Сега и завинаги

Глава шестнайсета

Задачата на Чарлз да състави списък с най-подходящите ухажори на Виктория, чийто брой непрекъснато нарастваше, този път се оказа много по-трудна. Към края на втората седмица къщата на Ъпър Брук Стрийт вече беше препълнена с букети, донесени от млади господа, които горяха от нетърпение и надежда да спечелят благоразположението на Виктория.

Дори изисканият французин маркиз Дьо Сал беше запленен от нея, независимо от езиковата бариера, даже напротив, точно заради нея. Той дойде в къщата един ден в компанията на приятеля си барон Арнов и друг един приятел, който същата сутрин се беше отбил да посети Виктория.

— Френският ви е отличен — излъга маркизът, безсмислено вежлив и галантен, като мъдро превключи на английски и седна на стола.

Виктория го погледна насмешливо и тъжно констатира:

— Ужасен е. Назалните звуци във френския са почти толкова трудни за подражаване колкото и гутуралните, характерни за апахския език.

— Апахски ли? — любезно попита той. — Какъв е този език?

— Това е езикът на едно индианско племе.

— Американски диваци? — отекна заинтригувано гласът на руския барон, легендарен кавалерист от руската армия, който допреди малко следеше разговора с отегчено изражение. — Чувал съм, че тези диваци са отлични ездачи, така ли е?

— Познавам само един индианец, барон Арнов. Той беше доста стар и по-скоро много вежлив, отколкото дивак. Бащи ми го откри случайно в гората и го доведе вкъщи, за да го излекува. Казваше се Буйна река и остана у дома като помощник на баща ми. Но да отговоря на въпроса ви. Макар и само наполовина апах, той беше наистина превъзходен ездач. Бях дванайсетгодишна, когато видях за пръв път на какво е способен като ездач и направо онемях от удивление. Той не използваше седло и…

— Не използваше седло! — възкликна баронът. Виктория кимна:

— Апахите не използват седло.

— Какви номера можеше да прави? — попита маркизът, много по-впечатлен от изумително красивото й лице, отколкото от думите й.

— Веднъж Буйна река ме накара да поставя една кърпичка насред полето, а после препусна към нея в галоп. Когато почти стигна до мястото, той пусна юздата, наклони се и грабна кърпичката, докато конят продължаваше да галопира. Научи мен на този номер — призна тя през смях. Баронът беше изумен:

— Не мога да повярвам, ако не видя с очите си. Но едва ли можете да ми покажете как се прави.

— Не, за съжаление. Първо конят трябва да се обучи.

— Може би бихте могли да ме научите на някоя и друга дума на този език, а аз мога да ви преподавам френски — опита се да я придума маркизът с примамлива усмивка.

— Предложението ви е много любезно — отвърна Виктория, — но няма да е честно, защото аз имам много да уча, но мога малко да преподавам. Почти нищо не помня от това, на което Буйна река ме научи.

— Със сигурност можете да ме научите поне на един израз? — настоя той с усмивка, загледан в искрящите й очи.

— Не, наистина…

— Настоявам.

— Добре тогава — отстъпи Виктория с въздишка, — щом толкова настоявате. — Тя произнесе някакъв израз и погледна маркиза: — А сега се опитайте да повторите.

Маркизът се справи успешно при втория си опит и й се усмихна доволно:

— Какво означава това? Какво всъщност казах?

— Казахте — отвърна тя: „Онзи мъж стъпва върху моя орел.“

— „Стъпва върху моя…“ — Маркизът, баронът и всички останали, които се бяха събрали в салона, избухнаха в смях.

На следващия ден руският барон и френският маркиз се присъединиха към антуража от обожатели на Виктория, което още повече допринесе за популярността й.

Където и да се намираше Виктория в къщата, около нея цареше смях и оживление. Навсякъде другаде обаче се долавяше някакво напрежение, което идваше от лорд Филдинг и се усещаше от всички. С всяка следваща седмица обожателите й непрекъснато се множаха, а настроението на Джейсън ставаше все по-мрачно. Където и да отидеше, все намираше по нещо, от което да не е доволен. Сърдеше се на готвача за това, че приготвя любимото му ястие твърде често; наказваше прислужниците за петънце, останало под парапета; заплашваше да изгони лакеите, ако видеше разхлабено копче върху ливреите им.

В миналото лорд Филдинг беше взискателен и строг работодател, но беше разумен. Сега като че ли нищо не можеше да го удовлетвори и всеки слуга, което се изпречеше на пътя му, ставаше жертва на гнева му. За съжаление колкото по-невъзможен ставаше той, толкова по-бързо и по-трескаво работеха те, от което ставаха още по-нервни и тромави.

