Резерватът на таласъмите

22

Миналото ги заобикаляше, едно минало в кутии, в стъклени витрини и върху подставки, загубено, забравено и неизвестно, изтръгнато от времето чрез дълги експедиции, които са изследвали скритите кътчета на човешката история. Изкуство и фолклор, за които човек не е и сънувал, докато не се е върнал да ги намери; още нови грънчарски произведения, известни досега в най-добрия случай само като разпръснати чирепи, шишета с мехлеми и мазила от древния Египет, още запазени и свежи; старинни железни оръжия, взети направо от ковачницата; свитъци ръкописи от Александрийската библиотека, които щели да изгорят, но не изгорели, защото навреме били изпратени хора, и само миг преди да бъдат овъглени, ги изтръгнали от пламъците; прославеният гоблен „Ели“, изчезнал за човека в един отдавна отминал век — всичко това и множество други неща лежаха тук, една съкровищница от задигнати скъпоценности (много от тях сами по себе си не представляваха скъпоценности), измъкнати от недрата на времето.

Названието е сбъркано, помисли си Максуел. Не Музей на Времето, а по-скоро Музей на никое време, място, където се срещат всички епохи, където няма разграничения по време, сграда, в която могат да се съберат всички постижения и мечти на човечеството, и не стари неща, а свежи, нови, блестящи, току-що изработени. И тук човек няма да гадае от древни и разхвърляни данни какво е представлявал предметът, а може да вземе, да хване, да си служи с оръжията, инструментите и приспособленията, правени и използвани през цялото време на неговото развитие.

Застанал на пиедестала, придържащ Артефакта, той се заслуша в стъпките на пазача, който пак отмина след редовната си обиколка.

Карол се оправи, макар че по едно време той се съмняваше в успеха й. Но всичко мина добре. Тя телефонира на пазача, каза му, че заедно с двама приятели иска да погледне Артефакта за последен път, преди да го откарат. За да ги пусне, той ги изчака при малката портичка, вградена в една от големите врати, разтваряни само в дни за посещения на музея.

— Не се бавете много — измърмори той. — Не съм убеден дали имам право да ви пусна.

— Всичко е наред — каза му тя. — Не бива да се притеснявате.

Той се затътри обратно, като мърмореше под носа си.

Ред прожектори отгоре осветяваха черния блок, Артефакта.

Максуел бързо се мушна под кадифеното защитно покривало на пиедестала, покатери се до Артефакта, сви се до него и затършува в джоба си за преводаческия апарат.

Лудо хрумване, каза си той. И изобщо не хрумване, а просто една идея, родена в отчаянието. Губеше си времето и най-вероятно ставаше малко смешен. А дори и този див риск да докажеше, че има смисъл, нищо не можеше да се направи в такъв късен час. Утре колесатият ще стане притежател на Артефакта и на информацията, складирана на кристалната планета, а що се отнася до човешкия род, то може да се смята, че той ще се прости със знанията, събирани най-старателно и предано от две вселени в продължение на петдесет милиарда години, знания, които трябваше да принадлежат на земния Университет, и можеха да му принадлежат, но сега ще се загубят завинаги при онази мистериозна култура, а тя на свой ред може да се окаже онзи потенциален космически враг, който Земята винаги се е страхувала, че ще открие в космоса.

Започна твърде късно и го знаеше. Ако му дадяха малко повече време, можеше да преобърне сделката, да намери хора, които да го изслушат, да спечели поддръжка. Но всичко работеше против него и сега е твърде късно.

Нахлузи преводаческия апарат на главата си и започна да го намества, защото не искаше да прилегне.

— Дай да ти помогна — каза Карол.

Той почувствува как пръстите й ловко работят, затягат каишите, наместват ги.

Погледна надолу и видя Силвестър, седнал на пода до пиедестала, вдигнал с омраза глава към Уп.

Уп улови погледа на Максуел.

— Този саблезъб не ме обича — рече неандерталецът. — Усеща, че съм естественият му враг. Някой ден ще изгуби търпение и ще се нахвърли отгоре ми.

— Смешни работи — отряза го Карол. — Той е просто едии малък котак.

