Сбогом, и благодарим за рибките

ГЛАВА V

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е мощна организация. Влиянието и, обаче, беше толкова изумително, че редакторският му колектив трябваше да състави стриктни правила за предотвратяване на неправилното отношение към него. Така че на никой от регионалните и сътрудници не беше разрешено да приема каквито и да е услуги, намаления или преференциални отношения от всякакъв вид в замяна на редакторски услуги, освен ако:

(а) са направили откровен опит да си платят за услугата по нормален начин;

(б) в противен случай животът им е изложен на опасност:

(в) наистина го искат.

Откакто позоваването на третата точка предизвика уволнението на сътрудника, Форд винаги предпочиташе първите две.

Той излезе на улицата с бърз ход.

Въздухът беше задушаващ, но му харесваше, защото беше задушаващ градски въздух, пълен с вълнуващо неприятни миризми, опасна музика и звуци от войнствена полицейска пасмина.

Той носеше чантата с леко полюляващо движение, така че да може бързо да отвърне на някого, който би се опитал да я вземе, без да го попита. Тя съдържаше всичко, което той притежаваше, а то в момента не беше много.

Една лимузина препусна по улицата, носейки се между купчинките горящи боклуци, като подплаши едно старо товарно животно, което се притаи, изпищя, препъна се точно до прозореца на един магазин за билкови лекарства — от това се включи виещата му алармена система, после се разкара надолу по улицата и после припадна на стъпалата на един малък ресторант за спагети, за където знаеше, че ще го фотографират и ще го нахранят.

Форд вървеше на север. Той си мислеше, че вероятно е тръгнал към космодрума, но си го мислеше преди малко. Сега знаеше, че върви през част от града, където намеренията на хората често се променят доста рязко.

— Искаш ли да прекараш добре? — попита го един глас от един вход.

— Откакто се помня — каза Форд, — правя това. Мерси.

— Богат ли си? — попита друг глас.

Той се обърна и разтвори ръце със широко движение.

— Изглеждам ли бигат? — попита той.

— Не знам — каза момичето. — Може би да, може би не. Може би ще забогатееш. Предлагам много специални услуги за богати хора.

— О, така ли? — попита Форд заинтригувано, но внимателно. — И какви са те?

— Казвам им, че е чудесно да си богат.

От един прозорец високо над тях изригна картечен огън, но това беше само заради някакъв баскитарист, застрелян защото е изсвирил погрешна нота три пъти поред, а баскитаристи в Хан Долд Сити се срещат под път и над път.

Форд спря и се втренчи в тъмния вход.

— Ти какво? — попита той.

Момичето се засмя и пристъпи малко извън сянката. Беше висока и имаше този израз на самоовладяна срамежливост, с който всеки би се гордял, ако можеше да го повтори.

— Това е коронният ми номер — каза тя. — Имам Майсторска степен по социална икономика и това може да бъде много убеждаващо. Хората много го обичат. Особено в този град.

— Гууснаргх — каза Форд Префект. Това беше специална Бетелгиуска дума, която той употребяваше в случаи, когато знаеше, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво точно да бъде то.

Той седна на едно стъпало, извади от чантата си една бутилка от тази стара Джанксова ракия и една хавлия. Той отвори бутилката и избърса гърлото и с хавлията, което имаше точно противоположния ефект на това, което се очакваше, защото старата Джанксова ракия веднага изтреби милионите микроби, които бавно си строяха доста сложна и развита цивилизация по вонящите лекета върху хавлията.

— Искаш ли? — попита той, след като цапна порядъчно количество.

Тя сви рамене и взе предложената и бутилка.

Те поседнаха за малко, като миролюбиво слушаха глъчката от охранителните системи в блока до тях.

— Тъй като се случва, съм притежавал много пари — каза Форд, — така че ако някога успея да посъбера малко, може и да дойда да те видя.

— Може, ще съм тук — каза момичето. — Но колко е това много?

— Заплата за петнадесет години.

— За?

— Написването на две думи.

— О, Заркуон — каза момичето. Коя от двете то отне толкова време?

— Първата. Веднъж проумях, че втората ми дойде наум през един следобед.

