Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА XXXV

Те се върнаха в къщата на Артър в Уест Кънтри, напъхаха две хавлии и някои други боклуци в една чанта и седнаха да правят в това, което довършва всеки Галактически стопаджия, който го прави през по-голямата част от живота си.

Те чакаха да дойде някоя летяща чиния.

— Един приятел правеше това цели петнадесет години — каза една нощ Артър, докато седяха изоставени и гледаха небето.

— Кой беше той?

— Казваше се Форд Префект.

Той се улови да прави нещо, което никога не беше очаквал да прави отново.

Той се зачуди къде ли е Форд Префект.

По някакво необичайно съвпадени на следващия ден се появиха два репортажа в пресата — единият засягаше най-учудваващите инциденти с НЛО, а другият беше за серия от прилични бунтове в кръчмите.

Форд Префект се появи на следващия ден с убито изражение и започна да се оплаква, че Артър никога не вдига телефона.

Всъщност той изглеждаше напълно болен не просто като че ли е бил прекаран през жив плет, но като че ли в същото време плетът е бил прекарван през комбайн. Той залитна във всекидневната на Артър, разхвърляйки наоколо всичко, което му предлагаше опора, а това беше грешка, защото напълно изгуби равнивесие от това усилие и накрая Артър трябваше да го дръпне към дивана.

— Благодаря — каза Форд, — много ти благодаря. Имаш ли… — каза той и заспа за около три часа.

— … и най-малката представа — внезапно продължи той, когато се събуди, — колко е трудно да се включиш в Британската телефонна система от Плеядите? Виждам, че нямаш, така че ще ти кажа — каз той, — над много голямата кана черно кафе, която ще ми направиш.

Той клатушкайки се последва Артър към кухнята.

— Глупавите телефонистки постоянно питат откъде се обаждаш и когато се опитваш да им кажеш „Лечуърт“ ти казват, че тогава е невъзможно да си включен в тази линия. Какво правиш?

— Много черно кафе.

— Ох — Форд изглеждаше странно разочарован. Той окаяно огледа мястото.

— Какво е това?

— Оризов хляб.

— А това?

— Червен пипер.

— Виждам — каза тържествено Форд и остави двете неща, едното върху другото, но така, като че ли не балансираха правилно така че той размени местата им и като че ли се получи нещо.

— Малко забавяне от разстоянието — каза той. — За какво говорех?

— За нетелефонирането от Лечуърт.

— Не. Обясних това на дамата. „Зарежете Лечуърт — и казах, — ако така искате. Всъщност се обаждам от космически търговски кораб-разузнавач на Сириуската Кибернетична Корпорация, който в момента се движи със субсветлинна скорост по маршрут между звездите, познати във вашия свят, обаче не непременно и от вас, скъпа лейди — казах «скъпа лейди»“ — обясни Форд Префект, — защото не исках да я запозная с мнението си, че тя е невеж кретен.

— Тактично — каза Артър Дент.

— Точно така — каза Форд, — тактично.

Той се намръщи.

— Забавянето от Космоса — каза той, — е много лошо за подклаузите. Отново ще трябва да ми помогнеш — продължи той, — като ми напомниш за какво говорех.

— „Между звездите“ — каза Артър, — „познати във вашия свят, обаче не непременно и от вас, скъпа лейди, като…“

— Плеяди Епсилон и Плеяди Зета — заключи триумфиращо Форд. — Този шеговит разговор е доста газиран, нали?

— Заповядай кафе.

— Благодаря, не искам. „И причината — казах аз, — поради която ви безпокоя, вместо просто да телефонирам директно, както мога, защото притежаваме доста сложни телекомуникационни апаратури тук, на Плеядите, мога да ви кажа, е защото идиотският син на един звезден звяр, който пилотира този син на звездночудовищен космически кораб, настояваше да се обадя през централата. Можете ли да повярвате това?“

— И можа ли?

— Не знам. Затвори — каза Форд. — Е! Какво си мислиш внимателно попита той, — че направих след това?

