Резерватът на таласъмите

4

Когато Максуел се придвижи от летището с един от бавните вътрешни шосейни пояси и стигна покрайнините на университетското градче, часовникът на консерваторията започна да отмерва шест. Чърчил взе друга линия и Максуел се радваше на това. Не само защото изпитваше известна антипатия към този човек, но и поради желанието си да бъде сам. Искаше да се вози бавно, свалил защитата за вятъра, в тишина, без необходимостта да разговаря, искаше да поглъща природата наоколо и да чувства чрез тези няколко квадратни мили със сгради и алеи, че пак се връща у дома, в единственото място, което обича.

Над града като благодатна мъгла се спускаше мрак, който смекчаваше очертанията на сградите, превръщаше алеите в места, които биха могли да бъдат романтични гравюри от старинни книги.

По алеите на групи, с чанти в ръце или книги под мишници стояха студенти и спокойно разговаряха. На една пейка седеше беловлас мъж и наблюдаваше как две катерички играят на поляната. По прашна пътека, погълнати в разговор, бавно се движеха две извънземни влечуги. На тротоара бодро крачеше студент-човек, вървеше, подсвиркваше си и свирката му будеше ехото в тъмните ъгли на зданията. Разминавайки се с влечугите той вдигна ръка за тържествен поздрав. А навсякъде — дървета, величествени древни брястове, които стоят там от незапомнени времена, крепки стражи на много поколения.

Тогава големият часовник започна да отмерва часа, бронзовият му звън се разнесе далече и на Максуел се стори, че часовникът на университетското градче му казва здравей. Часовникът е приятел, мислеше си той, и не само на него, но на всички които го чуваха, той е гласът на градчето. Нощ след нощ в леглото, преди да заспи, го е слушал как бие, как отмерва времето. И може би той бе нещо повече от едно отмерване на времето. По-скоро страж в нощта, който разгласява, че всичко е наред.

Пред него, в мрака, се извисяваше институтът „Време“, извисяваше нагоре огромни блокове от пластмаса, стъкло и светлини в множеството прозорци, за да смали още повече шосето и алеята. В подножието на комплекса се спотайваше музеят, а на входа му Максуел видя да плющи на вятъра надпис върху бял плат. В мрака и в далечината можа да различи само една дума: ШЕКСПИР.

При мисълта за това той се усмихна на себе си. Как ще се вбесят във факултета по английска литература. Старият Ченъри и другите край него още не са простили на Времето, загдето преди две-три години установили, че не Шекспир, а Граф Оксфорд е автор на пиесите. И сега тази поява лично на мъжа от Страдфорд на Ейвън ще бъде все едно да сипеш сол в още незарасналите рани.

Далече напред, на хълма, в западния край на градчето, Максуел различи огромния корпус на административния сектор, гравиран в тъмно върху последната, едва червенееща багра на западното небе.

Поясът продължаваше да се движи покрай Института „Време“ и свития под него музей с плющящата на вятъра обява. Часовникът престана да бие, последните му удари замряха в далечината.

Шест часът. След още няколко минути Максуел ще слезе от шосейния пояс и ще се отправи към „Уинстънския герб“, неговия дом през последните четири, не, пет години. Пъхна ръка в десния джоб на сакото си и пръстите му напипаха твърдите очертания на малката връзка ключове във вътрешното джобче.

Сега за пръв път откак напусна Уисконсинската гара, историята за другия Питър Максуел излезе на преден план в мислите му. Разбира се, може да е истина, но не му изглеждаше твърде вероятно. Много прилича на трик, който Службата за сигурност би изиграла на някого, за да го накара да се разприказва. Ако пък не е истина, защо не се е получило съобщение от Енотовата кожа за неявяването му там. Впрочен и тази, и другата информация, че такива неща са се случвали вече на два пъти, идваха все от инспектор Дрейтън. Ако можеше да се усъмни в Дрейтън за едната история, защо да не се усъмни и за останалите две. Дали не е имало и други същества, хванати от кристалната планета — докато беше там, нищо не му казаха за тях. Несъмнено обитателите на кристалната планета му съобщиха само онези неща, които искаха той да знае.

