Сбъдната любов

Глава 60

Куин се материализира отново и фенерчето му освети последната хижа. Този път не изчака останалите, просто тръгна направо към вратата, все още непокътната и плътно затворена…

Първият знак, че нещо не е наред, бе когато той хвана грубо изсечената брава: електрически заряд с нисък волтаж облиза дланта му и се разпространи нагоре по ръката. Той отдръпна ръката си и я разтърси, а инстинктите му се задействаха и застана в пълна бойна готовност.

— Какво е това? — попита Рейдж, пристъпвайки по ниската веранда.

Куин се огледа наоколо и забеляза Блей и Джон с периферията на окото си.

— Не знам.

Рейдж посегна към вратата и реакцията му бе същата — рязко се отдръпна.

— Какво по дяволите.

— Знам, нали. — Куин измърмори, пристъпи назад и плъзна фенера по фасадата на хижата.

Двата прозореца от двете страни на входа бяха заковани, затова той обиколи и огледа от другата страна. И там прозорците бяха покрити с дъски.

— Дяволите го взели, — изръмжа Рейдж. Братът отстъпи назад три крачки и после блъсна силно вратата, а рамото му изигра ролята на таран.

Ударът бе толкова силен, че дървените плоскости се разцепиха. Изведнъж ослепителна светлина озари нощта и огря гората, все едно се бе взривила бомба, а Рейдж полетя назад и падна по гръб като на филм. Блей и Джон се втурнаха, за да проверят дали боеца е ранен, а Куин хукна към вратата, готов да понесе стотиците волта, които го очакваха от другата страна на прага. Вместо това той се сблъска само с въздуха, но бе толкова устремен, че се наложи да се свие на кълбо и да се претърколи — в противен случай щеше да падне по очи. На един дъх той скочи от пода, застана леко приведен, стиснал пистолет в едната си ръка и фенерче в другата. Нещо миришеше гадно.

— Зад теб съм, — каза Блей и втори лъч светлина се присъедини към лъча от неговия фенер.

Въздухът в хижата бе учудващо топъл, сякаш вътре имаше включена печка — само че не беше възможно. Къщите не бяха снабдени с електричество и нямаха газификация. Личеше си, че никой не бе посещавал хижата отдавна — дебелия пласт прах по пода изглеждаше непокътнат, а деликатните вертикални паяжини, спуснали се от тавана, висяха неподвижно като тежки въжета.

— Какво е това? — попита Блей.

Куин освети наоколо с фенера и се намръщи. До едната стена имаше струпани варели с нефт, наредени в кръг като барикада — сякаш обитателите се бяха изплашили от нещо и ги бяха използвали за прикритие. Куин се приближи, като през цялото време обхождаше вътрешността с фенера си, и се намръщи още повече, когато огледа по-добре големите метални бидони. Нямаха капаци и светлината се отразяваше в някаква течност, приличаща на машинно масло.

— Какво, по дяволите, е това?

Наведе се над най-близкия варел, вдиша дълбоко през носа и ноздрите му моментално пламнаха от вонята на убийци. Съдейки по това, че лъча от фенера не проникваше надолу в течността, той разбра, че във варелите можеше да има само едно нещо, и то със сигурност не можеше да бъде използвано, за да захрани печка или генератор.

Бидоните преливаха от кръвта на Омега.

— Влизам, — извика Рейдж, преди да се присъедини.

Тихото подсвиркване подсказа, че и Джон е вътре в хижата.

— Това ли е, което си мисля, че е? — измърмори Блей и застана до Куин.

Куин захапа със зъби фенера и се пресегна с гола ръка. Тъкмо докосна противната гадост и нещо във варела се размърда…

— Мамичката му! — извика той и подскочи назад.

Фенерчето му падна на земята и се изтърколи настрани, но Блей освети онова, което се раздвижи.

Беше ръка. В бидона имаше някой.

— Исусе Христе, — запъхтя Блей.

Зад тях гласа на Рейдж прогърмя:

— Ви? Имаме нужда от подкрепление. Край.

Куин се наведе и вдигна фенера. Насочил го отново към мазната течност, той гледаше как ръката отново помръдна бавно точно под повърхността, и дланта и китката бавно се показаха отгоре…

Нещо примигна и погледа на Куин улови краткия блясък. Той намести фенера под различен ъгъл и се наведе по-ниско над варела. Ръката не изглеждаше нормална — ставите ѝ бяха деформирани, някои пръсти и части от другите липсваха, сякаш бяха минали през мелачка…

Блясъкът още веднъж прониза помията, наречена кръв на Омега. Дали не беше… пръстен?

— Чакай, чакай, Куин, трябва да се дръпнеш…

Куин пренебрегна предупреждението и се наведе още повече, по-близо и по-близо… Съвсем близо…

Отначало не повярва на очите си какво вижда. Просто не можеше пред него да стои пръстен с фамилен герб. Но какво друго можеше да е? Беше на показалеца — единствения пръст, който бяха оставили неотсечен. И беше златен — жълтото грееше дори през черното масло. Самият пръстен беше масивен, и на него беше прикрепен…

— Куин, — рязко извика Рейдж. — Махай се оттам…

Ръката се раздвижи отново, бледите пръсти се подадоха над течността, все едно принадлежаха на призрак от някое гробище, и бавно се пресегнаха…

Кръвта на Омега се отдръпна от пръстена, разкривайки…

— Куин, не се шегувам…

Хижата се изпълни с пронизителен шум. Той не осъзнаваше, че крясъкът излиза от собствената му уста.

