Сега и завинаги

Глава двайсет и четвърта

Докато Виктория обличаше все още мокрите си дрехи, капитан Фаръл докара каретата. Той й помогна да се качи и яхна своя кон. Проливният дъжд беше преминал в монотонно ръмене, когато двамата поеха в настъпващия мрак към Уейкфийлд.

— Няма нужда да ме изпращаш чак до вкъщи — каза Виктория, — зная пътя.

— Вечер пътищата не са безопасни за сама жена. Миналата седмица в другия край на селото една карета била спряна, пътниците обрани и един от тях застрелян. Две седмици преди това едно от по-големите момичета от сиропиталището излязло на разходка и било намерено мъртво в реката. Момичето било психичноболно, така че не може да се каже дали се е забъркало в нещо нечестиво, но все пак не бива да рискуваш.

Виктория го чуваше, но мислите й бяха при Джейсън, сърцето й бе изпълнено с нежност към мъжа, който й беше дал подслон, когато пристигна в Англия, който й беше подарил красиви неща, който я развеселяваше, когато беше самотна, и накрая се беше оженил за нея. Вярно, че често беше груб и недостъпен, но колкото повече мислеше върху това, толкова повече се убеждаваше, че капитан Фаръл е прав — Джейсън наистина имаше чувства към нея, в противен случай никога не би рискувал да се ожени повторно.

Тя си спомни ненаситната страст на целувките му, преди да се оженят. Въпреки страданията, които беше преживял като дете в името на „религията“, той се беше оженил за нея в църква, защото го беше помолила.

— Мисля, че ще бъде по-добре да не ме изпращаш по-нататък — каза Виктория, когато приближиха железните порти на Уейкфийлд.

— Защо?

— Защото, ако Джейсън разбере, че съм прекарала следобеда с теб, ще открие, че си ми разказал за него, когато започна да се държа по-различно с него.

Капитанът повдигна вежди.

— Наистина ли ще се държиш по-различно с него?

— Да — Виктория кимна, след което тихо добави: — Ще се опитам да опитомя пантерата.

— В такъв случай имаш право. По-добре не казвай на Джейсън, че си идвала в дома ми. Има две изоставени къщи, преди да стигнеш до моята. Мисля, че можеш да му кажеш, че си спряла там, но те предупреждавам — Джейсън ненавижда лъжите. Не му позволявай да те хване, че си го измамила.

— И аз изпитвам ненавист към лъжи — леко потрепери Виктория, — а още повече към това Джейсън да ме хване в измама.

— Наистина се страхувам, че той ще се разтревожи и ще се ядоса, ако се е върнал и е разбрал, че си излязла в тази буря.

Джейсън се беше прибрал. Наистина беше разтревожен и много разгневен. Виктория го чу да вика откъм предната част на къщата, веднага щом влезе през задния вход. Едновременно уплашена и нетърпелива да го види, тя прекоси коридора и влезе в кабинета му. Той сновеше напред-назад и разпитва ще шестима ужасени слуги. Бялата му риза беше съвсем мокра, а кафявите му ботуши за езда бяха кални.

— Повтори ми какво точно каза лейди Филдинг — беснееше той срещу Рут. — И престани с това проклето хленчене! Започни отначало и ми повтори какво точно каза.

Прислужницата кършеше ръце.

— Тя… тя каза да впрегнем най-кроткия ви кон в най-малката карета, защото не била много добра, не можела да управлява добре карета. После ми нареди да кажа на госпожа Крейдък — готвачката — да напълни кошници с храна, останала от тържеството миналата нощ, и да сложим кошниците в каретата. Аз я п-предупредих, че се задава буря, но тя ми отговори, че няма да завали скоро. После ме попита дали съм сигурна, че сте излезли от къщата, и аз й отговорих, че съм сигурна. И тогава тя тръгна.

