Резерватът на таласъмите

23

Инспектор Дрейтън стана тежко от стола си в приемната на Шарп.

— Радвам се, че най-после пристигнахте, д-р Шарп — каза той. — Случило се е нещо…

Инспекторът бързо прекъсна думите си, щом видя Максуел.

— А, Вие ли сте? — продължи инспекторът. — Радвам се да Ви видя. Здравата потичах след Вас.

Максуел направи гримаса.

— Не съм сигурен, инспекторе, че споделям радостта Ви.

Ако имаше някой, без когото можеше да мине точно сега, помисли си той, то това беше инспектор Дрейтън.

— Кой сте Вие? — рязко попита Шарп. — Защо сте се вмъкнали тук?

— Аз съм инспектор Дрейтън от Службата за сигурност. Оня ден проведох кратък разговор с професор Максуел по повод завръщането му на Земята, но се страхувам, че имам още някои въпроси…

— В такъв случай — заяви Шарп — моля, застанете на опашка. Имам работа с д-р Максуел и се страхувам, че моята е с предимство пред вашата.

— Не ме разбрахте — каза Дрейтън. — Не съм дошъл тук да арестувам приятеля Ви. Появяването му с Вас е късмет, който не съм очаквал. Има друго нещо, за което си мислех, че можете да ми помогнете, нещо, което се случи доста неочаквано, Разбирате ли, чух, че професор Максуел е бил гост на неотдавнашния прием на мис Клейтън и аз отидох при нея…

— Говорете смислено, човече — прекъсна го Шарп. — Какво общо има Нанси Клейтън с всичко това?

— Не знам, Харлоу — каза Нанси Клейтън, появявайки се на вратата на вътрешния кабинет. — Никога не съм имала намерение да се замесвам в нещо. Опитвала съм се само да забавлявам приятелите си и не виждам какво чак толкова нередно има в това.

— Нанси, моля те — рече Шарп — Първо ми кажи какво става. Защо си тук, защо инспектор Дрейтън е тук и…

— Заради Ламбърт — обяви Нанси.

— Искаш да кажеш, заради човека, който е нарисувал онази картина у вас.

— Те са три — каза гордо Нанси.

— Но Ламбърт е умрял преди повече от петстотин години.

— Така мислех и аз — продължи Нанси. — Но тази нощ той се появи. Каза, че е бил изгубен.

Като отмести Нанси встрани, от кабинета излезе мъж — висок, груб, с жълтеникавочервена коса и дълбоки бръчки по лицето.

— Излиза, господа, че става дума за мен. Имате ли нещо против аз да говоря за себе си?

Думите му, така както ги произнасяше, звучаха странно. Той стоеше насреща им сияещ, добродушен и човек не намираше нищо, заради което да не изпитва симпатия към него.

— Вие ли сте Албърт Ламбърт? — попита Шарп.

— Да, аз съм — отвърна Ламбърт. — Надявам се, не ви преча, но с мен се случи голяма неприятност.

— А нима само с Вас? — запита Шарп.

— Не знам със сигурност — отвърна Ламбърт. — Предполагам, има още много хора, изправени пред затруднения. Но когато човек има проблем, въпросът е къде да отиде и да го реши.

— Господине — каза Шарп, — аз съм в същото положение като Вас. И аз търся отговор.

— А не разбираш ли — обърна се Максуел към Шарп, — че Ламбърт правилно се е ориентирал. Дошъл е именно там, където проблемът му може да се разреши.

— Ако бях на ваше място, млади човече — каза Дрейтън, — щях да се държа по-кротко. Оня ден се измъкнахте доста ловко, но сега съм ви хванал. Има много въпроси…

— Инспекторе, ако обичате, не се месете — прекъсна го Шарп. — Нещата са достатъчно лоши и без вие да ги усложнявате. Артефакта го няма, музеят е разбит, Шекспир изчезна.

— Но аз искам само — каза благоразумно Ламбърт — да се завърна у дома. Обратно в 2023 година.

— Почакайте малко — нареди Шарп. — Вие не сте на ред. Аз не…

— Харлоу — каза Максуел, — всичко ти обясних днес следобед. Питах те за Симънсън. Сигурно си спомняш.

