Сбъдната любов

Глава 74

Тунелът, който свързваше имението с тренировъчния център, беше хладен, тъмен и тих.

Докато Куин вървеше през него, беше сам и се радваше на това. Нямаше по-лошо от това да си заобиколен от щастливи хора, когато се чувстваш отвратително.

Когато стигна вратата, която водеше към задната част на шкафа в кабинета, той въведе кода, изчака да се отключи и влезе вътре. Мина набързо покрай канцеларските принадлежности и химикалки, после през друга врата и заобиколи бюрото. В следващия момент беше в коридора пред стаята за вдигане на тежести, но не смяташе да тренира. След това, което Братството му беше сторило, беше схванат и го болеше — особено ръцете, благодарение на стискането на клиновете, за да се задържи на крака.

Човече, ръцете му все още бяха вцепенени и докато мърдаше пръсти, разбра за пръв път в живота си какво е усещането да имаш артрит.

Продължи нататък, спря отново, когато стигна територията на клиниката. Като посегна да пооправи дрехите си, осъзна, че все още носи робата.

Нямаше да се връща, за да се преоблече; това беше сигурно.

Почука на вратата на стаята, каза:

— Лукас? Буден ли си?

— Влез, — беше дрезгавият отговор.

Трябваше да се приготви психически преди да влезе. И се зарадва, че го направи.

Легнал на леглото с повдигната глава, Лукас все още изглеждаше на ръба на смъртта. Лицето, което Куин помнеше като остроумно и младо, беше набраздено и мрачно. Тялото му беше болезнено слабо. И тези ръце… Боже Господи, ръцете.

И мислеше, че неговите го боляха малко?

Прокашля се.

— Здрасти.

— Здравей.

— Е… да. Как си?

Шибан въпрос зададе. Мъжът очакваше още седмици почивка на легло, след което месеци физическа рехабилитация и щеше да е голям късметлия, ако след това успяваше да държи химикалка.

Лукас направи гримаса, докато се опитваше да свие рамене.

— Изненадан, че дойде.

— Е, ти си ми… — Куин се спря. Всъщност той не му беше изобщо никакъв роднина. — Имам предвид… да.

Лукас затвори очи.

— Винаги съм бил и винаги ще бъда от твоята кръв. Парче хартия не може да промени това.

Очите на Куин погледнаха онази осакатена дясна ръка и пръстена с герба.

— Мисля, че татко не би се съгласил с теб.

— Той е мъртъв. Така че мнението му вече не е от значение.

Куин примигна.

Когато не каза нищо, Лукас отвори очи.

— Изглеждаш изненадан.

— Без да се обиждаш, но никога не съм очаквал да чуя това от твоята уста.

Мъжът кимна към осакатеното си тяло.

— Промених се.

Куин се пресегна и си дръпна стол; докато сядаше, потриваше лице с ръцете си. Беше дошъл тук, защото да видиш доскоро мъртвия си отчужден брат беше единственото отдалечаващо нещо, което бе оправдание, за да пропуснеш партито долу в твоя чест.

А да прекара вечерта, гледайки Блей и Сакстън заедно? Нямаше да стане.

Само че сега, когато беше тук, не мислеше, че ще проведе какъвто и да било разговор.

— Какво стана с къщата? — попита Лукас.

— А… нищо. Имам предвид, след… каквото е ставало долу, никой не я е поискал и не е предявил права над нея. Когато я върнаха на Рот, той ми я върна на мен… но слушай, твоя е. Не съм влизал вътре откакто ме изритаха.

— Не я искам.

Доооообре, още една голяма изненада. Докато растеше, брат му не беше спирал да говори за всичко, което искаше да постигне, когато стане по-голям: образованието, издигането в обществото, да поеме щафетата след баща им.

Да каже „не“ беше като да чуеш някого да отказва трон — необяснимо.

— Някога бил ли си измъчван? — промърмори Лукас.

В ума си видя детството си. После и Бранителите на честта. Но със сигурност нямаше да прецака това като каже тези неща.

— Получавал съм здрав пердах.

— Обзалагам се. Какво стана след това?

— Какво имаш предвид?

— Как отново свикна с нормалното?

Куин стисна горящите си от болка ръце, погледна собствените си пръсти, които функционираха идеално и бяха цели, въпреки болките. Брат му нямаше да може да брои до десет вече. Оздравяването беше едно нещо, регенерирането — съвсем друго.