— Но не и в моите очи — каза Уп.

Максуел посегна с ръка и придърпа монтираните очила.

И погледна Артефакта. Там имаше нещо, в този черен блок имаше нещо.

Линии, форми, нещо необикновено. Той не беше вече просто един блок от невъобразима тъма, отстраняващ всякакви външни влияния, блок, който нито приема, нито предава, сякаш е нещо, което се изправя отделно, независимо от всичко друго във вселената.

Завъртя глава и се опита да улови ъгъла, под който ще може да вижда най-добре, Нямаше изписани редове. Това беше нещо друго. Вдигна ръка към очилата, бутна колелото за увеличаване на мощността и завъртя регулатора, за да фокусира.

— Какво е? — запита Карол.

— Не з…

Тогава изведнъж разбра. Тогава видя. В единия ъгъл на блока беше затворена лапа от плът, кожа или люспи в цветовете на дъгата, със светещи нокти, сякаш изрязани от диаманти. Лапа, която се движеше, мъчеше се да се освободи и да се пресегне към него.

Той трепна, дръпна се назад, за да не го стигне, и загуби равновесие. Почувства, че пада, и се опита така да се извие на една страна, та да не се изтърси по гръб. Закачи с рамо плюшеното въже и придържащите го подпори с трясък се прекатуриха. Полетя към пода и здраво пльосна на него. Закачайки въжето, той се беше извъртял на една страна и падна тежко на рамото си, но запази главата от удар в пода. Плясна със замах, свали очилата и освободи очите си.

А там, горе, Артефакта се променяше. От него се надигаше нещо, израстваше от продълговатата тъма, правеше резки движения, да се освободи. Нещо живо, кипящо от енергия, великолепно в красотата си.

Нежна, изящна глава с удължена муцуна и остър, назъбен гребен, който започваше от челото и минаваше по цялата дължина на врата и гърба. Масивна гръд и удължено тяло, чифт полусъбрани криле, грациозни предни лапи, въоръжени с диамантени нокти. То ослепително блестеше под светлината на прожекторите, насочени към Артефакта, или по-скоро към мястото, където преди малко беше Артефакта, всяка сияйна люспа представляваше огледало, отразяващо бронзови, златисти, жълти и сини лъчи.

Дракон! — помисли си Максуел. От тъмата на Артефакта се надига дракон. Накрая, след цяла вечност затвор в този блок от тъмнина, се надига дракон.

Дракон! След всичките тези години на търсения, след всичките тези години на размишления, най на края той намери дракона тук. Но не какъвто си го беше рисувал във въображението, не нещо прозаично от плът и люспи, а прекрасен символ. Символ на разцвета на кристалната планета, може би и на вселената, умряла, за да се роди новата, сегашната вселена — един древен, митически събрат на създанията от онази необикновена раса, чиито западнали и жалки оцелели представители са тролите, таласъмите и феите. Нещо, чието име се е предавало през хиляди поколения, но до този момент нито един човек не го беше виждал.

Уп остана на пода зад една от катурналите се подпори за придържане на плюшеното въже, краката му се бяха изкривили още повече, сякаш приклекнал, готвейки се за скок, и е застанал така с ръце, виснали встрани подобно бутове месо, с пръсти, извити като ноктите на хищник, и се взираше с ужас и удивление нагоре към пиедестала. Пред него Силвестър се притисна по-силно към пода, възлестите му мускули изскочиха по рунтавите крака, голямата му уста зина, зъбите се показаха, готови за атака.

Максуел усети, че някой допря с ръка рамото му, и се обърна.

— Дракон ли е? — запита Карол.

Думите й прозвучаха странно, сякаш се страхуваше да зададе този въпрос, сякаш те насила излязоха от гърлото й. Тя не гледаше него, а нагоре, към дракона, който сега като че ли вече бе завършил преобразяването си.

Драконът размаха опашка, дълга, змиеобразна, а Уп се приведе към пода, за да не бъде пометен.

Силвестър изкряска сърдито и пропълзя малко напред.

— Силвестър, недей — викна Карол на саблезъбия. Уп бързо залази напред и сграбчи Силвестър за един от задните му крака.

