Глава 55

Малко след това Куин излезе от стаята на Лейла, а кубинките му го поведоха бързо по дългия килим, който стигаше чак до основата на стълбите. Докато минаваше покрай кабинета на Рот, му се стори, че някой извика името му, но дори не обърна внимание. В далечния край на коридора със статуите, след апартамента на Зи и Бела, вратата на стаята на Мани и Пейн беше затворена, но от вътре се чуваше тихото мърморене на телевизора. Куин изчака секунда, за да събере парчетата от експлодиралия си мозък, и после почука.


— Влез, — чу се в отговор.


Като пристъпи вътре, стаята бе облята от синьо сияние, идващо от телевизора. Пейн лежеше на леглото, кожата ѝ бе толкова бледа, че отразяваше сменящите се изображения от екрана.


— Здрасти, — каза тя с неясен глас.


— Исусе… Христе…


— Не, не ме е страх. — Тя се усмихна. Или поне половината ѝ уста се усмихна. — Извини ме, че не ставам да те посрещна.


Той тихо затвори вратата.


— Какво стана?


Попита, макар че вече някак си бе узнал отговора.


— Тя добре ли е? — попита Пейн. — Твоята жена още ли е бременна?


— Така изглежда според тестовете.


— Добре. Това ме радва.


— Умираш ли? — изплю той. И веднага му се прииска сам да се ритне в топките.


Тя се изсмя грубо.


— Не мисля. Но съм много отпаднала.


Краката на Куин го понесоха по килима.


— Е… какво стана?


Пейн се опита да се изправи малко на възглавниците, но след много усилия се отказа.


— Мисля, че губя дарбата си. — Тя изстена, когато размърда краката си под завивката. — Когато дойдох тук за пръв път, можех да сложа ръцете си върху някого и да го излекувам без странични ефекти или със съвсем незначителни. Обаче всеки път, когато лекувам, усилията ме съсипват. А това, което опитах с твоята жена и малкото…


— Почти не те уби, — довърши той.


Тя сви рамене.


— Събудих се на пода до нейното легло. Довлякох се дотук. Мани ме събуди рано и тогава имах енергия. Сега отново клюмам.


— Мога ли да направя нещо?


— Мисля, че имам нужда да посетя светилището на майка ми. — Произнесе думите с абсолютен присмех. — За да се презаредя. Изглежда логично, особено след като там се зароди дарбата ми. Просто трябва да събера достатъчно сили, за да прекося, така да се каже — е, трябва да събера и малко воля. Предпочитам да остана тук долу. Обаче, както изглежда, решението се взема само, без мен. След даден момент трудно преговаряш с физическото си тяло.


Да, той знаеше за какво говори.


— Аз не мога… — Той прокара ръка през косите си. — Не знам как да ти благодаря.


— Когато тя роди, тогава може да ми благодариш. Все още има много неясноти пред вас, които трябва да преодолеете.


„Вече не”, помисли си той. Неговото видение, онова от дверите на Небитието, за пореден път бе на прага да се сбъдне. И този път щеше да стане наистина.


Куин издърпа един от кинжалите от кобура и прокара острия край по дланта си. Когато бликна кръв и започна да капе, той се предложи на жената.


— Заклевам се от името на моята… — Той спря за миг. Нямаше кръвна линия от името на която да говори, не и с миналото, в което се бяха отрекли от него. — Заклевам се в името на честта си да ти служа до последния удар на сърцето си и до последния си дъх. Всичко, което пожелаеш от мен, ще бъде изпълнено без въпроси и колебание.


От една страна изглеждаше нелепо да се предлага така пред дъщерята на шибаната богиня. Като че ли Пейн имаше нужда от нещо? Ръката, с която Пейн държеше кинжала, хвана неговата и я стисна здраво.


— Бих предпочела да се закълнеш в честта си, отколкото в която и да било кръвна линия на света.


Погледите им се срещнаха, но не като на мъж и жена, а като на боец с боец, въпреки различния им пол.


— Никога няма да мога да ти благодаря достатъчно, — каза той.


— Дано тя да преживее бременността. И дано с бебето да оцелеят, само това искам.


— Сега вече имам усещането, че ще оцелеят. Благодарение на теб.


Странно бе, че му се прииска да се поклони пред жената, но понякога просто се подчиняваш на инстинктите, и той се наведе. После се обърна да си ходи — не искаше да я държи изправена, особено когато се нуждаеше от почивка. Тъкмо когато ръката му хвана бравата, Пейн измърмори:


— Ако ще благодариш на някого, благодари на Блейлок.


Куин замръзна. Бавно се извърна.


— Какво… каза?


Асейл остана на място, когато колата се изниза от паркинга и продължи по пътя, сякаш неговата натрапница бе сложила бомба в ресторанта и бързаше да се измъкне, преди да задейства детонатора. Тялото му го подтикваше да тръгне след нея, да спре колата, и да я издърпа на задната седалка. Но съзнанието му говореше друго.