— Няма нормално вече, — чу се сам да казва. — Просто някак… продължаваш, защото това ти остава. Най-трудното е да си с други хора — сякаш са на друга честота, но само ти го знаеш. Говорят за животите си и какво не им е наред, и ти просто, нали разбираш, оставяш ги. Като цял нов език за говорене е и трябва да помниш, че можеш да отговориш само на техния език. Наистина е трудно да се свържеш.

— Да, точно така, — каза Лукас бавно. — Точно така.

Куин отново потри лице.

— Никога не съм очаквал да имам нещо общо с теб.

Но имаха. Докато Лукас поглеждаше, тези идеални очи срещнаха различните на Куин и ето я връзката. И двамата бяха минали през ада и тази ключова стъпка бе по-силна дори от общата ДНК, която споделяха.

Беше толкова странно.

И забавно, изглежда тази вечер бе моментът, в който навсякъде намираше семейство.

Освен на единственото място, където искаше.

Докато тишината вземаше надмощие, не се чуваше нищо, освен постоянният звук от машината до леглото, Куин стана за известно време. Той и брат му не говореха много и това беше наред. Това искаше той. Не беше готов да си излее душата пред него за Лейла или бебето, а предполагаше, че е от голямо значение, че Лукас не попита дали си има жена. И със сигурност нямаше да заговори за Блей.

Беше приятно обаче да поседи с брат си. Имаше нещо в хората, с които израстваш, онези, които си виждал през цялото си детство, хората, които не можеш да си представиш да не познаваш. Дори миналото да е пълна бъркотия, с годините просто се радваш, че кучите му синове са на тази планета.

Това даваше илюзията, че животът не е толкова крехък, колкото всъщност бе и понякога това беше единственото, което те крепи.

— По-добре да си тръгвам, за да си почиваш, — каза той и разтри колене в опит да раздвижи крака.

Лукас извърна глава върху възглавницата.

— Странно облекло за теб, нали?

Куин погледна надолу към робата.

— О, тази вехтория? Просто я навлякох.

— Изглежда церемониална.

— Имаш ли нужда от нещо? — Куин се изправи. — Храна?

— Добре съм си. Но благодаря.

— Е, само кажи. Добре.

— Ти си много добър приятел, Куин, знаеш ли?

Сърцето на Куин спря и после затуптя здраво. Това беше фразата, която баща им винаги бе ползвал, за да опише джентълмените… беше като отличен шест на комплиментите, най-доброто, еквивалентът на мечешка прегръдка или чисто и просто „чукни пет“ от обикновен човек.

— Благодаря ти, човече, — каза той сурово. — Ти също.

— Как можеш да го кажеш? — Лукас се прокашля. — Как, в името на Скрайб Върджин, можеш да го кажеш?

Куин издиша тежко.

— Искаш истината? Е, ще ти я кажа. Ти беше любимецът. Аз бях проклятието — бяхме в противоположните краища на скалата в онази къща. Но нито един от нас нямаше шанс. Ти не си бил по-свободен от мен. Нямаше избор за бъдещето си — предопределено е при раждането, и в известен смисъл очите ми? Те бяха моят билет за „извън затвора“, защото означаваха, че на никого не му пука за мен. Дали ме прецака? Да, но поне имах правото да реша какво искам да правя и къде искам да отида. Ти… никога не си имал никакъв шибан шанс. Беше просто математическо уравнение, вече решено, когато си бил заченат, всички отговори — предопределени.

Лукас затвори отново очи и потрепери.

— Непрестанно си го припомням в главата ми. Всички тези години, в които растях, от първия ми спомен… до последното, което видях в онази нощ, когато… — той се закашля леко, сякаш гърдите го боляха или може би просто ритъмът на сърцето му прескачаше. — Мразех го. Знаеше ли това?

— Не. Но не мога да кажа, че това ме учудва.

— Не искам да се връщам отново в онази къща.

— Тогава не е нужно. Но ако решиш,… ще дойда с теб.

Лукас отново го погледна.

— Наистина?

Куин кимна. Въпреки че не бързаше да отиде отново в онези стаи и да затанцува с духовете от миналото, щеше да отиде, ако Лукас го направеше.

Двама оцелели, отново на местопрестъплението, което ги определяше.

— Да. Наистина.

Лукас се усмихна леко, това изражение дори малко не се доближаваше до онова, което имаше преди. И беше добре. На Куин му харесваше повече. Беше честно. Крехко, но честно.

— Доскоро, — каза Куин.

— Би било… много хубаво.

Обърна се, Куин бутна вратата и…

Блей го чакаше в коридора, пушеше цигара и седеше на пода.