Някога домакинството вървеше ефективно, като добре смазана машина. Сега прислужниците тичаха насам-натам, блъскаха се, опитвайки се отчаяно да свършат задачите си, за да избегнат пагубния гняв на господаря си. В резултат на това безумно препускане една безценна китайска ваза беше счупена, една кофа с вода беше разсипана върху абисинския килим в трапезарията и из цялата къща цареше пълен хаос.

Виктория усещаше напрежението сред персонала, но когато предпазливо се опита да повдигне въпроса пред Джейсън, той я обвини в „опит да предизвика неподчинение сред прислугата“, след което подхвана унищожителна тирада за шума, който нейните посетители вдигат, докато той се опитва да работи, и отвратителната миризма на цветята, които й носят.

Два пъти Чарлз се опита да обсъди с него втория списък с кандидатите, но той грубо му нареди да напусне кабинета му и повече да не влиза там.

А когато Джейсън язвително сгълча и Нортръп, цялото домакинство сякаш започна да се пропуква от страх и напрежение. Всичко приключи внезапно късно един следобед, пет седмици след дебюта на Виктория. Джейсън работеше в кабинета си и извика иконома, който тъкмо поставяше новопристигналия букет за Виктория във ваза.

За да не кара избухливия си господар да чака, Нортръп се втурна в кабинета му с букета в ръка.

— Какво ще обичате, милорд — попита плахо.

— Колко мило, още цветя? За мен ли са? — саркастично се изсмя той и преди Нортръп да може да отговори, нареди хапливо:

— Цялата проклета къща се е вмирисала на цветя! Махни този букет от тук, после кажи на Виктория, че искам да я видя, и ми донеси онази проклета покана за тържеството у Фриглис довечера. Не мога да си спомня в колко часа започва. После кажи на личния ми прислужник да ми приготви официални дрехи. Е, какво чакаш? Размърдай се?

— Да, милорд. Веднага. — Нортръп се втурна в антрето и се блъсна в О’Мейли, когото Джейсън току-що бе наказал за това, че не е лъснал ботушите си както трябва.

— Никога не съм го виждал такъв — прошепна О’Мейли на Нортръп, който слагаше букета във ваза, преди да отиде да извика лейди Виктория. — Господарят ме прати за чай, а после ми се развика, защото трябвало да му донеса кафе.

— Господарят не пие чай — високомерно отбеляза икономът.

— И аз така му казах, когато поиска чай — с горчивина отвърна О’Мейли, — а той ми отговори, че съм нахален.

— Прав е — отвърна Нортръп, задълбочавайки враждебността, която от двайсет години зрееше между него и ирландския слуга, и с ехидна усмивка продължи нататък.

В малкия салон Виктория гледаше втренчено писмото, което току-що бе получила от госпожа Бейнбридж, а думите се размазваха пред очите й.

— Не! За Бога, не! — прошепна Виктория, а надеждите и мечтите й умряха заедно с вярата й в мъжете. Представи си хубавото и усмихнато лице на Андрю, който препускаше на коня си до нея: „Никой не може да язди като теб, Тори…“ Спомни си и нежната му целувка на шестнайсетия й рожден ден.

„Ако беше по-голяма, щях да ти дам пръстен вместо гривна…“ — беше й прошепнал той.

— Лъжец! — изхлипа тя и горещи сълзи премрежиха очите потекоха по страните й и бавно закапаха по листа хартия.

Нортръп влезе в салона и обяви:

— Лорд Филдинг — ви вика в кабинета си, милейди, а лорд Кроули току-що пристигна. Попита дали може да му отделите…

Нортръп млъкна, когато Виктория вдигна към него сините си очи; после скочи бързо на крака, закри лицето си с ръце, мина тичешком край него и хукна нагоре по стълбите, а от гърдите й се изтръгна сподавено, болезнено ридание.

Разтревожен, той я проследи с поглед, след което се наведе и вдигна писмото, което беше паднало от скута й. За разлика от другите слуги, които само бяха подочули по нещо от семейните разговори, Нортръп беше посветен в голяма част от тях и за разлика от останалите слуги не вярваше, че лейди Виктория ще се омъжи за лорд Филдинг. Освен това я беше чувал няколко пъти да казва, че възнамерява да се омъжи за някакъв господин в Америка.

Подтикнат по-скоро от тревога, отколкото от любопитство, той погледна писмото, за да разбере какви са лошите новини. Прочете го и за миг затвори очи, изпълнен със състрадание.

— Нортръп! — прогърмя гласът на лорд Филдинг от кабинета в дъното на коридора.

Той начаса се яви пред него.

— Каза ли на Виктория, че искам да я видя? — попита Джейсън. — Какво държиш, поканата от лейди Фригли ли? Дай ми я.

Джейсън протегна ръка, присвивайки нетърпеливо очи, докато икономът бавно се приближаваше към бюрото му.

— Какво, по дяволите, ти става? — Грабна писмото от ръката му. — Какви са тези петна по него?

