Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XXVI

Артър Дент си позволи да помисли за един минимален миг, докато се носеха нагоре, че много се надява неговите приятели, които винаги го намираха за приятен, но тъп, или по-съвременно чудат, но тъп — да прекарват приятно в кръчмата, но това беше последния път, в който той си помисли за тях.

Те се носеха нагоре, въртейки се по спирала един спрямо друг като семена от явор, които падат от яворите през есента, освен ако не тръгнат по другия път.

И докато се издигаха, съзнанията им пееха с екстаза на познанието че каквото и да правеха, то беше напълно и изцяло и тотално невъзможно или че физиците трябва да се справят с още много неща.

Физиците поклатиха глави и като погледнаха на другата страна, се задълбочиха в проблема за поддържането на трафика на колите по Юстън Роуд и към пътния възел Уестуей, или за поддържането на уличните лампи запалени, или за това да са сигурни, че когато някой на Бейкър стрийт изпусне хамбургер, той ще се разпилее на земята.

Изчезвайки стремително под тях, мънистените нанизи от светлина от Лондон — Лондон, трябваше постоянно да си повтаря Артър, не странно оцветените поля на Крикит в далечните краища на Галактиката, осветени лунички от която слабо проблясваха по отвореното небе над тях, но Лондон — се люлееха, люлееха и се обръщаха.

— Опитай един лупинг — каза той на Фенчърч.

— Какво?

Гласът и изглеждаше странно ясен, но далечен — през целия този пуст празен въздух. Той беше задъхан и слаб от неверие от всички тези неща — ясен, неясен, далечен и задъхан наведнъж.

— Ние летим … — каза тя.

— Дреболия — извика Артър, — не мисли нищо за това. Опитай един лупинг.

— Лу…

Ръката и хвана неговата и след секунда теглото и също я хвана и тя изчезна зашеметяващо, падайки под него, като диво дращеше в нищото.

Физиците се вгледаха в Артър и кръвта им се съсири от ужас, понеже той също се заспуска надолу, чувствувайки се зле от шеметното падане и всяка част от него, освен гласът му, пищеше.

Те падаха, защото това беше Лондон и наистина не можеш да правиш такива неща там.

Той не можеше да я хване, защото това беше Лондон, а не на един милион мили оттам, а само на седемстотин петдесет и шест, ако сме точни, в Пиза, Галилео ясно беше демонстрирал, че две свободно падащи тела падат с едно и също ускорение, независимо от относителното им тегло.

Те падаха.

Артър разбра, докато падаше шеметно и болезнено, че ако трябва да виси в небето, вярвайки на всичко, което италианците са казали за физиката, когато те дори не можеха да поддържат една проста кула изправена отвесно, то те са в смъртна опасност и дяволски добре падна по-бързо от Фенчърч.

Той я сграбчи отгоре и здраво стисна раменете и. Успя.

Добре. Сега те падаха заедно, което беше много сладко и романтично, но не решаваше основния проблем, който беше че земята не чакаше да види дали той има още хитри трикове в ръкава си, а идваше да ги посрещне като експресен влак.

Той не можеше да понесе теглото и, изобщо не можеше да държи нищо. Единственото нещо, за което можеше да си мисли беше, че те очевидно ще умрат и ако иска да се случи нещо друго, различно от очевидното, той ще трябва да направи нещо друго, различно от очевидното. Там, където падаше, беше позната територия.

Той я пусна, отблъсна я от себе си и когато тя се обърна с лице към него, задъхана от зашеметяващ ужас, я хвана за малкото пръстче със своето и я полюля нагоре, изкачвайки се бързо след нея.

— Майната му — каза тя, докато седеше задъхана и бездиханна на абсолютното нищо, когато се оправи и заедно се понесоха нагоре в нощта.

Точно под долния край на облаците те спряха и видяха къде са стигнали до невъзможното. Земята беше нещо, което не трябваше да се разглежда с много здраво или устойчиво око, а просто да и се хвърли един поглед ей така, между другото.

Фенчърч опита няколко леки лупинга доста предизвикателно и откри, че ако се завърти точно срещу струята на вятъра, то може да изпълни няколко наистина заслепяващи лупинга с малък пирует накрая, последван от малко падане, която накара роклята и да се вее около нея и това е мястото, където читателите, които искат да узнаят какво са правили Марвин и Форд Префект през цялото време могат да погледнат към последните глави, защото Артър не можеше да чака повече и и помогна да я свали.