— Поговори му — обърна се Максуел към Карол. — Ако този глупав тигър се счепка с него, един дявол знае какво ще стане.

— Имаш предвид Уп ли? Той няма да се нахвърли на Уп.

— Не Уп — обясни Максуел. — Дракона. Ако налети на дракона…

Яростен вик прогърмя в тъмнината и се чу тропот от бягащи крака.

— Какво става тук? — изкрещя пазачът, изскачайки от тъмното.

Драконът се завъртя на пиедестала, бързо се спусна от него, и замахна край лицето на бягащия пазач.

— Пази се — извика Уп, все още здраво стиснал крака на Силвестър.

Драконът се придвижваше внимателно, почти суетно, въпросително наклонил глава. Размаха опашка и тя омете една маса за експонати, смъкна на пода половин дузина чаши и кани. Грънчарските произведения се строполясаха с глух звук, а блестящите чирепи се запързаляха по пода.

— Ей, стига — извика пазачът и тогава за пръв път видя дракона. Викът се превърна в рев от страх. Пазачът се обърна и побягна. Драконът го последва в бърз ход, любопитно протягайки врата си. Придвижването му беше съпроводено от серия глухи звуци от съборени неща и трясък от строшени предмети.

— Ако не го изкараме оттук — рече Максуел, — нищо няма да остане. При този темп след по-малко от петнадесет минути няма да има нищо цяло. Ще унищожи музея. За бога, Уп, дръж този тигър. Само една голяма схватка ни липсва сега тук.

Максуел се изправи на крака, смъкна преводаческия апарат от главата си и го пъхна в джоба си.

— Мога да отворя вратите — предложи Карол — и ще го прогоним оттук. Големите врати, искам да кажа. Мисля, че знам как.

— Уп, умееш ли да се оправяш с дракони? — запита Максуел.

Драконът беше стигнал до края на сградата, обърна се и сега се връщаше.

— Уп — каза Карол, — помогни ми с тези врати. Нужен ми е мъж с мускули.

— А саблезъбият?

— Дай го на мен — рече Максуел. — Дано се държи добре. Може би ще ме слуша.

По-нататъшното придвижване на дракона беше отбелязано от цяла серия сгромолясвания. Чувайки ги, Максуел изстена. Шарп ще го скалпира за това. И с право, макар да са приятели. Целият музей е разбит, а Артефакта е превърнат в необуздани тонове жива плът.

Направи няколко нерешителни крачки към шума от падащите с трясък предмети. Силвестър се промъкваше до него, ниско прилепен към пода. В тъмнината Максуел различи неясните очертания на погазващия всичко по пътя си дракон.

— Хубав дракон — каза Максуел. — Спокойно, приятелю.

Прозвуча доста глупаво и малко неподходящо. Как изобщо, чудеше се той, трябва да говори човек на един дракон.

Силвестър изпусна сухо ръмжене.

— Стой настрана — рече му рязко Максуел. — Нещата са достатъчно лоши и без твоята намеса.

Питаше се какво ли е станало с пазача. Най-вероятно е сега той да телефонира на полицията и да подготвя буря.

Зад себе си чу как със скърцане се отваряха врати. Само ако драконът можеше да изчака да се отворят! Тогава ще го измъкнат. А какво ли щеше да стане щом веднъж се озове навън? Максуел потрепера при мисълта за това, за всяващото бъркотия огромно животно по улиците и алеите. Може би, в края на краищата, ще е по-добре да го държат затворен тук.

Остана нерешително за миг, претегляйки плюсовете и минусите на един затворен дракон пред пуснатия на свобода. Музеят малко или много вече беше разбит и може би пълното му разрушаване щеше да е за предпочитане пред пускането на това същество, способно да разгроми университетското градче.

Вратите още скърцаха, отваряха се бавно. Докато през цялото време драконът се движеше с лека походка, сега той се хвърли в галоп към отварящия се портал.

Максуел се обърна.

— Затворете вратите! — извика той, после бързо се наведе встрани, тъй като галопиращият дракон се насочи към него.

