Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XI

— Особено мразя априлските душове.

Както и необщително да изгрухтяваше Артър, мъжът явно беше решил да му говори. Той се почуди дали да не стане и да се премести на друга маса, но като че ли в цялото кафене нямаше свободна маса. Той нервно разбъркваше кафето си.

— Гадни априлски душове. Мразя, мразя, мразя.

Артър се вгледа намръщено през прозореца. Лек слънчев подобен на спрей дъжд беше увиснал над магистралата. Вече от два месеца беше тук. Да се върне към стария си начин на живот всъщност беше смешно лесно. Хората имаха толкова необичайно къса памет, включително и за него. Осем години лудо скитане из Галактиката сега му изглеждаха като нищо повече от лош сън — нещо като филм, който е записал на видеото и сега държи зад един шкаф, без да се тревожи да го гледа.

Един от ефектите обаче, който все още продължаваше да усеща, беше радостта му от завръщането. Сега, когато земната атмосфера се беше затворила над главата му за добро, мислеше той, всичко в нея му доставяше необикновено удоволствие. Докато гледаше сребристоискрящите капки той почувствува, че трябва да протестира.

— Хм, аз ги харесвам — внезапно каза той, — поради всички очевидни причини. Те са леки и ободряващи. Те искрят и те караш да се чувствуваш добре.

Мъжът изпръхтя подигравателно.

— Това го казват всички — каза той и сърдито погледна от ъгловото си място.

Той беше шофьор на камион. Артър знаеше това от началната му непредизвикана реплика, която беше: „— Аз съм шофьор на камион. Мразя да карам в дъжда. Ирония, нали? Проклета ирония.“

Ако в тази забележка имаше скрит смисъл, Артър не можа да го различи и просто леко изгрухтя — любезно, но не насърчаващо.

Но мъжът не беше спрял тогава, не се спря и сега. „Всички казват това за проклетите априлски дъждове — каза той, — толкова проклето хубави, толкова проклето освежаващи, такова очаротелно проклето време.“

Той се облегна и завъртя глава, сякаш се канеше да каже нещо за правителството.

— Това, което искам да знам — каза той, — е защо ако времето ще е хубаво — почти съскаше той, — не може да мине без проклетия му дъжд?

Артър се предаде. Той реши да остави кафето си, което беше прекалено топло, за да го изпие бързо, и прекалено гадно, за да го изпие студено.

— Добре, приятен ден — каза той и се надигна. — Чао.

Той спря в магазина на бензиностанцията, после се върна през паркинга, като си отбеляза фината игра на дъждовните капки по лицето му. Имаше дори и бледа дъга, която проблясваше над Девонширските хълмове. Това също му хареса.

Той се качи в своя очукан, но обожаван от него VW Golf GTi, изсвири със гуми и се отправи покрай островите от бензинови колонки по хлъзгавия път към магистралата.

Той грешеше, като си мислеше, че земната атмосфера се е затворила окончателно и завинаги над главата му.

Грешеше, като си мислеше, че би било възможно да остави зад себе си заплетената мрежа от колебания, в която го бяха оплели галактическите му пътешествия.

Грешеше, като си мислеше, че може да забрави, че голямата твърда оплескана мръсна обгърната с дъги Земя, на която живееше, е само една микроскопична точица върху друга микроскопична точица, загубени в невъобразимите простори на Вселената.

Той караше, ръмжейки, като грешеше по отношение на всички тези неща.

Причината, поради която грешеше, стоеше до хлъзгавия път под един малък чадър.

Челюстта му увисна. Той си навехна глезена, като натисна спирачката, и колата му поднесе толкова силно, че почти щеше да се обърне.

— Фени! — изкрещя той.

След като за малко не успя да я удари с цялата кола, той я удари с вратата на колата, когато се протегна и рязко я отвори пред нея.

Тя я удари в ръката, като изби от нея чадъра, който диво се затъркаля по пътя.

— Майната ти! — изкрещя той толкова безпомощно, колкото можа, изскочи през собствената си врата, като за съвсем малко не беше блъснат от „Превоз при всяко време МакКийна“ и с ужас видя как той вместо това прегази чадъра на Фени. Камионът зави по магистралата и изчезна.

Чадърът лежеше като наскоро размазан комар, тъжно издъхващ на земята. Леки полъхчета на вятъра го караха да помръдва по малко.

Той го вдигна.

— Хм — каза той. Като че ли нямаше смисъл да и предлага да си вземе това нещо.

— Откъде знаеш как се казвам? — попита тя.

— Хм, да — каза той, — ще ти купя друг.

Тя беше височка, с тъмна коса, която падаше на вълни около бледото и сериозно лице. Седяща неподвижно, тя изглеждаше почти толкова мрачна, колкото е статуя на някоя важна, но непопулярна добродетелна личност в някоя обикновена градина. Тя като че ли приличаше на нещо друго, по-различно от това, на което приличаше, когато я погледнеш.

Но когато се усмихна, както направи — това беше сякаш внезапно е дошла от някъде другаде. Топлина и живот цъфнаха по лицето и, невъзможно грациозно движение раздвижи тялото и. Ефектът беше много несъгласуван и обърка Артър до крайност.