— И вие я пуснахте? — избухна Джейсън срещу слугите и ги изгледа с презрение. — Оставихте една твърде емоционална жена, която изобщо не може да управлява карета, да тръгне сама в бурята с достатъчно храна за цял месец и никой от вас не се сети да я спре!

Очите му пронизаха главния коняр.

— Чул си я да казва на кучето си, че „най-сетне са свободни“, и не ти се стори странно?

Без да дочака отговор, той се обърна към Нортръп, който стоеше гордо като човек пред разстрел, готов да посрещне ужасната си несправедлива съдба.

— Повтори какво точно ти каза — ядно процеди Джейсън.

— Попитах господарката какво да ви предам, когато се върнете. Тя каза: „Предайте му, че съм казала «сбогом»“.

— И това съвсем не ти прозвуча странно? Младоженка напуска къщата и иска да кажеш на съпруга й „сбогом“!

Икономът пламна от смущение:

— Имайки предвид и други неща, не ми се стори „странно“.

Джейсън спря и се втренчи в Нортръп:

— Имайки предвид какви „други неща“?

— Имайки предвид това, което ми казахте, преди да напуснете къщата час преди господарката. Съвсем естествено предложих, че вие двамата сте имали някакви недоразумения и господарката е разстроена от това.

— Какво съм казал, преди да изляза? Какво, по дяволите, съм казал?

Тънките устни на Нортръп трепнаха презрително.

— Когато напуснахте къщата тази сутрин, аз ви пожелах приятен ден.

— И?

— И вие ми отвърнахте, че вече имате други планове. Аз допуснах, че сте имали предвид, че не възнамерявате да прекарате добре деня, и затова, когато господарката слезе, предположих, че сте имали някакви пререкания.

— Дяволски лошо е, че не си „допуснал“, че тя ме напусне, и че не си се опитал да я спреш.

Сърцето на Виктория се сви. Джейсън си е помислил, че го напуска. За човек толкова горд да признае това пред слугите си, означава, че трябва да не е на себе си. Никога не й беше минавало през ума, че може да си направи такова заключение, но след като вече знаеше какво е сторила Мелиса, можеше да го разбере. За да спаси гордостта му, тя събра сили да се усмихне весело и помирително и се отправи към него по дебелия абисински килим.

— Нортръп никога не би си помислил толкова глупаво нещо, че искам да ви напусна, милорд — бодро каза тя и хвана Джейсън под ръка.

Той толкова рязко се извърна, че едва не я събори. Виктория каза нежно:

— Може да съм „твърде емоционална“, но мисля, че не съм толкова глупава.

Облекчението, което изпита Джейсън, веднага беше заменено от гняв:

— Къде, по дяволите, беше?

Виктория се съжали над унизените прислужници и отвърна с разкаяние в гласа:

— Имате пълно право да ме корите и виждам, че възнамерявате да го направите, но се надявам, че няма да го сторите пред прислугата.

Джейсън стисна зъби, преглъщайки гнева си, и с рязко кимване даде знак на слугите да напуснат. В напрегнатата тишина, която последва, слугите бързо излязоха от стаята и последният затвори вратата след себе си. В мига, в който вратата се затвори, гневът му избухна с пълна сила.

— Обиколих цялата околност да те търся, глупачка такава! — стисна зъби той.

Виктория гледаше хубавото му лице със сурово издялани черти, строги и в същото време сладострастни устни и масивна челюст, но това, което виждаше, беше едно безпомощно момче с тъмна къдрава коса, бичувано заради това, че е „зло“. Дълбока нежност се надигна в гърдите й. Несъзнателно постави ръка на бузата му и прошепна с болка в гласа:

— Съжалявам.

Джейсън рязко се отдръпна от докосването и смръщи вежди над язвителните си зелени очи.

— Съжаляваш — присмя й се. — За какво? За мъжете, които все още те търсят навън? — Обърна се, защото не можеше да издържи да стои толкова близо до нея, и отиде до прозореца. — Съжаляваш за коня, който едва не убих от препускане?