— Симънсън ли? Да, сега си спомням. — Шарп погледна към Ламбърт. — Вие сте човекът, който е нарисувал платното, изобразяващо Артефакта.

— Артефакта ли?

— Голям блок от черен камък на върха на един хълм.

Ламбърт поклати глава.

— Не, не съм го рисувал. Но сигурно ще го нарисувам. По-точно, не бих могъл да не го нарисувам, защото мис Клейтън ми показа платното и то несъмнено е нещо, което е направено от моята ръка. И трябва да ви кажа, че не е толкова лошо, колкото и нескромно да звучи.

— Тогава, Вие наистина сте виждали Артефакта в Юрския период?

— В Юрския период ли?

— Преди двеста милиона години.

Ламбърт погледна учуден.

— Значи, толкова отдавна е било. Да, предполагах, че е много далеч в миналото. Та там имаше динозаври.

— Но Вие би трябвало да знаете. Нали пътувахте във времето?

— Бедата е — обясни Ламбърт, — че механизмът за настройка във времето се повреди. Изглежда, никога вече няма да мога да ходя в това време, в което желая.

Шарп се хвана за главата. После свали ръцете си и каза:

— А сега разказвайте бавно. Не всичко наведнъж. Едно по едно, докато разнищим случилото се.

— Нали ви обясних вече — каза Ламбърт — искам само едно. Много е просто наистина, искам само да се върна пак у дома.

— Къде Ви е машината на времето? — попита Шарп. — Къде я оставихте? Можем да я погледнем.

— Никъде не съм я оставил. Няма къде да я оставя. Тя върви навсякъде с мен. В главата ми е.

— В главата Ви ли е? — извика Шарп. — Механизъм за настройка във времето във вашата глава. Но това е невъзможно.

Максуел се усмихна на Шарп.

— Когато разговаряхме този следобед, ти ми каза, че Симънсън е публикувал много малко за своята машина на времето. Сега излиза…

— Да, казах ти — съгласи се Шарп. — Но кой нормален човек би допуснал, че машината на времето може да се инсталира в мозъка на субекта. Трябва да е някакъв нов принцип. Нещо, с което съвсем сме се разминали, — Той се обърна към Ламбърт. — Имате ли представа как работи?

— Ни най-малка — огвърна Ламбърт, — Знам само, че когато го сложиха в главата ми, уверявам ви, това беше една доста сложна хирургическа операция, аз добих способността да пътувам във времето. Само трябва да си помисля къде искам да отида, използвайки някои доста обикновени координати, и съм там. Но нещо се повреди. Независимо какво си мисля, аз ходя напред-назад, прелитам като някое ехо от едно време в друго, и то никога не е времето, което желая.

— Това си има и предимства — замислено заговори Шарп, но повече на себе си, отколкото на останалите. — Предполага се независимо действие, механизмът е малък, много по-малък от този, който ние използваме. Така би трябвало да е, за да го сложат в мозъка и… Ламбърт, Вие сигурно не знаете твърде много за него?

— Казах ви — отвърна Ламбърт. — Нищо. Всъщност не ме и интересуваше как работи. Просто Симънсън е мой приятел…

— Но защо сте тук? Защо дойдохте тук? Точно на това място и в това време?

— Случайност и толкова. А щом пристигнах, тук ми се стори по-цивилизовано от много други места, на които съм бил, и започнах да питам, за да се ориентирам. Очевидно, никога преди не съм бил толкова далече в бъдещето, защото първото нещо, което научих бе, че пътувате във времето и имате Институт на времето. После чух, че мис Клейтън притежава моя картина и си помислих, че щом тя има картина, нарисувана от мен, може да се отнесе благосклонно, и аз я потърсих. Разбирате ли, с надеждата да открия как да се свържа с хората, които биха могли с любезните си грижи да ме изпратят пак у дома. И докато бях там, пристигна инспектор Дрейтън.

