Сбъдната любов

Глава 25

Докато се чуваше сигналът свободно от неотговорено обаждане, Блей задържа телефона до ухото си и седна на ръба на леглото си. Това беше странно. Родителите му трябваше да си вкъщи по това време на нощта. Беше съвсем близо до зазоряване…

— Ало? — каза майка му най-после. Блей издиша бавно и тежко и се облегна отново на рамката на леглото. Като събра края на халата си над краката си, той се прокашля.

— Здрасти, аз съм.

Щастието, което се усети в гласа от другата страна, го стопли отвътре.

— Блей! Как си? Нека повикам баща ти, за да се включи от другата линия…

— Не, чакай, — той затвори очи. — Нека просто… поговорим. Аз и ти.

— Добре ли си? — чу звука от приплъзващ се по голия под стол и знаеше точно къде е тя: до дъбовата маса в скъпоценната й кухня. — Какво става? Не си ранен, нали?

Не и вътрешно.

— Аз… добре съм.

— Какво има?

Блей разтри лице със свободната си ръка. Винаги бе близък с родителите си — обикновено нямаше нещо, за което да не може да говори с тях, и тази раздяла със Сакстън беше точно от типа неща, които обикновено повдигаше: беше разстроен, объркан, разочарован, малко депресиран… всички онези емоционални неща, за които говореше с майка си по време на тези лични разговори по телефона. Докато мълчеше обаче си спомни, че всъщност имаше едно нещо, което никога не беше споделял с тях. Едно много голямо нещо…

— Блей? Плашиш ме.

— Добре съм.

— Не, не си.

Съвсем вярно. Предполагаше, че не го уважаваха заради сексуалната му ориентация, защото по принцип любовният живот не е нещо, което повечето хора споделяха с родителите си. И може би също така имаше част от него, колкото и нелогична да беше, която се тревожеше дали не гледаха различно на това нещо в него. Без „може би“. Все пак политиката на глимерата относно хомосексуалността беше доста ясна: стига да не си открит относно това и да имаш сношения с някого от противоположния пол, както трябваше, нямаше да те елиминират заради тази перверзия. Да, защото да се чукаш с някого, към когото не си привързан или в когото не си влюбен, и да го лъжеш за продължителните изневери, беше толкова по-уважавано от истината. Ала Господ да ти е на помощ, ако си мъж и имаш мъж за партньор и не го криеш — както бе при него през последните дванадесет месеца и нещо.

— Аз…, разделих се с някого.

Иии сега се чуваше тишина от страната на майка му.

— Наистина? — каза тя след миг, сякаш беше шокирана, ала се опитваше да не го показва. Мислиш си, че това е изненада, познай какво следва, мамо, помисли си той. Защото, по дяволите, той щеше… Момент, наистина ли щеше да направи това сега, по телефона? Не трябваше ли да бъде лично? Какъв точно беше етикетът в тази ситуация?

— Да, аз, ъ… — преглътна трудно. — Всъщност през последната година имах връзка.

— О,… боже, — болката в тона й го зашемети. — Аз… ние… с баща ти не знаехме.

— Не бях сигурен как да ви кажа.

— Познаваме ли я? Или семейството й?

Той затвори очи, гърдите му думтяха.

— А… познавате семейството. Да.

— Ами, много съжалявам, че не се е получило. Добре ли си…? Как приключиха нещата?

— Всичко просто умря, ако трябва да бъда честен.

— Е, връзките са толкова трудни. О, мили, скъпият ми… чувам колко си тъжен. Искаш ли да се прибереш у дома и…

— Беше Сакстън. Братовчедът на Куин.

От другата страна на линията се чу рязко вдишване. Докато майка му продължаваше напълно да мълчи, ръката на Блей така се разтрепери, че едва можеше да държи телефона.

— Аз… аз… а, — майка му преглътна трудно. — Не знаех. Че, ъ… ти…

Той довърши това, което тя не можеше, наум: не знаех, че си един от тези хора. Сякаш хомосексуалистите бяха прокажени за обществото. О, по дяволите. Не трябваше да казва нищо. Дявол да го вземе, защо му трябваше да си проваля целия живот в един момент? Защо не можеше първият му истински партньор да скъса с него… и после да изчака няколко години, може би десет, преди да признае това на родителите си и да го игнорират? Но неееее, трябваше да…

— Заради това ли никога не си споделял с кого имаш връзка? — попита тя. — Защото…

— Може би. Да…

Подсмърчане. И после дълбоко вдишване. Разочарованието й, което се предаваше по линията, беше прекалено тежко, за да го понесе, смазващият натиск върху гърдите му го караше да се дави и едва да успява да диша.

— Как можа…

Побърза да я прекъсне, защото нямаше да може да понесе тези думи, изречени от нежния й глас.

