Резерватът на таласъмите

7

— Този Уп — каза Карол, не мога да го забравя. И оная негова странна къща на края на света.

— Ще се обиди ако ви чуе да я наричате къща — отговори Максуел. — Тя е колиба и той се гордее с нея като с колиба. Скокът от пещера в къща би бил твърде голям за него. Щеше да се чувства неудобно.

— Пещера ли? Наистина ли е живял в пещера?

— Нека ви кажа някои неща са стария приятел Уп. Ужасен лъжец е. Не вярвайте на всичко, което разправя. За канибализма, например…

— Сега малко ми поолекна. Хора да се изяждат един друг!

— А канибализъм е имало наистина. Няма съмнение в това. На него може да се разчита само за сведения от общ характер. Но заговори ли за личните си преживявания, можете да се съмнявате.

— Странно — каза Карол. — Виждала съм го, чудила съм се понякога що за човек е, но никога не съм мислила, че ще се запозная с него. Всъщност и никога не съм искала. На някои хора им тегля чертата — и той беше между тях. Представях си го недодялан…

— Та той е недодялан — прекъсна я Максуел.

— Но и обаятелен.

Ясните есенни звезди хладно грееха дълбоко в тъмното небе. Шосето, почти празно, се виеше край хребета. Далече долу блещукаха разпрострелите се нашироко светлини на университетското градче. Вятърът бушуваше на хребета и донасяше слабия мирис на горящи листа.

— Огънят беше хубав — продължи Карол. — Питър, защо ние не си кладем огън? Толкова е просто. А и камина да се построи няма да е много трудно.

— Имало е време, преди няколкостотин години — обясни Максуел, — когато във всяка къща или почти във всяка къща е имало поне по една камина. А понякога и повече. Всичко това, цялата тая работа с огъня е отживелица, разбира се. В онези дни огънят е бил защитник, давал е топлина. Но вече безвъзвратно сме го надраснали.

— Не мисля. Просто сме го отминали и това е всичко. Обърнали сме гръб на тази част от нашето минало. Все още се нуждаем от огън. Навярно, една психологическа нужда. Примитивно може би, но у нас все трябва да има още нещо примитивно.

— Уп не би могъл да живее без огън — обясни й той. — Когато Времето го доведе, именно липсата на огън най-много го безпокоеше. В началото, след като го докараха тук, трябваше да го държат в плен, разбира се, или поне строг контрол, ако не наистина затворен. Но щом, така да се каже, си стана сам господар и получи парче земя в края на университетското градче, самичък си построи тази колиба. Груба, както той си искаше. И, разбира се, с камина. И с градина. Трябва да видите градината му. Идеята да се садят растения за ядене беше нова за него. За такова нещо в онова старо време никой не бил и помислял. Пирони, триони, чукове, дори дървеният материал се оказаха новост, пък и всичко друго. Но много лесно се приспособяваше. Залови се за новите инструменти и идеи, без ни най-малко да се дърпа. Нищо не го учудваше. За да построи колибата използва и чука, и триона, и трупите, и всичко останало. Но мисля, градината му се стори най-удивителното нещо — да отглеждаш яденето си сам, а не да ходиш на лов за него. Предполагам забелязахте, че дори сега се вълнува от голямото изобилие и лесната достъпност на храната.

— И на напитките — допълни Карол.

Максуел се засмя:

— Още една идея, която му хареса. Можем да кажем, че му е станала почти хоби. Прави си свое пиене. Има си казан за варене отзад, в бараката за дърва, и източва най-ужасната ракия, която човек е пил. Много страшно нещо.

— Но не е за гости — отбеляза Карол — Тая вечер пихме уиски.

— Само на приятели дава от ракията си. Тези буркани от компот, които отдели…

— Чудих се за какво са. Струваше ми се, че в тях няма нищо.

— Бистра, люта контрабандна ракия, ето какво имаше в тях.

— Казахте, че някога е бил пленник. А сега? Доколко е свързан с Времето?

— Под опека на Института е. Фактически, изобщо не е обвързан. Но да го пропъдиш, не можеш. Той е по-предан привърженик на Времето и от вас.

— А Духа? Той живее при Свръхестествениците, нали? Под опека на Института по Свръхестествени явления ли е?