Вратите бяха отворени отчасти и така останаха. Уп и Карол се разтичаха в различни посоки, възнамерявайки да оставят достатъчно място за трополящите тонове жива плът, тръгнала да излезе на открито.

Гръмотевичните ревове на Силвестър бумтяха и отекваха в музея и той се спусна в преследване на бягащото същество.

От другата стена Карол крещеше към него:

— Недей, Силвестър! Не, Силвестър, не! — Змиеподобната опашка на дракона неспокойно плющеше от една страна на друга, докато той бягаше. Етажерки и маси с трясък се сгромолясваха, статуи се завъртаха и падаха, пътека от разрушения бележеше полета на дракона към свободата.

Стенейки, Максуел изтича след Силвестър и дракона, макар, да го убиеш, не знаеше точно защо трябва да бяга. Че не искаше да хване дракона, в това беше сигурен.

Драконът стигна до отворената врата и с един единствен скок, високо във въздуха, излезе през нея, а при скока крилете му се разтвориха и се размахаха в отмерен ритъм.

При вратата, едва запазил равновесие, Максуел спря.

На стълбите, пред входа, Силвестър също се завъртя, подхлъзвайки се при спирането, и сега изпъваше тяло нагоре и беснееше гласно към летящия дракон.

Гледката караше човек да притаи дъх. Лунна светлина върху удрящи във въздуха криле, която се отразяваше в червено, златно и синьо по лъскавите люспи и създаваше бляскава дъга, трепкаща в небето.

Уп и Карол изскочиха от вратата и се спряха, загледани нагоре.

— Колко е красиво! — каза Карол.

— Да, нали — обади се Максуел.

И сега за пръв път разбра напълно какво точно се беше случило тук. Нямаше вече Артефакт и сделката с колесатия е загубила силата си. Но и сделка с кристалната планета не можеше да сключи. Веригата от събития, започнала с копирането на вълновата му схема, когато го изстреляха към Енотовата кожа, се прекъсваше. Сега, ако не беше бляскавата дъга в небето, все едно че изобщо нищо не беше ставало.

В момента драконът беше по-високо, кръжеше в небето и вече представляваше само едно сияние от цветовете на дъгата.

— Край — обяви Уп. — Какво ще правим сега?

— Вината е моя — рече Карол.

— Никой не е виновен — обади се пак Уп. — Просто така се случи.

— Да — каза Максуел, — но провалихме сделката на Харлоу.

— Така е — обади се един глас зад тях, — Би ли ми казал някой какво става тук?

Обърнаха се. На входа стоеше Харлоу Шарп. Някой беше запалил всички лампи в музея и той ясно се очертаваше в осветения правоъгълник на вратата.

— Музеят разбит — продължи той, — Артефакта изчезнал и вие двамата тук, би трябвало да разбера. Мис Хампътн, изненадан съм. Мислех Ви за по-разумна, а Вие да се свържете с такава непристойна компания. Въпреки че този Ваш луд саблезъб…

— Оставете Силвестър настрана — извика тя. — Той няма нищо общо с това.

— Е, Пит? — попита Шарп.

Максуел поклати глава.

— Малко ми е трудно да ти обясня.

— Така си и мислех — каза Шарп. — Имаше ли предвид всичко това, когато разговаря с мен вечерта?

— Не — отвърна Максуел. — Непредвидена случайност.

— Скъпа случайност. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че ти забави работата на Времето с повече от един век. Освен, разбира се, ако по някакъв начин не си преместил Артефакта и не си го скрил. В такъв случай, приятелю, давам ти точно пет секунди, да ми го върнеш.

Максуел задавено преглътна.

— Не съм го преместил, Харлоу. Всъщност дори и не го докоснах. Сам не мога да разбера какво стана. Превърна се в дракон.

— В какво се превърна?

— В дракон. Казвам ти, Харлоу…

— Сега си спомням — рече Шарп. — Ти винаги бълнуваше за дракони. Отправи се към Енотовата кожа, за да си търсиш дракон. И сега, изглежда, си го намерил. Надявам се, е хубав.

— Много е хубав — намеси се Карол. — Цял в злато и блясък.