— Мамен, съжалявам. Виж, не съм искал, разбираш ли? Не знам какво говоря. Просто…

— Какво съм направила аз или ние…

— Мамен, стига. Спри. — в паузата, която последва, се замисли дали да не й цитира малко Лейди Гага и да подкрепи цитата с малко думи тип „нямаш вина, не си направила нищо грешно като родител“.

— Мамен, аз просто…

В този момент той се пречупи, заплака възможно най-тихо. Чувството, че в очите на майка си бе разочаровал семейството просто с това, което е… беше нещо, което никога нямаше да превъзмогне. Искаше просто да живее честно и открито, без да се извинява. Като всички останали. Да обича този, когото обича, да бъде този, който е… Но обществото имаше различни стандарти и както винаги се беше страхувал, родителите му бяха част от това… Слабо осъзнаваше какво му говореше майка му и вложи усилия да се стегне и да приключи разговора…

— … те накара да мислиш, че не можеш да ни кажеш това? Че е нещо, което може да промени чувствата ни към теб?

Блей примига, докато мозъкът му сякаш превеждаше чутото преди малко на някакъв език, който имаше смисъл.

— Извинявай…? Какво?

— Защо не си…

— Какво направихме, за да те накараме да се чувстваш, че каквото и да било у теб може да ни накара да… се засрамим от теб? — прокашля се, сякаш опитваше да се вземе в ръце. — Обичам те. Ти си моето биещо сърце, но извън гърдите ми. Не ме интересува с кого имаш връзка и дали има руса или черна коса, сини или зелени очи, мъжки или женски полови белези — стига да си щастлив, само това ме интересува. Искам за теб това, което ти искаш за себе си. Обичам те, Блейлок… обичам те.

— Какво… да не би да казваш…

— Обичам те.

— Мамен… — започна той дрезгаво, сълзите отново напираха.

— Просто ми се иска да не ми го беше казал по телефона, — промърмори тя. — Така искам да те прегърна в момента.

Той се засмя по грозен и някак непохватен начин.

— Не исках. Имам предвид, не го бях планирал. Просто ми се изплъзна.

Странен избор на думи, помисли си.

— И съжалявам, — рече тя — че нещата не са се получили със Сакстън. Той е много голям джентълмен. Сигурен ли си, че е приключило?

Блей разтри слепоочия, докато реалността се възвръщаше, знаейки, че очевидно още има любовта, която винаги бе познавал. Въпреки истината. Или може би… заради нея. В моменти като този се чувстваше като най-щастливия кучи син на света.

— Блей?

— Извинявай. Да, извинявай. За Сакстън… — помисли си за това, което беше направил в стаичката в тренировъчната зала, когато бе останал сам. — Да, мамен, приключило е. Напълно съм сигурен.

— Добре, значи, слушай какво трябва да направиш. Дай си малко време и се оправи. Ще усетиш, когато си готов. После трябва да бъдеш отворен към това да срещнеш някой друг. Ще е голям късметлия, нали знаеш.

И ето, че тя му казваше да се среща с друг мъж.

— Блей? Чу ли ме? Не искам да прекараш живота си сам.

Той отново прокара ръка през лицето си.

— Ти си най-добрата майка на планетата, знаеш ли…

— Тогава кога си идваш, за да ме видиш? Искам да ти сготвя.

Блей се отпусна сред възглавниците, въпреки факта, че главата започваше да го боли — вероятно защото, въпреки че беше сам, все пак се беше опитал да се сдържи да не се разплаче. Също така вероятно защото все още не понасяше какви бяха отношенията му с Куин. И все пак Сакстън някак му липсваше, защото беше трудно да спиш сам. Но беше добре. Тази… честност му бе коствала доста… — Чакай, чакай, — той отново се изправи от възглавниците. — Слушай, не искам да казваш нищо на татко.

— О, Скрайб Върджин, защо не?

— Не знам. Притеснявам се.

— Мили, той няма да се чувства по-различно от мен.

Да, но като единственият им син и последен от кръвната им линия… и с цялото това нещо между баща и син…

— Моля те. Нека му кажа на четири очи, — о, сякаш от това не му се повдигаше. — Трябваше да направя така и с теб. Ще си дойда, веднага щом не съм на смяна, не искам да те поставям в положение, в което да трябва да криеш нещо от него…

— Не се тревожи за това. Това е твоя информация — имаш правото да я споделяш с хората когато и както поискаш. Обаче ще се радвам да го направиш скоро. При нормални обстоятелства с баща ти си казваме всичко.

— Обещавам.

Появи се затишие в разговора.

— Е, кажи ми как върви работата?

Той поклати глава.

— Мамен, не ти се слуша за това.

— Разбира се, че ми се слуша.