— Едва ли. Духа е бездомна котка. Ходи, където си иска. Има приятели по цялата планета. Доколкото разбирам, той е голяма личност в Института по сравнителна религия към Хималайския университет. Но успява да се отбива и тук много редовно. Двамата с Уп се погодиха още щом Институтът по Свръхестествени явления направи първия си контакт с Духа.

— Пит, вие го наричате Дух. А какво е той в действителност?

— Как какво, Дух.

— А какво е това дух?

— Не знам. И не мисля, че някой знае.

— Но вие работите в Свръхестествения.

— Да, вярно, но винаги съм се занимавал с Мъничкия народ и по-специално с таласъмите, макар да са ме интересували и останалите. Дори баншите, а няма нищо по-коварно и безрасъдно от един банши.

— Сигурно има специалисти и по духовете. Какво казват те?

— Мисля, че има няколко становища. Написани са тонове книги за призраците, но не съм имал време да се запозная с тях. Зная, в ранните епохи са вярвали, че всеки човек след смъртта си се превръща в дух, но сега, доколкото разбирам, в това вече никой не вярва. Съществуват някои специални обстоятелства, при които възникват духовете, но не знам какви са те.

— А това негово лице — рече Карол, — малко призрачно, но някак си чаровно. Трудно се сдържах да не се вглеждам в него. Тъмна празнота, загърната в чаршаф. И понякога намек за очи. Малки светлини, които биха могли да бъдат очи. Или така ми се е сторило?

— Не. На мен също така ми се е струвало.

— Бихте ли хванали този глупав саблезъб, да го издърпате малко. Ще се изхлузи на бързия пояс. Нищо не разбира. Би заспал навсякъде и по всяко време. Само за ядене и спане мисли.

Максуел посегна и издърпа Силвестър в първоначалното му положение. Саблезъбият изръмжа в съня си.

Максуел опъна гръб, облегна се на седалката и погледна небето.

— Вижте звездите — каза той. — Няма нищо по-хубаво от земното небе. Радвам се, че пак се върнах.

— И какво ще правите сега, след като сте се върнали?

— Ще ви изпратя до вкъщи, след това ще си взема багажа и ще се върна при Уп. Той ще отвори един от онези неразпечатани буркани от компот, ще пием, ще седим и ще разговаряме до зори. После ще легна в леглото, което си има за гости, а той ще се свие върху купчината листа…

— Видях листата в ъгъла и изгарях от любопитство. Но не попитах.

— Винаги там спи. Не се чувства удобно в легло. В края на краищата, в продължение на много години купчината листа за него са били върха на разкоша…

— Пак се опитвате да ми се присмивате.

— Не, не се опитвам — рече Максуел. — Казвам ви истината.

— Нямах предвид какво ще правите довечера? Искам да ви попитам какво ще правите изобщо? Вие сте мъртъв, не си ли спомняте?

— Ще обяснявам — отвърна Максуел. — Непрекъснато ще обяснявам. Където и да отида, ще има хора, които ще искат да знаят какво се е случило. Може да има дори разследване. Искрено се надявам да няма, но, струва ми се, че трябва да има.

— Какво щастие, че сте били двама. Извинявай, но аз се радвам.

— Ако Транспортният успее да се оправи в тая работа, голяма реклама ще е за него. Всеки от нас ще може да си държи двойник, прибран някъде за непредвидени случаи.

— Тая няма да я бъде — наостри се Карол. — Поне не за всеки индивид. Този, другият Максуел, е втора личност и… не знам какво искам да кажа. Много е късно вече, не мога да го проумея, но съм сигурна, че тая няма да я бъде.

— Да — каза Максуел, — мисля, че няма да я бъде. Глупава идея.

— Вечерта беше хубава. Благодаря ви много. Толкова приятно прекарах.

— И Силвестър получи голям бифтек.

— Да. Няма да ви забрави. Обича хора, които му дават месо… Той е просто един лакомник и нищо повече.

— Има само още едно нещо — продължи Максуел, — едно нещо, което не ни казахте. Кой направи предложението за Артефакта?

— Не знам. Знам само, че има такова предложение. И доколкото разбирам, достатъчно добро, за да се отнасят с внимание към него във Времето. Просто дочух откъслечен разговор, който не трябваше да чувам. Важно ли е?

— Може би — отвърна Максуел.

— Сега си спомням — продължи тя. — Имаше още едно име. Не на този, който възнамерява да го купи, или поне така мисля. Просто на човек, замесен в тая работа. Забравила бях досега за него. Някой с фамилията Чърчил. Говори ли ви нещо това?