Когато Куин излезе от стаята на брат си, Блей стана на крака и изгаси цигарата Дънхил в гърлото на бутилката, която поклащаше. Не беше сигурен как очакваше той да изглежда, но не беше така. Толкова напрегнат и нещастен, въпреки невероятната чест, която му бе оказана. И все пак да прекараш време до леглото на брат си едва ли можеше да се нарече радостно събитие.

А и Блей не беше глупав. Сакстън се беше върнал в имението.

— Помислих, че ще те открия тук, — каза той, когато другият мъж не каза дори „здрасти“.

Всъщност различните очи на Куин обхождаха коридора, виждаха общо взето всичко, но не и него.

— Е, ъ, как е брат ти? — подтикна той.

— Жив.

Май това беше най-доброто, на което можеха да се надяват сега.

И май това беше всичко, което Куин имаше намерение да каже. Може би не биваше да идва тук.

— Аз, ъ, исках да те поздравя.

— Благодаря.

Добре, Куин все още не го поглеждаше. Вместо това се беше загледал към кабинета, сякаш мислено вече вървеше към проклетото нещо и минаваше през проклетия шкаф, пълен с хартия…

Звукът от пукането на кокалчетата на Куин бе като изстрели.

После стисна ръце, разпери пръсти, сякаш го боляха.

— Значи историческо събитие, — Блей понечи да извади нова цигара от кутията си и се спря. — Истински първи път.

— Доста първи пъти напоследък, — каза Куин язвително.

— Това какво трябва да значи?

— Нищо. Наистина не е от значение.

Боже, помисли си Блей, наистина не трябваше да го прави.

— Би ли ме погледнал? Имам предвид, ще те убие ли, по дяволите, ако ме погледнеш?

Разноцветните очи се завъртяха.

— О, видях те, добре. Предполагам твоят човек се е прибрал. Ще му кажеш ли, че си ме чукал, докато го нямаше? Или ще го запазиш, малката мръсна тайна. Да, шшшшшт, не казвай на братовчед ми.

Блей стисна зъби.

— Ти, лицемерен кучи сине.

— Извинявай, не аз съм този с гадже…

— Наистина ли ще стоиш тук и ще се преструваш, че не си крил това между нас? Както когато Вишъс излезе от онази стая, — той размаха показалец през коридора — дали не подскочи като ужилен? Ще се преструваш, че си се гордял с това, че чукаш мъж?

Куин изглеждаше зашеметен за момент.

— Мислиш, че е за това? И не, о, нека помисля, може би да опиташ да уважиш факта, че изневеряваш на любовта на живота си!

В този момент и двамата бяха пристъпили напред, гласовете им се носеха нагоре-надолу по коридора.

— О, глупости, — Блей размаха ръка във въздуха. — Всичко това са пълни глупости! Знаеш ли, това винаги ти е било проблемът. Никога не си искал да излезеш и да…

— Да изляза? Като гей?

— Чукаш мъже! Какво, по дяволите, мислиш, че означава!

— Това си ти — ти чукаш мъже. Не харесваш жени и…

— Никога не си можел да приемеш това кой си, — ревна Блей — защото те е страх от това какво мислят хората! Великият иконоборец, Господин Мъченик, осакатен от шибаното си семейство! Истината е, че си страхливец и винаги си бил!

Изражението на Куин бе толкова невероятно бясно, че Блей бе в очакване да бъде ударен — и по дяволите, искаше да получи някой юмрук просто за да има удоволствието да отвърне на удара.

— Да си изясним това, — излая Куин. — Дръж си твоите глупости за теб. Това включва и братовчед ми и факта, че се размотаваше на негов гръб.

Блей стрелна ръце нагоре и се наложи да закрачи наоколо преди да изскочи от собствената си кожа.

— Просто не мога да търпя това повече. Не мога да го понеса отново с теб. Имам чувството, че цял живот се разправям с твоите глупости…

— Ако съм гей, защо мислиш, че си единственият мъж, с когото някога съм бил!

Блей спря на място и просто зяпна мъжа, образите на всички мъже в тоалетните нахлуха в мозъка му. В името на всичко свято, спомни си всеки един от тях, въпреки че Куин без съмнение не ги помнеше. Лицата им. Телата им. Оргазмите им.

Всички те, получаващи онова, което той жадуваше и отказваше.

— Как смееш, — каза той. — Как смееш, по дяволите? Или мислиш, че не знам за сексуалното ти минало? Налагаше са да го гледам далеч по-дълго, отколкото мислиш. Честно казано, не беше толкова интересно — нито пък ти.

Докато Куин пребледня, Блей започна да клати глава.