Някакви голями части от електронен барабан излетяха от един прозорец високо над тях и се разбиха на улицата пред тях.

Скоро стана ясно, че някои от охранителните системи в блока зад тях са пуснати преднамерено от някакво полицейско племе с цел привличането в засада на друго. Някакви коли с виещи сирени се появиха на това място, само за да се окажат обстреляни от хеликоптери, които се появиха, раздирайки въздуха между високите като планински кули блокове.

— Всъщност — каза Форд, който сега трябваше да надвиква врявата, — не беше точно така. Аз написах ужасно много, но те просто го съкратиха.

Той извади своя екземпляр от ПЪТЕВОДИТЕЛЯ от чантата.

— После планетата беше унищожена — изкрещя той. — Наистина смислена работа, нали? Въпреки това те трябва да ми платят.

— Ти работиш за това нещо? — изкрещя момичето.

— Да.

— Велик номер.

— Искаш ли да видиш това, което написах? — извика той. — Преди да бъде изтрито? Новите поправки ще бъдат осъществени по мрежата тази вечер. Все някой трябва да е открил, че планетата, на която прекарах петнадесет години от живота си, сега е разрушена. Досега все пропускаха това, но не може вечно да убягва от вниманието им.

— Става невъзможно да се говори, нали?

— Какво?

Тя сви рамене и посочи напред.

Над тях имаше един хеликоптер, който като че ли участвуваше в странична схватка с рокгрупата горе. Дим обгръщаше сградата. Звукооператорът висеше от прозореца държащ се само на връхчетата на пръстите си, а побеснелият китарист биеше по пръстите си с горяща китара, а хеликоптерът стреляше по всичко това.

— Може ли да вървим?

Те се понесоха надолу по улицата, далеч от шума. Пробягаха през някаква улична театрална трупа, която се опита да им изнесе кратко представление за проблемите на вътрешния град, но после се предаде и изчезна в малък ресторант, който отскоро покровителствуваше товарното животно.

През цялото това време Форд ръчкаше нещо по интерфейсния панел на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ. Те кривнаха в една пресечка. Форд клекна до една кофа за смет, а информацията започна да се лее от екрана.

Той намери статията си.

„Земя: Почти безобидна.“

Почти веднага екранът се превърна в гъмжило от системни съобщения.

— Ето — каза той.

— Моля, почакайте — казваше се в съобщенията. — Статиите се обновяват по Суб-Ета мрежата. Тази статия е в процес на редактиране. Системата ще прекрати след десет секунди.

В края на пресечката се появи една стоманеносива лимузина.

— Хей, виж — каза момичето, — ако са ти платили, ме попогледни. Аз съм работещо момиче и ей там има хора, които се нуждаят от мен. Трябва да вървя.

Тя отхвърли полуразмаханите протести на Форд и го остави да седи отритнат на кофата си за смет, приготвящ се да види как голяма част от живота му ще бъде електронно изметена в ефира.

Нещата на улицата малко се бяха поуспокоили. Полицейската битка се беше преместила в други сектори на града, малкото оцеляли членове на рокгрупата като че ли бяха стигнали до взаимно съгласие да признаят музикалните си различия и да започнат солокариери, уличната трупа беше излязла от ресторанта заедно с товарното животно, като му казваха, че ще го заведат в един бар, за който знаят, че към него ще се отнасят с по-голям респект, и малко по-надолу стоманеносивата лимузина тихо беше паркирала до бордюра.

Момичето бързаше нататък.

Зад нея, в тъмнината на уличката, едно зелено примигващо сияние къпеше лицето на Форд Префект, а очите му бавно се разширяваха от удивление.

Защото там, където очакваше да не намери нищо — празна, затворена статия — вместо това се появи безспирен поток от данни текст, диаграми, фигури и образи, движещи се обяснения за каране на сърф по Австралийските плажове, киселото мляко по гръцките острови, ресторанти в Лос Анжелос, в които да не влизаш, валутни сделки в Истанбул, които да избягваш, време в Лондон, което да избягваш, всякакви барове, в които можеш да влезеш. Всичко си беше там — всичко, което беше написал.