Това, което най-много го тревожеше и го накара да се замисли, беше не какво му каза Дрейтън, а мистър О’Тул: „Изпратихме венец от имел и бодлива зеленика в израз на дълбоката ни скръб“. Ако работите се бяха развили по друг начин, щеше да поговори за тия неща със своя приятел таласъма, но след станалото нямаше никакъв шанс да приказва за каквото и да е.

Всичко това може да почака. След малко само, щом стигне в къщи, ще вдигне телефона и ще се обади на някого от многото си приятели — и тогава ще узнае истината. На кого да се обади? — чудеше се той. На Харлоу Шарп, в института „Време“, или на Далъс Грег, шефа на неговия факултет, а може би на Ксигму Моун Таър, стария еридианец със снежнобели коси и мрачни виолетови очи, прекарал по-голямата част от живота си в малкия кабинет над анализа за структурата на митовете. Или пък на Алън Пристън, приятел и адвокат. На Пристън навярно, защото, ако казаното от Дрейтън излезе истина, може да си има доста неприятности от правен характер.

Нетърпеливо изръмжа под носа си. Та той го вярваше, започваше да го вярва и ако продължаваше по същия начин, можеше сам да започне да се убеждава, че всичко това е истина.

„Уинстънският герб“ се намираше точно долу на улицата. Стана от мястото си, вдигна чантата и стъпи на външния, едва движещ се пояс. Застана там, изчака, и пред „Уинстънския герб“ слезе.

Никого не видя, докато изкачваше широките каменни стълби и влизаше във фоайето. Бръкна в джоба, извади връзката ключове и намери ключа за външната врата. Асансьорът чакаше, той се качи и натисна копчето за седмия етаж.

Ключът влезе плавно в ключалката на апартамента му и щом го завъртя, вратата се отвори. Пристъпи в тъмната стая. Зад него вратата автоматически се затвори, бравата щракна и той посегна към стената, да запали осветлението.

Но се спря с вдигната ръка. Нещо не беше наред. Едно чувство, усещане за нещо, някакъв мирис може би. Да, именно мирис. Лек, нежен аромат на непознат парфюм.

Удари силно с ръка по панела и светлината се запали.

Стаята не бе същата. Мебелите — различни, и тези ярки картини по стената, такива картини не е имал и никога не би имал.

Зад него бравата щракна и той се завъртя. Вратата се отвори и в стаята влезе дебнешком един саблезъб.

Щом видя Максуел, тигърчето се сви готово за скок, изръмжа и показа шестинчови остри зъби.

Той внимателно се отдръпна. Тигърчето бавно пълзеше напред и още ръмжеше. Максуел отстъпи пак, почувства внезапен удар над глезена, опита да се извие, но не можа и разбра, че пада. Видя възглавничката на пода, може би ще си спомни да е била и преди там, но не си спомняше. Стъпи заднешком на нея, спъна се и сега падаше право по гръб. Опита да отпусне тялото си, за да се запази при удара в пода, но в пода той не се удари. Гърбът му се блъсна в нещо гъвкаво, меко и той разбра, че се е приземил на кушетката, която се намираше зад възглавничката.

С грациозен скок тигърчето се носеше във въздуха, ушите му — присвити назад, устата — полуотворена, масивните му лапи се протегнаха като за таран. Максуел вдигна ръцете си инстиктивно, за да се защити, но те бяха отместени встрани, сякаш никога не са били там, лапите се стовариха на гърдите му и го приковаха на кушетката. Огромната муцуна с проблясващи зъби висеше точно над лицето му. Бавно, почти нежно саблезъбият наведе глава, дълъг, розов език, огромен и грапав като ренде, премина по лицето на Максуел.

Тигърчето започна мило да ръмжи.

— Силвестър! — извика един глас от вратата. — Силвестър, стига!

Саблезъбият облиза още веднъж лицето на Максуел с влажния си грапав като ренде език, седна на задните си лапи полуозъбен, с клепнали напред уши, и заразглежда Максуел с дружелюбен, възторжен интерес.

Максуел се помъчи да поприседне, като подпря кръст на възглавничките и рамене в облегалката на кушетката.

— Кой пък може да сте вие? — попита момичето, застанало на вратата.

— А-ми, аз…

— Що за нахалство — каза тя.