Усетил порива на тялото си, той осъзна, че губи напълно контрол около нея и това беше опасно. Той бе мъж, който се славеше с непоколебимо самообладание. Обаче около тази жена не можеше да запази хладнокръвие. Особено когато тя бе непрекъснато възбудена. Той бе погълнат от желанието си да я притежава. Така че се налагаше сам да си надене юзди.


Всъщност не му влизаше в задълженията да пилее време, преследвайки някаква човешка жена, причаквайки я спотаен зад някой ъгъл, докато тя се среща с друг мъж. Усещаше напиращо желание да убие мъжа, който ѝ правеше компания за вечеря на по чийзбургер. В името на Скрайб Върджин, какво се случваше с него? Когато отговора се появи пред него, той категорично го отхвърли.


В стремежа си да пренасочи енергията, той извади телефона си, за да провери кой го бе търсил, и за да развали магията, в която бе попаднал.


Ривендж.


В толкова много отношения нямаше желание да говори с мъжа. Последното, от което се интересуваше, бе отново да предъвкват всички причини, поради които трябваше да участва в социалния и политически застой, в който се намираше Съвета. Но по-добре това, отколкото да тръгне след натрапницата…


Осъзна, че дори не знаеше името ѝ. И сам си припомни, че ще е в негов интерес никога да не го узнава.


Набра номера, придържайки айфона си до ухото с едната ръка, а другата пъхна в джоба на вълненото си палто, за да я стопли.


— Ривендж, — каза той, когато мъжа отсреща вдигна. — Говоря с теб повече отколкото с моята мамен.


— Мислех, че майка ти е мъртва.


— Така е.


— Имаш много ниски стандарти за общуването.


— Какво мога да направя за теб. — Не звучеше като въпрос. Нямаше смисъл да подтиква другия мъж към отговор.


— Всъщност аз мога да направя нещо за теб.


— С цялото ми уважение, но предпочитам сам да се грижа за бизнеса си.


— Много добра политика. Все пак познавам достатъчно добре и теб, и бизнеса ти. Не затова се обаждам. Предположих, че ще искаш да знаеш — Съвета има среща с Рот тази вечер.


— Мисля, че при последния ни разговор се разбрахме. Така че не схващам какво общо има с мен?


— Името ти изскочи накрая. След като всички си тръгнаха.


Асейл повдигна веждата си.


— В качеството на?


— Едно малко птиченце подшушна на Рот, че ти си уредил нападението на шайката копелета в дома ти през есента.


Асейл стисна здраво телефона си. И през настъпилото мълчание, той много внимателно подбра думите си.


— Рот знае, че не е вярно. Аз му предоставих колата, с която да се измъкне. Както споменах и преди, нямам и никога не съм имал връзка с бунтовниците. Всъщност напуснах Съвета точно защото не искам да бъда въвличан в никакви драми.


— Успокой се. Направили са ти услуга.


— Как по-точно?


— Този, който те изпя, го направи пред мен.


— И отново, ако мога да попитам, как това се отнася до мен…


— Знаех, че лъже.


Асейл замълча. Разбира се, Ривендж знаеше, че думите на другия са лъжа, и това беше добре. Но как?


— Преди да попиташ, — измърмори мрачно Ривендж, — нямам намерение да влизам в подробности защо съм напълно убеден. Обаче ще ти кажа, че съм готов да възнаградя лоялността ти с личен подарък от краля.


— Подарък?


— Рот е много ловък в решенията си. Например, ясно разбира как би се почувствал някой, ако погрешно го обвинят в предателство. Той знае, че ако някой се опита да намеси друг в информация, която не е широко известна, то този някой най-вероятно се опитва да прехвърли вината за собствените си действия — особено ако този, който говори, има, да кажем, славата не само на лъжец, но и на невероятен интригант. Сякаш „птиченцето” ти го връща за нещо, което според него доказва липсата ти на лоялност и лошата ти преценка.


— Кой е той, — тежко въздъхна Асейл. Макар вече да се досещаше.


— Рот не иска да си цапаш ръцете с мръсната работа. Всъщност, ако решиш да не предприемеш действия, индивида, който те изпя, ще е мъртъв до двадесет и четири часа. Просто кралят, както и аз, смятаме, че имаме общи интереси, които в този конкретен случай засягат повече теб.


Асейл затвори очи, кръвта му кипеше за отмъщение, също както сексуалните му инстинкти го подтикваха към действие малко по-рано. Обаче крайния резултат се очертаваше много по-различен.


— Кажи ми името.


— Елан, син на Ларекс.


Асейл притвори клепачите си и оголи зъби.


— Кажи на твоя крал, че с радост съм готов да се погрижа за това.


Ривендж се изсмя мрачно.


— Ще го направя. Обещавам ти.

Загрузка...