Сбъдната любов

Глава 75

Една седмица по-късно…

Кога животът щеше да възвърне нормалната си посока, замисли се Куин, докато обуваше кожените си панталони, навличаше впита тениска през главата си и взимаше оръжията и коженото си яке.

Боже, не можеше да повярва, че бяха минали седем нощи, откакто бе въведен в Братството. Струваше му се като цяла вечност.

Излезе от стаята си, тръгна надолу по мраморния коридор, мина покрай кабинета на Рот и почука на вратата на Лейла.

— Влез?

— Здрасти, — каза, когато влезе вътре. — Как се чувстваш?

— Чудесно, — Лейла се надигна по-високо в купчината възглавници и после погали корема си. — Нека уточня, ние сме чудесно, доктор Джейн тъкмо беше тук. Показателите изглеждат идеално и мога да си позволя газирани напитки и солени бисквитки, така че съм добре.

— Не трябва ли да приемаш и протеини? — по дяволите, не искаше това да звучи заповеднически. — Не че ти казвам какво да ядеш.

— О, не, всичко е наред. Всъщност Фриц ми свари пилешки гърди и успях да ги изям, така че ще опитвам това всеки ден. Докато храната не е прекалено много, мога да я изям.

— Имаш ли нужда от нещо?

Лейла присви очи.

— Всъщност да.

— Кажи и е твое.

— Говори с мен.

Куин вдигна вежди.

— За?

— Теб, — тя прошепна тихо една ругатня, докато мяташе настрани списанието, което четеше. — Какво става? Влачиш се наоколо, не говориш с никого и всички се тревожат.

Всички. Чудесно. Защо, по дяволите, не живееше сам?

— Добре съм…

— Добре си. Да бе. Аха.

Куин вдигна ръце в жест на покорство.

— Хей, хайде, какво искаш да кажа? Ставам, отивам на работа, идвам си, ти си добре, както и бебето. Лукас лека-полека се възстановява. Приеха ме в Братството. Животът е супер.

— Тогава защо изглеждаш сякаш си в траур, Куин?

Наложи се да погледне встрани.

— Не съм. Слушай, трябва да ида да хапна нещо преди да…

— Ощелиискашбебето?

Думите на Лейла излязоха толкова бързо от устата й, че мозъкът му трябваше да се напъне, за да разбере какво беше казала. И тогава той…

— Какво?

Ръцете й започнаха да треперят, както когато беше нервна, и той отиде до леглото и седна до нея. Остави якето и оръжията си на пода, и хвана нервните й пръсти.

— Във възторг съм за детето, — всъщност бебето в нея беше единственото, което го крепеше в момента. — Вече го или я обожавам.

Да. Детето е единственото безопасно място, в което можеш да оставиш сърцето си, доколкото той знаеше.

— Трябва да вярваш в това, — каза той рязко. — Наистина трябва.

— Добре. Добре, вярвам, — Лейла се протегна и завъртя лицето му с ръка. — Но тогава какво те е наранило, мили мой. Какво е станало?

— Просто животът, — той й се усмихна. — Нищо особено. Но независимо от настроението ми, трябва да знаеш, че съм плътно до теб в това.

Очите й се затвориха с облекчение.

— Благодарна съм за това. И за това, което Пейн направи.

— Както и Блейлок, — промърмори той. — Не го забравяй.

Каква шибана ирония. Мъжът му беше изтръгнал гръдния кош, ала също така му бе дал ново сърце.

— Моля? — каза тя.

— Блейлок отиде при Пейн. Било е негова идея.

— Наистина? — прошепна Лейла. — Направил го е?

— Да. Мъж на място. Блейлок е истински джентълмен.

— Защо го наричаш така?

— Така се казва, нали, — той погали ръката й и стана на крака, като грабна нещата си. — Излизам тази нощ. Както винаги, телефонът ми е в мен и се обади, ако имаш нужда от каквото и да е.

Избраницата се намръщи.

— Но Бет каза, че не си на смяна днес.

Чудесно. Значи наистина беше всеобщата тема за разговор.

— Излизам, — тъй като изглеждаше сякаш ще спори, той се приведе и я целуна по челото, с което се надяваше да я увери в това. — Не се тревожи за мен, става ли?

Тръгна си преди тя да успее да нанесе нова атака.

Навън в коридора, точно затвори вратата и…

Замръзна.

— Тор. А, какво става?

Братът се бе опрял на вратата на Рот сякаш чакаше.

— Мислех, че снощи обсъдихме графика с теб.

— Така е.

— Тогава защо са ти всичките оръжия?

