струва ми се, — каза Духа, — това би било богата тема за някои проучвания в института „Време“. Явно, имало е различни видове от тия… може ли да ги наречем примати?

— Да, може — рече Максуел.

— Примати от съвсем друго естество, не като маймуната и човека.

— От друго естество ли? — учуди се Уп. — Злобни гадинки.

— Един ден, уверена съм, институтът „Време“ ще си каже думата — обяви Карол. — Там знаят всичко това, нали?

— Би трябвало — отвърна Уп. — Толкова често съм им разказвал, и то със съответните описания.

— Доста работа имат във Времето — напомни им Максуел. — Много области ги интересуват. Пък и трябва да обхванат цялото минало.

— А пари нямат — каза Карол.

— Ето — обяви Максуел, — говори един лоялен сътрудник на Времето.

— Но наистина е така — извика тя. — Другите дисциплини могат толкова много да научат от изследванията на Времето. На писаната история не може да се разчита. В доста случаи се оказва различна от действителните събития. Въпрос на предпочитание, пристрастие или просто лоша интерпретация, запазена навеки в писмена форма. Но отделят ли другите институти средства за проучванията на времето? Ще ви отговоря. Не! Само няколко, разбира се. Юридическият ни съдейства чудесно, но малко са такива като него. Страхуват се. Не искат да нарушават спокойствието в уютните си малки светове. Вземете например историята с Шекспир. Мислиш си, Факултетът по английска литература ще е доволен да открие, че Оксфорд е написал пиесите. В края на краищата, по този въпрос се говори от много години — кой всъщност е написал пиесите? Но когато накрая Времето уточни кой действително ги е написал, те се възмутиха.

— И сега — каза Максуел — Времето докарва тук Шекспир да изнесе лекция как не е написал пиесите. Не намирате ли това за не дотам тактично?

— Въпросът изобщо не стои така — отговори Карол. — Работата е, че Институтът е принуден да извлича атракция от историята, за да спечели малко пари. И винаги е така. Всевъзможни планове за повече пари. И си печелим репутация на група клоуни. Не мислете, че на декана Шарп му прави удоволствие…

— Познавам Харлоу Шарп — прекъсна я Максуел. — Повярвайте ми, той извлича удоволствие от всичко.

— Клевета — каза Уп с престорен ужас. — Не знае ли, че за подобно дрънкане могат да те разпънат на кръст?

— Присмивате ми се — продължи Карол. — Присмивате се на всеки и всичко. Вие също, Питър Максуел.

— Моля за извинение вместо тях — започна Духа, — тъй като на нито един от двамата не стига приличие, да се извини сам. Трябва да поживеете заедно десет-петнадесет години, за да разберете, че наистина никому не мислят злото.

— Но ще дойде ден — заговори пак Карол, — когато Времето ще има средства да прави каквото си поиска. И всичките си любими проекти ще осъществи, и останалите институти ще прати по дяволите. Когато сделката…

Внезапно млъкна. Замръзна на стола, без да мръдне. Човек имаше чувството, че иска да сложи ръка на устата си и само с огромни усилия на волята се въздържаше да не го направи.

— Каква сделка? — запита Максуел.

— Струва ми се, знам — каза Уп. — Чух слух, съвсем дребен, и не му обърнах внимание. Макар, като си помисля, тези мръсни дребни слухове винаги излизат верни. Големите, грозните, шумните…

— Уп, без речи — прекъсна го Духа. — Кажи ни само какво си чул.

— Невероятно — продължи Уп. — Няма да повярвате. Никога.

— Престанете! — възкликна Карол.

Всички я погледнаха и замълчаха.

— Изпуснах се — обясни тя. — развълнувах се и се изпуснах. Моля ви и тримата, забравете го и толкова. Дори не съм сигурна дали е истина.

— Разбира се — отвърна Максуел. — Тази вечер бяхте изложена на груба компания, лоши обноски и…

Тя поклати глава:

— Не! Не е хубаво да ви моля. Нямам право да ви моля. Просто трябва да ви кажа и да имам доверие във вашата дискретност. Пък и съм сигурна, че е истина. Институтът „Време“ получи предложение за Артефакта.

В стаята се възцари тишина. Тримата стояха неподвижни, едва дишаха. Тя ги погледна един след друг, без да разбира напълно какво им е.

Накрая Духа леко се размърда и в тишината се разнесе шумолене, сякаш белият му чаршаф беше истински и шумолеше, когато той се движеше.

— Не можете да си представите колко сме привързани и тримата към Артефакта.

— Вие ни поразихте — обади се Уп.

— Артефакта — каза тихо Максуел. — Артефакта, единствената велика загадка, единственото нещо в света, което обърква всеки…

— Един странен камък — допълни Уп.

— Не е камък — рече Духа.

— Тогава, навярно — намеси се Карол — ще ми кажете какво е.

Това е единственото нещо, помисли си Максуел, което нито Духа, нито който и да е друг можеше да направи. Открила го е изследователска експедиция на Времето преди около десет години на върха на един хълм в Юрската епоха и с цената на много средства и изобретателност бил върнат в настоящето. За да се изтъркаля такава тежест напред във времето, се е изисквало енергия, далеч надминаващо всичко познато досега, потребна била енергия, която да осигури прехвърлянето назад във времето на портативен ядрен генератор, пренесен на много части и сглобен на място. А после следвала задачата да се върне генераторът, тъй като нищо от тоя род, а това е въпрос на етика, не може да се изоставя в миналото, дори и в такова далечно минало като Юрската епоха.

— Аз не мога да ви кажа — отвърна Духа. — И никой не може.

Духа беше прав. Никой не е в състояние да го разгадае. Масивен блок от някакъв материал, който изглежда не беше нито камък, нито метал, макар по едно време да го мислеха за камък, а после за метал. Не се поддаваше на никакви изследвания. Дълъг шест фута, на ширина и височина по четири, той представляваше черна маса, която нито поглъщаше, нито освобождаваше енергия, светлината и другите лъчи се отразяваха в повърхността й, не можеше да се насече или пък нащърби, спираше лазерния лъч така изкусно, сякаш той не е съществувал. С нищо не можеше да се надраска, с нищо не можеше да се проучи, не подаваше никаква информация за себе си. Той лежеше на издигнатия за него фундамент в предния двор на Музея на времето и беше единственото нещо в света, за което никой не можеше да направи дори сериозна догадка.

— Тогава — запита Карол — защо се вцепенихте от ужас?

— Защото — отвърна Уп — Пит подозира, че едно време той е бил богът на Мъничкия народ. Да, ако тези отвратителни малки гадини изобщо са способни да признават някакъв бог.

— Съжалявам — каза Карол. — Наистина съжалявам. Не знаех. Може би, ако Времето знаеше…

— Нямам достатъчно факти — обясни Максуел, — за да говоря по въпроса. Всичко на всичко — едно предположение. Просто някакво чувство, останало у мен в резултат на неща, които съм чул да говорят сред Мъничкия народ. Но дори и те не знаят. Толкова отдавна е било.

Толкова отдавна, помисли си той. Господи, преди почти двеста милиона години.