ГЛАВА XX

— Целта на залеза на слънцето вечер през лятото и особено в парковете — каза нетърпеливо един глас, — е да очертае по-ясно циците на момичетата, които се друсат нагоре-надолу. Убеден съм, че случаят е точно такъв.

Артър и Фенчърч се изкикотиха един на друг, когато чуха това. Тя за момент го прегърна по-здраво.

— И аз съм сигурен — каза младежът с накъдрената и щръкнала коса, който глаголствуваше от шезлонга си близо до Серпантината, — че ако някой измисли довод, друг ще намери, че той изобилствува от перфектна натуралност и логика от всичко — настоя той пред своя слаб тъмнокос придружител, който се беше отпуснал на съседния шезлонг, чувствувайки се отхвърлен, — и Дарвин е говорил настоятелно за това. Това е сигурно. Това е неоспоримо. И — прибави той, — аз го обичам.

Той бързо се обърна и погледна косо през очилата си към Фенчърч. Артър бързо я отведе и можа да почувствува треперенето и.

— Следващо предположение — каза тя, когато спря да се кикоти. — Хайде.

— Добре — каза той, — лакътя ти. Левият ти лакът. Нещо не е наред с него.

— Отново грешиш — каза тя, — изцяло грешиш. На напълно погрешна следа си.

Лятното слънце се провираше през храстите в парка, изглеждайки като че ли — нека не му цепим басма. Хайд парк е зашеметяващ. Дори и патиците са зашеметяващи. Всеки, който може да мине през Хайд парк през някоя лятна вечер — не се почувствува раздвижен от него, вероятно преминава в линейка с чаршаф на лицето си.

Това е парк, в който хората вършат по-необикновени неща от всякъде другаде. Артър и Фенчърч видяха един мъж с къси панталони, който си свиреше на гайда под едно дърво. Той спря, за да изгони едно американско семейство, което срамежливо се опита да хвърли няколко монети в кутията от гайдата му.

— Не! — извика той. — Махайте се! Просто репетирам.

Той започна енергично да надува гайдата си, но дори шумът, който се получи от това, не можа да развали настроението им.

Артър сложи ръцете си около нея и бавно ги придвижи надолу.

— Не мисля, че това е задникът ти — каза той след малко, — изобщо няма нищо нередно с това.

— Да — съгласи се тя, — няма абсолютно нищо нередно със задника ми.

Те се целунаха за толкова дълго, че даже гайдарят отиде да си свири от другата страна на дървото.

— Ще ти разкажа една приказка — каза Артър.

— Добре.

Те си намериха едно местенце на тревата, което беше относително свободно от двойки, лежащи един върху друг, седнаха и се загледаха в зашеметяващите патици и в слабата слънчева светлина и в шума на водата, която течеше под зашеметяващите патици.

— История — каза Фенчърч, притискайки ръката му в своята.

— В която ще стане дума за някои неща, които ми се случват. Абсолютно правдоподобна е.

— Знаеш, че понякога хората ти разказват истории, в които щяло да стане дума за нещо, което се е случило на най-добрия приятел на братовчеда на жена им, но в повечето случаи издържат само до средата.

— Добре, това е една история като тези, освен че се е случила наистина, и аз знам, че всъщност се е случила, защото личността, на която всъщност се е случила, съм АЗ.

— Като билета от лотарията.

Артър се засмя.

— Да, трябваше да хвана един влак — продължи той. — Пристигнах на гарата…

— Казвала ли съм ти някога — прекъсна го Фенчърч, — какво се случило с родителите ми на една гара?

— Да — каза Артър, — каза ми.

— Само проверявах.

Артър погледна часовника си.

— Надявам се, че ще можем да си помислим за връщане — каза той.

— Разкажи ми историята — каза строго Фенчърч. — Пристигна на гарата.

— Бях подранил с около двадесет минути. Бях объркал часа за тръгване. Предполагам, че е поне равностойно вероятно — каза той след моментно размишление, — че Британските железници са объркали този час. Не ми се беше случвало преди.

— Продължавай — засмя се Фенчърч.

— Така че си купих вестник, за да реша кръстословицата и отидох до бюфета за едно кафе.

— Решаваш ли кръстословицата?

— Да.

— Коя?

— Обикновено в „Гардиън“.

— Мисля, че я правят прекалено сложна. Предпочитам тази в „Таймс“. Решаваш ли я?

— Какво?

— Кръстословицата в „Гардиън“.

