Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XV

Осем часа по на запад един мъж седеше самотен на плажа, тъгувайки за някаква необяснима загуба. Той можеше да мисли за загубата си само на малки порцийки печал, защото цялото нещо беше твърде велико, за да може да бъде понесено.

Той гледаше как дългите бавни тихоокеански вълни се разбиват в пясъка, и чакаше ли чакаше нищото, за което знаеше, че ще се случи. Той като времето това да не се случи дойде, тази тъпотия не се случи, и така следобедът си отиде и слънцето се скри зад дългия ръб на морето и денят се изтърколи.

Плажът беше плаж, на който няма да даваме име, защото собствената къща на човека беше там, и това беше една малка пясъчна драскотина някъде по стотиците мили брегова линия, която започва източно от Лос Анжелос, който е описан в една статия от новото издание на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ като „боклучен, мръсен, гаден, вонящ; и какви бяха другите думи, и всички видове гаден боклук, хей“, и в другото, написано само няколко часа по-късно издание като „създание като няколко хиляди квадратни мили боклук «Америкън експрес», но без същото чувство за морален упадък. Освен това, поради някаква причина, въздухът е жълт.“

Брегът продължава на запад и после завива на север към мъгливия залив на Сан Франциско, който ПЪТЕВОДИТЕЛЯ описва като „Хубаво място, на което да отидеш. Много е лесно да повярваш, че всеки когото срещнеш там, също е космически пътешественик. Да основат нова религия е просто начинът им да ти кажат «Здрасти». Докато не се установиш и не опознаеш мястото е най-добре да отговаряш «НЕ» на три от всеки четири въпроса, които всеки може да ти зададе, защото там стават някои много странни неща, някои от които могат да умъртвят всеки неподозиращ извънземен.“ Стотици лъкатушещи мили скали и пясък, буренца и изгреви са описани пак там като „Боффо. Хубави.“

И някъде на тази хубава „боффо“ драскотина от брега беше къщата на този неудовлетворен човек, за когото много хора смятаха, че е луд. Но това беше само защото — както той казваше на хората — защото си беше.

Една от многото причини, поради които хората го мислеха за луд, беше заради странната му къща, която дори в един район, където къщите са странни по един или друг начин, беше съвършено различна.

Къщата му се казваше „Извън Убежището“.

Името му беше просто Джон Уотсън, въпреки че предпочиташе да го наричат — и някои от приятелите му неохотно се съгласяваха с това — Уонко Нормалния.

В къщата му имаше много странни неща, включително и една голяма сива купа с гравирани върху нея думи.

Можем да поговорим с него по-късно — това е само едно въведение — да гледаш как залязва слънцето и да кажеш, че и той го е гледал.

Той беше загубил всичко, което го интересуваше и сега просто чакаше края на света — като малко се досещаше, че той вече е дошъл и е отминал.