— Съжалявам, че си помислил, че те напускам — с разтреперан глас го прекъсна Виктория. — Никога няма да го направя.

Той се обърна и я погледна иронично:

— Имайки предвид, че вчера се опита да ме изоставиш пред олтара, а тази сутрин ми поиска развод, намирам последното ти изказване за твърде изненадващо. На какво да отдам този странен пристъп на вярност тази вечер?

Въпреки привидното му безразличие Виктория долови горчивината от това, че е искала да го напусне пред олтара, и сърцето й се сви от мъка. Очевидно това много го беше засегнало.

— Милорд — започна нежно тя.

— За Бога! — рязко я прекъсна той. — Престани да ме наричаш така и недей да ми се умилкваш. Ненавиждам го.

— Не се умилквам! — Пред очите й изплува образът на Джейсън, коленичил под ударите на черния свистящ камшик. Трябваше да преглътне сълзите си, преди да продължи: — Исках само да кажа, че се опитах да занеса храна в сиропиталището. Съжалявам, че те разтревожих, и няма да го направя повторно.

Той се втренчи в нея и гневът му стихна.

— Свободна си да правиш каквото поискаш, Виктория. Този брак беше най-голямата грешка в живота ми.

Тя се поколеба, защото знаеше, че каквото и да каже, няма да го накара да промени мнението си. Затова най-накрая се извини и каза, че трябва да се преоблече. Той не вечеря с нея и тя си легна с мисълта, че със сигурност ще дойде при нея, ако не но друга причина, то поне заради уговорката, която имаха да му роди син.

Джейсън не дойде при нея тази нощ, нито следващите три. Всъщност той правеше всичко възможно да я избягва. По цял ден работеше в кабинета си, диктуваше писма на секретаря си и се срещаше с разни мъже, които идваха от Лондон, за да обсъждат с него инвестиции, превози и всевъзможни сделки. Ако срещнеше Виктория, я поздравяваше вежливо, сякаш му беше напълно непозната.

Щом приключеше работа, той се качваше на горния етаж, преобличаше се и отиваше в Лондон.

Тъй като Каролайн беше заминала за Южна Англия на гости на един от братята си, чиято жена скоро щеше да ражда, Виктория прекарваше по-голямата част от времето си в сиропиталището, където организираше игри на децата, или пък гостуваше на хората от селото, за да продължават да се чувстват добре и удобно в компанията й. Но независимо от това, че гледаше непрекъснато да си намира някакви занимания, Джейсън много й липсваше. В Лондон той прекарваше доста време с нея. Придружаваше я почти навсякъде — на балове, на тържества и на театър, и макар че не оставаше с нея, тя знаеше, че е там, че я наблюдава. Липсваха й закачливите му подмятания, липсваше й даже намръщеното му изражение. След пристигането на писмото от майката на Андрю Джейсън беше станал неин приятел, при това много скъп приятел.

Сега беше просто вежлив непознат, който може би се нуждаеше от нея, но умишлено и умело я държеше на разстояние. Тя знаеше, че вече не й се сърди; просто беше заключил сърцето и ума си за нея, сякаш не съществуваше.

На четвъртата вечер Джейсън отново замина за Лондон, а Виктория остана да лежи будна, загледана в копринения розов балдахин над леглото, обзета от нелеп копнеж отново да танцува с него, както беше правила много пъти преди. Той бе ще чудесен танцьор; движеше се с такава непринудена грация.

Чудеше се какво ли прави по цели нощи в Лондон. Реши, че сигурно прекарва времето си в някой от изисканите клубове, в които членуваше.

