Резерватът на таласъмите

17

Максуел зави зад порутената колиба и видя трънката, която се изправяше от едната й страна. Имаше нещо странно в дървото. Сякаш облак мрак се бе настанил по вертикалната му ос, създавайки впечатление за масивен ствол, от който излизат тънки и къси вейки с бодли. И ако О’Тул казваше истината, помисли си Максуел, този тъмен облак, увиснал като грозд на дървото, трябва да е умиращият Банши.

Той бавно прекоси разстоянието, което ги разделяше и спря на няколко стъпки от дървото. Черният облак се раздвижи неспокойно като кълба леко подухван дим.

— Ти ли си Банши? — запита Максуел дървото.

— Дошъл си твърде късно, ако искаш да разговаряш с мен.

— Не дойдох да говорим — каза Максуел. — Дойдох да поседя при теб.

— Седни, тогава. Няма да е дълго.

Максуел седна на земята и присви колене до гърдите. Пусна ръце и опря длани на рогозката от суха и пожълтяла трева. Долу, под него, есенната долина се простираше до далечния хоризонт, до хълмовете на север от реката — те не приличаха на възвишенията от този южен бряг, а бяха полегати, вълнообразно разположени хълмове, които се издигаха към небето като наклонена стълба.

Над хребета, зад него, приплясваха криле и през синята мъгла, надвиснала над дефилето, което стръмно се спускаше надолу, стремително мина ято косове. Но освен този единствен миг, когато крилете удряха във въздуха, там цареше мека, нежна тишина, която не таеше нито ярост, нито заплаха, сънлива тишина, в която спокойно се издигаха хълмовете.

— Другите не дойдоха — каза Банши. — Най-напред помислих, че може и да дойдат. За миг помислих, че ще забравят и ще дойдат. Сега между нас не би трябвало да има различия. Едно и също е за всички ни, бити сме на равна нога. Но старите условности още не са разчупени. Старите обичаи се тачат.

— Говорих с таласъмите — уведоми го Максуел. — Устройват ти помен. О’Тул тъжи и пие, за да притъпи мъката.

— Ти не си от моя народ. Натрапваш ми се. Но казваш, че идваш да поседиш при мен. Защо го правиш?

Максуел излъга. Друго не можеше да направи. Не можеше, помисли си той, да каже на умиращия, че е дошъл за информация.

— Работил съм с твоя народ и той започна много да ме интересува.

— Ти си Максуел. — рече Банши. — Чувал съм за теб.

— Как се чувстваш? — попита Максуел. — Мога ли да направя нещо за теб? Нещо да ти трябва?

— Не — отвърна Банши. — От нищо не се нуждая. Почти нищо не чувствам. Там е бедата, че нищо не чувствам. Моята смърт се различава от вашата. Тя почти не е физическа. Енергията изтича от мен и най-после не остава нищо. Като трепкаща светлина, която някрая угасва.

— Мъчно ми е — каза Максуел. — Ако говоренето я ускорява…

— Говоренето може да я ускорява малко, но това вече няма значение за мен. Не съжалявам. Не се разкайвам. Аз съм почти последният. Останали сме още трима от нашите, ако броим и мен, но мен не си струва да броим. От хиляди — само двама са останали.

— А таласъмите, тролите, феите…

— Не разбираш — прекъсна го Банши. — Никой не ти е казал. А ти никога не си помислял да попиташ. Назованите от теб са от по-късно време, дойдоха след нас, когато планетата вече не беше млада. Ние сме колонизатори, сигурно знаеш това.

— Мислех си го, но от няколко часа насам.

— А би трябвало да го знаеш — продължи Банши. — Та ти беше на по-възрастната планета.

Максуел ахна:

— Откъде знаеш?

— Как дишаш въздуха? — запита Банши. — Как виждаш? Да контактувам с древната планета за мен е толкова естествено, колкото за теб да дишаш и виждаш. Не са ми казали. Знам.

Ето значи каква е работата, помисли си Максуел. Банши е бил източникът на сведения за колесатия, а Чърчил трябва да е този, който е предупредил колесатия за факта, че Банши има информация, той се е досетил, че Банши притежава данни, за които никой не предполага.

— А другите — тролите, та…

— Не. Път се откри само за баншите. Това беше наша работа, наша единствена цел. Ние осъществявахме връзката с по-възрастната планета. Ние бяхме комуникаторите. Когато по-старата планета разпрати колонизатори на необитаемите светове, стана необходимо да се установят някои средства за свръзка. Всички ние бяхме специалисти, макар тези специалисти сега да имат малко значение и почти всички са измрели. Специалистите бяха първите. Онези, които дойдоха по-късно бяха само заселници с предназначение да заживеят на Земята.

— Имаш предвид тролите и таласъмите ли?

