Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XXVII

— Всичко това е много чудесно — каза Фенчърч след няколко дни. — Но наистина искам да знам какво ми се е случило. Виждаш ли, това е разликата между нас. Че ти си загубил нещо и после отново си го намерил, а аз намерих нещо и го изгубих. Трябва да го намеря отново.

Тя трябваше да излиза този ден, така че Артър си го определи за ден за телефониране.

Мъри Бост Хенсън беше журналист в един от вестниците с малък формат и голям шрифт. Щеше да бъде приятно да може да се каже, че той няма нищо общо с него, но за нещастие случаят беше различен. Той беше единственият журналист, когото Артър познаваше, така че той му звънна.

— Артър, стара супена лъжицо, моя стара сребърна куличке, колко зашеметяващо е да те чуя. Някой ми каза, че си отлетял в космоса или нещо такова.

Мъри си имаше свой собствен стил на език за разговори, който беше внедрил за своя собствена употреба и който никой друг не можеше да говори или дори да го следва. Почти всяка дума от него значеше всичко. Частите, които значеха нещо, често бяха толкова чудесно погребвани, че никой дори не можеше да забележи, когато се плъзгат по лавината на глупостта. Времето, по което откриваш това по-късно, какво по-точно е искал да каже, често е лошо време за всичко, за което става дума.

— Какво? — попита Артър.

— Само шега, мой стари слонски зъбе, моя малка зелена покрита със сукно игрална масичке за карти, само шега. Вероятно изобщо не означава нищо, но може да ми трябва твоят глас.

— Нищо нямам да ти кажа, само пиянски приказки.

— Те се търсят много, моя стара простатна жлезичке, много се търсят. Пляс това ще се върже като по ноти с едно от теи други неща с другите истории на седмицата, така че можеш просто да я отречеш. Извинявай, нещо току-що падна от ухото ми.

Получи се лека пауза, на края на която Мъри Бост Хенсън се обади пак с искрено разтреперан глас.

— Просто си спомних — каза той, — каква странна нощ беше вчера. Както и да е, старче, как се чувствуваш, след като си яздил Халеевата комета.

— Аз не съм — каза Артър с крива въздишка, — яздил Халеевата комета.

— О’кей. Как се чувствуваш от това, че не си яздил Халеевата комета?

— Доста отпочинал, Мъри.

Получи се пауза докато Мъри запише това.

— Достатъчно добро е за мен, Артър, достатъчно добро за Етел и за мен и за пилетата. Вписва се в общата извратеност на седмицата. Седмицата на Изчанчените, мисля че я наричаме така. Добре, е?

— Много добре.

— Ще се обадя за това. Първо имаме този човек, върху когото винаги вали.

— Какво?

— Това е абсолютно изтъркана върховна истина. Всичко е документирано в малкия му черен дневник и всичко е проверено на всички нива. Синоптиците стават луди от това и смешни малки човечета в бели костюми летят по целия свят с малките си правилници и кутии и мазни манджи. Този мъж е коленете на пчелата, Артър, той е гръдта на осата. Той е, бих могъл да кажа, цялата зона от ерогенни точки на всяко по-голямо летящо насекомо в Западния свят. Наричаме го Дъждовния бог. Идеално, а?

— Мисля, че съм го срещал.

— Ще му се обадя. Какво каза?

— Може би съм го срещал. Оплаква се през цялото време, нали?

— Невероятно! Срещал си се с Дъждовния бог?

— Ако е същият. Казах му да спре да се оплаква и да покаже дневника си на някого.

Получи се впечатлителна пауза от страна на Мъри Бост Хенсън.

— Е, направил си блъсканица. Абсолютна блъсканица, абсолютно направена от теб. Слушай, знаеш ли колко плаща работодателят на този човек за да не ходи в Малага тази година? Искам да кажа да забрави кавгите за Сахара и да се отегчава от такива глупости; този човек има пред себе си цяла нова кариера — да избягва някои места срещу пари. Човекът се превръща в чудовище, Артър, дори може би трябва да го оставим да спечели на бинго.

— Слушай, може да поискаме да напишем очерк за теб, Артър — Човекът, Който Направи Дъждовния Бог Дъждовен. Да ти позвъня за това, а?

— Добре, но…

— Може да ни се наложи да те фотографираме под един градински душ, но ще бъде о’кей. Къде си?

— Хм, в Излингтън. Слушай, Мъри…

— Излингтън!

— Да…

— Е, и какво ще кажеш относно истинската извратеност на седмицата, истинската сериозна завъртяна глупост. Знаеш ли нещо за тези летящи хора?

— Не.

— Трябва да знаеш. Това е наистина кипящо лудо статия. Това са истински кюфтета в тестото. През цялото време телефонират от всички кръчми, за да кажат че тази двойка пак лети през нощта. Наш’те момчета от фотолабораторията работят по цяла нощ, за да могат да уловят някоя прекрасна снимка. Трябва да си чул.

— Не.

— Артър, къде си бил? О, в космоса, вярно, получих известие, но това е било преди много месеци. Чуй, това е нощ след нощ тази седмица, мое старо ренденце за сирене, точно в твоя район. Тези двамата просто си летят в небето и започват да правят какви ли не неща. И не искам да кажа, че гледат през стени или претендират, че са гредоредни мостове. Нищо ли не знаеш?

— Артър, беше почти неизразимо възхитителен разговор от твоя страна, приятелю, но трябва да тръгвам. Ще изпратя човека с камерата и маркуча. Дай ми адреса, готов съм и пиша.

— Слушай, Мъри, позвъних ти да те питам нещо.

— Имам много работа.

— Просто исках да узная нещо за делфините.

— Нищо няма. Миналогодишни новини. Забрави ги. Отидоха си.

— Важно е.

— Слушай, никой няма да се захване с това. Не можеш да напишеш нещо, когато единствените новини са продължаващата липса на това, което ще бъде темата на статията ти. Това не е наша територия, опитай в неделните вестници. Може би те ще направят нещо от рода на „Какво се случи с «Какво се случи с делфините»“, история отпреди няколко години, от август. Но какво може да направи всеки сега? „Делфините все още ги няма“? „Продължаващото отсъствие на делфините“? „Делфините — още дни без тях“? Историята отмира, Артър. Пада долу и рита с малките си крачка във въздуха и после отива при великия златен шип в небето, моя стара плодова тояжке.

— Мъри, не се интересувам дали от това ще излезе статия. Просто искам да открия как мога да стигна до онзи човек в Калифорния, който настоява, че знае нещо за това. Мислех, че ти може да знаеш.