Със задълбочаваща се гримаса на неразбиране той я прелисти напред-назад, спирайки се тук-там на отделните теми.

Форд щракна ключето, което беше обозначено „Режим на готовност на работа“ вместо старомодното „Достъп готовност“, което много отдавна беше заменило безкрайно първобитното „ИЗКЛ“.

Това беше планета, чието пълно разрушаване той беше наблюдавал със собствените си две очи — по-скоро беше ослепен адското изригване на въздух и светлина, беше го почувствувал със собствените си два крака, тъй като земята беше започнала да го блъска като с чук, отхвърляйки го, ръмжейки, овладяна от приливните вълни на енергия, извиращи от гнусните жълти Вогонски кораби. И после, накрая, пет секунди преди момента, който той смяташе за последен възможен момент, всичко свърши и се чувствуваше само слабото люшкащо се гадене от дематериализацията, докато той и Артър Дент бяха превърнати в лъч, изпратен през атмосферата като спортно радиопредаване.

Нямаше грешка, не можеше да бъде. Земята определено беше унищожена. Определено, определено. Беше изпарена в пространството.

И все още тук — той отново включи ПЪТЕВОДИТЕЛЯ — стоеше неговата собствена статия за това как можете да прекарате добре в Борнемаут, Дорсет, Англия, с която той винаги се беше гордял, като едно от най-бароковите неща, които той беше измислял. Той отново я прочете и поклати глава с абсолютно учудване.

Внезапно проумя какъв е отговорът на въпроса и той беше, че нещо свръхестествено се е случило; и ако нещо свръхестествено се случваше, си мислеше той, би желал то да се случва на него.

Той скри ПЪТЕВОДИТЕЛЯ в чантата си и отново забърза по улицата.

Тръгвайки на север, той мина до една стоманеносива лимузина, паркирана до бордюра и дочу един глас да казва от близкия вход: — Всичко е о’кей, скъпи, наистина е о’кей, трябва да се научиш да се чувствуваш по-добре от това. Виж начина, по който е структурирана цялата икономика…

Форд се ухили, заобиколи следващия блок, който сега беше обхванат от пламъци, намери един полицейски хеликоптер, който стоеше непокътнат на улицата, хвърли се в него, пристегна се с коланите, кръстоса пръсти и неумело го изпрати да се плъзга в небето.

Той се понесе ужасяващо между каньонообразните стени на града и после се освободи от тях и се плъзна през червеночерната димна завеса, която постоянно висеше над него.

Десет минути по-късно, като включи всички сирени на хеликоптера и като насочи скорострелното му оръдие към облаците и натисна спусъка, Форд Префект се понесе в кариер надолу сред ажурните подпори и светлините за приземяване на космодрума в Хан Долд Сити, където го приземи като гигантски сепнат и много шумен комар.

Тъй като не го беше повредил много, можа да го изтъргува срещу един билет първа класа за следващия кораб, напускащ системата, и се установи в едно от огромните му сластолюбиви обгръщащи тялото кресла.

Това ще бъде смешно, помисли си той, докато корабът мигаше мълчаливо през невъобразимите разстояния на дълбокия Космос и стюардесата дойде с всичкото си екстравагантно полюшкване.

— Да, моля — казаваше й той всеки път, когато му предлагаше нещо.

Той се усмихна с любопитна маниакална радост, когато отново прехвърли мистериозно преинсталираната си статия за планетата Земя. Той имаше много несвършена работа, към която сега можеше да се върне, и беше ужасно очарован от това, че животът внезапно му е предоставил възможност да отбележи много важен гол.

Внезапно се зачуди къде е Артър Дент и дали знае.

Артър Дент беше точно на хиляда четиристотин тридесет и седем светлинни години в един СААБ и беше разярен.