На петата нощ Джейсън изобщо не се прибра. На следващата сутрин по време на закуска Виктория хвърли един поглед на клюкарската колона на вестника, която информираше с какво се занимават членовете на висшето общество, и най-сетне разбра какво прави Джейсън в Лондон. Не беше посещавал клубовете, нито се беше срещал с хора по работа. Беше отишъл на бала у лорд Муърфийлд и беше танцувал с красивата му съпруга. Споменаваше се също, че предишната вечер е бил на театър в компанията на неизвестна брюнетка, балерина в операта. Виктория знаеше три неща за любовницата на Джейсън — казваше се Сибил, беше балерина в операта и беше брюнетка.

Обзе я болезнена ревност. Беше напълно неподготвена, защото никога до този момент не беше изпитвала горчивата болка от това чувство.

Точно тогава Джейсън влезе в трапезарията, облечен със същите дрехи, с които беше заминал за Лондон предишната вечер. Само че сега елегантният му фрак беше небрежно наметнат върху лявото рамо, коприненото му шалче висеше развързано на врата му, а бялата му ленена риза беше разкопчана. Очевидно не беше прекарал нощта в къщата си в Лондон, където имаше пълен гардероб.

Той й кимна хладно, отиде до бюфета и си наля чаша горещо черно кафе.

Виктория бавно се надигна от стола си, разтреперана от огорчение и гняв.

— Джейсън — хладно изрече.

Той й хвърли въпросителен поглед, после видя каменното й изражение.

— Да?

— Спомняш ли си как си се чувствал, когато първата ти жена е била в Лондон, отдадена на най-различни непристойни занимания?

Той невъзмутимо отвърна:

— Съвсем ясно.

Удивена от смелостта си, Виктория хвърли многозначителен поглед към вестника, после вдиша глава:

— В такъв случай се надявам да не ме караш да се чувствам отново така.

Той бегло погледна към вестника, после отново към нея.

— Спомням си, че не ме интересуваше особено какво прави.

— Но мен ме интересува! — не се сдържа Виктория. — Разбирам много добре, че добрите съпрузи имат любовници, но трябва да бъдеш дискретен. Вие, англичаните имате правила за всичко и дискретността е едно от тях. Унизително и болезнено е, когато парадираш с приятелките си.

Тя излезе от стаята, чувствайки се като непотребна вещ. Приличаше на кралица; вървеше с естествена грация, а дългата й коса се спускаше на вълни по гърба й. Джейсън мълчаливо я гледаше, забравил за чашата, която държеше в ръка. Почувства как силното желание, което изпитваше към нея, отново се надига. Но не я последва. Каквото и да изпитваше тя към него, не беше любов, не беше дори и желание. Тя смяташе, че е проява на „грижовност“ от негова страна да държи дискретно любовница, с която да задоволява долните си страсти, с горчивина осъзна Джейсън. Но гордостта й бе засегната от това, че се е появил публично със същата тази жена.

Гордостта й беше наранена, нищо повече. Но когато си спомни удара, който нейната гордост беше понесла от любимия й Андрю, разбра, че сърцето не му позволява да й причинява повече страдания. Знаеше какво е да те наранят; спомни си как се беше почувствал, когато разбра, че Мелиса му изневерява.

Той мина през кабинета си да вземе някакви документи и тръгна нагоре по стълбите.

— Добро утро, господарю — поздрави го прислужникът, хвърляйки неодобрителен поглед към измачкания фрак.

— Добро утро, Франклин — отвърна Джейсън, докато му подаваше фрака си, без да откъсва поглед от току-що пристигналите документи.

Франклин приготви принадлежностите му за бръснене, след което отнесе фрака в гардероба.

— Какво ще бъде облеклото ви тази вечер, официално или неофициално, милорд? — учтиво попита той.

Джейсън обърна на втората страница на документа и разсеяно каза:

— Неофициално, лейди Филдинг смята, че прекарвам твърде много време навън.

Отправи се към мраморната баня непосредствено до спалнята му, без да забелязва доволното изражение на прислужника. Франклин изчака, докато Джейсън се настани във ваната, после се завтече надолу по стълбите да сподели с Нортръп добрата новина.