— И тролите, и таласъмите, и останалите. Със способности, разбира се, но не специалисти. Ние бяхме инженерите, те — работниците. Между нас имаше пропаст. Затова няма да дойдат и поседят при мен. Старата пропаст още съществува.

— Уморяваш се — каза Максуел. — Трябва да пазиш силите си.

— Няма значение. Енергията изтича от мен, а щом енергията си отива, животът също си отива. Това мое умиране не засяга нито материята, нито тялото, защото в действителност, аз никога не съм имал тяло. Бях само енергия. И това няма значение. Защото по-възрастната планета също умира. Ти видя моята планета и знаеш.

— Да, знам — отвърна Максуел.

— Щеше да е толкова различно, ако нямаше хора. Когато дойдохме най-напред тук, и бозайници почти нямаше, да не говорим за примати. Можехме да го предотвратим, това възникване на примати. Можехме да ги смачкаме още в зародиша им. Имаше и известни дискусии по въпроса, защото тази планета се оказа многообещаваща и не ни харесваше мисълта, че трябва да се откажем от нея. Но съществуваше един древен закон. Разумът се среща твърде рядко, та да застане някой на пътя на неговото развитие. Той е скъпоценно нещо, и дори когато с голяма неохота отстъпихме, пак трябваше да признаем, че той е скъпоценно нещо.

— Но вие останахте. Може да сте отстъпили, но останахте.

— Беше твърде късно. Нямаше къде да отидем. По-старата планета умираше още тогава. Нямаше смисъл да се връщаме. И тази планета, колкото и странно да ти се струва, стана наш дом.

— Сигурно мразите нас, хората.

— Едно време, да. И предполагам, омраза още има. С времето тя попрегоря. Или гори слабо може би, но никога не изчезва съвсем. А изглежда дори в омразата си ние се гордеем с вас. В противен случай, защо по-старата планета ще ви предлага знанията си?

— Но вие ги предложихте и на колесатия.

— На колесатия ли, о да, разбирам кого имаш предвид. Но всъщност, ние не му ги предложихме. Явно някъде далеч в космоса колесатият е дочул за по-старата планета. И за това, че планетата има нещо, което желае да продаде. Той дойде при мен и ми зададе само един въпрос — каква е цената за стоката. Не зная дали му е известно какво се продава. Той каза само „стоката“.

— И ти му отвърна, че цената е Артефакта.

— Разбира се, това му го казах. Защото тогава не ми беше съобщено за теб. Едва по-късно ме уведомиха, че след известно време трябва да ти обявя цената.

— И, разбира се, ти се готвеше да го направиш?

— Да — отвърна Банши. — Готвех се да го направя. Сега го направих и въпросът е приключен.

— Можеш ли да ми кажеш още нещо. Какво представлява Артефакта?

— Това не мога да направя.

— Не можеш или не искаш?

— Не искам — отвърна Банши.

Предадена, помисли си Максуел. Човешката раса е предадена от това умиращо същество, което независимо от казаното, никога не е имало намерение да му съобщи цената. Това нещо, което в продължение на много хилядолетия е хранело студена омраза срещу човечеството. И сега, отивайки в небитието, му разказваше и му се присмиваше, за да знае той как са предадени хората, за да знае човешката раса, сега, когато е твърде късно, какво точно е станало.

— Казал си на колесатия и за мен. Ето защо Чърчил се озова на гарата и ме чакаше, когато се завърнах на Земята. Обясни, че е пътувал, а никакво пътуване не е имало. — Той гневно се изправи. — А какво ще кажеш за онзи Максуел, който умря?

Завъртя се към дървото, но то беше празно. Тъмният облак, полюляващ се около стъблото, беше изчезнал. Клоните се открояваха рязко на фона на западното небе.

Изчезна, помисли си Максуел. Не умря, а изчезна. Субстанцията на едно стихийно същество се разпадна на елементите си, невъобразимите връзки, които са ги държали в странното подобие на живот накрая се разхлабиха, за да може то да излети, да се разнесе във въздуха и в слънчевата светлина като шепа прах, хвърлен на вятъра.

С живия Банши трудно можеше да се разбереш. С мъртвия не беше по-лесно. За кратко време почувства състрадание към него, каквото човек трябва да чувства към всичко умиращо. Но разбираше, че състраданието е излишно, защото Банши умря с безмълвен присмех над човешката раса.

Оставаше само една надежда, да склони Времето да забави продажбата на Артефакта, за да има възможност да говори с Арнолд, да му разкаже историята си и да го убеди някак си, че говори истината. А тази история, Максуел добре разбираше, сега стана дори по-фантастична от преди.

Обърна се и започна да се спуска по дефилето. Преди да стигне до гората, се спря и погледна назад, към склона. Трънката стоеше на фона на небето здраво, твърдо вкоренена в земята.

Когато отмина танцувалната поляна на феите, видя група троли да работят сърдито, като заравняваха земята и слагаха нови чимове по издълбаните от камъка места. От камъка нямаше и следа.