Зад него на задната седаалка седеше едно момиче, заради което той си трясна главата във вратата, докато се качваше. Той не знаеше дали това стана, защото тя беше първото женско същество от собствения му биологичен вид, което виждаше след години, или каквото и да беше, той се почувствува оглупен от това… Това е абсурдно, си каза той. Успокой се, помисли си той. Ти не си, продължи той с най-убедителния вътрешен глас, който можа да измисли, в подходящо и раазумно състояние. Ти току-що си дошъл на стоп от място в Галактиката, отстоящо на около сто хиляди светлинни години оттук, ти си много уморен, малко объркан и напълно уязвим. Отпусни се, без паника, съсредоточи се и си поеми дълбоко дъх.

Той отново се завъртя на седалката си.

— Сигурен ли сте, че тя е наред? — отново попита той.

Освен факта, че за него тя беше сърцераздирателно хубава, му прявеха впечатление много малко неща — колко е висока, на колко години е, точния цвят на косата и. Нито пък можеше да я попита нещо за нея, защото за нещастие тя беше в пълно безсъзнание.

— Тя току-що се надруса — каза брат и, като присви рамене, но не откъсна очи от пътя.

— И сега е добре, нали? — разтревожено попита Артър.

— За мен е добре — отговори той.

— Аха — каза Артър. — Хм — прибави той, след като се замисли за момент.

Разговорът дотук вървеше учудващо зле.

След първоначалната суматоха от поздрави, той и Ръсел името на брата на прекрасното момиче беше Ръсел (име, което в съзнанието на Артър винаги се асоциираше със снажни мъже с руси мустаци и изсушени със сешоар коси, които в началото са облечени малко предизвикателно в кадифени вечерни костюми и предвзети нагръдници и после трябваше да бъдат обуздавани със сила да не коментират мачове по билярд) — бързо откриха, че изобщо не се понасят един друг.

Ръсел беше снажен мъж. Беше с руси мустаци. Косата му беше спретната и добре изсушена. Ако погледнеше справедливо — въпреки че Артър не виждаше някаква необходимост от това, а само упражнение за душата — той, Артър, изглеждаше доста неприветливо. Човек не може да прекоси стотици хиляди светлинни години, предимно в багажни отделения на други хора, без да започне по малко да се оръфва, а Артър беше започнал доста да се оръфва.

— Тя не е боклук — внезапно каза Ръсел, като че ли си мислеше, че някой в колата може би е. — Тя е под въздействие на успокоителни лекарства.

— Но това е ужасно — каза Артър, завъртайки се да я погледне още веднъж. Тя като че ли нещо се вълнуваше и главата и се плъзгаше по рамото и. Тъмната и коса падаше пред лицето и, като че ли искаше да го скрие.

— Какво е положението с нея, болна ли е?

— Не — каза Ръсел, — само малко луда.

— Какво? — ужасено попита Артър.

— Луда, напълно луда. Заведох я в болница и им казах да я вземат на лечение. Те я пуснаха, докато все още си мислеше, че е таралеж.

— Таралеж?

Ръсел подсвирна страховито на колата, която се появи иззад завоя наполовина в тяхното платно, като ги накара да кривнат. Гневът като че ли го накара да се почувствува по-добре.

— Е, може би не таралеж — каза той, след като успокои колата. — Въпреки че щеше да им е по-лесно да се справят с това. Ако някой си мисли, че е таралеж, само му даваш едно огледало и няколко картинки на таралежи, караш го да ги сортира и се връщаш, когато се почувствува по-добре. Поне медицинската наука може да се справи с това. Това е въпросът. Но въпреки това като че ли не мога да се справя с Фени.

— Фени…?

— Знаеш ли какво и подарих за Коледа?

— Хм, не.

— „Черен медицински речник“.

— Хубав подарък.

— Аз си помислих същото. Хиляди болести, подредени по азбучен ред.

— Ти каза, че името и е Фени?

— Дааа. Избери си нещо, казах аз. Всичко тук може да бъде използувано. Може да са описани и истинските наркотици. Но не, тя искаше нещо различно. Само за да направи живота си труден. Тя си беше такава още в училище, знаеш ли.

— Наистина ли?

— Да. Падна по време на един хокеен мач и си счупи една кост, за която никой не беше чувал.

