Сбъдната любов

Глава 19

Докато седеше върху кушетката за медицински прегледи, покрита единствено с лека хартиена наметка, а босите ѝ крака висяха от подплатения ръб, Лейла имаше чувството, че е заобиколена от инструменти за мъчения. И предполагаше, че беше точно така. Имаше всякакви видове безупречно чисти метални инструменти върху плота до мивката, а прозрачните им найлонови опаковки доказваха, че бяха стерилни и готови за употреба. Беше прекарала цяла вечност в клиниката на Хавърс. Или поне така ѝ се струваше. В контраст с бързото пътуване от другата страна на реката, когато икономът бе карал, сякаш знаеше, че времето беше от огромно значение, откакто беше пристигнала тук постоянно имаше забавяния. Първо документацията, после в очакване да ѝ дадат стая, после в очакване на сестрата, а сега и в очакване на Хавърс и резултатите от кръвния тест. Беше напълно достатъчно, че да я докара до лудост. На отсрещната стена имаше закачена картина в стъклена рамка, чиито щрихи и цветове, и букетът, изобразен в ярко синьо и жълто, отдавна беше научила наизуст. А изписаното отдолу гласеше: Ван Гог. На този етап никога повече не искаше да вижда ириси*. Като прехвърли тежестта на тялото си, тя се намръщи. Сестрата ѝ бе дала подходяща превръзка за кървенето ѝ и бе ужасена от факта, че скоро щеше да се нуждае от друга… След бързо почукване, вратата се отвори и първият ѝ инстинкт беше да побегне — което нямаше никакъв смисъл. Това беше мястото, където трябваше да бъде. Само че това беше просто сестрата, която я бе настанила там, след което беше взела кръв за проба, беше проверила жизнените ѝ показатели и беше отбелязала нещо на компютъра.

— Много се извинявам, имаше още един спешен случай. Само исках да ви уверя, че сте следващата по ред.

— Благодаря, — чу се да казва Лейла.

Жената се приближи и сложи ръка върху рамото на Лейла.

— Как се чувствате? — Добротата я накара да примигне бързо.

— Страхувам се, че ще ми трябва нова… — Тя посочи към бедрата си. Сестрата кимна и стисна леко рамото ѝ, след което отиде до шкафовете и извади квадратна кутия с цвят на праскова.

— Тук има още. Искате ли да ви заведа до банята?

— Да, моля…

— Чакайте, не се изправяйте на крака още. Изчакайте да ви донеса по-подходяща наметка. Лейла погледна надолу към ръцете си, към сплетените си пръсти, които просто не можеха да застанат мирно.

— Благодаря.

— Заповядайте. — Увиха я с нещо меко. — Добре, нека да ви изправим. Като се плъзна от кушетката, тя залитна леко, а сестрата бе точно там, хвана я за лакътя, помагайки ѝ да застане стабилно. — Ще ходим бавно.

Така и направиха. В коридора сестрите се втурваха от една стая в друга, хората идваха и си тръгваха, а останалата част от персонала тичаше в различни посоки… и Лейла не можеше да си представи, че когато и да било се е движела с тяхната бързина. Като заобиколиха бъркотията, заедно с милата ѝ придружителка се движеха близо до стената, за да избегнат шанса да бъдат премазани, въпреки че останалите бяха наистина много мили. Сякаш всички знаеха колко страдаше.

— Ще вляза с вас, — каза сестрата, когато стигнаха до тоалетните. — Кръвното ви е много ниско и се притеснявам, че може да паднете, става ли?

След като Лейла кимна, те влязоха и заключиха вратата. Сестрата ѝ свали одеялото и тя махна хартията с неудобство. Сядайки, тя…

— О, Скрайб Върджин.

— Шш, няма нищо, всичко е наред, — сестрата се наведе и ѝ подаде чистата превръзка. — Сега ще се погрижим за това. Всичко е наред… ето, не, аз ще взема това. Ще трябва да го изпратим в лабораторията. Може да го използват, за да разберат защо това се случва, а тази информация ще ви е от полза, ако решите да опитате отново. — Да опита отново. Сякаш загубата вече бе факт. Сестрата си сложи ръкавици и извади найлонова торба. Погрижиха се за всичко дискретно и бързо, и Лейла видя как името, което им беше казала, бе изписано с черен маркер върху торбата.

— О, миличка, всичко е наред. — Сестрата свали ръкавиците си, измъкна хартиена кърпичка от кутията, закачена на стената, и коленичи. Като хвана брадичката на Лейла в нежната си ръка, внимателно избърса сълзите, стичащи се по бузите ѝ. — Знам през какво преминавате. Аз също изгубих дете, — съчувствие се изписа на красивото лице на сестрата. — Сигурна ли сте, че не можем да се обадим на хелрена ви? — Лейла само поклати глава. — Е, кажете ми, ако си промените решението. Знам, че е трудно да го виждате разстроен и притеснен, но не мислите ли, че той ще иска да бъде с вас?