— А сега, мистър Ламбърт — намеси се Нанси, — преди да продължите, аз искам да Ви попитам нещо. Защо Вие, щом сте били в Юрския период или там, където каза Харлоу, където и да е то, и сте нарисували тази картина…

— Забравяте — обърна се към нея Ламбърт. — Още не съм я нарисувал. Имам малко скици и някой ден, надявам се…

— Е добре, тогава, когато се заловите да рисувате тази картина, защо не сложите динозаври. В нея няма динозаври, а току-що казахте, че сте знаели колко далече в миналото сте били, защото е имало динозаври.

— Не съм вмъкнал динозаври в рисунката поради една много проста причина. Динозаври нямаше.

— Но Вие казахте…

— Разберете — обясни търпеливо Ламбърт, — че рисувам само каквото виждам. Никога нищо не махам. Никога нищо не добавям. Нямаше динозаври, защото съществата, изобразени на картината, ги прогониха. Затова не съм вмъкнал нито динозаври, нито от другите.

— От другите ли? — попита Максуел. — За какво говорите пък сега? Какви са тези други?

— Е — отвърна Ламбърт, — онези на колела.

Замълча и погледна втрещените им лица.

— Нещо неправилно ли казах? — попита той.

— О, не, не — рече мило Карол, — продължавайте, мистър Ламбърт, и ни разкажете всичко за съществата на колела.

— Вероятно няма да ми повярвате — започна Ламбърт, — но не мога да ви обясня какви са — Роби, може би. Работни коне. Носачи. Крепостни. Форми на живот явно, бяха живи, но се движеха на колела вместо на крака и не представляваха само по едно нещо. Всеки от тях беше кошер от насекоми, подобни на пчели или мравки. Социални насекоми, очевидно. Разбирате ли, не очаквам да повярвате и на една моя дума, но се кълна…

Някъде отдалече се чу трополене, тихото, глухото трополене на бързо напредващи колела. Стояха заковани на местата си, заслушани, и разбраха, че по коридора се движат колела. Трополенето приближаваше и ставаше все по-силно. Внезапно то се чу точно зад вратата, затихна при завоя и изведнъж на входа застана колесат.

— Ето един от тях! — изпищя Ламбърт. — Какво прави тук?

— Мистър Мармадюк — каза Максуел, — радвам се да Ви видя пак.

— Не — отвърна колесатият. — Не е мистър Мармадюк. Така нареченият мистър Мармадюк Вие повече няма да видите. Той е в немилост. Направи огромна грешка.

Силвестър тръгна напред, но Уп протегна ръка, сграбчи го за кожата на врата и го задържа здраво, въпреки опитите му да се освободи.

— Имаше сключен договор с един хуманоид на име Харлоу Шарп — съобщи колесатият. — Кой от вас е Харлоу Шарп?

— Аз съм вашият човек — отвърна Шарп.

— Тогава, сър, трябва да ви попитам, какво възнамерявате да правите с изпълнението на договора?

— Нищо не мога да направя, Артефакта изчезна и не може да се достави. Парите ви, разбира се, веднага ще бъдат възстановени.

— Това, мистър Шарп — заговори колесатият, — няма да бъде достатъчно. Далеч не е достатъчно. Ще заведем съдебен процес срещу Вас. Ще Ви провалим, господине, на всяка цена. Ще направим всичко възможно да Ви докараме до бедност и…

— О, вие, отвратителни ръчни колички — извика Шарп, — за вас няма закон. Галактическият закон не е в сила за същества като вас. Ако си мислите, че можете да дойдете тук и да ме заплашвате…

В отвора на вратата като от празно пространство се появи Духа.

— Най-сетне — извика сърдито Уп. — Къде беше цяла нощ? Какво направи с Шекспир?

— Поетът е в безопасност — рече Духа. — Но има още една новина. — Ръкавът на дрехата му се вдигна и посочи колесатия. — Сродниците му са плъзнали в Резервата на таласъмите и се опитват да хванат дракона.

Така значи, искали са дракона в крайна сметка, малко нелогично си помисли Максуел. И се запита дали е възможно колесатите през цялото време да са знаели, че драконът е в Артефакта. Отговорът е — разбира се, знаели са, защото именно те или техните далечни прадеди са живеели през Юрския период.