— Да. Мога да видя как това би раздразнило някого — каза Артър със съмнение. Той беше доста разочарован от откритието, че тя се казва Фени. Това беше доста тъпо и отчайващо име, каквото би си избрала някоя девствена стара мома, ако не може да произнася правилно името Фенела.

— Не че не и съчувствувах — продължи Ръсел, — но това беше малко раздразнително. Тя куцаше цели месеци.

Той забави.

— Това е твоят разклон, нали?

— А, не — каза Артър, — пет мили по-надолу. Ако няма проблеми.

— О’кей — каза Ръсел след много кратка пауза, която да покаже, че има, и отново ускори.

Всъщност това беше разклона на Артър, но той не можеше да си тръгне без да открие нещо повече за това момиче, което беше завладяло съзнанието му без дори да се събуди. Той можеше да отмине и следващите два разклона.

Те водеха назад към селото, в което беше къщата му, въпреки че той не беше сигурен по въпроса дали ще намери нещо на мястото й. Прелитаха покрай познати завои, призрачни в тъмнината, които пораждаха тръпки, каквито само много много нормални неща могат да предизвикат, дори когато съзнанието ти не е подготвено за това, и всичко се явява в непозната светлина.

По неговата лична временна скала, откакто си я беше създал, прекарвайки живота си в обикаляне на далечни слънца, бяха изтекли осем години от деня, в който беше напуснал Земята, но колко време е минало тук той можеше само да предполага. Обаче каквито и да е събития да се бяха случили, бяха отвъд немощната му представа, защото тази планета, прекрасният му дом, не трябваше да бъде тук.

Преди осем години, по обяд, тази планета беше унищожена, напълно разпръсната, от огромните жълти вогонски кораби, които провиснаха в обедното небе като че ли законът за гравитацията не беше нищо повече от местно разпореждане, и я разбиха на късчета, не по-големи от фиш за глоба за неправилно паркиране.

— Заблуди — каза Ръсел.

— Какво? — попита Артър, откъсвайки се от потока си от мисли.

— Тя казва, че страда от странни заблуди, че живее в реалния свят. Не е хубаво да и казваш, че живее в реалния свят, защото тя просто казва, че това е защото заблудите са толкова странни. Не знам за теб, но аз намирам такива разговори за доста изтощаващи. Дай си и таблетките и иди да пийнеш по някоя бира, това е отговорът ми. Чудя се къде ли си се оплескал толкова много?

Артър се намръщи, не за първи път.

— Е, …

— И всички тези сънища и кошмари. И докторите, които продължават да настояват, че в мозъчните и вълни има странни скокове.

— Скокове?

— Това — каза Фени.

Артър се завъртя в седалката си и се втренчи в нейните внезапно отворени, но напълно празни очи. Каквото и да гледаше, не беше в колата. Очите и примигнаха, главата и се друсна веднъж, и после тя миролюбиво заспа.

— Какво каза тя? — възбудено попита той.

— Каза „това“.

— Това какво?

— „Това какво“? Откъде, по дявволите, да знам? Този таралеж, онзи камион, другият чифт панталони на Дон Алонзо. Тя е напълно луда, мисля, че ти го казах.

— Като че ли не се интересуваш много-много — Артър се опита да каже това толкова сериозно, колкото можеше, но изглежда нищо не стана.

— Виж, пич…

— О’кей, съжалявам. Не е моя работа. Не исках да прозвучи по този начин — каза Артър. — Знам, че много се интересуваш, очевидно е — прибави той, като се облегна. — Знам, че ще трябва да се справиш с това по някакъв начин. Трябва да ме извиниш. Идвам на стоп от отвъдния край на мъглявината Конска глава.

Той разярено погледна през прозореца.

Артър се учуди, че от всички усещания, борещи се за място в главата му тази нощ, когато се завръщаше в дома си, за който беше мислил, че е изчезнал в небитието за вечни времена, това което го смущаваше, беше желанието да преследва това чудато момиче, за което не знаеше нищо друго, освен че му беше казала „това“ и че той не би пожелал на брат и да се срещне с някой Вогон.

— Така че, хм, какви бяха скоковете, тези скокове, за които ми спомена? — успя да каже той доста бързо.