— Нямал съм шанс да я погледна досега — каза Артър, — все още се опитвам да си купя кафе.

— Добре тогава. Купуваш си кафе.

— Купувам го. Също така — каза Артър, — си купувам малко бисквити.

— Какви?

— „Богати чаени“.

— Добър избор.

— Харесвам ги. Натоварен с всички тези нови придобивки, отивам и сядам на една маса. И не ме питай каква е била масата, защото това беше отдавна и не помня. Може би беше кръгла.

— Добре.

— Така че нека ти опиша обстановката. Аз седя на масата. Отляво вестник. Отдясно чашка кафе. По средата на масата — пакетче с бисквити.

— Виждам го идеално.

— Това, което не виждаш — каза Артър, — защото не съм ти го казал досега, е човекът, който вече седи на масата. Той седи срещу мен.

— На какво прилича?

— Перфектно порядъчен. Дипломатическо куфарче. Делови костюм. Не изглежда — каза Артър, — като че ли ще направи нещо извратено.

— А. Знам този тип хора. Какво прави?

— Прави следното. Пресегна се през масата, взе пакета с бисквити, отвори го, взе си един и …

— Какво?

— Изяде го.

— Какво?

— Изяде го.

Фенчърч го погледна с удивление.

— Какво по дяволите направи?

— Добре, при тези обстоятелства направих това, което всеки червенокръвен англичанин би направил. Бях принуден — каза той, — да го игнорирам.

— Какво? Защо?

— Добре, това не е такова нещо, за което се готвиш, нали? Аз потърсих душата си и открих, че там нямаше нищо такова в моето възпитание: опит или дори първични инстинкти, които да ми кажат как да реагирам, когато някой, който доста простичко и спокойно си седи точно пред мен ми открадва един от бисквитите.

— Да, ти можеше — Фенчърч си помисли за това, — трябва да кажа, че не съм сигурна какво бих направила. И какво се случи?

— Яростно се взрях в кръстословицата — каза Артър, — но не можах да реша нищо, отпих малко кафе, но то беше твърде горещо за пиене, така че нямаше какво да правя. Подпрях се. Взех си бисквитка, опитвайки се усърдно да не забелязвам — прибави той, — че пакета вече е мистериозно отворен.

— Но ти си се борил, заел си твърда позиция.

— По мой си начин да. Изядох си бисквитката. Изядох я много обмислено и видимо, така че той изобщо да не се усъмни какво правя аз.

— И той какво направи?

— Взе си друга. Честно — настоя Артър, — направи точно това. Той си взе друга бисквитка и я изяде. Ясно като бял ден. Сигурно, както че и ние двамата седим на земята.

Фенчърч се размърда.

— И проблемът беше — каза Артър, — че като не каза нищо първия път, беше някак си дори по-трудно да разгласява за това наоколо втория път. Какво каза? „Извинете… Не можех да не забележа, хм…“ Не работи. Не, аз го игнорирах, ако има такова нещо, дори по-енергично от преди.

— Мой човек…

— Отново се взрях в кръстословицата, като все още не можех да се сетя за нищо от нея, така че показах някои от духовете, които Хенри V направил в деня на Свети Криспин…

— Какво?

— Отново тръгнах в атака. Взех си — каза Артър, — друга бисквитка. И за момент очите ни се срещнаха.

— Така ли?

— Да, добре че не точно така. Но се срещнаха. Само за момент. И двамата погледнахме в друга посока. Но аз съм тук, за да ти кажа — каза Артър, — че имаше малко електричество във въздуха. Имаше малко напрежение над масата. За около толкова време.

— Мога да си го представя.

— Изядохме целия пакет по този начин. Той, аз, той, аз.

— Целият пакет?

— Е, в него имаше само осем бисквитки, но изглеждаше да има цял живот бисквити, с които се справяхме в този момент. Гладиаторите едва ли са имали по-нервни моменти.

— Гладиаторите — каза Фенчърч, — е трябвало да го правят на слънце. Повече физическа жестокост.

— Това е. Така. Когато празният пакет падна мъртъв между нас, мъжът накрая стана, показал най-лошото от себе си и си тръгна. Аз, разбира се, въздъхнах от облекчение. Когато това стана, обявиха моя влак за след минута-две, така че си изпих кафето, станах, вдигнах вестника, и под вестника…

— Да?

— Бяха моите бисквити.

— Какво? — извика Фенчърч. — Какво?