Преди лейди Виктория да нахлуе в къщата преди месеци, обърквайки подреденото, монотонно съществуване на всичките й обитатели, господин Франклин и господин Нортръп ревниво пазеха доверените им постове. Всъщност внимателно се избягваха в продължение на цели четири години. Сега обаче двамата бивши противници се бяха съюзили в името на взаимната си загриженост за господаря и господарката на къщата.

Господин Нортръп беше в предното антре, близо до приемната зала, и бършеше една маса. Като се огледа, за да се убеди, че наоколо няма по-низшестоящи слуги, господин Франклин се втурна напред, нетърпелив да сподели новината, и да чуе от своя страна някакви новини, които господин Нортръп може да му довери. Той се наведе към иконома, без изобщо да знае, че О’Мейли, който се намираше в гостната, беше залепил ухо до стената, за да чуе разговора им.

— Господарят възнамерява да вечеря вкъщи, господин Нортръп — прошепна заговорнически прислужникът. — Мисля, че това е добър знак. Наистина много добър знак.

Икономът се изправи; не изглеждаше впечатлен.

— Необичайно събитие наистина, имайки предвид отсъствието на господаря през последните пет вечери, но не мисля, че е особено обнадеждаващо.

— Но господарят изрично каза, че ще остане вкъщи, защото такова било желанието на господарката.

— Това вече е обнадеждаващо, господин Франклин! — Нортръп хвърли предпазлив поглед наоколо да се увери, че никой не подслушва, и добави: — Мисля, че причината, поради която господарката го е помолила, може би е една статия във вестника, която тя прочете тази сутрин и която я накара да повярва, че господарят вероятно е бил с някаква дама от определена класа — мисля, че е балерина в операта.

О’Мейли отлепи ухо от стената, втурна се към страничната врата на салона и хукна надолу по задния коридор, който слугите използваха да носят освежаващи напитки от кухнята в салона.

— Направила го е! — тържествуващо извика той на слугите в кухнята.

Госпожа Крейдък, която месеше тесто за сладкиши, се изправи, толкова нетърпелива да чуе какво има да им каже О’Мейли, че изобщо не забеляза как той грабна една ябълка от работната й маса:

— Какво е направила?

О’Мейли се облегна на стената и отхапа от сочната ябълка:

— Чух Франклин и Нортръп да си говорят как господарката прочела във вестника, че господарят е бил с госпожица Сибил. Господарката казала на лорд Филдинг да си остане вкъщи, където му е мястото, и той ще го направи. Нали ви Казах, че това момиче може да се справи с него. Знаех си от мига, в който ми каза, че е ирландка! Но тя е и истинска дама — добави предано той. — Толкова нежна и вежлива.

— Тъжна е напоследък, горкичката — отбеляза госпожа Крейдък все още малко разтревожена. — Почти нищо не хапва, когато него го няма, а все й приготвям любимите й неща. И тя винаги любезно ми благодари. Само това е достатъчно да те разплаче. Не мога да разбера защо нощем не е в нейното легло, където му е мястото…

О’Мейли намръщено поклати глава.

— Не е стъпвал при нея от брачната им нощ. Рут казва, че е напълно сигурна в това. И господарката не спи в неговото легло, защото прислужниците от горния етаж държат под око покоите му и казват, че там винаги има само една възглавница.

Той дояде ябълката си и се протегна за друга, но този път госпожа Крейдък го перна по ръката с една кърпа.

— Престани да ми крадеш ябълките, Даниел, трябват ми за пая, който приготвям за десерт.

Внезапно на добродушното й лице грейна усмивка:

— Всъщност не, вземи ги. Реших да им направя нещо друго за тази вечер. Нещо по-празнично от пай.

Най-младата прислужница, която помагаше в кухнята, приятно, закръглено момиче на около шестнайсет години, се обади:

— Една от перачките ми каза, че имало някакъв прах, който можеш да сложиш във виното на мъжа, за да го накараш да поиска една жена, ако мъжествеността е това, което му пречи. Всички перачки мислят, че може би господарят трябва да вземе мъничко от този прах, само за да се подпомогнат нещата.