— Виж, това е сестра ми. Дори не знам защо ти говоря…

— О’кей, съжалявам. Може би ще е по-добре да ме оставиш. Това е…

В момента, в който го каза, това стана неввъзможно, защото бурята, която ги беше подминала, внезапно изригна отново. Светкавици прорязаха небето и някой като че ли започна да излива нещо, което отблизо наподобяваше Атлантическия океан, пуснат над тях през едно голямо сито.

Ръсел започна да кълне и да кара внимателно през няколкото секунди, когато небето се изсипа върху тях. Той обузда гнева си, като бързо натисна педала за газта, за да изпревари един камион с надписи „Превоз при всякакво време МакКийна“. Напрежението спадна, когато бурята спря.

— Всичко започна с цялата тази работа около агента на ЦРУ, когото намериха в резервоара, и когато всички имаха такива халюцинации, нали помниш?

Артър за момент се почуди дали отново да спомене, че току-що се е прибрал на стоп от отвъдния край на мъглявината Конска глава и поради тази и ред други навързани и удивителни причини е малко далеч от неотдавнашните събития, но реши че това само ще обърка всичко още повече.

— Не — каза той.

— Това беше моментът, в който тя изключи. Тя беше в някакво кафене някъде си. В Рикмънзауърт. Не знам какво е правила там, но това беше мястото, където тя изключи. Явно както си е стояла там спокойно е обявила, че е била подложена на някакво необикновено откровение или нещо такова, заклатила се леко, погледнала объркано и после припаднала, пищейки, върху един яйчен сандвич.

Артър трепна.

— Много съжалявам да чуя това — каза той малко сковано.

Ръсел издаде някакъв раздразнителен звук.

— Така че — каза Артър, опитвайки се да свърже нещата, — какво е правил агентът на ЦРУ в резервоара?

— Клатушкаше се нагоре-надолу, разбира се. Беше умрял.

— Но какво…

— Хайде, не се прави, че не помниш. Халюцинациите. Всеки казваше, че е бил разстроен. ЦРУ се опитваше да екпериментира война с наркотици или нещо такова. Някаква ексцентрична теория, че всместо да окупираш една страна, ще е много по-евтино и по-ефективно да накараш жителите и да мислят, че са окупирани.

— Какви точно бяха тези халюцинации? — попита Артър с доста спокоен глас.

— Какво искаш да кажеш с това? Говоря за всички тези събития около големите жълти кораби — всички бяха полудяли. Казваха, че ще измрем, и после ХОП — и те изчезнаха яко дим. ЦРУ го отрече, което значи, че все пак трябва да е било истина.

Главата на Артър се завъртя. Ръката му сграбчи нещо, за да спре да се тресе, като го стисна силно. Устата му извършваше фини отваящи и затварящи движения, като че ли имаше да каже нещо, но нищо не излезе.

— Както и да е — продължи Ръсел, — какъвто и наркотик да беше това, като че ли не се разкара толкова бързо от Фени. Смятах да дам ЦРУ под съд, но един приятел-адвокат ми каза, че това е все едно да се опиташ да нападнеш лудница за лунатици с банан, така че… — Той сви рамене.

— Вогоните … — изписука Артър. — Жълтите кораби… изчезнаха?

— Да, разбира се, това бяха халюцинации — каза Ръсел и странно погледна към Артър, — опитваш се да ми кажеш, че не помниш нищо от това? Къде си бил, за бога?

Това беше толкова учудващо добър въпрос за Артър, че от шока той изскочи наполовина от седалката си.

— Исусе Христе!!! — изкрещя Ръсел, като започна да се бори с колата, която внезапно се опита да се плъзне странично. Той я издърпа изпод предницата на един връхлитащ камион и беше вече на банкета, когато колата спря. Момичето отзад беше отхвърлено към седалката на Ръсел и се сгърчи неестествено.

Артър се обърна ужасено.

— Тя наред ли е? — изтърва се той.

Ръсел сърдито прекара ръце през своята изсушена коса. Подръпна русия си мустак и се обърна към Артър.

— Ще бъдеш ли така добър — попита той, — да слезеш от ръчната спирачка?