Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА VII

Къщата му все още си стоеше там.

Как и защо, той нямаше представа. Той беше решил да отиде и да хвърли един поглед, докато чака да се изпразни кръчмата, така че да може да отиде и да помоли съдържателя за легло за през нощта, когато всички си отидат, а ето че тя беше там.

Той бързо влезе с помощта на ключа, който пазеше под една каменна жаба в градината, защото телефонът изненадващо звънеше.

Той го чуваше слабо по целия път по алеята и тръгна да бяга веднага, щом разбра откъде идва звукът.

Вратата трябваше да бъде отворена със сила заради учудващото количество боклук в предверието. То беше задръстено от неща, които той по-късно щеше да открие, че представляват четиринадесет еднакви персонално адресирани писма-покани да получи някаква кредитна карта, която той вече имаше, седемнадесет еднакви заплашителни писма за неизплатени сметки по кредитна карта, каквато нямаше, тридесет и три еднакви писма, в които се казваше, че лично той е избран като човек с вкус и чувство за избор, който знае какво иска и къде отива в днешния сложен реактивен свят и следователно би харесал покупката на някакъв грозен портфейл, и освен това едно мъртво шарено коте.

Той се процеди през сравнително тесния отвор, който успя да си проправи въпреки всичко това, стъпи на купчинка рекламни брочури за вино, които един неразбиращ познавач би желал да пропусне, плъзна се покрай куп реклами за курортни вилни селища, улучи тъмните стълби за своята стая и се добра до телефона точно когато той спря да звъни.

Той задъхано се хвърли на своето студено, миришещо на мухъл легло и за няколко минути спря да се опитва да попречи на светя да се върти около главата му по начин, който очевидно му харесваше.

Когато се нарадва на малкия световъртеж и се успокои, Артър се протегна към бутона на нощната лампа, като не очакваше тя да се включи. За негова изненада тя го направи. Това призова мозъчните клетки за логика на Артър. Тъй като Електрификационната компания безпогрешно му прекъсваше тока всеки път, когато си платеше сметката, изглеждаше логично, че са го оставили свързан, когато не беше си платил. Изпращането на пари очевидно само насочваше вниманието им към теб.

Стаята беше точно такава, каквато я беше оставил, т.е. отчайващо мръсна, въпреки че изгледът беше посмекчен от дебелия слой прах. Полупрочетени книги и описания се валяха между купчини полуизползувани хавлии. Получифтове чорапи лежаха в полуизпити чаши кафе. Това, което е било полуизяден сандвич сега се беше полупревърнало в нещо, за което Артър изобщо не знаеше какво да мисли. Затъкни го с една светкавица, помисли си той, и ще започнеш еволюцията на живота отначало.

Имаше само едно нещо в стаята, което беше различно.

За момент и нещо той не можеше да види, че това е различно, защото беше покрито със слой отвратителен прах. После очите му се спряха на него.

То стоеше до един очукан стар телевизор, на който той можеше да гледа само лекции от ТВ-университета, защото при опит да покаже нещо по-вълнуващо той се разваляше.

Това беше една кутия.

Артър се надигна на лакти и се взря в нея.

Това беше една сива кутия с някакъв тъп блясък по нея. Беше кубообразна сива кутия със страна около един фут. Беше обвита със сива лента, завързана отгоре на спретната панделка.

Той стана, отиде до нея и учудено я пипна. Каквото и да беше това, то беше опаковано като подарък, спретнато и красиво, и чакаше той да го отвори.

Той внимателно го вдигна и го занесе до леглото. Издуха праха и развърза лентата. Отдолу имаше капак, чийто край беше подпъхнат в кутията.

Той го отвори и погледна в кутията. В нея имаше един стъклен глобус, обвит във фина сива опаковъчна хартия. Той го извади внимателно. Не беше цял глобус, защото имаше дупка на дъното, или както Артър разбра, като го обърна, на върха си, ограничена с тънък ръб. Това беше купа. Аквариум.

Той беше направен от най-чудесно стъкло, перфектно прозрачно, с необикновено сребристосиво качество, като че ли при направата му са били използувани кристал и слюда.

Артър бавно го въртеше в ръцете си. Това беше един от най-хубавите предмети, които той беше виждал, но беше напълно озадачен от това. Той погледна в кутията, но освен опаковъчната хартия там нямаше нищо. Отвън на кутията също нямаше нищо.