Всички слуги замърмориха одобрително, но О’Мейли ехидно възкликна:

— За Бога, момиче! Откъде ти хрумна такова нещо? На господаря не му трябват никакви прахове и можеш да кажеш на всички перачки, че аз го твърдя! Та нали Джон кочияшът не може да се отърве от хремата си от това, че постоянно мръзнеше почти всяка нощ миналата зима, докато чакаше вън на студа господарят да напусне леглото на госпожица Хоторн. Госпожица Хоторн — осведоми ги той — беше любовница на господаря преди госпожица Сибил.

— Наистина ли е бил при госпожица Сибил миналата нощ или това са само приказки? — попита госпожа Крейдък, която вече мереше брашното за празничния си десерт. О’Мейли стана сериозен.

— Там е бил — един от конярите ми каза. Разбира се, не знаем със сигурност дали нещо се е случило, докато е бил там, може просто да се е разплащал с нея.

Готвачката се подсмихна:

— Е, поне днес ще вечеря у дома с жена си. Това е добро начало.

О’Мейли кимна в знак на съгласие и отиде да сподели последните си новини с коняря, който го беше осведомил за точното местонахождение на господаря му миналата нощ.

Затова от сто и четирийсетте души в Уейкфийлд Парк единствено Виктория беше изненадана, когато същата вечер Джейсън влезе в трапезарията да вечеря с нея.

— Оставаш вкъщи тази вечер? — с облекчение възкликна Виктория, когато той седна на масата.

Той я погледна изпитателно:

— Останах с впечатлението, че искаш да направя точно това.

— Да, така е — призна тя, питайки се дали изглежда достатъчно добре в изумруденозелената рокля, която беше облякла. Искаше й се той да не седи толкова далеч от нея, чак в другия край на масата. — Само дето не очаквах, че ще го направиш. Това е…

Тя млъкна, когато О’Мейли се зададе откъм бюфета с поднос с две блестящи кристални чаши с вино. Беше почти невъзможно да води разговор с Джейсън, който емоционално и физически беше толкова далеч от нея.

Тя въздъхна, когато О’Мейли се насочи към нея със странен, решителен блясък в очите.

— Виното ви, милейди — каза той, като грабна чашата от подноса с подчертан замах, при което естествено разля вино на ленената покривка.

— О’Мейли! — ядно процеди Нортръп от мястото си близо до бюфета, където редовно следеше сервирането на блюдата.

Слугата го погледна с недоумяващо невинно изражение, след което прекали с грижите си, като дръпна стола на Виктория, помогна й да стане и я съпроводи до края на масата, където седеше Джейсън.

— Ето така, милейди — каза той с най-искрено разкаяние, дърпайки стола непосредствено от дясната страна на Джейсън. — Веднага ще ви донеса още вино. После ще почистя. Наистина мирише ужасно това вино. По-добре да стоите по-далеч от него. Не мога да разбера как успях да го разлея — бърбореше той, като в същото време грабна една ленена салфетка и я сложи върху скута на Виктория. — Напоследък страдам от болки в ръката и може би това е причината. Нищо сериозно, за което да се тревожите.

Виктория оправи полите си и го погледна със съчувствена усмивка:

— Съжалявам, че ви боли ръката, господин О’Мейли.

Слугата се обърна към Джейсън с намерението да продължи с лъжливите извинения, но гърлото му пресъхна, когато срещна пронизващия, неумолим поглед на господаря и видя как многозначително прокарва пръст по острието на ножа, сякаш проверява колко е остър.

О’Мейли пооправи яката си, прокашля се и бързо промърмори на Виктория:

— Ще ви донеса друга чаша с вино.

— Лейди Филдинг не пие вино на вечеря — каза Джейсън, при което О’Мейли спря мигновено. Джейсън я погледна и добави: — Или може би си променила навиците си, Виктория?

