Сбъдната любов

Глава 14

И ако това не беше късен старт.

Докато Куин се дематериализираше извън имението, не можеше да повярва, че вече беше десет вечерта, а те тъкмо започваха. Все пак, членовете на братството прекараха бая време в кабинета на Рот, а когато най-сетне пуснаха него и Джон да влязат, изявлението на Ви, че доказателствата срещу шайката копелета бяха железни, доведе до половин-часово псуване по адрес на Кор и приятелчетата му.

Доста креативни употребявания на "мамка му", както и няколко възхитителни идеи за места, където да се наврат неодушевени предмети.

Например, никога не би се сетил за това с греблото. Забавно. Забавно.

А Блей бе пропуснал всичко това.

Приемайки отново собствената си форма в гориста местност, на югозапад от територията на братството, Куин се насили да не мисли за причините, поради които най-вероятно пичът не се бе появил — беше факт, че боецът се беше качил в стаята си и не беше слязъл. И, въпреки че, повечето инциденти се случваха вътре в къщата, беше сигурен че воинът не се беше подхлъзнал и паднал.

Освен ако не се бе подхлъзнал и паднал върху Сакстън в банята.

Идеше му да си зашлеви шамар и докато оглеждаше снежния пейзаж, Джон, Рейдж и Зи се появиха до него. Координатите на мястото бяха намерени в телефоните на крадците на коли от миналата нощ, изоставеният имот беше на десет, петнадесет мили от мястото, където намери откраднатия си хамър.

— Какво, по дяволите, е това?

Когато някой от тях проговори, той хвърли поглед през рамо. Какво-по-дяволите, бе точното определение: зад тях се откриваше занемарена сграда, висока колкото църковна камбанария и приветлива като кошче за боклук.

— Хангар за самолети. — каза Зейдист, тръгвайки в тази посока. — Това трябва да е.

Куин го последва нащрек, в случай, че някой решеше да изникне от…

Изведнъж, от нищото се появи Блей, целият облечен в кожа и въоръжен до зъби, като всички останали. В отговор, Куин забави крачка, след което спря, най-вече защото не искаше да се пльосне по задник в снега като пълен идиот.

Господи, това беше един навъсен кучи син, помисли си той, когато Блей започна да върви напред. Проблеми в рая?

Въпреки, че погледите им не се засякоха, Куин почувства, че трябваше да каже нещо.

— Какво…

Не довърши частта със "става". За какво да си прави труда? Пичът го подмина, сякаш не съществуваше.

— Аз съм супер. — промърмори Куин, започвайки отново да крачи из снега. — Просто чудесно, мерси, че попита — о, имаш проблеми със Сакстън? Наистина ли? Ако искаш може да излезем на по питие и да поговорим за това? Да? Перфектно. И след вечеря може да ме ползваш като ментово бонбонче…

Прекъсна монолога си, когато внезапен повей на вятъра донесе гадна, сладка миризма, която го накара да сбърчи нос.

Всички извадиха оръжията си и се фокусираха върху хангара.

— Вървим срещу вятъра. — каза Рейдж тихо. — Така че там трябва да е голяма бъркотия.

Внимателно, под синьото сияние на отразената лунна светлина, петимата приближиха постройката, разпръсквайки се, претърсвайки околността за каквото и да е, което можеше да се движи.

Хангарът имаше два входа, единият бе достатъчно голям, че да побере нещо с огромен размах на крилете, а другият, който явно бе предназначен за хора, изглеждаше, сякаш бе направен за барбита, в сравнение с първия. И Рейдж беше прав — като се остави настрана посоката на вятъра, миризмата дразнеше носовете им, и не в добрия смисъл.

Човече, студът по принцип прикриваше вонята.

Комуникирайки си чрез сигнали с ръце, те се разделиха на две групи — той и Джон тръгнаха към двойните врати, които можеха да поберат и мамут, а Рейдж, Блей и Зи се насочиха към малкия вход.

Рейдж посегна към дръжката на вратата, докато останалите чакаха да видят какво ще стане. Ако вътре имаше футболен отбор от лесъри, имаше смисъл братът да влезе първи, защото той имаше оръжие, което никoй друг не притежаваше — звярът му обожаваше убийци, и то не в романтичния смисъл.

Като стана въпрос за ментови бонбончета…

Холивуд вдигна ръка над главата си. Три… две… едно…

Без да издава и звук, братът отвори вратата и се промуши вътре. След него Зи — и накрая Блей.

За секунда, чист ужас връхлетя Куин, когато мъжът скочи в непознатото пространство, въоръжен единствено с опиянението от две бири. Боже, само мисълта, че Блей можеше да умре тази вечер, право пред очите му, го караше да иска да прекрати цялата тази простотия за защитаването на расата и да превърне воинът в библиотекар. Или модел на ръце. Може би фризьор…

Острото изсвирване, което се чу след не повече от шейсет секунди беше като дар от Бога. Това бе сигналът на Зи, който им подсказа да се отдръпнат настрани от отварящите се врати и да влязат…

Окей. Леле.