Роклята се понесе надолу и беше подхваната от вятъра, превърна се в петънце и накрая изчезна, като по някакъв различно сложен начин революционизира живота на едно семейство в Хаунслоу, върху чийто простор беше открита на сутринта.

Във взаимна прегръдка те се понесоха нагоре, докато заплуваха в мъгливите духове от влага, които можете да видите да се носят след крилата на самолет, но никога не се усещат, защото вие си седите на топло в глупавия самолет и гледате през малко изподраскано плексигласово прозорче, докато нечий син търпеливо се опитва да накваси ризата ви с горещо мляко.

Артър и Фенчърч можеха да ги почувствуват — бяха доста студени и тънки и обгръщаха телата им много студено и много тънко. Те сега почувствуваха, даже и Фенчърч, защитена от елементите само от две неща, купени от Маркс и Спенсър, че ако не оставят силата на гравитацията да ги притеснява, тогава просто студа и рядката атмосфера щяха да си тръгнат и да си подсвиркват.

Двете неща от Маркс и Спенсър, които Артър свали много много бавно — което е единственият начин това да бъде направено в случай че летите и не използувате ръцете — докато Фенчърч се издигаше към облаците, и те продължиха да създават разумен хаос в сутринта в респективно броено отгоре надолу — Айлуърт и Ричмънд.

Сега те бяха в облаците от много време, защото бяха много нависоко и когато накрая стигнаха мокри над тях, Фенчърч бавно се завъртя като морска звезда, хвърлена в приливна вълна, и видяха, че пространството над облаците е мястото, където нощта е сериозно осветена от лунната светлина.

Светлината беше тъмно брилянтна. Имаше разни планини над нея, но това си бяха планини със собствени бели вечни снегове.

Те бяха стигнали до върха на най-високия кумулонимбус6 и започнаха лениво да се носят надолу по контурите му, и Фенчърч помогна на Артър да се освободи от дрехите си, които се понесоха надолу, веейки се по изненадващия си път надолу към тъмната белота.

Тя го целуна, целуна врата му, гръдния му кош и скоро те се носеха, като бавно се въртяха в някаква безмълвна Т-образна стойка, която би предизвикал даже и някой Фуолорниски огнен дракон, който трябваше да прелети, натъпкан с пица, като размаха крила и малко се позакашля.

Само че нямаше Фуолорниски огнени дракони в облаците и нямаше как да има, както и динозаври, птици додо7 и Най-Великия Натупан Зимуок от Голям Стегбартъл в съзвездието Фраз, но не както един Боинг 747, който е обилно зареден, а другите неща тъжно са изчезнали и Вселената никога няма да ги познава отново.

Причината, поради която един Боинг 747 изскочи доста неочаквано над тях, не е свързана с факта, че нещо много странно се случи в живота на Артър и Фенчърч един-два мига по-късно.

Това са големи неща, ужасяващо големи. Знаеш кога един от тях е във въздуха с теб. Получава се гръмотевична атака от въздух, движеща се стена от пищящ вятър и ще бъдеш отхвърлен настрана, ако си достатъчно глупав да правиш нещо слабо подобно на това, което Артър и Фенчърч правеха в близостта си, като пеперуди при въздушно нападение.

Този път обаче се получи сърцебиещо пропадане или загуба на нерви, някакви моменти се прегрупираха по-късно и една чудесна идея ентусиазирано възникна през хласкащия шум.

Мисиз Е. Капелсен от Бостън, Масачузетс, беше възрастна дама и наистина чувствуваше, че животът и е стигнал почти до края си. Тя беше видяла много от него, беше озадачена от някои неща, но и беше малко нелесно да ги почувствува в тези късни години, изморена от много неща. Всичко беше много приятно, но може би малко прекалено обяснимо, малко прекалено обикновено.

С въздишка тя отвори малкия пластмасов капак на прозорчето и погледна към крилото.

Първо си помисли, че ще трябва да извика стюардесата, но после си помисли, че не трябва, определено не трябва, това беше за нея и само за нея.

До времето, когато нейните двама необясними човека накрая се плъзнаха от крилото и полетяха в реактивния поток, тя ужасно много се беше ободрила.

Тя беше почти извънредно много облекчена, като разбра, че почти всичко, което някой някога и е казвал, е грешно.

На следващата сутрин Артър и Фенчърч спаха до много късно, въпреки непрекъснатия вой от реставрирането на мебели.

Следващата нощ те направиха всичко отново, само че този път си взеха и един уокмен Сони.