Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XXX

В Лос Анжелос те наеха кола от едно място, където се даваха под наем коли, които други хора са изхвърлили.

— За нея е малък проблем да взима завоите — каза човекът зад слънчевите очила, докато им подаваше ключовете, — понякога е по-просто просто да слезеш и да намериш кола, която отива в тази посока.

Те престояха една нощ в един хотел на Сънсет булевард, за който някой им беше казал, че ще се радват да бъдат озадачени от него.

— Всеки тук е или англичанин или особняк, или и двете заедно. Там имаше плувен басейн, където можеш да отидеш и да наблюдаваш английски рок-звезди, които четат „Език, истина и логика“ заради репортерите.

Това беше вярно. Тук имаше един такъв и правеше точно това.

Отговорникът по паркирането не мисли много за колата им, но това беше добре, защото и те не го направиха.

Късно вечерта те преминаха през Холивудските хълмове по Мълхоланд Драйв и спряха, първо за да погледнат над заслепяващото море от плаващи светлини, каквото е Лос Анжелос, и после за да погледнат заслепяващото море от плаващи светлини, каквото е долината Сан Фернандо. Те се съгласиха, че чувството за заслепяване веднага спира в дъното на очните им ябълки, като не засяга никоя друга част от тях и си отива странно неудовлетворено от спектакъла. Когато драматичните морета от светлина изчезнаха, стана хубаво, но предназначението на светлината е да осветява нещо, и шофирайки през това, с което беше осветено това особено драматично море от светлина, те не му мислеха много.

Те заспаха късно и неспокойно и се събудиха по обяд, когато стана глупашки горещо.

Продължиха по пътя за Санта Моника, където за първи път щяха да зърнат Тихия океан, океанът, в съзерцаване на който Уонко Нормалния прекарваше всичките си дни, както и доста голяма част от нощите си.

— Някой ми каза — каза Фенчърч, — че веднъж подслушал две стари дами на този плаж, които правели същото като нас — погледнали Тихия океан за първи път в живота си. И след явно дълга пауза едната казала на другата: „Знаеш ли, не е толкова голям, колкото очаквах“.

Настроението им се повдигна, тъй като слънцето започна да се движи надолу по западната половина на небето и по времето, когато се върнаха в тракащата си кола и я подкараха срещу залеза, пред който никой с никаква чувствителност не би мечтал за построяването на град като Лос Анжелос, те внезапно се почувствуваха озадачени и нелогично щастливи и дори не обърнаха внимание на факта, че ужасно старото радио в колата можеше да хваща само две станции, при това едновременно. Но какво от това, когато и по двете се свиреше само добър рокендрол.

— Знам, че той ще е в състояние да ни помогне — решително каза Фенчърч. — Знам, че ще бъде. Какво му беше името, с което обичал да го наричат?

— Уонко Нормалния.

— Знам, че ще бъде в състояние да ни помогне.

Артър се зачуди дали наистина ще бъде в състояние и се надяваше, че ще бъде, и се надяваше, че това, което Фенчърч беше изгубила, можеше да бъде намерено тук, на тази Земя, каквото и да можеше да се окаже то.

Той се надяваше и се надяваше продължително и пламенно от времето, когато бяха говорили на брега на Серпентината, че той няма да бъде молен да си спомни нещо, което е погребал много здраво и обмислено в най-далечните ъгълчета на съзнанието си, като се надяваше, че то ще спре да се заяжда с него оттам.

В Санта Барбара те спряха в един рибен ресторант, помещаващ се в нещо като преобразуван склад.

Фенчърч си поръча червен кефал и каза, че е деликатес.

Артър си поръча филе от риба-меч и каза, че се ядосва.

Той сграбчи една сервитьорка за ръката и я наруга.

— Защо тази риба е толкова проклето хубава? — сърдито попита той.

— Моля да извините приятеля ми — каза Фенчърч на сепнатата сервитьорка. — Мисля, че най-накрая прекара един хубав ден.