Той отново завъртя аквариума. Беше чудесен. Беше изключителен. Но беше аквариум.

Той го почука с нокътя на палеца си и той звънна с дълбоко и славно съзвучие, което се задържа из стаята повече, отколкото беше възможно, и когато накрая заглъхна, като че ли не умря, а се понесе към други светове като в дълбока морска мечта.

Замаян, Артър го обърна още веднъж и този път светлината от прашната малка нощна лампа падна под друг ъгъл и се пречупи от някакви фини драскотини по повърхността на аквариума. Той го вдигна, нагласяйки ъгъла на падане на светлината и внезапно ясно видя фино гравирани контури на букви, които се появиха в сянката на стъклото.

— Сбогом — казаваха те. — И Благодарим…

И това беше всичко. Той примигна и не разбра нищо.

За около цели пет минути той въртеше предмета, държеше го към светлината под различни ъгли, почукваше го заради хипнотизиращото му съзвучие и се чудеше за значението на тези думи, но не можеше да измисли нищо. Внезапно той стана, напълни аквариума с вода до ръба и го сложи обратно на масата до телевизора. Той размърда малката Вавилонска рибка в ухото си и я хвърли мятаща се в аквариума. Повече нямаше да има нужда от нея, освен когато щеше да гледа чуждестранни филми.

Той се обърна да легне на леглото си и загаси светлината.

Лежеше неподвижен и тих. Поглъщаше обгръщащата го тъмнина, бавно отпускаше крайниците си от край до край, успокои и регулира дишането си, постепенно изпразни съзнанието си от всички мисли, затвори очи и беше напълно неспособен да заспи.

Нощта беше неспокойна от дъжд. Дъждовните облаци се бяха придвижили и бяха събрали вниманието си в едно крайпътно кафене точно извън Борнемаут, но небето, през което бяха минали, се беше разбъркало и сега носеше влажновълнист въздух, като че ли не знаеше какво друго не може да направи с него.

Луната изгря по мократа си пътека. Изглеждаше като книжна топка в задния джоб на току-що извадени от пералня дънки, за която само времето и едно гладене ще могат да кажат дали е била стара сметка или банкнота от пет лири.

Вятърът леко подухваше насам-натам също като опашка на кон, опитваща се да реши в какво настроение е тази нощ, а една камбана някъде удари полунощ.

Една капандура се отвори със скърцане.

Тя беше ръждясала и трябваше да бъде леко размърдана, защото рамката и беше леко изгнила и пантите и бяха боядисвани чувствително през някоя част от живота им, но все пак беше отворена.

След това беше подпряна с една летва и една фигура се изниза през тясната пролука между срещулежащите склонове на покрива.

Тя се изправи и тихо погледна в небето.

Фигурата беше абсолютно несъвместима с диво изглеждящото създание, което диво беше нахлуло в къщата преди малко повече от час. Беше без окъсания си и протъркан шлифер, оплескан с калта на стотици светове и остатъци от храна от подовете на стотици мръсни космодруми, беше без заплетената си грива, дългата завързана на възли брада, хранителната екосистема и всичко.

Вместо това там стоеше Артър Дент — гладък и небрежен, облечен с джинси и къс пуловер. Косата му беше подстригана и измита, брадата му беше гладко обръсната. Само очите му все още казваха, че каквото и да си мислеше че му прави Вселената, той би желал да я помоли да спре.

Това не бяха същите очи, с които той беше погледнал тази сцена за последен път, и разумът, който приемаше образите от тези очи, не беше същият разум. Това не беше резултат от хирургическа намеса, просто от продължително придобиване на опит.

В този момент нощта му приличаше на живо същество тъмната земя около него, в която той беше коренно същество.

Той можеше да се почувствува като вълнение в далечните краища на нервите на течението на далечни реки, търкалянето по невидими хълмове, ядрото от тъмни дъждовно облаци някъде далече на юг.

Той можеше да почувствува и авантюрата да бъдеш дърво, което беше нещо, което не беше очаквал. Той змаеше, че човек може да се почувствува добре като влачи играчки по земята, но никога не беше разбирал, че може да се почувствува толкова добре, колкото сега. Той можеше да почувствува как някаква почти неочаквана вълна от удоволствие достига до него през цялото разстояние от Новата гора. Той трябваше да опита това лято, си помисли той, и да види как се чувствува някой, който има листа.