През Юрския период на Земята. А в кои ли още епохи по другите планети? Ламбърт ги нарече крепостни, коне, хамали. Не са ли те биологически роботи, създадени от древните същества. Или може би техните прадеди някога са били нисшестоящите членове на племето на древните същества, а може би просто са били опитомени животни, приспособени биологически чрез генетическа обработка да извършват определена работа?

И сега тези бивши роби, създали своя собствена империя, протягат ръце към нещо, за което може би имат причини да вярват, че е тяхно наследство. Тяхно, тъй като никъде другаде във вселената, освен навярно в отделни, отмиращи колонии със специфични условия, не са останали следи от проекта за голямата колонизация на новата млада вселена — мечта на кристалната планета.

И по всяка вероятност, помисли си Максуел, по всяка вероятност, наследството трябва да е тяхно. Защото с техен труд е бил осъществен замисълът. И не потърси ли умиращият Банши със съзнанието за старата вина начин да поправи злото, като измами кристалната планета и се опита да помогне на тези бивши роби? Или може би е вярвал, че е по-добре това наследство да не отива при някои чужди същества, а при една раса, която е изиграла ролята си, макар робска и малка, в големия проект, претърпял провал?

— Искате да кажете — обърна се Шарп към колесатия, — че в този момент, докато Вие стоите тук и ме заплашвате, вашите бандити там…

— Всичко е отработил — обади се Уп.

— Драконът тръгна към дома си — продължи Духа, — към единственото място, което може да приеме за свой дом на тази планета. При ясна лунна светлина той полетя над речната долина натам, където живее Мъничкия народ, за да види отново сънародниците си. И тогава колесатите го нападнаха във въздуха, опитаха се да го принудят да слезе на земята, да го пленят. Драконът се съпротивляваше великолепно, но…

— Колесатите не могат да летят — възрази Шарп. — И ти каза, че са много. Или подхвърли, че са много. Не може да бъде. Мистър Мармадюк беше единственият…

— Ние си мислим, че не могат да летят — рече Духа, — но те могат. А колкото до техния брой, аз съм объркан. Вероятно те са били тук през цялото време и са се крили от погледа ни. Вероятно и сега пристигат много чрез транспортните пунктове.

— Можем да спрем това — предложи Максуел. — Да съобщим на Транспортната централа. Можем…

Шарп поклати глава.

— Не, не сме в състояние да го направим. Транспортната система е междугалактическа, не е само наша. Не е възможно да се намесим.

— Мистър Мармадюк — заговори инспектор Дрейтън с най-официален тон, — или който и да сте, мисля, че най-добре ще е да Ви арестувам.

— Оставете празните приказки — рече Духа, — Мъничкия народ се нуждае от помощ.

Максуел се протегна и хвана стола.

— Време е да сложим край на глупостите — обяви той. — Вдигна стола над колесатия. — Време Ви е да заговорите, приятелю. И ако не го направите, ще Ви смачкам.

Изведнъж от гърдите на колесатия се показаха дюзи и се чу съскащ звук. Смрад шибна в лицата на хората, ужасна воня, която удряше като свиреп юмрук, караше стомаха ти да се преобръща и те задушаваше.

Максуел почувствува, че пада на пода, неспособен да контролира тялото си, което му се струваше вързано, парализирано от ужасната воня, идваща от колесатия. Удари се в пода, изтърколи се, вдигна ръце и ги вкопчи в гърлото си, сякаш щеше да го разкъса, за да поеме глътка въздух — но въздух нямаше, нищо нямаше освен смрадта от колесатия.

Над главата си дочу ужасен писък и след като се преобърна така, че да погледне нагоре, видя Склвестър, увиснал, вкопчил ноктите на предните си лапи в горната част от тялото на колесатия, а със задните дращеше и удряше издутия, прозрачния търбух, в който се извиваше отвратителната маса от раздразнени насекоми, Колелата на колесатия се въртяха безумно, но с тях бе станало нещо. Движеха се в различна посока и колесатият се въртешеше в шеметен танц със Силвестър, който отчаяно се притискаше в него, а задните му лапи, подобно движещи се бутала, работеха по търбуха на колесатия. Двамата досущ му приличаха на двойка, която изпълнява бърз и тромав валс.