— Не искам да си мислиш, че работата ми е опасна.

— Блейлок, син на обичния ми хелрен, каква точно идиотка си мислиш, че съм?

Блей се засмя и после стана сериозен.

— Куин летя със самолет тази нощ.

— Наистина? Не знаех, че знае как се управлява.

И това, ако не беше поредното нещо за вечерта.

— Не знае, — Блей отново се облегна назад и кръстоса крака при глезените си. — Раниха Зейдист и трябваше да го измъкнем оттам. Куин реши да… имам предвид, знаеш го какъв е, ще направи всичко.

— Авантюрист, малко див. Но какъв чудесен младеж. Голяма срамота е това, което му причини семейството му.

Блей се заигра с колана на халата си.

— Наистина винаги си го харесвала, нали. Странно, мисля, че много родители не биха го одобрили — по много причини.

— Това е защото се хващат за вида му на здравеняк. За мен това, което е отвътре, е от значение. — чу се тих звук и той успя да си я представи как поклаща тъжно глава. — Знаеш ли, никога няма да забравя нощта, когато за пръв път го доведе тук. Беше оново бледо подобие на претранс, с неговото очевидно несъвършенство, за което съм сигурна, че е страдал при всяка възможност. И все пак, дори с това, той дойде право към мен, протегна ръка и се представи. Запозна се с мен, гледайки ме в очите, не с някаква следа от предизвикателство, а сякаш искаше добре да го огледам и да го изхвърля, ако се наложи, — майка му тихичко изруга. — Щях да го взема още същата нощ, нали знаеш. За секунда. Глимера да вървят по дяволите.

— Ти наистина, ама наистина, абсолютно си най-добрата майка на света.

Сега тя се засмя.

— И като си помисля, че ми го казваш без дори да съм ти сложила нищо за ядене.

— Е, лазанята би те направила най-добрата майка на вселената.

— Ще сложа корите да се сварят.

Като затвори очи, завръщането напред-назад, което беше и началото на отношенията им, му се стори невероятно специално.

— Е, разкажи ми повече за смелостта на Куин. Обичам като говориш за него, ставаш толкова вдъхновен.

Човече, Блей отказваше да мисли за която и да била от причините, поради които това се случваше. Просто се впусна в историята, с някои разумни поправки, за да не издаде нещо, което Братството не желаеше, от летището — не че майка му някога би казала нещо на когото и да било.

— Значи, бяхме там, за да огледаме района и…

— Имате ли нужда от още нещо, сър?

Куин поклати глава и задъвка колкото можеше по-бързо, за да освободи устата си.

— Не, благодаря, Фриц.

— Може би още печено говеждо?

— Не, благодаря… о, добре, — той се отказа да спори, докато още от идеално приготвеното месо се сервираше в чинията му. — Но няма нужда… Още картофи. Още тиква.

— Ще ви донеса и още една чаша мляко, — каза икономът с усмивка. Докато старият доген се отдалечаваше, Куин си пое дълбоко дъх и се зае за втори рунд. Имаше чувството, че всичката тази храна бе начинът на Фриц да се отблагодари, и бе странно — колкото повече ядеше, толкова повече огладняваше. Като се замисли за това… кога беше последният път, когато се беше хранил? След като икономът му донесе и още мляко, Куин го изпи цялото като послушно малко момче. По дяволите, не беше искал да хабят всичкото това време в кухнята. Първоначалното му намерение беше, когато се върне от клиниката, да отиде право в стаята на Лейла. Фриц обаче имаше други идеи и старият мъж не бе приел „не“ за отговор, което означаваше, че това бяха заповеди от по-високо ниво. Като например от Тор, като началник на Братството. Или от самия крал. Така че Куин се беше отказал и предал… и сега седеше на гранитната маса, тъпчеше се като прасе. Поне това отказване беше вкусно, помисли си той малко по-късно, докато оставяше вилицата си и избърса устни.

— Ето, сър, нещо за десерт.

— О, благодаря, но… — е, какво имаме тук: купичка сладолед с кафе и горещ сос фъдж отгоре — без сметана или ядки. Точно както го обичаше. — Наистина нямаше нужда.

— Любимият ви, не е ли така?

