Сбъдната любов

Глава 64

Застанал пред стаята за прегледи в тренировъчния център, Куин държеше ръцете си пъхнати в джобовете на кожените панталони, стискаше здраво зъби и гледаше намръщено. Чакаше, и чакаше…

Според него медицинското ежедневие приличаше много на битките: дълги периоди, в които не правиш нищо, а после изведнъж ти се налага да се бориш на живот и смърт. Напълно достатъчно, за да подпечата сертификата ти за пригодност.

Той погледна към вратата.

— Колко още мислиш, че ще отнеме?

Срещу него Блей кръстосваше нервно крака. Беше се опънал на пода преди около половин час, но нямаше представа за времето, защото двамата бяха засмукани от някаква необяснима времева дупка.

— Вече трябва да приключват, — отговори той.

— Да. Всички тела имат еднакъв брой органи.

След миг Куин се загледа по-внимателно в другия мъж. Под очите на Блей имаше тъмни кръгове, а бузите му бяха хлътнали. Изглеждаше по-блед от обикновено, а лицето му бе някак прекалено светло. Куин се доближи до него, облегна се на стената и остави кубинките си да се плъзнат по пода, докато задника му не се озова на пода до Блей. Блей вдигна поглед и се усмихна леко, а после отново се зазяпа в обувките си.

Куин гледаше как собствената му ръка се протегна и погали бузата на приятеля му. Блей се сепна и погледна към него, а Куин осъзна, че иска да направи много повече, не само сексуално. Искаше му се да придърпа мъжа към скута си и Блей да положи глава върху него. Искаше му се да гали тези силни рамене и да прокарва пръсти през късата червена коса. Искаше да накара някой случаен минувач да донесе одеяло, за да сгрее могъщото тяло, изглеждащо толкова отпаднало.

Куин насила отмести погледа си и отпусна ръка. Господи, чувстваше се като в адски капан. Въпреки че не беше окован с вериги. Сведе погледа си и два пъти огледа внимателно китките си и глезените. Да — наистина беше съвсем свободен. Нищо не го задържаше. Затвори очи и опря глава в стената. Представяше си как докосва Блей — и този път въображението му нямаше нищо общо със секса. Просто искаше да почувства жизненото му тяло под кожата, да усети как потрепват мускулите му, да пипне здравите му кости.

— Мисля, че трябва да идеш при Селена, — каза той на мъжа.

Блей въздъхна, все едно някой седеше върху гърдите му.

— Да, знам.

— Може да отидем заедно, — предложи несъзнателно Куин. И отвори очи точно навреме, за да види как главата на Блей се завъртя рязко. — Или, ако предпочиташ, може да го направиш сам. — Куин изпука кокалчетата си. — Както ти е удобно.

По дяволите. В светлината на историята със Сакстън, това изглеждаше малко прекалено. Храненето, в крайна сметка, се възприемаше като по-интимно и от секса…

— Да, — тихо каза Блей. — Ще го направя.

Сърцето на Куин заби лудо. И отново, не се дължеше на несравнимото му желание да скочи в леглото с мъжа. Той просто искаше да…

„Да споделяме” — според него това бе най-подходящата дума.

Всъщност чувствата му се простираха отвъд споделянето. Той искаше да се грижи за другия мъж.

— Знаеш ли, май така и не ти благодарих, — измърмори Куин. Когато бебешко сините очи на Блей го погледнаха, му се прииска да извърне глава — не можеше да понесе погледите им да се срещнат. Но после си спомни за брат си в болничното легло, и за всички начини, по които хората го бяха ограбили.

Господи, таеше всичко в себе си по много причини и всичките бяха основателни. Но това дали не минаваше границите на арогантността? Този вид сдържаност предполагаше, че има на разположение време да обсъди нещата, когато поиска. Че съществото, заело мислите му, винаги щеше да е наоколо. Че самият той винаги ще е на линия.

— За какво? — попита Блей.

— Задето ни докара у дома. Мен и Лукас. — Той въздъхна дълбоко и издиша бавно. — И за това, че стоиш с мен тук, през цялата нощ. За това, че отиде при Пейн и потърси помощ. Защото ме подкрепяше на бойното поле и по време на обучението. Освен това за всички бири и видео-игри. За чипса и бонбоните М&М. За дрехите, които вземах назаем. За пода, на който спях, когато оставах при теб. Благодаря ти, че ми позволи да прегръщам майка ти и да говоря с баща ти. Благодаря ти… за десетте хиляди мили неща, които си направил за мен.