— Нямам представа, Форд — каза Артър.

— Жалко — каза Форд, — надявах се че ще можеш да ми припомниш. Наистина мразя тези момчета, знаеш ли. Те наистина са влечугите на Космоса, мотаейки се из небесната безкрайност със своите боклучени малки машинки, които никога не работят нормално, или ако го правят, изпълняват функции, които никой нормален човек няма да изиска от тях, и — прибави свирепо той, — бипкат, за да ти кажат, че са изпълнили това!

Това беше напълно вярно и беше много почтена гледна точка, широко разпространена от правилномислещи хора, които всеобщо са разглеждани като правилномислещи хора поради простия факт, че поддържат тази гледна точка.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ в момент на поносима яснота, която е почти уникат сред настоящите пет милиона деветстотин седемдесет и пет хиляди петстотин и девет страници, казва за продукт на Сириуската Кибернетична Корпорация че „е много лесно да бъдеш заслепен от съществената му непотренност, от чувството на удовлетворение, което изпитвате, когато изобщо го накарате да проработи.

С други думи — и това е солидният като скала принцип, на който е базиран целият галактически успех на Корпорацията, и цепнатините в основния дизайн на изделията са напълно скрити от пукнатините на повърхностния дизайн.“

— И този човек — изрева Форд, — беше на път да продава още от тях! Петгодишната му мисия беше да намира и да проучва странни нови светове и да продава напредничави Музикозаместителни системи на тяхните ресторанти, асансьори и винарни! Или ако все още там няма ресторанти, асансьори и винарни, изкуствено да ускоряват развитието на цивилизацията им, докато не си направят! Къде е това кафе?

— Изхвърлих го.

— Направи още. Сега си спомних какво направих след това. Спасих една цивилизация, тъй като я познаваме. Знаех, че беше нещо такова.

Той решително влетя обратно във всекидневната, където като че ли продължи да си говори, като се препъваше в мебелите и издаваше бибипкащи звуци.

Две-три минути по-късно, носейки търпеливото си лице, Артър го последва.

Форд изглеждаше изумен.

— Къде беше? — попита той.

— Прaвех кафе — каза Артър, като все още беше със спокойното си лице. Той много отдавна беше проумял, че най-печелившия начин успешно да стоиш в компанията на Форд е да си имаш голям запас от много спокойни лица и да си ги слагаш през цялото време.

— Пропусна най-хубавата част! — разяри се Форд. — Пропусна частта, в която се нахвърлих върху онзи! Сега — каза той, — трябваше да скоча върху него, точно върху него!

Той безгрижно се стовари в един стол и го строши.

— Беше по-хубав — намусено каза той, — последния път, и помаха неопределено към друг счупен стол, който вече беше успял да подпре на масата.

— Виждам — каза Артър, хвърляйки спокоен поглед на подпряните останки, — и, хм, за какво са тези ледени кубчета?

— Какво? — изкрещя Форд. — Какво? Пропуснал си и тази част? Това беше залата за реанимация! Сложих този пич там. Е, може би не трябваше?

— Така изглежда — каза Артър със спокоен глас.

— Не пипай това!!! — изкрещя Форд.

Артър, който точно щеше да премести телефона, който поради някаква мистериозна причина лежеше на масата отворен, търпеливо спря.

— О’кей — успокоено каза Форд, — чуй.

Артър сложи слушалката на ухото си.

— Това е часовникът — каза той.

— Бип бип бип — каза Форд, — точно това се чуваше из целия кораб на този приятел, докато той спеше в леда, а той бавно обикаля около малко известната луна на Сезефрас Магна. Лондонският телефонен часовник!

— Виждам — отново каза Артър и реши, че сега е времето да зададе големия въпрос.

— Защо? — търпеливо попита той.

— С малко късмет — каза Форд, — телефонната сметка ще разори търговците.

Той се хвърли изпотен на дивана.

— Както и да е — каза той, — драматично пристигане, не мислиш ли?