— Вярно.

— Не! — Тя се задъха от смях и се хвърли назад на тревата.

— Ти, пълен слабоумнико — издюдюка тя. — Ти си почти напълно и съвсем глупав човек.

Тя се надигна, претърколи се върху него, целуна го и отново се изтърколи обратно. Той беше учуден от лекотата и.

— Сега ти ми разкажи история.

— Мислех си — каза тя, превключвайки на нисък уверен глас, — че много ти се иска да се приберем.

— Не бързай — леко каза той. — Искам ти да ми разкажеш някоя история.

Тя го погледна и помисли.

— Добре — каза тя, — ще бъде само една кратка история. И не толкова смешна, колкото твоята, но… Както и да е.

Тя погледна надолу. Артър можеше да почувствува, че това беше един от онези моменти. Въздухът като че ли застана неподвижен между тях, изчаквайки. Артър пожела въздухът да си отиде и да си гледа работата.

— Когато бях дете — каза тя. — Тези истории винаги започват по този начин, нали? „Когато бях дете…“ Както и да е. Това е частта, където момичето внезапно казва „Когато бях дете…“ и започва да се облекчава. Стигнали сме до тази част. Когато бях дете, си имах една картинка, закачена за крака на леглото ми. Какво мислиш за това дотук?

— Харесва ми. Мисля, че се развива добре. Прави спалнята интересна и красива. Вероятно можем да развием картината.

— Беше една от тези картинки, които децата трябва да харесват — каза тя, — но не ги харесват. Пълни със скъпи малки животинки, които правят скъпи неща, нали знаеш?

— Да. Също съм бил залъгван с тях. Зайчета в жилетки.

— Точно така. Тези зайчета всъщност бяха на един сал, заедно с плъхове и бухали. Дори може би имаше и един северен елен.

— На сала.

— На сала. И едно момченце седеше там.

— Сред зайчетата с жилетки, бухалите и северния елен.

— Точно там. Момче от свежата парцалива циганска разновидност.

— Ъх.

— Картинката ме тревожеше, трябва да ти го кажа. Имаше и една видра, която плуваше пред сала, и аз се събуждах посред нощ и се тревожех за тази видра, която трябваше да тегли сала със всички тези окаяни животни на него, като тя дори не беше на сала, а имаше толкова тънка опашка, с помощта на която плуваше и го дърпаше, и аз си мислех, че сигурно от това я боли през цялото време. Тревожеше ме. Не лошо, а само смътно, през цялото време.

— После един ден — спомням си, че гледах тази картинка всяка нощ в продължение на години — внезапно забелязах, че салът си има платно. Никога преди не го бях виждала. Видрата беше добре, тя просто си плуваше наоколо.

Тя сви рамене.

— Хубава история? — попита тя.

— Краят е слаб — каза Артър, — оставя аудиторията да реве „Да, но какво от това?“ Дотук добре, но се нуждае от финал преди доверията.

Фенчърч се засмя и обгърна коленете си.

— Това беше просто внезапно облекчение, години почти незабелязано притеснение просто отпаднаха, като при свалянето на излишни килограми, като когато черно-бялото става цветно, като суха пръчка, която внезапно бива намокрена. Внезапен подем на перспективата, който казва „Забрави притесненията си, светът е хубаво и идеално място. Всъщност си е много лесно.“ Вероятно си мислиш, че ти казвам това, защото ще ти кажа, че съм се чувствувала така този следобед или нещо такова, нали?

— Добре, аз… — каза Артър. Самообладанието му внезапно се разклати.

— Добре де, всичко е наред — каза тя. — Направих го. Точно това почувствувах. Но виждаш ли, чувствувала съм това и преди, дори по-силно. Невероятно силно. Страхувам се, че съм част от нещо — каза тя, взирайки се в далечината, — за внезапни сепващи откровения.

Артър не беше на себе си, едва можеше да говори и го почувствува по-мъдро, следователно трябваше за момента да се опита да не казва нищо.

— Беше много странно — каза тя, — доста, както някой от Египтяните-преследвачи може би е казал за Червено море, когато Мойсей е размахал жезъла си и то се е затворило над тях.

— Много странно — повтори тя, — от много дни преди това най странното чувство, което се е изграждало в мен беше като че ли щях да родя. Не, всъщност не беше като това, беше нещо повече като че ли беше свързано с нещо, частица по частица. Не, дори не това — беше като че ли цялата Земя през мен щеше да …

— Дали числото — внимателно каза Артър — четиридесет и две изобщо значи нещо за теб?

