Резерватът на таласъмите

15

Максуел намери един уединен кът с два стола, прикрити зад голямо цъфнало растение в огромна мраморна саксия. Нямаше никого и той седна.

А отвъд неговият ъгъл приемът наближаваше своя край, гостите започнаха да намаляват. Една част си бяха отишли, а останалите сякаш попритихнаха. Ако още някой го попита какво е станало с него, каза си Максуел, ще го цапне по муцуната.

Ще обяснява, беше отвърнал на Карол миналата нощ, непрекъснато ще обяснява. И точно това правеше (е, не съобщаваше докрай истината), но никой не му вярваше. Гледаха го с изцъклени очи и го вземаха или за пиян, или смятаха, че им се подиграва.

А разбра, че всъщност над него се бяха подигравали. Поканен е на приема, но не от Нанси Клейтън. Нанси не му е изпращала дрехите, не му е пращала кола, да го доведе през задния вход, за да мине през вестибюла и покрай вратата, където го чакаше колесатият. Вероятността е едно към десет и кучетата да са на Нанси, но не си спомни да я запита.

Стана му ясно, че някой с много усилия, чрез трудни и сложни комбинации е осигурил на колесатия възможност да разговаря с него. Всичко беше толкова мелодраматично и миришеше толкова на нещо потайно, та ставаше смешно. Само че, някак си той не можеше да мисли за него като за нещо смешно.

Стисна чашата с две ръце и се заслуша в глъчката на приближаващия към своя край прием.

Надникна зад гъстата зеленина на засаденото в саксията растение, но не видя колесатия, въпреки че през по-голямата част от вечерта това същество се навърташе там.

Прехвърли разсеяно чашата в другата си ръка и разбра, че не му се пие повече. Беше пил доста, може би не чак толкова, но тук не беше място да се пие много, не се намира сред тесен кръг приятели, нито в дружеска обстановка, а при множество хора, непознати или малко познати, в една доста голяма и доста безлична стая. Беше уморен, по-изтощен, отколкото си мислеше. След малко ще стане, ще каже лека нощ на Нанси, ако е наблизо, и колкото е възможно по-безшумно ще се добере до колибата на Уп.

А утре? — запита се той. Утре трябва да свърши някои неща. Но тази вечер няма да мисли за тях. Ще почака до утре.

Вдигна чашата над ръба на мраморната саксия и я изля в пръстта.

— Наздраве — рече той на растението.

И внимателно, като се наведе бавно, за да не загуби равновесие, сложи чашата на пода.

— Силвестър, виждаш ли какво става тук? — запита един глас.

Той се обърна. Там, от другата страна на растението, стояха Карол и Силвестър.

— Хайде, влезте — покани ги той. — Тук си намерих скривалище. Ако вие двамата кротувате…

— Цяла вечер се опитвам да поприказвам с теб насаме, но все нямам възможност. Искам да знам каква беше тая работа двамата със Силвестър да гоните колесатия.

Тя влезе по-навътре в закътания ъгъл и застана в очакване на отговора.

— Аз бях не по-малко изненадан — отвърна той. — Направо ахнах при появата на Силвестър. Нямах и представа…

— Често ме канят — каза студено Карол. — Не заради мен самата, разбира се, колкото и да те учудва това, а заради Силвестър. Той е добра тема за разговор.

— И все пак ти си в по-изгодно положение от мен — продължи Максуел. — Аз въобще не съм канен.

— Но въпреки това си тук.

— Само не ме питай как. Малко трудно ще ти обясня.

— Силвестър винаги е бил възпитан — рече тя укорително. — може би малко лаком понякога, но винаги джентълмен.

— Да, знам — съгласи се Максуел. — Влияя лошо почти на всеки.

Тя заобиколи докрай растението и седна на другия стол.

— Няма ли да ми кажеш каквото те попитах?

Той поклати глава.

— Не знам дали ще мога. Беше малко объркано.