Ето това се казваше нефтен разлив. А вонята беше непоносима.

Тримата, които бяха влезли първи, вече бяха извадили фенерчетата си, чиято слаба светлина пронизваше заобикалящата ги тъмнина, едвам осветявайки глухото пространство, което на пръв поглед изглеждаше като огромна повърхност от черен лед. Само че не беше черен лед и не беше замръзнало. Беше съсирена човешка кръв — и имаше поне около триста литра. Смесена с прекалено много от Омега.

Хангарът беше център на масово клане, което караше инцидентът в онази ферма преди време, да изглежда като детска игра.

— Предполагам, че момчетата, които ти бяха свили колата, са се били запътили към адския купон. — каза Рейдж.

— Определено. — промърмори Зи.

Когато светлината от фенерчетата откри единствено един стар, разнебитен самолет, закътан в ъгъла — и абсолютно нищо друго — Зи поклати глава.

— Хайде да претърсим външния район. Тук няма нищо.

Като се има предвид, че кабината не изпъкваше с външността си, просто обикновена ловна хижа в гората, Господин С. се изкуши да подмине проклетото нещо. Обаче толкова затънтено място имаше и добри качества, а местоположението на кабината беше на една, две мили от парцела земя и сигурно по някое време кабината е била използвала като щаб.

Най-вероятно щеше да бъде по-умно да провери имота преди да беше използвал самолетния хангар за най-голямото групово попълнение на редиците в историята на Обществото на лесърите. Но това бяха приоритетите: първо, трябваше той да поеме контрола; след това, трябваше да направи нещо, за да покаже, че си е заслужил повишението; и последно, трябваше да се оправи с всички тези нови лесъри.

А това значеше, че му трябваха ресурси. Бързо.

След мръсната, грандиозна церемония на Омега и следващите няколко отвратителни часа, Господин С. беше набутал новите попълнения в училищен автобус, който беше задигнал от някаква автокъща преди около седмица. Те бяха изтощени и не се чувстваха добре в кожата си, и заради това бяха като малки, послушни момчета, подреждайки се в автобуса, сядайки двама по двама, сякаш бяха на някаква шибана училищна екскурзия.

След това той ги закара лично — не можеше да ги довери на никoй друг — до момичешкото училище Браунсуик. Отдавна изоставената гимназия беше в покрайнините на пренебрегната, обрасла, полуразрушена тридесет и пет декара земя, за която се говореше, че бе обитавана от духове, което пък, държеше настрана нормалните хора.

За момента, Обществото на лесърите пребиваваха там незаконно, но табелата "Продава се" на ъгъла, близо до пътя, означаваше, че скоро това нямаше да е проблем. Веднага щом се докопаше до някакви пари.

Момчетата му още се възстановяваха в училището, а обичайните убийци бяха в центъра на града, търсейки братя, така че той беше сам, оглеждайки малкото останали на Обществото имоти — включително и това място, състоящо се, най-вече от изоставени гори на север от града.

Въпреки че, вече имаше чувството, че си губи времето.

Пристъпвайки върху старата веранда на кабината, извади фенерчето си и го насочи към най-близкия прозорец. Печка на дърва. Грапава дървена маса с два стола. Три рамки за легла, които нямаха дюшеци или чаршафи. Малка кухня.

Насочвайки се към задната част на кабината, намери електрогенератор, в който нямаше газ и ръждясал газов резервоар, което значеше, че по някое време мястото е имало някакъв вид затопляне.

Върна се към предната част и когато се опита да отвори вратата, откри, че е заключена.

Все тая. Така или иначе нямаше кой знае какво вътре.

Извади картата от спортното си яке, разгъна я и намери мястото, където се намираше в момента. Отбеляза тикче в малкото квадратче, извади компаса си, намери правилната посока и започна да върви на северозапад.

Според картата, която беше намерил в къщата на предишния старши лесър, зоната беше около петстотин декара и имаше хижи, разпръснати на случайни места из цялата област. Най-вероятно преди време е било къмпинг зона с много собственици, модерен ловен резерват, който се е изгубил под данъчната тежест в Ню Йорк, и след това, закупен от Обществото през осемдесетте.

Поне това беше изписано в ъгъла на картата, въпреки че само Господ знаеше дали Обществото все още пазеше документите за имота. Като се има предвид финансовото състояние на организацията, от Ню Йорк най-вероятно отдавна бяха вдигнали данъците до небесата, а може и направо да бяха конфискували нещото.

Спря за секунда и отново провери компаса. Човече, като момче отраснало в града, мразеше да обикаля в гората посред нощ, влачейки се из снега, проверявайки подобни глупости, сякаш беше някакъв шибан горски рейнджър. Но трябваше да види със собствените си очи с какво разполагаше и това беше единственият начин.

Поне имаше нови приходи.

След около двадесет и четири часа, когато момчетата му най-накрая се съвземат, той щеше да започне отново да пълни касата. Това беше първата стъпка към възстановяването на Обществото.

А втората стъпка?

Световно господство.