Куин завъртя очи.

— Виж, няма да остана в тази къща, докато зората не ме остави вътре за цели двадесет и четири часа. Няма да стане.

— Никой не е казал, че трябва да стоиш тук. Това, което ти казвам, като брат на брат, е, че няма да си на полето с нас довечера.

— О, хайде стига…

— Иди гледай някой шибан филм, ако искаш. Вземи СиВиЕс-а, но помни, че трябва да вземеш този път ключовете на колата с теб. Иди в някой мол и си направи списък с коледни желания за Дядо Коледа, не ми пука. Но няма да се биеш — и преди да продължиш да спориш, това е правило за всички ни. Не си специален. Не си единственият, който няма да е там. Ясно?

Куин замърмори изпод нос, но когато братът протегна ръка, той я удари със своята собствена и кимна. Докато Тор си тръгваше, тичешком слезе по главното стълбище, на Куин му се прииска да се весели — цяла вечер само за него. Йей.

Нещо като да си на среща с депресиран.

По дяволите, може би трябваше да иде в киносалона, да си направи хормонална терапия и да се развесели като гледа „Звукът на музиката“ и си лакира ноктите на краката.

Може би „Стоманени магнолии“… „Като вода за кокос“.

Или беше за шоколад, зачуди се той.

Или пък може би просто можеше да се застреля в главата.

И двете щяха да свършат еднаква работа.

Убежището на семейството на Блей беше извън града, заобиколено от покрити със сняг полета, които нежно се разпростираха на вълни до границите с горите.

Построено от речни камъни с млечен цвят, имението не беше огромно, а по-скоро уютно, с ниски тавани, много камини, които винаги бяха запалени в студеното време и с кухня, която беше произведение на изкуството и която бе единственото модерно нещо в имота.

В която майка му готвеше наистина божествено.

Докато той и баща му излизаха от кабинета, майка му погледна иззад печката с осем отделения. Очите й бяха широко отворени и разтревожени, докато рендосваше кашкавал в медна купичка.

Тъй като не искаше да прави от мухата слон, въпреки че си беше от слона — слон, в стаята с наредени книги, Блей й направи знак с вдигнати нагоре палци и седна до грубата дъбова маса в нишата.

Майка му постави ръка на устата си и затвори очи, все още рендосвайки кашкавала, дори когато емоциите й преливаха.

— Ей, ей, — каза баща му, докато се приближаваше до своята шелан. — Шшшш…

Обърна я към себе си, обви ръце около нея и я прегърна. Дори докато продължаваше с рендосването.

— Всичко е наред, — той я целуна по главата. — Ей, всичко е наред.

Погледът на баща му се зарея към него и на Блей му се наложи да примигне няколко пъти, когато очите им се срещнаха. И после се наложи да покрие насълзените си очи.

— Хора! В името на Скрайб Върджин! - старият мъж подсмъркна. — Красивият ми здрав, умен, безценен син е гей — това не е повод за траур!

Някой започна да се смее. Блей се присъедини.

— Никой не е умрял, — баща му вдигна брадичката на майка му и се усмихна насреща й. — Нали?

— Просто много се радвам, че се разбра и всички сме заедно, — каза майка му.

Мъжът леко се отдръпна, сякаш някакъв друг изход би бил необясним за него.

— Семейството ни е силно — не знаеш ли това, любов моя? Но да сме точни, това не е предизвикателство. Не е трагедия.

Боже, родителите му бяха най-добрите.

— Ела тук, — махна му баща му. — Блей, ела тук.

Блей стана и отиде при тях. Докато родителите му обвиваха ръце около него, той си пое дълбоко въздух и стана детето, което бе някога преди цял един живот: афтършейвът на баща му миришеше по същия начин, шампоанът на майка му все още му напомняше лятна нощ, а миризмата на лазанята във фурната дразнеше гладния му стомах.

Точно както е било винаги.

Времето наистина беше относително, помисли си той. Въпреки че беше по-висок и по-едър, и толкова много неща се бяха случили, този съюз — тези двама души — бяха неговата основа, неговият опорен камък, никога идеален, но никога разпадащ се стандарт. Докато стоеше насред познатите обични ръце, можеше да издиша всяко късче напрежение, което бе чувствал по-рано.

Беше трудно да каже на баща си, да намери думите, да пречупи „безопасността“, която се появяваше от това да не рискува да чуе мнението на мъжа, който го бе отгледал и обичал, както никой друг. Ако не го беше подкрепил, ако бе избрал ценностната система на глимерата пред истинската същност на сина си? Блей щеше да види някого, когото обичаше, в напълно различна светлина.