О, как щеше да каже на Куин? Той изглеждаше толкова сигурен, сякаш бе погледнал в бъдещето и се бе взрял в очите на детето им. Това щеше да е огромен шок.

— Ще ми кажат ли дали изобщо съм била бременна? — смутолеви Лейла. Сестрата се поколеба.

— Кръвните изследвания може да покажат, но зависи от това колко време сте била в това състояние.

Лейла отново се вгледа в ръцете си. Кокалчетата ѝ бяха побелели.

— Трябва да знам дали в момента губя дете или това е просто нормално кървене, което се получава, когато жените не зачеват. Важно е.

— Страхувам се, че не аз съм тази, която да ви каже.

— Но знаеш. Нали? — Лейла погледна нагоре към очите на жената. — Нали?

— Отново, не е моя работа, но… с толкова много кръв?

— Била съм бременна.

Сестрата вдигна ръце във въздуха, хапейки устна.

— Не казвайте на Хавърс, че съм го казала… но най-вероятно. И трябва да знаете, че няма нищо, което можете да направите, за да спрете процеса. Вината не е ваша и не сте направила нищо лошо. Просто понякога се случват такива неща. Лейла наведе глава.

— Благодаря ти, че беше откровена с мен. И… истината е, че и аз това мисля, че се случва.

— Жената си знае. Сега, хайде да се връщаме.

— Да, много благодаря.

Ала когато се изправи, едва успя да сложи бельото си на място. Когато стана ясно, че не можеше да координира ръцете си, сестрата пристъпи напред и ѝ помогна със завидна лекота, а тя не можеше да се чувства по-неудобно или по-ужасена. Да бъде толкова слаба и да зависи от някой друг за нещо толкова просто.

— Имате прекрасен акцент. — каза сестрата, когато се върнаха обратно в движението в коридора, отново придържайки се към стената. — Като от Древната страна, моята прабаба би го одобрила. Мрази как английският се е превърнал в доминантен език тук. Мисли, че е началото на края на расата.

Непринуденият разговор помогна, като даде на Лейла нещо, върху което да се концентрира, вместо да мисли за това колко време щеше да мине преди отново да ѝ се наложи да повтори това пътуване до банята… или за това как нещата се влошаваха с това помятане… или как щеше да се почувства, когато ѝ се наложеше да погледне Куин в очите и да му каже, че се е провалила…

Някак си успяха да стигнат обратно до стаята за прегледи.

— Не би трябвало да чакате още дълго. Обещавам.

— Благодаря ти.

Сестрата се спря на вратата и застина, сенки се появиха в дълбините на очите ѝ, сякаш отново преживяваше части от миналото си. В тишината, застанала помежду им, имаше момент на пълно разбиране между тях — и въпреки че бе необичайно да има нещо общо със земна жена, връзката я успокои. Беше се чувствала толкова самотна.

— Имаме хора, с които можете да говорите, — каза жената. — Понякога да поговориш с някого наистина помага.

— Благодаря.

— Използвайте бялата слушалка, ако ви трябва помощ или ако не се чувствате добре, става ли? Аз ще съм наблизо.

— Да, разбира се.

Когато вратата се затвори, зрението ѝ се замъгли от сълзи и въпреки болката в гърдите ѝ, огромното чувство за загуба изглеждаше не на място. Бременността беше едва в началната фаза — нямаше кой знае какво за губене. И въпреки това, за нея това бе нейното дете. Това беше смъртта на детето ѝ… Чу се меко почукване на вратата, последвано от мъжки глас:

— Може ли да вляза?

Лейла стисна очи и преглътна тежко.

— Разбира се.

Лекарят на расата беше висок и добре сложен, с кръгли очила и папионка. Със стетоскоп около врата си и тази дълга бяла престилка изглеждаше като перфектният лечител, спокоен и компетентен. Той затвори вратата и ѝ се усмихна. — Как се чувствате?

— Добре, благодаря.

Той я погледна през стаята, сякаш преглеждайки я, въпреки че не я докосваше и не използваше инструментите.

— Може ли да бъде честен?

— Да. Моля.

Той кимна и придърпа стол на колелца. Като седна, той постави папката в скута си и я погледна в очите.

— Виждам, че не сте записала името на хелрена си — нито това на баща ви.

— Задължително ли е?

Лечителят се поколеба.