Една невидима ръка се протегна, сграбчи Максуел за лакътя и безцеремонно го повлече по пода. Тялото му се удари в прага, смрадта намаля и сега той можеше да поеме малко въздух.

Максуел се преобърна, надигна се на ръце, после на колене и се помъчи да се изправи. Протегна юмруци и изтри сълзящите си очи. Във въздуха все още се чувствуваше вонята, но човек вече не се задушаваше.

Шарп седеше подпрян на стената, дишаше тежко и търкаше очите си. Карол се бе сгърчила на пода. Уп, приведен на две, измъкваше безчувствената Нанси от вонящата стая, откъдето още се чуваше писъкът на борещия се саблезъб.

Максуел се заклатушка напред, протегна се, вдигна Карол и я метна като чувал на рамото си. Обърна се и несигурно започна да се изтегля по коридора.

След тридесет крачки се спря и се извърна. В този момент, освободил се най-после от Силвестър, от вратата изскочи колесатият. Сега и двете му колела се въртяха в една посока. Затъркаля се по коридора, като караше лудо, наклонен встрани, накуцваше слепешката, ако изобщо може да се каже за нещо на колела, че куца, блъсна се в едната стена, отскочи и се удари в другата. От голямата дупка на търбуха му се сипеха малки белезникави предмети и се пръскаха навсякъде по пода.

Най-сетне, на десет крачки от Максуел, колесатият се сгромоляса, защото едното му колело се удари в стената и се сплеска. Бавно, сякаш с някакво странно достойнство, той се преобърна и от раздрания му корем се изляха около един бушел2 насекоми и се струпаха на купчина върху пода.

Силвестър, ниско приведен, разширил необичайно ноздри, се прокрадваше в коридора и полекичка, стъпка по стъпка, лазеше към своята жертва. Зад Уп и Силвестър се появиха и останалите.

— Сега можеш да ме пуснеш — каза Карол.

Максуел я пусна, помогна й да се изправи. Тя се облегна на стената.

— Никога не съм виждала по-неподходящ начин за пренасяне — обяви тя, — Да носиш едно момиче като чувал, капка кавалерство няма у теб.

— Сгреших — отвърна Максуел. — Трябваше да те оставя да лежиш там, на пода.

Силвестър се беше спрял и протегнал напред врат, душеше колесатия, но през цялото време бърчеше нос от отвращение и почуда, изписани на муцуната му. Колесатият не даваше признаци за живот. Доволен, Силвестър се отдръпна, седна на задните си лапи и започна да мие муцуната си. На пода, до падналия колесат, гъмжеше от буболечки. Няколко от тях изпълзяха от камарата и се насочиха по коридора навън.

Шарп мина бързо край колесатия.

— Хайде да излизаме оттук — каза той.

В коридора все още вонеше от ужасната смрад.

— Но каква е тая работа? — простена Нанси. — Защо мистър Мармадюк…

— Вонящи буболечки и нищо повече — рече й Уп. — Не можете ли да си го представите? Раса от вонящи буболечки в Галактиката! А ни изплашиха!

Инспектор Дрейтън важно и тежко се придвижи напред.

— Страхувам се, че всички ще трябва да дойдете с мен — каза той. — Ще ми са нужни вашите показания.

— Показания ли? — разгневи се Шарп. — Сигурно не сте с ума си. Показания в такова време, когато драконът е на свобода и…

— Но едно извънземно същество е убито — възрази Дрейтън. — И не просто едно обикновено извънземно същество, а представител на раса, която е възможно да е наш враг. Може да има последствия.

— Просто напиши — предложи Уп — убит от един див звяр.

— Уп — отсече Карол, — как можеш да кажеш такова нещо. Силвестър не е див. Нежен е като коте. И не е звяр.

Максуел се огледа.

— Къде е Духа? — попита той.

— Побягна — отвърна Уп. — Винаги прави така, когато започне да става горещо. Един страхливец и нищо повече.

— Но той каза…

— Да — продължи Уп, — а ние си губим времето. О’Тул се нуждае от помощ.