— Всъщност, да — и какво да видиш, сребърна лъжичка. Да знаеш, би било грубо да остави човек това да се разтопи. Докато се залавяше с десерта, шевовете над веждата му, където доктор Джейн го бе зашила, започнаха да пулсират под марлята и болката му напомни за лудата нощ, която бе преживял. Беше направо сюрреалистично да си помисли, че само преди час беше на ръба на смъртта, носеше се сред тъмното небе в абсолютна таратайка — подобие на самолет, което нямаше представа как да управлява. Сега? Ставаше дума за най-доброто от „Брейърс“. С много сос фъдж. И като си помисли, че всъщност се чувстваше облекчен, че нямаше ядки или бита сметана, които да развалят ястието му. Защото да, това си беше проблем от голяма сериозност. Докато адреналинът му скочи и удар на притеснение разклати всеки нерв в тялото му, той си знаеше дяволски добре, че това следшоково състояние щеше да си отиде така, както се бе появило. Нещо като траекторията на удар с камшик в нервната му система. Ала да се разправя с нещо като вредните храни, които яде човек след някаква травма, беше далеч по-добре, отколкото да се съсипе. Или да се срине, ако трябваше да бъдем по-точни. След като втората част от яденето му беше приключена, даде всичко от себе си, за да помогне да се разчисти преди да отиде да види Лейла, но Фриц се засуетя дори само като опита да занесе купичката и лъжичката близо до мивката. Като отново се предаде, той се отправи към изхода на дневната и се спря, за да огледа дългата маса, като си представи как всички седят на обичайните си места. Всичко, което имаше значение, бе, че Зи беше отново в обятията на своята шелан и никой друг не беше пострадал…

— Извинете ме, сър, — каза Фриц, докато той се бавеше. — Вратата.

Нагоре към фоайето, догенът отиде да провери екрана на охранителните камери. Секунда по-късно завъртя ключа от вътрешната страна на вратата на хола. И влезе Сакстън. Куин се свести. Последното, което му се искаше, беше да се забърква с този мъж точно сега. Щеше да види Лейла и после да си легне… Миризмата, която долетя до него, не беше приятна. Като се смръщи, той се приближи до арката. Горе братовчед му си побъбри с Фриц за момент и после се запъти към главното стълбище. Куин си пое дълбоко въздух, ноздрите му сякаш прогаряха. Е, да, добре, това беше модерният парфюм на Скастън… ала имаше и друг мирис, който се смесваше с него. Друг парфюм се усещаше от цялото тяло на мъжа. Не беше на Блей. Или нещо, което той би използвал. И ето я и невъзможната да се сгреши миризма на секс… В главата на Куин нямаше свързани мисли, докато вървеше с тежка стъпка към откритото пространство и излая:

— Къде си бил?

Братовчед му се спря. Погледна през рамо.

— Моля?

— Чу ме, — при по-близката скапана дистанция, наистина беше очевидно какво беше правил мъжът. Устните му бяха червени, а по бузите му имаше руменина, която Куин можеше да се обзаложи, че нямаше нищо общо със студеното време.

— Къде, по дяволите, си бил?

— Не мисля, че това е твоя работа, братовчеде.

Куин продължи да го следва по пода с мозайката, без да спира, докато кубинките му с метални предници не опряха красивите мокасини на другия мъж.

— Скапана уличница.

Сакстън имаше наглостта да изглежда отегчен.

— Не се обиждай, драги ми братовчеде, но нямам време за това.

Мъжът се завъртя на пета… Куин стрелна едната си ръка напред и го хвана. С бързо издърпване го изправи, така че бяха лице в лице отново. И мамка му, от смрадта, идваща от него, му се повдигаше.

— Блей рискува живота си във войната… и ти се чукаш с някакъв зад гърба му? Много изискано, духач…

— Куин, това не те засяга…

Сакстън опита да се измъкне от хватката му. Не беше добра идея. Преди Куин да разбере какво прави, беше сключил дланите си около врата на мъжа.

— Как смееш, по дяволите — каза с напълно оголени зъби. Сакстън сграбчи и двете китки на Куин с ръцете си и опита да се освободи, въртеше се, дърпаше, но не успяваше да направи нищо.

— Задушаваш… ме…

— Би трябвало да те убия точно тук, веднага, — изръмжа Куин. — Как можа да му причиниш това, мамка му? Той е влюбен в теб…

— Куин… — борещият се глас ставаше все по-тих и тих. — Ку…

Мисълта за всичко, което имаше братовчед му и за всичко, за което той не се грижеше, му даваше допълнително сила и я канализираше право в ръцете си.

— От какво още имаш нужда, дявол да те вземе, задник такъв? Мислиш, че някакъв непознат ще е по-добре от това, което имаш в леглото си?

Силата на яростната му атака започна сега да бута Сакстън назад, обувките му скърцаха по гладкия под, докато тези на Куин носеха и двама им. Всичко това спря, когато раменете на Сакстън се удариха в огромните перила на стълбището.

— Скапана уличница такава…

Някой извика. После още някой. И след това последва доста силен шум от бързо слизащи крака от различни посоки, последван от много ръце, които дърпаха неговите. Все едно. Просто държеше очите си и ръцете си сключени, яростта у него го превръщаше в булдог, който… Нямаше… Да… Пусне…