— Не помня да съм срещала човек, който да ходи по нервите на другите повече от теб. Не е честно.

— Между впрочем — запита той — ти видя картината, нали?

— Да, разбира се. За нея беше целия този прием. Картината и онзи смешен колесат.

— Забеляза ли нещо необикновено?

— Необикновено ли?

— Да, в картината.

— Мисля, не.

— Горе на хълма има малък куб. Черен, намира се на върха. Прилича на Артефакта.

— Пропуснала съм го. Не я разгледах много внимателно.

— Но гномите си видяла, предполагам.

— Да, забелязах ги. Или най-малкото, приличаха на гноми.

— А онези, другите същества — продължаваше Максуел. — Те изглеждаха някак си по-различни.

— По-различни от какво?

— По-различни от другите създания, рисувани обикновено от Ламбърт.

— Не знаех — каза тя, — че си специалист по Ламбърт.

— Не съм — възрази той. — Тази сутрин, след като научих за приема и за картината, която Нанси има, отидох в библиотеката и изрових една книга с репродукции от негови творби.

— Но какво от това, ако са различни? — запита Карол. — Нима художникът няма право да рисува каквото си иска?

— Разбира се, че има. Не става въпрос за това. Но рисунката изобразява Земята. Или поне, ако това е Артефакта, а аз мисля, че е така, тогава тя изобразява Земята. Но не тази Земя, не Земята, която познаваме. Вероятно Земята от Юрската епоха.

— А според теб другите му картини не изобразяват ли Земята? Би трябвало да я изобразяват. По времето на Ламбърт не е имало какво друго да се рисува. Нямало е пътувания из космоса, истински пътувания из космоса, ходели са само до Луната и Марс.

— Но във въображението си те са пътували из космоса — каза й Максуел. — Имало е мислено пътуване и в космоса, и във времето. Нито един художник не е бил ограничаван от мястото и времето. Разбира се, всички си мислят, че Ламбърт рисува в сферата на фантазията. Но след тази вечер аз се чудя дали не е рисувал действителни гледки с действителни същества, места, където е бил.

— Възможно е да си прав — съгласи се Карол. — Но как е могъл да стигне дотам? Тази работа с Артефакта е любопитна, разбира се, но…

— Не нямам предвид това, за което Уп винаги говори — обясни той. — Спомня си за таласъмите, и за тролите, и за останалите от Мъничкия народ още от времето на неандерталските си дни. Но казва, че тогава е имало и други. Други, по-лоши. Злобни, пакостни — и неандерталците до смърт се плашели от тях.

— И ти смяташ, че на картината може да са и съществата, за които си спомня Уп?

— Помислих си го — призна той. — Чудя се дали Нанси ще има нещо против да доведа утре Уп, за да види рисунката.

— Сигурно не, но всъщност, това не е необходимо — рече Карол. — Направих снимки на картината.

— Но ти…

— Разбира се, знам, така не бива. Но аз попитах Нанси и тя ми каза, че няма нищо против. Какво друго можеше да каже? Не съм правила снимките да ги продавам или нещо такова. Просто снимах, да си ги имам, за мое собствено удоволствие. Трябваше навярно да ми се отплати, че доведох Силвестър със себе си и толкова хора можаха да го видят. Нанси разбира каква сметка има от това и не можеше да ми откаже. Ако желаеш Уп да ги погледне…

— Искаш да кажеш, че ще ги дадеш ли?

— Разбира се, ще ги дам. И моля те, не ме обвинявай, че съм направила снимки. Това е начин да си оправим сметките.

— Да си оправиш сметките ли? С Нанси?

— Не с нея точно, а с всички онези, които ме канят на гости. С всички, които го правят. Защото всъщност, не аз съм им нужна. Силвестър канят. Сякаш е обучена мечка или някой клоун. А, разбира се, за да го доставят на приемите си, трябва да поканят и мен. Но аз знам защо ме канят и те знаят, че знам, и продължават да ме канят.

— Мисля, че разбирам — каза той.