— Какво? Не, за какво говориш? — удиви се Фенчърч.

— Само една мисъл — измърмори Артър.

— Артър, искам да кажа, че това беше много реално за мен, това е сериозно.

— Бях напълно сериозен — каза Артър. — Това е просто една Вселена, за която никога не съм напълно сигурен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Разкажи ми остатъка — каза той. — Не се притеснявай, че звучи странно. Повярвай ми, говориш на някой, който е видял много неща — прибави той. — Това е странно. И нямам предвид бисквитите.

Тя кимна и като че ли му повярва. Внезапно сграбчи ръката му.

— Това беше много просто — каза тя, — толкова чудесно и необичайно просто.

— Какво беше това? — спокойно попита Артър.

— Артър, виждаш ли — каза тя, — това е нещото, което не знам. И загубата е непоносима. Ако се опитам да мисля за това, всичко започва да примигва и да подскача, и ако се опитам прекалено усърдно, стигам до чаената чаша и просто си изгубвам паметта.

— Какво?

— Добре, като твоята история — каза тя, — най-хубавата част се случи в едно кафене. Аз седях там и си пиех чай. Това беше след дните, когато това се разви, чувството за предстоящото свързване. Мисля, че си бръмчах спокойно. И нещо ставаше в сградата срещу кафенето и аз го гледах през прозореца над ръба на чашата си за чай, което винаги намирам за най-добрия начин за наблюдаване на хора, които работят. И внезапно то се появи в ума ми — съобщението отнякъде. И то беше толкова просто. То причини такова усещане за всичко. Просто станах и си помислих „Ох, ох, добре тогава, всичко е наред.“ Бях толкова сепната, че почти си изпуснах чашата, всъщност мисля, че я изпуснах. Да — прибави замислено тя, — сигурна съм, че го направих. Какво впечатление ти правя?

— Беше добре до частта за чашата.

Тя разтърси глава и я разтърси отново, като че ли се опитваше да я изчисти, което беше нещото, което се опитваше да направи.

— Е, това е — каза тя. — Добре до частта за чашата. Това беше въпросът, който ми изглеждаше доста буквален, като когато светът експлодира.

— Какво…?

— Знам, че звучи лудо и всеки казва, че това са били халюцинации, но ако това са били халюцинации, то тогава съм имала халюцинации на голям триизмерен екран с 16-пистово Долби Стерео и вероятно съм се дала под наем на хора, които са отегчени от филми за акули. Беше като че ли земята буквално се разкъса под краката ми, и… и…

Тя леко потупа тревата, като че ли да се увери и после като че ли промени намеренията си за това, което щеше да каже.

— И се събудих в болница. Надявам се, че съм била ту вътре, ту вън оттогава. Имам инстинктивна нервност — каза тя, — за внезапни сепващи откровения, които ми казват, че всичко ще бъде наред.

Артър просто престана да се притеснява за странните аномалии, съпровождащи завръщането му на родния му свят, или по-скоро ги причисли към тази част от съзнанието си, означена „Неща, за които да мисля — спешно“. „Това е светът“ — каза си той. „Това е светът, поради каквато и да е причина да е такъв, и си стои тук. И аз съм на него.“ Но сега като че ли се завърташе около него, както през онази нощ в колата, когато братът на Фенчърч му беше разказал глупави истории за агент на ЦРУ в резервоар. Дърветата се завъртяха. Езерото се завъртя, но това беше съвършено естествено и нямаше от какво да се тревожи, защото една сива гъска кацна в него. Гъските си имаха велико време за почивка и нямаха велики отговори, чиито отговори да искат да узнаят.

— Както и да е — каза Фенчърч внезапно и ярко, с ококорена усмивка, — има нещо нередно с някоя част от мен и ти ще трябва да откриеш с коя точно. Отиваме си вкъщи.

Артър поклати глава.

— Какво има? — попита тя.

Артър беше поклатил глава не в знак на несъгласие с предложението и, за което мислеше, че е наистина отлично — едно от най-великите предложения на света — а защото за момент се опитваше да се освободи от повтарящото се впечатление, което получи точно когато най-малко очакваше — че Вселената внезапно ще изскочи зад някоя врата и ще почне да дюдюка по него.

— Просто се опитвам да направя това изцяло ясно в мозъка си — каза Артър, — казваш, че си почувствувала, че Земята наистина избухнала…

— Да. Беше повече от чувство.