— Сълзи — поясни Нортръп, застанал сковано пред господаря си.

— Сълзи ли? — повтори Филдинг и погледна по-отблизо размазаните букви. — Но това не е поканата, а…

Когато осъзна какво чете, Джейсън затаи дъх, а щом приключи, вдигна разгневен поглед към Нортръп:

— Той е използвал майка си да й каже, че се е оженил за друга. Безгръбначно копеле!

Икономът преглътна, после рязко заяви:

— Напълно споделям чувствата ви. За пръв път от почти цял месец в гласа на Джейсън не се долови гняв:

— Ще отида да поговоря с нея. — Стана от стола си и се отправи към спалнята на Виктория.

Както обикновено тя не отговори на почукването му и той влезе без разрешение. Вместо да ридае, Виктория стоеше до прозореца и втренчено се взираше навън. Лицето й беше бледо, а раменете й толкова напрегнати и изправени, че Джейсън почти усещаше болезненото й усилие. Той затвори вратата след себе си и колебливо изчака, надявайки се, че тя ще го укори както обикновено за това, че е влязъл неканен в стаята й, но когато Виктория най-накрая проговори, гласът й прозвуча обезпокояващо спокойно:

— Моля те, върви си.

Джейсън не обърна внимание на думите й и се приближи към нея.

— Виктория, много съжалявам — започна, но гневът, който блесна в очите й, го накара да замълчи.

— Не се и съмнявам! Но не се безпокойте, милорд, не възнамерявам да остана тук и да продължавам да ви бъда в тежест.

Той протегна ръце към нея, опитвайки се да я прегърне, но тя се отдръпна и отскочи, сякаш се беше изгорила.

— Не ме докосвай — просъска. — Да не си посмял да ме докосваш! Не искам никой мъж да ме докосва, най-вече ти.

Пое дълбоко въздух, мъчейки се да се овладее, и продължи:

— Обмислях как бих могла сама да се грижа за себе си. Не съм толкова безпомощна за колкото ме мислиш. Мога отлично да бродирам. Мадам Дюмос говореше колко е трудно да се намерят хора с желание за работа и с необходимите умения. Може би тя ще ми даде работа…

— Това е нелепо! — прекъсна я рязко Джейсън, ядосан на себе си за това, че я бе нарекъл „безпомощна“ в деня на пристигането й в Уейкфийлд, и на нея за това, че му го напомняше точно сега, когато искаше да я утеши.

— Та нима самата аз не съм нелепа — сподавено отвърна тя. — Аз съм една графиня без пукнат шилинг, без дом и без капчица гордост. Не зная дори дали достатъчно умело използвам иглата, за да…

— Престани! — прекъсна я Джейсън. — Няма да разреша да работиш като шивачка!

Тя се опита да възрази, но той отново я прекъсна:

— Нима ще се отплатиш за гостоприемството ми, като ни злепоставиш с Чарлз пред цял Лондон?

Виктория отпусна уморено рамене и поклати глава.

— Добре. Тогава да не чувам повече глупости за работа при мадам Дюмос.

— Тогава какво да правя? — прошепна тя.

Сърцето на Джейсън трепна от непознато чувство и той стисна зъби, сякаш се опитваше да премълчи нещо.

— Направи това, което всички жени правят — отсече след дълго мълчание. — Омъжи се за някого, който ще може да се грижи за теб. Чарлз вече е получил половин дузина предложения за ръката ти. Омъжи се за един от тези мъже.

— Не искам да се омъжвам за човек, когото не обичам — твърдо заяви тя.

— Ще си промениш решението — каза Джейсън със студена увереност.

— А може би трябва. — В гласа й прозвуча горчивина. — Любовта носи твърде много болка. Защото когато те предадат и… о, Джейсън, кажи ми къде греша — проплака тя и го погледна с големите си очи, в които се четеше болка. — Ти ме мразиш, а Андрю…

Той не издържа. Прегърна я и силно я притисна към гърдите си.

— Грешката не е у теб — прошепна, докато галеше нежно косите й. — Андрю е един безгръбначен глупак. А аз съм още по-голям глупак и от него.

— Той е поискал друга повече от мен — ридаеше тя в ръцете му — и толкова боли, когато го разбереш.

Джейсън затвори очи и преглътна.

— Зная — прошепна.

Горещите й сълзи намокриха ризата му и ледът, който от години сковаваше сърцето му, бавно започна да се топи. Изчака риданията й да поутихнат, после докосна с устни слепоочието й и прошепна:

Помниш ли, когато ме попита в Уейкфийлд дали можем да бъдем приятели?

Тя кимна, неволно притискайки лицето си към гърдите му.

— Много бих искал да е така — прошепна Джейсън с прегракнал глас. — Ще ми дадеш ли още една възможност?

Виктория вдигна глава, погледна го колебливо и кимна.

— Благодаря ти — каза той и леко се усмихна.