Сбъдната любов

Глава 7

Около десет пресечки по-далеч от най-ужасната нощ на Трез, Кор бършеше острието на косата си с парче мек като коприна кожен плат.

От другата страна на алеята, Троу говореше по телефона си с нисък глас. Беше така откакто третият от тримата лесъри, които бяха открили в покрайнините на града, бе изпратен обратно при Омега.

Кор не се интересуваше от каквото и да било отлагане, с причина или без. Останалите от шайката му копелета бяха някъде в центъра, издирващи единия или двама от двама врагове и той би предпочел да се ангажира само дотук.

Но биологичните нужди си бяха необходими. По дяволите.

Троу прекрати разговора си и погледна насам, красивото му лице придоби сериозни черти.

— Тя е на разположение.

— Колко мило от нейна страна. — Кор прибра косата в ножницата си и остави полиращата кърпа. — Аз обаче съм по-малко заинтересуван от примирението й, отколкото от това, на което е способна.

— Способна е.

— И откъде да сме сигурни?

Троу се прокашля.

— Ходих при нея снощи и се възползвах от случая.

Кор се усмихна студено. Значи това обясняваше отсъствието на войника му и причината за заминаването беше облекчаваща. Страхуваше се, че другият мъж имаше…

— И как беше?

— Тя беше способна.

— Изпробва ли цялото й обаяние?

Джентълменът, който някога е бил високопоставен член на глимерата и би го направил поради тази причина, ала в момента от полза, прочисти гърло.

— Аз…ъъъ… да.

— И как изглеждаха. — Когато не последва отговор, Кор пристъпи през потъмнелия от петното сняг, като се приближи до подчинения си.

— Как беше тя, Троу? Влажна и желаеща?

Изчервяването на мъжа стана още по-видимо върху перфектното му красиво лице.

— Беше задоволителна.

— Колко пъти я оправи?

— Няколко.

— В различни пози, надявам се? — Когато последва само сковано кимване, Кор реши да отстъпи. — Е, тогава значи вярно си изпълнил дълга си към своите другари войници. Сигурен съм, че останалите ще искат да опитат както от вената, така и от секса.

В неловката тишина, която последва, Кор не би признал пред никого, но би настоял за детайли, не за да обсъжда възбудата на подчинения му…. а защото се радваше, че Троу беше легнал с женската. Искаше мъжът да се отдалечи от каквото се беше случило през есента. Искаше да са изминали години и безброй жени и потоци кръв от други жени…

— Има само едно условие, — изрече Троу.

Кор сви устни. Тъй като въпросната жена още не го беше виждала, нямаше как да спечели повече — освен това сега нямаше нужда да се храни. Благодарение на…

— И то е…?

— Трябва да се случи в нейното жилище. Утре вечер.

— Аха. — Кор се усмихна студено. — Значи е капан.

— Братството не знае кой направи разследването.

— Идентифицира шестима мъже, нали така?

— Не използвах нашите имена.

— Няма значение. — Кор огледа алеята, сетивата му се простираха в търсене на лесър или Брат. — Не подценявам способностите на Слепият крал. Не трябва да го правиш и ти.

Наистина собствените му амбиции ги бяха изправили срещу истински враг. Опитът за покушение върху Рот през есента се бе превърнал в негласното обявяване на война и както се очакваше, имаше загуби: Братството бе открило скривалището на шайката му копелета, бяха се прокраднали и плячкосали всичките оръжия, които щяха да послужат за продупчване с куршум на гърлото на Слепия Крал. Несъмнено търсеха доказателство. Въпросът бе за какво? Той не знаеше все още дали кралят е жив или мъртъв, нито и Съветът, от това, което беше разбрал. Всъщност, глимерата не знаеше, че покушението се беше случило. Беше ли оцелял Рот? Или беше убит и Братството бяха заети да запълнят празнотата. Древният Закон бе достатъчно ясен що се отнася до правилата за наследяване поред, стига кралят да няма наследник, какъвто той и нямаше. Така че трябваше да бъде най-близкият от рода, ако имаше такъв.