— А аз мисля, че е много високомерно от тяхна страна.

— И аз.

— Ако ще показваме снимките на Уп, най-добре е да тръгваме. Приемът е към края си. А ти категорично няма да ми кажеш какво стана с колесатия, така ли?

— По-късно. Не точно сега. Може би по-късно.

Напуснаха мястото си иззад саксията с растението и провирайки се между отделните групички от гости, прекосиха стаята и се насочиха към вратата.

— Трябва да издирим Нанси — предложи Карол — и да се сбогуваме с нея.

— Друг път — отвърна Максуел. — Можем да й напишем бележка или да й телефонираме, за да й кажем, че не сме я намерили, да й благодарим за вечерта, да й кажем колко добре сме прекарали, че нейните приеми са от тези, които се опитваме никога да не пропускаме, колко сме харесали картината, колко умно е постъпила като се е сдобила с нея и…

— Престани да се правиш на клоун — прекъсна го Карол. — Много се насилваш. Не го правиш твърде добре.

— Знам, но винаги се опитвам.

Стигнаха до вратата и се спуснаха по каменно стълбище, което водеше към шосето.

— Професор Максуел! — извика един глас.

Максуел се обърна. По стълбите слизаше Чърчил.

— Моля ви за момент, Максуел — каза той.

— Да, какво има Чърчил?

— Една дума. Насаме, ако дамата няма нищо против.

— Ще те почакам на шосето — рече Карол на Максуел.

— Не се тревожи — отвърна й Максуел. — Ей сега ще се оправя с него.

— Не, ще почакам. Не искам неприятности.

Максуел изчака, докато Чърчил слезе бързо по стълбите. Мъжът, леко задъхан, се протегна да хване Максуел под ръка.

— Цяла вечер се опитвам да се добера до вас — започна той, — но вие бяхте непрекъснато обкръжен от хора.

— И какво желаете? — попита го рязко Максуел.

— Колесатият — отвърна Чърчил. — Не му обръщайте внимание. Не познава нашите обичаи. Не знаех какво възнамерява да прави. Всъщност казах му да не…

— Тоест сте знаели, че колесатият може да ме причака?

— Казах му да не го прави — запротестира Чърчил. — Казах му да ви остави на мира. Много съжалявам, професор Максуел. Повярвайте ми, направих всичко възможно.

Максуел вдигна рязко ръка и сграбчи Чърчил отпред за ризата, осука я и го придърпа по-близо до себе си.

— Значи вие сте човекът на колесатия! — извика той. — Вие му придвижвате работите. Вие сте направили офертата за Артефакта и сте я направили за колесатия.

— Каквото съм направил — обяви сърдито Чърчил, — си е моя работа. Изкарвам си хляба с посредничество.

— Колесатите не са хора. Един господ знае какво е колесатият. На първо място, кошер, пълен с насекоми. Но какво друго — не знам.

— Съвсем законно е — каза Чърчил. — Има право да сключва сделки.

— А вие имате право да му помагате. Имате право да получавате възнаграждение от него. Но внимавайте как ще го спечелите. И не ми заставайте на пътя.

Той рязко отблъсна Чърчил от себе си. Мъжът се олюля, загуби равновесие, падна и преди да успее да се задържи, се търкули през няколко стъпала. Остана да лежи там проснат, без да се опитва да стане.

— В правото си съм да ви изхвърля през стълбите и да счупя гадния ви врат — каза Максуел.

Вдигна поглед към къщата и видя, че на вратата се беше събрала малка група хора, които го гледаха. Гледаха го и мърмореха помежду си.

Завъртя се кръгом и заслиза по стълбите.

Долу Карол отчаяно се беше вкопчила в обезумелия саблезъб.

— Милсех си, че ще се изскубне, ще се качи и ще разкъса тоя човек на парчета — задъхано рече тя. И погледна Максуел с нескрито възмущение. — С никого ли не можеш да се разбереш по човешки? — запита тя.