— Нямате ли семейство, скъпа моя? — Когато тя поклати глава, истинска тъга се появи в очите му. — Много съжалявам за загубите ви. А няма ли някой близък? Не? Когато тя не каза нищо, просто седейки там, той пое дълбоко въздух. — Добре…

— Но мога да платя. — избъбри тя набързо. Не бе сигурна откъде щеше да вземе парите, но…

— О, мила, не се притеснявайте за това. Не е нужно заплащане, ако не ви е по силите. — Той отвори папката и прелисти страницата. — Сега, разбирам, че сте минала през периода ви на нужда. — Лейла само кимна, след като това беше единственото, което можеше да направи, без да изкрещи "Какви са резултатите от изследванията?!". — Е, погледнах резултатите от кръвните изследвания и видях някои… неочаквани неща. С вашето съгласие, бих искал да взема още една проба и да я изпратя в лабораторията ми за още няколко теста. Да се надяваме, че тогава ще мога да разбера какво става — също така, бих искал да ви направя ултразвук, ако нямате нищо против. Това е стандартен преглед, който ще ми даде някаква представа за това как се развиват нещата.

— Тоест, колко още пъти ще помятам, докато накрая успея? — каза тя мрачно. Лечителят на расата се протегна и взе ръката ѝ.

— Нека просто да видим как сте, става ли?

Лейла си пое дълбоко въздух и отново кимна.

— Да.

Хавърс отиде до вратата и повика сестрата. Когато жената влезе в стаята, тя буташе количка, в която беше вградено нещо, което изглежда беше настолен компютър: имаше клавиатура, монитор и кабели, показващи се от страните на уреда.

— По-добре сестрата ми да ти вземе кръв, ръцете ѝ са много по-способни от моите в това отношение. — Той се усмихна нежно. — А междувременно аз ще проверя друг пациент. Веднага се връщам.

Второто убождане с иглата беше много по-лесно от първото, тъй като сега вече знаеше какво да очаква, а след това я оставиха сама за момент, когато сестрата отиде да занесе пробите в лабораторията — където и да беше това. След момент и двамата се върнаха.

— Готови ли сме? — попита Хавърс. Когато Лейла кимна, той и сестрата размениха няколко думи и приближиха оборудването близо до нея. Лечителят се приближи обратно, плъзгайки се със стола си на колелца, и издърпа две удължения от страните на кушетката, които приличаха на ръце. Освободи чифт стремена и кимна на сестрата, която намали светлините и се приближи, слагайки ръка на рамото на Лейла.

— Можете ли да легнете назад? — каза Хавърс. — И се преместете надолу, така че да сте на края на масата. Сложете краката си тук, след като свалите бельото си. Докато той ѝ показваше къде трябваше да положи краката си, очите на Лейла се разшириха. Нямаше представа, че прегледът щеше да бъде…

— Никога преди ли не сте имала вътрешен преглед? — попита Хавърс с колебание. Когато тя понечи да поклати глава, той кимна. — Е, това е нормално, особено като се има предвид, че това е бил първият ви период на нужда.

— Но, аз не мога да сваля… — тя спря. — Кървя.

— Ще се погрижим за това, — Лечителят изглеждаше напълно сигурен. — Ще започваме ли?

Лейла затвори очи и се излегна назад, така че сега беше легнала, а тънката хартия, която покриваше подплатената повърхност, прошумоля под тежестта ѝ. Повдигайки бедрата си, с бързо движение отмести това, което я покриваше.

— Аз ще се погрижа за това, — каза тихо сестрата. Коленете на Лейла се сключиха, докато търсеше прословутите стремена със стъпалата си.

— Точно така, — Подвижният стол изскърца, когато докторът се приближи. — Но трябва да се наместите малко по-надолу.

За секунда, тя си помисли: Не мога да го направя. Свивайки ръцете си около долната част на корема, тя ги притисна към себе си, сякаш по някакъв начин така щеше да задържи бебето вътре в нея и тя самата нямаше да се разпадне. Ала нямаше нищо, което можеше да направи, никакви разговори, които можеше да проведе с тялото си, за да го успокои, за да задържи това, което се бе родило в него, никакви мотивиращи, пълни с любов думи, които можеше да каже на малкото си, така че то да продължи да се бори, за да оцелее, никаква комбинация от думи, която би могла да успокои цялата ѝ паника. За секунда ѝ се прииска отново да води онзи отшелнически живот, който преди ѝ се струваше толкова задушаващ. Горе, в Светилището на Скрайб Върджин, спокойното ѝ съществуване бе нещо, което винаги бе имала за даденост. Ала откакто беше дошла на земята и бе започнала да търси цел тук, я бяха сполетявали едно бедствие след друго. Това я беше накарало да уважава мъжете и жените, за които преди ѝ бяха казвали, че са под нейното ниво. Тук долу, всички бяха оставени на милостта на сили, които никой не можеше да контролира.

— Готова ли сте? — попита докторът. Сълзи се спуснаха от крайчетата на очите ѝ, а тя се фокусира върху тавана над нея, здраво впивайки пръсти в ръба на масата. — Да. Направете го.

*Перуники, вид растение.