От нищото си спомни за онази нощ, в която се прибра и видя как баща му дава златния гравиран пръстен на брат му.

— Благодаря ти, че ми се обади през онази нощ, — той продължи дрезгаво.

Блей се ококори.

— Коя нощ?

Куин прочисти гърлото си.

— След като Лукас се трансформира, и баща ми му даде… сещаш се, пръстена. — Поклати леко глава. — Качих се в стаята си и щях да направя… да, щях да направя някоя голяма глупост. Ти ми се обади. И дойде. Спомняш ли си?

— Помня.

— Не за пръв път правеше нещо подобно.

Блей извърна поглед, и Куин вече знаеше къде точно отлетя съзнанието му. Да, през онази вечер почти успя да скочи от перваза.

— Тогава ти казах, че съжалявам, — натърти Куин. — Но не мисля, че някога ти казах „благодаря”. Така че… благодаря.

Преди да осъзнае какво се случва, той протегна ръка. Изглеждаше подходящо да отбележи момента, точно сега, извън стаята си в Братството, използвана предимно за дивашко чукане, и искаше да запечата момента с тържествено ръкостискане.

— Просто… благодаря ти.

Невероятно. След премеждията с Куин, които изглеждаха като цял един живот, Блей смяташе, че с изненадите е свършено. Че мъжът не може да извади от ръкава си нов трик, който да го остави без думи. Ала грешеше.

Исусе… от всички въображаеми разговори, които бе провел с мъжа, разговори, в които си представяше, че Куин отваря сърцето си, или пък казва нещо „почти подходящо”, никога не бе си и помислял, че той ще изрази благодарността си. Но… точно това имаше нужда да чуе, макар да не го осъзнаваше.

А и предложената длан разби сърцето му. Особено като се имаше предвид, че брата на мъжа бе на прага на смъртта в стаята срещу тях.

Блей не се ръкува с предложената ръка. Просто се протегна, хвана лицето на Куин и го приближи за целувка.

Трябваше да продължи само за секунда — сякаш техните устни щяха да заместят ръкостискането. Обаче когато се опита да се дръпне, Куин го сграбчи и го задържа на място. Устните им се срещнаха отново… и отново… и още веднъж, главите им се наклониха леко и продължиха да се допират.

— За нищо, — каза дрезгаво Блей. После леко се усмихна. — Но не мога да кажа, че винаги е било удоволствие.

Куин се засмя.

— Да, мога да си представя, панталоните определено не бяха забавни. — После стана сериозен. — Защо, по дяволите, остана?

Блей отвори уста, истината бе на върха на езика му…

— О, мамка му. Ъх… извинете ме, момчета, не исках да ви прекъсвам.

Куин се дръпна толкова бързо, че буквално изтръгна лицето си от дланите на Блей. После скочи на крака и се изправи срещу Ви, който тъкмо излизаше от операционната.

— Няма проблем, нищо не е станало.

Изражението на Ви говореше „Да бе, да”, и Куин изгледа дръзко Вишъс, сякаш го предизвикваше да изкаже мнение, по-различно от неговото. Настъпи неловко мълчание между двамата, а през това време Блей се изправи по-бавно, и откри, че се чувства леко замаян, но не заради нуждата от хранене. „Няма проблем, нищо не е станало”. Дяволски сигурно не изпитваше точно това към него. Но за пореден път Куин загърби близостта, отдръпна се, отмести се встрани, издърпа щепсела. Само където в случая нито мястото, нито времето бяха подходящи. А и Ви бе последния, пред когото искаха да се разнежват.

Обаче му послужи като напомняне. Стресовите ситуации имаха способността да пречупват за известно време дори и най-твърдите личности. Тъга, шок, засилена тревожност — всички те пращаха защитните механизми на някого по дяволите, и го правеха уязвим и склонен да се изразява по начин, необичаен за него. Все пак необичайното поведение не биваше да се възприема като сигнал за мащабна промяна. Такова поведение не можеше да бъде показателно като религиозното осъзнаване, при което всеки се зарича, че от този ден нататък нещата ще бъдат различни, завинаги.

Куин беше зашеметен от случващото се с брат му. И всички разкрития и прочувствени излияния, излезли от устата му, бяха несъмнено плод на стреса, под който се намираше. Точка по въпроса.

