Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XXII

Нощта в Излингтън беше свежа и благоуханна.

Нямаше, разбира се, Фуолорниски огнени дракони около алеята, но ако все пак имаше, можеха да прелетят от другата страна на пътя по за една пица, защото от тях нямаше нужда.

Ако ги беше застигнал някакъв нещастен случай, докато те все още биха били по средата на своите американски хот-догс с екстра аншоа, те винаги можеха да изпратят съобщение да се пуснат Дайър Стрейтс по уредбата, което не беше известно като нещо със същия ефект.

— Не — каза Фенчърч, — не още.

Артър пусна Дайър Стрейтс по уредбата. Фенчърч открехна леко вратата за стълбите, за да пусне малко от свежия благоуханен нищен въздух. Те седнаха на мебелите, направени от възглавници, много близо до една отворена бутилка шампанско.

— Не — каза Фенчърч, — не докато не си намерил какво не е наред с мен, с коя част от мен. Но предполагам — прибави тя много много много спокойно, — че можем да започнем с тази част, върху която сега се намира ръката ти.

Артър попита:

— И накъде да тръгна?

— Надолу — каза Фенчърч. — В този случай.

Той придвижи ръката си. —

— Всъщност надолу — каза тя, — е другата посока.

— О, да.

Марк Кнопфлер има необикновената способност да накара един най-обикновен Фендер Стратокастър да вие и да пее като хор от ангели в събота вечер, изморени от правенето на добрини през цялата седмица и нуждаещи се от една лепкава бира — което не е уместно точно в този момент, защото плочата не се беше извъртяла до това място, но преди да стигне дотам щяха да се случат много неща, и още повече, че летописецът не възнамерява да седи там с лист и хронометър в ръка, така че изглеждаше най-хубаво да го споменем сега, докато нещата все още вървят бавно.

— И така стигаме — каза Артър, — до коляното ти. Има нещо ужасно и трагично нередно с лявото ти коляно.

— Моето ляво коляно — каза Фенчърч, — е абсолютно здраво.

— Наистина.

— Знаеше ли това…

— Какво?

— Ахм, добре. Мога да ти кажа, че си знаел. Не, продължавай.

— Така че трябва да има нещо общо с ходилата ти.

Тя се усмихна в мъждивата светлина и уклончиво сви рамене сред възглавниците. Тъй като във Вселената растат възглавници, по-точно на Скорншелъс Бета, на два свята от блатната земя на дюшеците, те дейно се радват от това някой да се гърчи в тях особено уклончиво, заради синкопирания начин, по който се движат раменете, и беше много жалко, че те не са тук. Не бяха, но такъв е животът.

Артър хвана лявото и ходило в ръка и го разгледа внимателно. Начинът, по който роклята се свлече по краката и, правеше трудно за него за мисли особено ясно в този момент.

— Трябва да допусна — каза той, — че наистина не знам какво търся.

— Ще разбереш когато го намериш — каз тя. — Наистина ще разбереш. — В гласа и се появи лека закачка. — Не е това.

Чувствувайки се все по-озадачен, Артър пусна левия и крак на пода и се премести така, че да може да хване десния и крак. Тя се придвижи напред, обви го с ръце и го целуна, защото плочата беше стигнала до тази част, при която ако познавате плочата, ще знаете, че е невъзможно да не направите това.

После тя му подаде десния си крак.

Той го почука, обгърна глезена и с пръсти, по възглавничката на ходилото и не откри нищо нередно.

Тя го погледна с голямо учудване, засмя се и поклати глава.

— Не, не спирай — каза тя, — но все още не е това.

Артър спря и се намръщи към левия и крак на пода.

— Не спирай.

Той почука десния й крак, обгърна глезена и с пръсти, пипна възглавничката на ходилото и и каза:

— Искаш да кажеш, че има нещо свързано с това кой крак държа…?

Тя отново изпълни едно от онези свивания на рамене, които биха донесли толкова радост в живота на някоя проста възглавница от Скорншелъс Бета.

Той се намръщи.

— Вдигни ме — внимателно каза тя.

Той постави десния и крак на пода и стана. Тя направи същото. Той хвана ръцете и и я целуна отново. Това продължи известно време и после тя каза:

— А сега ме пусни.

Все още озадачен, той го направи.

— Е?

Тя го погледна доста предизвикателно.

— И какво нередно има с краката ми? — попита тя.

Артър все още не разбираше. Той седна на пода, а после се опря на ръце и колена, за да погледне стъпалата и, които бяха в нормалното си положение. И като погледна по-отблизо, нещо чудато го удари. Той сложи глава направо на пода и погледна. Получи се дълга пауза. Той задъхано седна обратно.

— Да — каза той. — Видях какво не е наред с краката ти. Те не се допират в земята.

— И… какво мислиш…?

Артър бързо я погледна и видя дълбокото и опасение, което внезапно направи очите и тъмни. Тя прехапа устни.

— Какво… — заекна тя. — Ти…? — Тя пусна косата пред очите си, които бяха пълни с тъмни уплашени сълзи.

Той бързо стана, обгърна я с ръце и я целуна.

— Може би можеш да правиш това, което и аз мога — каза той и се запъти право към вратата за навън от втория етаж.

Плочата стигна до хубавата част.