От друга посока той почувствува уплахата от това да бъдеш овца, стресната от летяща чиния, но това беше напълно неразличимо от чувството да бъдеш овца, стресната от каквото и да е друго нещо, защото овцете са създания, които научават много малко докато вървят по житейския си път, и биха се сепнали дори ако видят слънцето да изгрява на сутринта и да се учудят на зеления боклук по полето.

Той с учудване откри, че може да се почувствува като овца, сепната от слънцето тази сутрин и предишната сутрин, и сепната от група дървета по-предишния ден. Той можеше да се върне все по-назад, но стана тъпо, защото всичко се състоеше от овце, сепнати от неща, които ги бяха сепнали по-предишния ден.

Той заряза и разреши на разума си да се носи сънливо навън на развиващи се вълнички. Той чувствуваше присъствието на други създания, стотици и хиляди, обвързани в паяжина — някои сънени, някои заспали, някои ужасно вълнуващи, един увреден.

Един увреден.

Той бързо го подмина и после се опита да го почувствува отново, но той му се изплъзна като третата картинка с ябълка2 на нея в Пелманизм. Той почувствува спазъм от вълнение, защото инстинктивно знаеше чий е той или поне знаеше чий иска да бъде и щом веднъж узнаеш какво искаш да бъде нещо, инстинктът е много полезна придобивка, която ти позволява да знаеш, че то е такова.

Той инстинктивно знаеше, че това е Фени и че иска да я намери, но не можеше. От прекалено пренапрягане той започна да чувствува, че губи тази си странна нова способност, така че се отпусна и остави съзнанието си да се понесе свободно още веднъж.

И отново почувствува увреждането.

Отново не можа да го локализира. Този път, въпреки че инстинктът му беше зает да му казва, че е правилно да вярва, той не беше сигурен, че това е Фени — или може би този път беше друго увреждане. Имаше същия несвързан характер, но изглеждаше по-всеобхватно чувство за увреждане — по-дълбоко, не от единичен разум, може би изобщо не от разум. Беше различно.

Той остави съзнанието си да плава бавно и мъдро през Земята — ромолейки, просмуквайки се, потъвайки.

Той следваше Земята през дните и, носейки се с ритмите на мириадите и пулсове, просмуквайки се в тъканите на живота и, носейки се с приливите и, обръщайки се с теглото и. Увреждането винаги се връщаше — тъпа несвързана далечна болка.

И сега той летеше през земя от светлина; светлината беше време, чиито приливи се отдръпваха от дните. Увреждането, което беше почувствувал, второто увреждане, лежеше някъде пред него над земята — с дебелината на косъм през приказния ландшафт на Земята.

И внезапно той се спусна върху него.

Той танцуваше диво на ръба, докато земята на мечтите наистина се хвърляше около него — една оглупяваща пропаст в нищото — въртейки го диво, дращейки в празнотата, премятайки се в ужасяващото пространство — въртеше се и падаше.

През назъбената магия се виждаха друга земя и друго време — един по-древен свят, неувреден, но почти присъединен: две Земи. Той се събуди.

Студен вятър отнесе студената пот, стичаща се от челото му. Кошмарът беше свършил и това, както можа да почувствува, беше той. Раменете му увиснаха; той внимателно потърка очи с върховете на пръстите си. Накрая се почувствува сънен, както и много уморен. Така че каквото и да означаваше това, ако изобщо означаваше нещо, той щеше да го обмисли на сутринта, защото сега щеше да си отиде в леглото и да спи. Собственото му легло, собствения му сън.

Той можеше да съзре къщата си в далечината и се зачуди защо е така. Силуетът и се открояваше на лунната светлина и той можеше да го идентифицира — безинтересен и ръбат. Той се огледа и забеляза, че се намира на около осемнадесет инча над розовите храсти на един от съседите си — Джон Ейнсуърт. Те бяха изключително добре поддържани, гледани, окастрени за зимата, заровени в тенекии, и дори си имаха етикетчета, и Артър се почуди какво ли прави над тях. Той се почуди и каква сила го държи над тях и когато откри, че няма нищо подобно, внимателно се сгромоляса на земята.

Той стана, изтупа се и закуцука към къщи с изкълчен глезен. След това се съблече и се катурна в леглото си.

Докато заспиваше, телефонът иззвъня отново. Звъня в продължение на цели петнадесет минути и го накара да се завърти два пъти. Както и да е, нямаше никакъв шанс да го събуди.