Тук не се случваше „влюбване”. Не истински. Не и за постоянно. И той трябваше да си го набие в главата.

— …костите ще се наместят? — питаше Куин.

Блей се концентрира и насочи вниманието си към Ви, който запали цигара и издиша дима настрани от тях.

— Първо трябва да го стабилизират. Селена ще го нахрани отново, а после ще отворим корема му и ще огледаме, за да разберем откъде идва кървенето. След като видим подобрение, ще поработим върху костите.

— Имаме ли някаква представа какво се е случило с него?

— В момента не е много разговорлив.

— Аха. Добре.

— Така че ни трябва съгласието ти. Той не е способен да разбере какви са рисковите и какви са ползите.

Куин прокара ръка през косата си.

— Да. Разбира се. Правете каквото трябва.

Ви издиша отново и аромата на турски тютюн изпълни въздуха, напомняйки на Блей точно колко часове, минути и секунди бяха изминали, откакто той самия бе запалил за последно.

— Аз, Джейн, Мани и Елена сме на разположение. Няма да позволим да му се случи нещо, разбра ли. — Стисна Куин за рамото. — Ще оцелее. Или поне четиримата ще умрем в опити да оживее.

Куин измърмори някакви благодарности накрая.

И тогава Ви изгледа Блей. После погледна Куин. Окашля се. Мда, братът навързваше всичко в главата си. Върхът.

— Момчета, просто се навъртайте наоколо. Ще изляза с нова информация веднага, щом разбера нещо. Така че. Да.

Братът вдигна високо веждите си, татуировките на челото му се изкривиха и той изтърси пепелта от цигарата си върху кубинките.

— Скоро ще дойда при вас, — каза той и се шмугна в стаята.

Веднага щом брата се оттегли, Куин закрачи напред-назад, очите му приковани в циментовия под, с ръце на хълбоците, а оръжията, които бе забравил да свали, улавяха флуоресцентната светлина и проблясваха.

— Ще отида да изпуша една цигара, — каза Блей. — Връщам се веднага.

— Може да пушиш и тук, — прекъсна го Куин. — Вратите имат уплътнение.

— Имам нужда от малко свеж въздух. Няма да се бавя.

— Добре.

Блей закрачи бързо към вратата в другия край на коридора, водеща към гаража до паркинга. Когато стигна вратата, я блъсна навън и вдиша дълбоко.

Свеж въздух, друг път. Усети само мириса на сух бетон и земя. Поне беше по-хладно.

Мамка му. Остави цигарите си в проклетото яке. На пода. Пред операционната.

Псувайки, закрачи наоколо и изпита желание да удари нещо, ала не искаше да обяснява на другите как точно е счупил кокалчетата си. И, господи, погледа на Ви бе повече от красноречив.

Пъхна ръце в джобовете на кожените си панталони и се намръщи, когато дясната му ръка напипа нещо. Запалката на Сакстън. Онази, която му бе дал за рождения му ден. Извади я и я запремята в ръката си, спомняйки си всичко, казано в коридора.

Имаше време, в което щеше да вземе думите и да ги сложи на пиедестал в главата си и сърцето си, и щеше да им отреди почетно място, което да подсигури, че безценните слова щяха да останат с него до края на дните му.

Бяха минали толкова много години, през които подобни моменти като в хижата или като на студения, твърд под, щяха да са достатъчни, за да заличат конфликтите им, и препирните, и болката, и да оставят след себе си само чистота, и той щеше да се чувства като девица в ръцете на Куин.

Чисто начало.

И всичко да е забравено, а не само простено.

Вече не можеше и дума да става.

Господи, сигурно бе твърде млад, за да се чувства толкова стар, но живота бе свързан по-скоро с опита, отколкото с изминалите календарни дни. А застанал тук, съвсем сам, той определено се чувстваше старец: беше напълно, тотално, абсолютно лишен от оптимизъм и розова наивност, присъщи на по-младите личности.

Беше в онзи етап от живота, в който не вярваше, че чудесата съществуват. По-скоро ги намираше за необичайни.

Слава богу, че Ви се беше появил точно в този момент. Иначе трите малки думи щяха да се изплъзнат от устата му. И несъмнено щяха да го обрекат на нечовешки мъки.

Не беше нито времето, нито мястото за подобни признания.

Завинаги.