Но това не стана. И сега? Чувстваше се сякаш е скочил от покрива на сграда… и се е приземил върху батут, безопасно и тихо. Най-голямото изпитание за семейството му не само че беше преминато, но и над него бе напълно триумфирано.

Когато развалиха прегръдката, баща му постави ръка върху лицето на Блей.

— Винаги мой син. И винаги ще се гордея да те нарека така.

Мъжът отпусна ръката си, пръстенът с герба отрази светлината от лампата над тях, златото проблесна в жълто. На пръстена в скъпоценния метал бе точно каквото беше и върху този на Блей — и докато оглеждаше познатите линии, той осъзна, че глимерата имаха погрешно виждане. Всички тези кръстове трябваше да са символ на това време сега, на връзките, които се заздравяваха и подобряваха животите на хората, на обвързванията, които тръгваха от майка до баща, от баща до син, от майка до дете.

Но както често беше с аристократите, ценностите бяха заменени, опираха се на златото и гравираните символи, не на хората.

Глимерата се интересуваше как изглеждат нещата, а не какви са. Стига всичко да изглеждаше външно хубаво, можеше да си полумъртъв или напълно в гроба, и все пак щяха да са си добре с това.

Що се отнасяше до Блей? Общуването и връзките бяха нещото.

— Мисля, че лазанята е готова, — каза майка му и целуна и двама им. — Защо вие двамата не подредите масата?

Хубаво и нормално. Безкрайно щастливо.

Докато Блей и баща му сновяха из кухнята, изваждаха сребърни прибори и чинии, салфетки с червено и зелено, Блей се почувства малко замаяно и странно. Всъщност усещаше определена замаяност, която имаше общо с това, че бе извадил всичко на показ и бе разбрал, че от отсрещната страна бе видял, че всичко, на което си се надявал, е всъщност това, което имаш.

И все пак, когато седна малко по-късно, почувства празнотата, която го беше съпътствала да се върне тук, сякаш за кратко беше влязъл в топла къща, ала се налагаше да си тръгне и да се върне в студа.

— Блей?

Той се отърси и протегна ръка, за да приеме чинията, пълна с домашно приготвени вкусотии, която майка му му подаваше.

— О, това изглежда страхотно.

— Най-добрата лазаня на планетата, — каза баща му, докато разгъваше салфетката си и наместваше очилата на носа си. — За мен парче от края, моля.

— Все едно не знам, че обичаш препеченото, — Блей се усмихна на родителите си, докато майка му изваждаше с шпатула едно от крайните парчета. — Две?

— Да, моля, — очите на баща му бяха приковани върху глинения тиган.

— О, това е идеално.

За известно време се чуваха само звуците от възпитано хранене.

— Е, кажи ни как са нещата в имението? — попита майка му след като си сипа вода. — Нещо вълнуващо напоследък?

Блей въздъхна.

— Приеха Куин в Братството.

Време за отворени от учудване усти.

— Каква чест, — ахна баща му.

— Заслужава я, нали? — майката на Блей заклати глава, червената й коса отразяваше светлината. — Винаги си казвал, че е чудесен боец. И знам, че за него всичко е било толкова трудно, както ти казах миналата вечер — сърцето ме боли винаги още откакто го срещнах за пръв път.

Значи ставаме двама, помисли си Блей.

— И ще има дете.

Добре, баща му наистина изпусна вилицата и се задави.

Майка му се протегна и го потупа по гърба.

— С кого?

— Избраница.

Пълна тишина. Докато майка му не прошепна:

— Е, това е доста.

И като си помисли, че им бе спестил истинската драма.

Боже, кавгата, която имаха в тренировъчната зала. Беше си я преповтарял мислено отново и отново, връщал се беше на всяка дума, която беше казана, всяко обвинение, всяко отричане. Ненавиждаше някои от нещата, които беше казал, но стоеше твърдо на позицията си.

Човече, можеше да поработи върху думите си обаче. Наистина съжаляваше за това.

Нямаше шанс за извинение обаче. Куин почти беше изчезнал.

Нямаше го на храненията и ако тренираше, не беше през деня в тренировъчния център.

Може би се утешаваше горе в стаята на Лейла. Кой знаеше.

Докато Блей си сипваше втори път, се замисли колко много означаваше това време със семейството му и тяхното приемане на същността му — и отново се почувства като задник.

Боже, беше си изпуснал нервите толкова сериозно, точката на пречупване беше настъпила след всичките години на драми.

И нямаше връщане назад, помисли той.

Макар че истината бе, че никога не е и имало.