— Дотук съм. Наистина приключих — фактът, че не можеш да приемеш самия себе си, ще провали каквото е останало от живота ти, но това е твой проблем, не мой.

Куин започна да псува продължително и с нисък глас.

— Никога не съм мислел, че ще го кажа,… но не ме познаваш.

— Не те познавам? Мисля, че е точно обратното, глупако. Ти не се познаваш.

В този момент очакваше нещо като експлозия, нещо драматично, нещо гръмко, някаква изпепеляваща света емоция, която да изригне от него.

Но не се случи.

Куин просто отпусна рамене, сведе глава и заговори напълно спокойно.

— Прекарах последната година в опити да разбера кой съм, зарязах преструвките, започнах начисто…

— Тогава ще кажа, че си похабил триста шестдесет и пет нощи. Но както всичко останало относно това, за теб си е.

Със злобна ругатня Блей се обърна и се отдалечи — и не погледна назад. Нямаше причина. В коридора нямаше никого, когото да иска да види.

Човече, ако определението за „лудост“ беше да минаваш през едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати, значи си беше изгубил ума преди години. За неговото умствено здраве, за доброто на емоционалното му състояние и за самия му живот, трябваше да остави всичко това зад…

Куин го дръпна за ръката, бясното му изражение се заби право в неговото собствено.

— Не ми обръщай гръб така.

Блей усети как вълна на изтощение го залива.

— Защо? Имаш още нещо да кажеш? Някакво прозрение за теб, което би следвало да нареди пъзела, така че парченцата да съвпаднат? Някакво голямо признание, което ще изправи кораба и всичко ще е идеално като залез на плажа? Нямаш думите да направиш това, а и аз не съм толкова наивен вече.

— Искам да си спомниш нещо, — изръмжа Куин. — Аз направих това между нас да проработи. Аз ни дадох шанс.

Устните на Блей зейнаха.

— Ти си ни дал шанс? Шегуваш ли се с мен, мамка му? Мислиш, че да спиш с мен, за да си върнеш на братовчед ти, е връзка? Мислиш, че няколко тайни чукания са нещо като любовна връзка?

— Това е всичко, което имах, — различните очи обходиха лицето на Блей. — Не казвам, че е било големият романс, но го направих, защото исках да съм с теб по какъвто и да е начин.

— Е, поздравления. И сега, когато и двамата си показахме същността, мога с увереност да заявя, че аз и ти не сме един за друг.

Докато Куин отново започваше да псува, Блей хвана косата му и му се прииска да отскубне всичко от шибаната му глава.

— Слушай, ако ще ти помогне да заспиваш, а не мисля, че това ще те гложди повече от едно денонощие, казвай си, че си направил всичко, което си могъл, но не се е получило. Аз? Аз предпочитам реалността. Това, което стана между нас, е точно каквото правеше с всичките си останали случайни. Секс, просто секс. И вече приключихме.

Очите на Куин пламнаха.

— Грешно си разбрал това.

— Значи си и заслепен, освен че отричаш.

— Хората могат да се променят. Вече не съм такъв и определено не спрямо теб.

Боже… беше облекчение да не чувства нищо, докато чува тези думи.

— Знаеш ли… имаше време, когато бих паднал на колене, за да чуя нещо такова, — промърмори той. — Но сега… всичко, което виждам, е как подскачаш до небето в мига, в който някой отвори врата и ни види заедно. Казваш, че това е заради Сакстън и връзката ми? Хубаво. Но съм почти сигурен… не, напълно сигурен,… че ако погледнеш зад това, ще разбереш, че има много повече връзка с теб самия, отколкото с братовчед ти. Мразел си се толкова много години, че не мисля, че изобщо можеш да обичаш някого или да разбереш поне малко кой си. Надявам се да разбереш някога, но няма да съм част от това, обещавам ти.

Куин поклати глава, така се бе смръщил, че сякаш между веждите имаше цепнатина.

— Изглежда доста стабилно приключваме.

— Не е толкова трудно.

— Просто да знаеш, бях влюбен в теб.

— За три дни, Куин. Три дни. През които имаше толкова драма, на фона на която „Война и мир“ изглежда като комикс. Това не е любов. Това е добър секс като разсейване от факта, че си пълен задник.

— Не съм гей.

— Хубаво. Би. Ти си бисексуален, експериментираш. Все едно. Не ми пука. Наистина. Знам аз кой съм и така се справям в живота си. Ти имаш изцяло друг начин — и успех с това. Очевидно работи дяволски добре за теб.

С това, той си тръгна отново.

И този път… Куин го остави.