— Което е, както всеки казва — каза той колебливо, — халюцинации.

— Да, но Артър, това е нелепо. Хората мислят, че ако просто кажеш „халюцинации“, това обяснява всичко, което искаш да обясниш и евентуално каквото не можеш да разбереш, и то просто ще си отиде. Това е просто дума, която не обясбява нищо. Не обяснява защо изчезнаха делфините.

— Не — каза Артър. — Не — прибави замислено той. — Не — отново прибави той дори по-замислено. — Какво? — каза той накрая.

— Не обяснява изчезването на делфините.

— Не — каза Артър, — виждам. — Кои делфини имаш предвид?

— какво искаш да кажеш с това „какви делфини“? Говоря ти за момента когато всички делфини изчезнаха.

Тя сложи ръка на коляното му, което го накара да разбере, че вълнението, което върви нагоре-надолу по гръбнака му, не беше от нейното леко докосване, и вместо това можеше да бъде едно от гадните пълзящи чувства, които той толкова често изпитваше, когато хората се опитваха да му обяснят някои неща.

— Делфините?

— Да.

— Всички делфини — попита Артър, — изчезнаха?

— Да.

— Делфините? Ти казваш, че всички делфини изчезнали? Това ли е — попита Артър, опитвайки се да бъде абсолютно ясен по този въпрос, — което казваш?

— Артър, къде за бога си бил? Всички делфини изчезнаха същия ден, когато аз…

Тя внимателно се взря в сепнатите му очи.

— Какво…?

— Няма делфини. Всички си отидоха. Изчезнаха.

Тя потърси лицето му.

— Наистина ли не знаеше това?

От озадаченото му изображение стана ясно, че не знае.

— Къде отидоха? — попита той.

— Никой не знае. Това значи, че изчезнаха. — Тя спря. Да, има един мъж, който казва, че знае, но всички казват, че живеел в Калифорния — каза тя, — и е луд. Мислех си да отида да го видя, защото това като че ли е единствения човек, който може да знае какво е станало с мен.

Тя сви рамене и после го погледна дълго и спокойно. Сложи ръка на лицето му.

— Наистина бих желала да знам къде си бил — каза тя. Мисля си, че нещо ужасно се е случило с теб. И заради това се намерихме.

Тя се озърна из парка, който сега беше притиснат в клещи от здрач.

— Да — каза тя, — сега ще трябва да намериш някого, на когото да кажеш.

Артър бавно изпусна дългогодишна въздишка.

— Това е — каза той, — много дълга история.

Фенчърч се протегна през него и издърпа брезентената си чанта.

— Имаш ли нещо общо с това? — попита тя. Нещото, което извади от чантата си, беше очукано и изтъркано от пътуване, тъй като беше плъзгано по предисторически реки, беше изпичано под слънцето, което грее така червено над пустините над Какрафон, беше полузаравяно в мраморния пясък, който украсява стремителните мъгливи океани на Сантрагинус V, беше замразявано в ледниците на луните на Джаглан Бета, беше използувано за стол, беше подритвано из космически кораби, беше олющено и напълно охулено, и тъй като тези, които го бяха направили, бяха предвидили, че ще му се случват точно такива неща, обмислено го бяха поместили в як пластмасов калъф и бяха написали върху него с големи приветливи букви думите „БЕЗ ПАНИКА“.

— Откъде взе това? — попита сепнато Артър, като го взе от нея.

— А — каза тя. — Мислех, че е твое. В колата на Ръсел онази нощ, ти го изпусна. Бил ли си на много от тези места?

Артър изтърси ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ от калъфката му. Приличаше на малък, тънък, облицован с пластмаса компютър. Той чукна няколко бутона и един текст светна на екрана.

— Горе-долу — каза той.

— Можем ли да отидем там?

— Какво? Не — каза Артър рязко и после омекна, но внимателно. — Искаш ли? — попита той, надявайки се на отрицателен отговор. Беше акт на велико благородство от негова страна да не каже „Не искаш, нали?“, което очакваше.

— Да — каза тя. — Искам да знам какво е било това съобщение, което съм изгубила, и откъде е дошло. Защото не мисля прибави тя, ставайки и оглеждайки парка, — че е дошло оттук.

— Дори не съм сигурна — прибави тя, плъзгайки ръка по кръста на Артър, — че знам къде е това.

Загрузка...