Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА IX

Той прие още една халба и отпи от нея.

— Разбира се, имах си и личен алхимик.

— Ти какво?

Той оглупяваше и го знаеше. Темперамент и Хол и най-добрата горчива бира Уудхаус бяха смес, с която трябваше да бъде предпазлив, но един от първичните ефекти, които това предизвикваше, беше че спираш да бъдеш предпазлив, и моментът, в който Артър трябваше да спре и да не обяснява повече беше моментът, в който той вместо това започна да става изобретателен.

— О, да — настоя той със щастливо излъскана усмивка, заради това съм отслабнал толкова.

— Какво? — попитаха слушателите му.

— О, да — отново каза той, — калифорнийците са преоткрили алхимията. — О, да.

Той отново се усмихна.

— Само че — каза той, — сега в по-полезна форма, отколкото в… — Той замислено спря, за да осъществи малко граматическо събиране в мозъка си, — отколкото тази, която са практикували древните. Или поне — прибави той, — са правили грешка да практикуват. Те не са могли да я пуснат в действие, нали знаете? Нострадамус и прочие. Не са могли да се справят.

— Нострадамус? — попита един от слушателите му.

— Не знаех, че е алхимик — каза друг.

— Мислех — каза трети, — че е пророк.

— Той станал пророк — им каза Артър, защото те бяха започнали малко да шумят, — защото е бил такъв въшлив алхимик. Трябва да знаете това.

Той отпи още малко от бирата си. Това беше нещо, което не беше опитвал от осем години. Той я опита и я опита.

— Какво общо има алхимията — попита част от аудиторията му, — с отслабването?

— Радвам се, че попитахте това — каза Артър. — Много се радвам и ще ви кажа каква е връзката между… — Той спря. — Между тези две неща. Нещата, които споменахте. Ще ви кажа.

Той спря и размести мислите си. Беше като да гледаш танкери, които правят триточкови завои в Ламанша.

— Те са открили как да превръщат излишната телесна тлъстина в злато — каза той с внезапно замъглена съгласуваност.

— Шегуваш се.

— О, да — каза той. — Не се поправи, наистина.

Той огледа съмняващата се част от аудиторията си, което значеше цялата, и това му отне малко време.

— Били ли сте в Калифорния? — попита той. — Знаете ли какви глупости правят там?

Трима от слушателите му казаха, че са били и че той говори глупости.

— Не сте видяли нищо — настояваше Артър. — О, да — прибави той, защото някой предлагаше да почерпи с по още една бира.

— Доказателството — каза той, самопосочвайки се, като се размина с няколко инча, — е пред очите ви. Четиринадесет часа в транс — каза той, — в един резервоар. В транс. Бях в един резервоар. Мисля — прибави той след замислена пауза, — че вече ви го казах.

Той търпеливо изчака, докато следващата бира беше своевременно сервирана. Той съставяше наум следващата част от историята, която щеше да бъде нещо за това, че резервоарът трябва да бъде ориентиран по линията, прекарана перпендикулярно от Полярната звезда до плоскостта, прекарана между Марс и Венера, и точно преди да я пусне в обращение реши да спре.

— Дълго време — каза той вместо това, — в резервоар. В транс. — Той сериозно огледа аудиторията си, за да се увери, че го слушат с внимание.

Той продължи.

— Къде бях аз? — попита той.

— В транс — каза един.

— В резервоар — каза друг.

— О, да — каза Артър. — Благодаря ви. — И бавно — каза той, навеждайки се напред, — бавно, бавно, бавно, всичката излишна тлъстина от тялото ви… се превръща… в… — той спря за ефект, — пот… пуд… пидкош… — той спря да си поеме дъх, подкожно злато, което после може да се отстрани по хирургически път. Излизането от резервоара е ад. Какво каза?

— Просто си почиствах гърлото.

— Мисля, че се съмняваш в мен.

— Прочиствах си гърлото.

— Тя си прочистваше гърлото — потвърди значителна част от слушателите му с ниско ръмжене.

— О, да — каза Артър, — добре. И после разделяте полученото… — той отново спря за математически дъх, — наполовина с алхимика. Много пари печелят!

Той разлюляно погледна слушателите си и не можа да не забележи и да не почувствува дъх на скептицизъм около обърканите им лица.

Той се почувствува много разстроен от това.

— Как иначе — попита той, — бих позволил на лицето си да измършавее?

Приятелски ръце започнаха да му помагат да се прибира в къщи.

— Слушайте — започна да протестира той, тъй като студеният февруарски вятър облиза лицето му, — като че ли е много важно да живееш в Калифорния в този момент. Трябва да се правиш, че си видял Галактиката. Живота, искам да кажа. Трябва да се правиш, че си видял Живота. Това получих. Мършаво лице. „Дайте ми осем години повече“ казах им аз. Надявам се, че не е модно да си на тридесет, или съм изгубил много пари.

Той за момент млъкна, докато приятелските ръце продължаваха да го подкрепят по улицата към къщата му.

— Върнах се вчера — мърмореше той. — Щастлив съм да си бъда вкъщи. Или на място, което много прилича на моя дом.

— Реактивен повлекан — промърмори един от приятелите му. — Дълго пътуване от Калифорния. Наистина те побърква за няколко дни.

— Не мисля, че изобщо е бил там — измърмори друг. — Чудя се къде ли е бил. И какво му се е случило.

След малко сън Артър се събуди и започна да кръстосва из къщата. Той се чувствуваше махмурлия и малко зле, все още разориентиран от пътешествието. Той се почуди как ли ще намери Фени.

Той седна и се вгледа в аквариума. Отново го почука и въпреки че беше пълен с вода и с една малка Вавилонска рибка, която се въртеше в него доста самотно, той все още издаваше своето дълбоко и резониращо съзвучие толкова чисто и хипнотизиращо като преди.

Някой се опитва да ми благодари, помисли си той. Почуди се кой ли и за какво.