— О, добре — каза Шарп. — Просто чудесно. Вероятно и състояние ще натрупаме, ако го развеждаме и показваме. Можем да направим удар с един цирк, например. Драконът най-отгоре на афиша. Вече го виждам с големи букви: „ЕДИНСТВЕНИЯТ СЪЩЕСТВУВАЩ ДРАКОН“.

— Но той не е тук — рече Карол. — Взе, че отлетя.

— Уп — обърна се към него Шарп, — нищо не си казал досега. Какво става? Обикновено си доста приказлив. Какво става?

— Покрусен съм — отвърна Уп.

Шарп се извърна от него и погледна Максуел.

— Пит, навярно разбираш какво сте направили. Пазачът ми телефонира и искаше да извика полиция. Аз му казах да почака с обаждането в полицията и веднага дойдох. Не си представях нещата толкова лоши, колкото излязоха. Артефакта е изчезнал и аз не мога да го доставя на купувачите, а това означава, че трябва да върна цялата оная сума. Много експонати са разпердушинени…

— Драконът го направи — обясни Максуел, — преди да го пуснем да излезе.

— Значи, вие сте го пуснали да излезе? Всъщност, той не е избягал, а вие просто сте го пуснали да излезе.

— Да, но той трошеше всичко. Струва ми се, че се объркахме.

— Кажи ми честно, Пит. Имаше ли действително дракон?

— Да, имаше. Беше затворен в Артефакта. Вероятно, той самият е бил Артефакта. Не ме питай как е отишъл там. Струва ми се, с магия.

— С магия ли?

— Омагьосване наистина става, Харлоу. Не знам как. Много години се опитвах да открия, но и сега не знам повече, отколкото, когато започнах.

— Струва ми се — рече Шарп, — тук липсва някой. Стане ли скандал обикновено има още един, замесен в него. Ще ми кажеш ли, Уп, къде може да е Духа, твоят голям и добър приятел?

Уп поклати глава.

— Трудно е човек да го проследи. Винаги ти се измъква.

— Това не е всичко. Има още една ситуация, на която трябва да обърнем внимание. Липсва Шекспир. Питам се дали някой от вас няма да хвърли малко светлина върху неговото изчезване.

— Беше с нас за известно време — обясни Уп. — Просто се бяхме настанили да вечеряме, когато той силно се изплаши и изскочи оттам. Това стана, щом Духа си спомни, че е духът на Шекспир. Нали знаете, през всичките тези години той се чудеше чий дух е.

Шарп бавно се придвижи с едно стъпало по-ниско, седна на най-горното и пак така бавно премести поглед от единия към другия.

— Нищо, нищо не сте пропуснали, когато сте се заловили, да погубите Харлоу Шарп. Добре сте си свършили работата.

— Не сме се залавяли да Ви погубваме — каза Уп. — Никога не сме имали нещо против Вас. Но, изглежда, нещата от самото начало тръгнаха зле и така и продължиха.

— Според закона — обясни Шарп — трябва всички ви да осъдя за щетите, до последния ви цент. Трябва да искам наказанието ви, и не се правете на глупави, ще го получа, а тогава, всички вие, до края на живота си ще трябва да работите за Времето. Но и тримата заедно, през целия си живот, няма да можете да компенсирате общо и частица от това, което струвахте на института тази нощ. Затова няма смисъл да го правя. Макар и да мисля, че полицията ще се напъха в тази бъркотия. Не виждам как можем да я държим настрана. Страхувам се, че вие тримата ще трябва да отговаряте на доста въпроси.

— Ако някой можеше да ме изслуша само, всичко бих му обяснил. Нали точно това се опитвам да направя, откак съм се върнал: да намеря някого, който да ме изслуша. Този следобед се опитах да разговарям с теб…

— Тогава — каза Шарп — мисля, че веднага можеш да започнеш с обясненията. Признавам, любопитен съм. Да отидем в кабинета ми, от другата страна на улицата, ще седнем и ще си поговорим. Или може би това е неудобно за теб? Навярно имаш да свършиш още едно-две неща, за да приключиш работата по фалирането на Времето.

— Не, струва ми се, вече няма какво — рече Уп. — Бих казал, без да го усуквам, че направихме всичко, каквото беше по силите ни.