Кор искаше да разбере, ала не задаваше много въпроси. Оставаше му само да чака, докато нещата не се изяснят сами, и в същото време с войниците му ще продължат да убиват лесъри, а той ще продължи да чука жените от глимерата. Поне и двете усилия вървяха добре. Всяка вечер те пробождаха убийци и ги връщаха при Омега. И женственият Елан, син на Ларекс, който беше връзката му със Съвета и не особено почитан, се бе оказал доста наивен и податлив — две качества, които бяха много полезни за някой, който ти служи като инструмент.

Но в същото време Кор беше уморен от липсата на информация. И несъмнено, сделката с жената, която Троу бе намерил, беше необходима, но преизпълнена с опаснот. Женска, способна да дарява вените си и секс многократно на желаещи, със сигурност бе способна на размяна на информация за пари и въпреки че Троу беше запазил самоличността им, броят им се знаеше. Братството със сигурност по подходящ начин бяха предположили, че никой от шайката копелета не е обвързан и че рано или късно, по тази нова земя, ще си вземат онова, което бяха имали преди в Древната Страна.

Може би тази жена беше сложена от краля и личния му телохранител.

Е, щяха да разберат утре. Засадите лесно се прилагаха, и нямаше по-уязвим момент от този, когато гладен мъжкар бе върху гърлото и между краката на някоя женска. Но пък беше време. Войниците му имаха желание да се бият, но лицата им бяха изпити, очите потъмнели, кожата около бузите им беше прекалено впита. Човешката кръв, този слаб заместител, не им даваше достатъчно сили, а неговите момчета живееха на това прекалено дълго време. Едно време в Древната Страна имаше достатъчно жени, които да им послужат, когато настъпи нуждата. Но откакто бяха дошли в Новия Свят, трябваше да се справят някак.

Ако беше капан, имаше желание да се бие с Братята. И все пак беше получил нужното обслужване…

Прескъпа Скрайб Върджин, не искаше дори да мисли за това.

Кор прочисти гърло, докато болката в гърдите му правеше трудно преглъщането.

— Кажи на жената, че първата вечер е прекалено рано. Ние ще дойдем привечер при нея. И уреди да се храним от хора веднага щом се смрачи. Ако Братята са там, ще се заемем с тях от позиция, в която имаме относително добра сила.

Веждите на Троу се повдигнаха сякаш бе впечатлен от мисленето на Кор.

— Слушам. Ще направя точно това.

Кор кимна и погледна встрани.

В тишината случката през есента се притисна между тях, като направи студения декемврийски въздух дори по-мразовит.

Святата Избраница беше винаги с тях двамата.

— Дневната светлина надвисва бързо върху нас, — изрече Троу с идеалния си акцент. — Време е да отпътуваме.

Кор се загледа на изток. Блясъкът от предстоящото зазоряване все още не се бе появил, но подчиненият му беше прав. Скоро… Много скоро… смъртоносната светлина на слънцето щеше да се изсипе върху тях, независимо от това, че бе слабо и зимното слънцестоене едва бе минало.

— Повикай войниците от бойното поле, — каза Кор. — И ги посрещни в базата ни.

Троу написа някаква комбинация букви на съобщение, което Кор не можа да прочете. След това войникът прибра смръщено телефона си.

— Ти няма ли да се върнеш? — попита Троу.

— Тръгвай.

Последва дълга пауза. След това другият войник проговори тихо.

— Къде отиваш?

В този момент Кор се замисли за всеки от неговите бойци. Зайфър, сексуалният завоевател. Балтазар, крадецът. Сайфън, убиецът. И онзи, който нямаше име, но имаше прекалено много грехове, за да може да се преброят. Така че му казваха Син.

След това си помисли за честния, лоялен Троу, неговият най-близък подчинен.

Идеално отгледан и безпогрешен Троу.

Красивият и прекрасен Троу.

— Сега тръгвай, — каза той на мъжа.

— Ами ти?

— Върви.

Троу се поколеба и във въпросната пауза, нощта, в която Кор едва не бе умрял, сякаш се появи и за двама им. И как не?

— Както желаеш.