Първоначално Блей си помисли, че каквото и да се намираше във варела, то бе сграбчило Куин и го дърпаше навътре — и затова Куин изкрещя. Инстинктивно той се втурна и сграбчи Куин през кръста, после го издърпа силно назад. Онова, което излезе от варела, щеше да преследва Блей в сънищата му години наред… а може би дори десетилетия след това.

Всъщност онова отвътре не дърпаше Куин; беше точно обратното. И когато Блей започна да тегли назад, от тесния процеп се измъкна нещо, което имаше тялото на мъж и от което кръвта на Омега се стичаше като река, разплискваше се на студения дървен под в хижата, достигайки кубинките на Блей, и дори успя да измокри Куин.

Куин едва успяваше да задържи съществото, което се изплъзваше от ръцете му, отдавна забравил за пистолета и фенера. Ръцете му, облечени в ръкавици, пляскаха и дращеха с едничката цел да не изгубят контакт…

Докато надигаше съществото, варела с масло падна на една страна и мъжете се проснаха на пода. Никой не помръдваше. Сякаш всички бяха влезли в някаква жива картина и всеки бе заел отреденото му място. Блей незабавно разпозна мъжа от варела. Не можеше да повярва на очите си. Мъртвецът се върна към живот, така да се каже. Куин клекна и докосна раменете на мъжа. После грубо произнесе името на брат си:

— Лукас?

Отговорът беше мигновен. Ръцете на брат му започнаха да се въртят бавно като въртележка, разкъсаните му крака се наместваха, голото му тяло опитваше да се раздвижи. По цялата му кожа имаше охлузвания, острата светлина от фенерите разкриваше всяка контузия, всеки разрез и синьо-черните петна, а кръвта на Омега постепенно се отдръпваше от бледата кожа.

Мили Боже, какво му бяха сторили? Едно от очите му беше подуто и затворено, устата му бе изкривена, все едно някой го бе ударил точно там. Когато лицето му се изкриви в гримаса, стана ясно, че бяха пощадили всичките му зъби — и това се оказа единствената проява на милост от тяхна страна.

— Лукас? — отново каза Куин. — Можеш ли да говориш с мен?

Някъде отстрани Рейдж отново говореше по телефона.

— Ви? Наистина попаднахме в много сериозна ситуация. След колко време да очаквам да пристигнеш… какво? Не, абсолютно не — трябваш ми сега… Не, ти. И Пейн. — Холивуд се огледа и като раздвижи устните си, попита без да издава звук: — „Знаете ли кой е той?”

Блей трябваше да прочисти гърлото си, и въпреки това отговора се препъваше в устата му и не искаше да излезе.

— Той е… брат му.

Рейдж замига, разтърси глава и се наведе.

— Извинявай, как се опитваш…

— Брат му, — повтори високо и отчетливо Блей.

— Исусе… — прошепна Рейдж. И после рязко продължи разговора по телефона. — Сега Ви. Веднага.

— Лукас, чуваш ли ме? — попита Куин.

Секунда по-късно Вишъс нахлу в хижата. Братът бе покрит с кръв и кървеше заради драскотината през лицето му; освен това дишаше като товарен влак и от черния кинжал в ръката му капеше кръв. В мига, в който видя съществото, около което всички се бяха скупчили, се спря.

— Какво, по дяволите, е това?

Рейдж му направи знак, че ще пререже гърлото му, ако не си затвори устата, преди да направи нов коментар. После сграбчи Ви за ръката и го издърпа навън, където никой не можеше да ги чуе. Когато двамата се върнаха, Ви не показваше никаква емоция.

— Нека го погледна, — каза Вишъс.

Куин продължаваше да говори на брат си, и думите се изливаха като поток, а смисъла им се губеше. Все пак всички смятаха, че брат му е убит по време на набезите заедно с майка му, баща му и брат му. Наистина бе предостатъчно и дори Шекспир би дрънкал безсмислици в такава ситуация.

„Само че… невъзможно е”, помисли си Блей. В къщата откриха четири тела — и Лукас бе сред тях. Поне Блей знаеше със сигурност, защото влезе вътре и разпозна телата. Сложи ръка на рамото на Куин.

— Хей.

Думите на Куин секнаха. После той погледна Блей в очите.

— Той не ми отговаря.

— Ще оставиш ли Ви да го огледа набързо? Трябва ни мнението на лекар. — И някакъв отговор какво по дяволите се случваше тук. — Хайде, ела с мен да му направим място.

Куин се изправи и се отдръпна, но не много далеч, а погледа му оставаше прикован върху брат му.

— Дали са го превърнали? — Скръсти ръце и се сви. — Мислиш ли, че са го превърнали?

Блей поклати глава и адски му се прииска да можеше да излъже.

— Не знам.