Тя се засмя, хвърли чантата си отзад и се пльосна на предната седалка.

— Не се притеснявай за чадъра — му каза тя, докато се наместваше. — Беше на брат ми и той може би не го харесваше или не ми го даваше. — Тя се засмя и издърпа колана си. — Ти си приятел на брат ми, нали?

— Не.

Гласът беше единствената и част, която не каза „Добре“.

Физическото и присъствие тук, в колата, в неговата кола, беше доста необикновено за Артър. Той почувствува, докато остави колата бавно да потегли, че той може много малко да мисли и да диша и се надяваше, че нито една от тези функции няма да е жизненоважна за шофирането му — в противен случай те бяха в беда.

Така че това, което той беше изпитал в другата кола, в колата на брат и в нощта, когато се беше завърнал изтощен и объркан от кошмарните си години, прекарани в скитане между звездите, не уравновесяваше този момент, или ако го правеше, сега той беше два пъти по-малко уравновесен и доста предразположен да падне от нещото, на което балансираха уравновесените хора.

— И… — каза той, надявайки се да изрита разговора към вълнуващ старт.

— Трябваше да дойде да ме вземе — брат ми — но телефонира, че няма да може. Попитах за автобусите, но хората започнаха да гледат в календара вместо разписание и аз реших да стопирам. Така.

— И?

— И ето ме тук. И това, което искам да знам е откъде ми знаеш името?

— Вероятно първо ще трябва да се разберем — каза Артър, поглеждайки през рамо, докато се включваше в движението по магистралата, — къде ще те карам?

Много близо, помисли си той, или много далече. Близо би означавало, че тя живее някъде близо до него, а дългият път значеше, че ще може да я закара дотам.

— Бих желала да отида в Тонтън — каза тя, — моля. Ако няма проблеми. Ако не е далеч. Можеш да ме оставиш в…

— В Тонтън ли живееш? — попита той, надявайки се, че гласът му ще звучи просто любопитно, а не доволно. Тонтън беше чудесно близо. Той можеше…

— Не, в Лондон — каза тя. — Има влак след по-малко от час.

Това беше най-лошото възможно място. Тонтън беше само на няколко минути от магистралата. Той се зачуди какво да прави и докато се чудеше, с ужас се чу да казва:

— О, мога да те закарам до Лондон. Нека да те закарам до Лондон…

Нескопосан идиот. Защо можа да каже „нека“ по такъв глупав начин? Държеше се като двадесетгодишен.

— В Лондон ли отиваш? — попита тя.

— Не — каза той, — но… — Нескопосан идиот.

— Много любезно от твоя страна — каза тя, — но наистина не искам. Желая да си отида с влак. — И внезапно тя си отиде. Поскоро си отиде онази част от нея, която и беше вдъхнала живот. Тя вече гледаше доста отвлечено през прозореца и тихичко си мънкаше нещо.

Той не можеше да повярва.

Тридесетсекунден разговор, и вече беше развалил всичко.

Възрастните хора, си каза той, в просто противоречие с натрупаните с векове правила за това как се държат възрастните хора, съвсем не се държат така.

„Тонтън, 5 мили“ прочете той на една табела.

Той стисна кормилото толкова силно, че колата потрепери. Той трябваше да направи нещо драматично.

— Фени — каза той.

Тя бързо се огледа.

— Все още не си ми казал…

— Слушай — каза Артър, — ще ти кажа, въпреки че цялата история е доста странна. Много странна.

Тя все още го гледаше, но не каза нищо.

— Слушай…

— Това вече го каза.

— Наистина ли? Има неща, за които трябва да ти разкажа, и неща, които трябва да ти кажа… една история, която… — Той говореше глупости. Искаше нещо от рода на „Твоята завързана и сложна заключалка за участие; и всеки отделен бодил да стои изправен като бодлите на разярен таралеж“, но си помисли, че не може да го каже и не хареса забележката за таралежа.

— … която ще отнеме повече от пет мили — можа да измисли той накрая, като се уплаши, че това е доста гнило обяснение.

— Добре…

— Просто предположение — каза той, — просто предположение, — той не знаеше какво ще излезе след това и си помисли, че ще трябва просто да се облегне и да го чуе, — че има някакъв необикновен начин, по който ти си много важна за мен, и че въпреки че ти не го знаеш, аз също съм много важен за теб, но всичко ще се провали, защото имаме само пет мили, и аз бях тъп идиот, който не знае как да каже нещо важно на някого, с когото току-що се е запознал, като в същото време не съм се блъснал в някой камион, какво ще кажеш… — Той безпомощно спря и я погледна, — какво да … направя?

— Гледай пътя!!!! — изкрещя тя.

— Майната му!!!!!

Той се размина на няколко милиметра с възможността да се вреже с дясната си страна в сто италиански перални в един германски камион.

— Аз мисля — каза тя с моментална въздишка на облекчение, — че ще трябва да ме почерпиш нещо преди да се кача на влака.