Войникът се дематериализира, като остави Кор сам насред вятъра. Когато се увери, че са го оставили, изстреля спермата си внезапно, обърна се рисковано на север към поляната, която бе покрита със сняг. Като зае поза, той застана на хълма, загледан в красивите дървета, издигнали се гордо и величествено на върха.

Помисли си за меки надигащи се гърди на жена, за нежните й ключици, за най-горещата част от бледия женски врат…

Докато вятърът брулеше гърба му, той затвори очи и пристъпи напред, привлечен от това да се върне там, където бе срещнал своя пирокант.

Къде беше Избраницата му?

Беше ли още жива? Дали Братството бяха отнели живота й за нейно добро, щедър и незнаен дар за врага на краля й?

Кор знаеше, че без кръвта й щеше да е мъртъв. Смъртоносно ранен по време на опита за покушение над Рот, беше на ръба да умре, когато Троу го бе извел на това поле и бе повикал Избраницата и доброто дело се бе случило.

Троу бе нагласил всичко. И през това време беше причина за доста ругатни от мрачното сърце на Кор.

Амбициите му си бяха останали същите: имаше намерение да се бори за трона на Слепия Крал и да властва над вампирите. Имаше обаче една слабост, която беше постоянна.

Тази жена.

Беше въвлечена погрешно в този конфликт между въоръжени с кинжали мъже, една невинна, която бе манипулирана и след това използвана. Горчиво се тревожеше за нея.

Разбира се, съжаляваше за не само едно нещо в живота си, изпълнен със злодеяния. Ако не беше пратил Троу в ръцете на Братството, подчиненият му не би се срещнал с нея тогава и нямаше да се храни от нея. И ако не беше именно тази тяхна среща, Троу нямаше след това да я повика в период на нужда, нито тя щеше да дойде при тях тогава на онова поле… и Кор никога нямаше да погледне тези състрадателни очи.

И да изгуби част от себе си.

Но той бе мръсен, уродлив и непукистичен пес, враг на реда и сигурността, в които тя живееше. Не заслужаваше нейния дар.

Нито пък Троу — и не защото беше паднал от предното си високо положение в глимера.

Нито един смъртен мъж не го заслужаваше.

Като спря пред едно дърво, Кор се загледа в мястото, където бе лежал проснат пред нея… където бе коленичила над него, разкървавила китката си и той бе отворил устни, за да получи силата, която само тя можеше да му даде.

Имаше момент, когато очите им се бяха срещнали и времето бе спряло… и след това тя бавно бе докоснала китката си до устните му.

О, този прекалено кратък миг.

Беше убеден, че тя е привидение на вече напускащото му го съзнание, но докато Троу го водеше обратно в скривалището им, бе осъзнал, че е била истинска. Много истинска.

Бяха изминали седмици. И тогава, една вечер в града я беше усетил и беше последвал ехото, чуващо се от кръвта във вените й, за да я види.

В тези кратки минути и часове тя беше разбрала истината за него. Беше го гледала в тъмнината, право в него и тъгата й беше видима.

По-късно скривалището му беше нападнато. Вероятно заради нейните насоки. Задуха вятър и отново заваля сняг, снежинките сякаш удебеляваха въздуха, въртяха се наоколо и влизаха в очите му.

Къде ли беше тя сега?

Какво й бяха сторили?

На изток блясъкът на изгряващото слънце започна да се подава, въпреки покривката от облаци и очите му запариха — държеше внимателно да ги поддържа тренирани като гледаше розовеещия се хоризонт, само заради болката.

Никога преди не му се беше случвало да е така разкъсан от емоции.

Цял живот бе просто трениран да оцелява — първо в продължение на години в бойния лагер, а след това и по време на годините си при Блъдлетър, а ето и сега в наши дни като водач на група бойци.

Но тя сякаш го бе разсякла, беше причината за живата рана в него.

Разбира се, като го бе дарила с живота му, беше взела част от него със себе си и той не знаеше какво да прави.

Може би щеше просто да стои тук и да се остави да изгори.

Изглеждаше далеч по-лесно от това да живее като сега…

Каква съдба я бе срещнала?

Трябваше да узнае.

Беше точно толкова важно, колкото идеята му за трона.