ГЛАВА XXIV

За щастие по алеята имаше силно възходящо течение, защото Артър не беше правил такива неща от известно време, поне не обмислено, а точно обмислено е начинът, по който няма да можете да го направите.

Той бързо залитна надолу, като почти не направи особено гадна дупка в стъпалото в челюстта си и се понесе из въздуха, като толкова внезапно се зашемети от това глупаво нещо, което току-що беше направил, че напълно забрави частта за удара в земята и я пропусна.

Добър трик, каза си той, ако можеш да го направиш.

Земята заплашително се люлееше над главата му.

Той се опита да не мисли за нея, за това какво необикновено голямо нещо е тя, и колко ще го заболи, ако тя престане да се полюлява там и внезапно падне на главата му. Той се опита вместо това да си мисли хубави неща за лемурите, което беше правилното нещо, което да прави, защото в този момент дори не можеше да си спомни какво точно е това лемур — дали беше едно от тези неща, които се носят на големи величествени стада през равнините на където и да беше, или това бяха антилопите-гну — така че беше хитро нещо, за което да си мислиш хубави мисли без просто посещаване на хитри общи добре предразположени насрещни неща, и всичко това добре защитаваше съзнанието му, докато тялото му се опитваше да се приспособи към факта, че не докосва нищо.

Неоновият надпис на бар „Марс“ примигваше в дъното на алеята.

След момент на съмнение и нерешителност дали евентуално да позволи на вятъра да го улесни, духайки между него и земята…

— Артър…

Земята все още се люлееше заплашително над главата му и той си помисли, че вероятно е време да направи нещо за това, като се отдалечи от нея, което и направи. Бавно. Много много бавно.

Докато падаше бавно, много много бавно, той затвори очи внимателно, така че това да не се отрази на нищо.

Следствието от затворените му очи запълзя по цялото му тяло. То достигна краката му и той целият беше нащрек заради факта, че очите му сега са затворени и той не е паникьосан от това, и бавно, много много бавно завъртя тялото си на една страна, а съзнанието си — на друга.

Това щеше да го отдели от земята.

Сега можеше ясно да почувствува въздуха около себе си, който го обтичаше доста ободряващо, неразтревожен от присъствието му там, и бавно, много много бавно, като след дълбок летаргичен сън, той си отвори очите.

Той, разбира се, беше летял много пъти преди — на Крикит — докато птичите разговори не го бяха изкарали от кожата му, но това беше различно.

Тук той беше на своя собствен свят, спокоен и без глъч, освен лекото треперене, което е присъщо на много неща, намиращи се във въздуха.

Десет или петнадесет фута под него беше твърдият асфалт и на няколко ярда вдясно бяха жълтите улични светлини на Йелоу Стрийт5.

За щастие на алеята беше тъмно, тъй като лампите, които бяха предназначени да дават светлина през нощта се пускаха с някакъв некадърен часовников механизъм, който ги пускаше точно преди обяд и отново ги гасеше точно когато започваше да пада нощта. Следователно той беше безопасно забулен в одеало от тъмна неизвесност.

Той бавно, много много бавно вдигна глава към Фенчърч, която седеше с тихо бездиханно удивление и силуетът и се открояваше на горната външна врата.

Лицето и беше на няколко инча от него.

— Точно щях да те попитам — каза тя с нисък треперещ глас, — какво правиш. Но после разбрах, че мога да видя какво правиш. Ти летиш. Поне така изглежда — каза тя след лека зачудена пауза, — като част от глупав въпрос.

Артър попита:

— Можеш ли да го направиш?

— Не.

— Би ли искала да опиташ?

Тя прехапа устни и поклати глава, не дотолкова, че да каже „не“, но просто в истинско объркване. Тя трепереше като лист.

— Доста е лесно — настоя Артър, — ако не знаеш как, това е най-важната част. Изобщо не бъди сигурна за това как го правиш.

Само за да демонстрира колко е лесно, той се спусна към алеята, падна нагоре доста драматично и се плъзна надолу към нея като банкнота, носена от полъх на вятъра.

— Попитай ме как правя това.

— Как … направи това?

— Нямам представа. Ни най-малка.

Тя сви рамене от учудване.

— И как мога да…?

Артър се плъзна малко по-ниско и протегна ръка.

— Искам да опиташ — каза той, — да стъпиш в ръката ми. Само с единия крак.

— Какво?

— Опитай.

Нервно, доста колебливо, си каза тя, като че ли се опитваше да стъпи на ръката на някой, който се носи във въздуха пред нея, тя стъпи на ръката му.

— Сега и другият.

— Какво?

— Пренеси тежестта си на този крак.

— Не мога.

— Опитай.

— Така ли?

— Така.

Нервно, доста колебливо, си каза тя, като че ли — тя спря да си казва на какво прилича това, което правеше, защото почувствува, че изобщо не иска да знае.

Тя закова очи много много здраво в ръба на покрива на грохналия склад срещу и, който я беше безпокоил цели седмици, защото явно щеше да падне и тя се зачуди дали някой ще направи нещо за това или дали тя ще трябва да каже нещо на някого и за момент не си помисли за факта, че стои на ръцете на някой, който изобщо не стои на нищо.

— Сега — каза Артър, — отнеми тежестта от левия си крак.

Тя си помисли, че склада принадлежи на някаква компания за килими, чийто кантори бяха зад ъгъла и отне тежестта от левия си крак, така че вероятно трябваше да отиде и да си поговори с тях за улуците.

— Сега — каза Артър, — отнеми тежестта от десния си крак.

— Не мога.

— Опитай.

Тя не беше могла да види улуците под такъв ъгъл преди и сега и се видя, че калта и боклука горе можеха да бъдат и птиче гнездо. Ако се наклонеше напред само още малко и отнемеше тежестта и от десния си крак, вероятно щеше да може да може да го види по-ясно.

Артър беше разтревожен да види, че някой малко по-надолу в алеята се опитваше да открадне велосипеда и. Той не искаше особено да се замесва в такава работа в момента и се надяваше, че човекът ще го направи спокойно и няма да поглежда нагоре.

Той имаше спокойният хитър вид на някой, който обикновено краде велосипеди от улиците и обикновено не очаква да види собствениците им да висят на няколко фута над тях. Той беше успокоен от тези два навика и продължи целеустремено и концентрирано с работата си и когато видя, че велосипедът е неразривно свързан със скоби от волфрамова стомана към стоманен стълб, забит в бетон, той мирно и тихо свали и двете му гуми и си продължи по пътя.

Артър изпусна дълго сдържания си дъх.

— Виж какво парче яйчена черупка ти намерих — каза Фенчърч в ухото му.

Загрузка...