Силвестър измърка високо.

— Извинявайте, мис. Но аз живея тук. Или поне живеех. Не е ли това номер седем — двадесет и едно.

— Да, разбира се — каза тя. — Наех квартирата точно преди седмица.

Максуел поклати глава.

— Трябваше да се досетя. Мебелите са други.

— Накарах хазяина да изхвърли нещата — заговори тя. — Бяха направо отвратителни.

— Чакайте да отгатна — каза Максуел. — Стар зелен диван, съвсем протрит…

— И барче от орехово дърво — продължи момичето, — и чудовищен морски пейзаж, и…

Максуел вдигна глава уморен.

— Достатъчно. Моите неща сте изхвърлили.

— Не разбирам — рече момичето. — хазяинът каза, че предишният наемател е мъртъв. Нещастен случай, мисля.

Максуел се изправи бавно. Тигърчето също стана, дойде по-близо и нежно започна да се търка в краката му.

— Престани, Силвестър — скара му се момичето.

Силвестър продължи да се търка.

— Не му обръщайте внимание. Той е едно голямо бебе.

— Биомеханизъм ли е?

Тя кимна.

— Най-хитрото същество. Ходи навсякъде с мен. И рядко ми причинява тревоги. Не знам какво му става. Изглежда вие му харесвате.

Докато говореше, тя гледаше тигърчето, но сега рязко вдигна очи.

— Не ви ли е добре? — попита тя.

Максуел поклати глава.

— Нещо сте пребледнял.

— Малък шок. Сигурно е затова. Казах ви истината. По едно време наистина живеех тук. До преди няколко седмици. Станала е ужасна бъркотия…

— Седнете — покани го тя. — Ще пиете ли?

— Да, ако може. Казвам се Питър Максуел и съм от Факултета…

— Момент. Максуел ли казахте? Питър Максуел. Да, сега си спомням. Така се казваше…

— Да, знам — рече Максуел, — мъжът, който умря.

Той седна внимателно на кушетката.

— Ще донеса нещо за пиене — рече момичето.

Силвестър се примъкна по-близо и нежно сложи масивната си глава в скута на Максуел. Максуел го почеса зад ухото, а ръмжейки мило, Силвестър обърна леко глава, за да му покаже къде го сърби.

Момичето дойде с пиенето и седна до него.

— Все още не разбирам — каза тя. — Ако вие сте човекът, който…

— Цялата работа е някак си объркана.

— Трябва да кажа, че доста добре понасяте случилото се. Малко сте потресен, но не и сразен.

— Всъщност — призна Максуел — донякъде знаех. Казаха ми, разбирате ли, но аз не повярвах. А мисля, истината е, че сам не си разрешавах да повярвам.

Той вдигна чашата.

— Вие няма ли да пиете?

— Ако сте добре, ако се чувствате както трябва, ще взема и за себе си.

— О, добре съм — каза Максуел. — Ще успея да го преживея.

Той я погледна и за пръв път наистина я видя — стройна, спретната, с късо подстригана черна коса, дълги мигли, изпъкнали скули и очи, които му се усмихваха.

— Как се казвате? — попита той.

— Карол Хамптън. Историчка във Времето.

— Мис Хамптън, извинете за създадената ситуация. Бях заминал — извън планетата. Току-що се върнах. Имам ключ и той стана на вратата, а когато тръгвах, тук беше моят дом…

— Не е нужно да обяснявате.

— Да пием — каза той. — После ще стана и ще си отида. Освен…

— Освен какво?

— Освен ако желаете да вечеряте с мен. Да кажем, за да ви се отплатя за разбирането. Можехте да изтичате и да пищите.

— Ако всичко това не е предварително скроено — рече тя. — Ако вие…

— Как може. Нелепо е да се измисли такова нещо. Освен това, откъде ще имам ключ?

Тя го погледна за миг, после каза:

— Глупаво е от моя страна. Но Силвестър ще трябва да дойде с нас. Не би останал тук сам.

— Защо пък — отвърна Максуел. — Не съм и помислял да го оставяме. Двамата с него сме приятели.

— Това ще ви струва един бифтек — предупреди тя. — Винаги е гладен и яде само хубави бифтеци. Големи и сурови.