Виктория поклати глава:

— Но мисля, че бих пийнала малко тази вечер — добави тя, опитвайки се да помогне на горкия О’Мейли.

Прислужниците се оттеглиха, оставяйки ги да вечерят сред потискащия разкош на огромната трапезария. Докато се хранеха, цареше тягостна тишина, нарушавана единствено от време на време от потропването на златните прибори върху порцелана. Виктория се чувстваше ужасно, защото ясно осъзнаваше, че в този момент Джейсън можеше чудесно да се забавлява, ако беше заминал за Лондон, вместо да остане с нея.

Когато дойде време за десерта, Виктория вече беше обзета от отчаяние. Два пъти се беше опитала да наруши мълчанието, подхващайки разговор за времето и изключителната им вечеря от десет блюда. Джейсън отвръщаше учтиво, но обезсърчаващо кратко.

Младата жена нервно въртеше лъжицата в ръката си. Знаеше, че трябва да направи нещо, и то бързо, защото пропастта между тях ставаше все по-голяма с всеки следващ момент и все по-дълбока с всеки изминал ден и скоро нямаше да може да се преодолее.

Забрави за малко мрачното си безпокойство, когато О’Мейли влезе с десерта и постави пред тях малка красива торта, украсена с две преплетени флагчета — едното английско, другото със звездите и райетата на Америка.

Джейсън погледна тортата, след което вдигна ироничен поглед към досадния лакей:

— Да разбирам ли, че госпожа Крейдък днес е била в патриотично настроение?

Лицето на О’Мейли посърна, когато господарят му го изгледа недоволно:

— Или може би това трябва да ми напомни, че съм женен?

Лакеят пребледня.

— В никакъв случай, милорд. — Той чакаше, пронизван от погледа на Джейсън, който най-сетне го освободи с рязко кимване.

— Ако това трябва да олицетворява брака ни — пошегува се Виктория, — госпожа Крейдък е трябвало да украси тортата с две кръстосани шпаги, а не със знаменца.

— Права си — сухо се съгласи Джейсън и без да обръща внимание на красивата торта, се пресегна към чашата си с вино.

Той беше толкова вбесяващо незаинтересован от ужасното състояние на брака им, че Виктория изпадна в паника и пристъпи направо към въпроса, който цяла вечер се беше опитвала да повдигне.

— Не искам да съм права! — Тя го погледна в неразгадаемото лице. — Джейсън, моля те, искам нещата между нас да бъдат различни.

Леко изненадан, той се облегна назад и невъзмутимо се загледа в нея:

— Каква спогодба по-точно имаш предвид?

Въпросът беше изречен с такова безразличие, че напрежението на Виктория се засили.

— Ами, първо бих искала да сме приятели. Преди се смеехме и разговаряхме.

— Продължавай да говориш — подкани я той.

— Има ли нещо, за което ти би искал да говориш? — попита тя.

Джейсън погледна прекрасното й лице и си помисли: „Искам да говоря за това, че имаш нужда да се напиеш безпаметно, преди да легнеш с мен. Искам да говоря за това, че докосването ми те отвращава.“ После каза:

— Нищо по-специално.

— Добре, тогава аз ще започна. — Поколеба се, след което попита: — Харесва ли ти роклята ми? Ти поръча на мадам Дюмос да ми я ушият.

Зеленият цвят много й отиваше, но трябваше да си сложи изумрудена огърлица. Ако нещата бяха по-различни, той щеше да освободи слугите и да я придърпа в скута си, после щеше да развърже роклята и да разголи прекрасните й гърди, за да ги целува и да ги гали. После щеше да я занесе на ръце до горния етаж и да се любят.

— Роклята е красива. Липсват й изумруди — равнодушно отбеляза той.

Виктория притеснено се хвана за шията. Не беше сложила изумрудената си огърлица.

— Мисля, че и ти изглеждаш много добре — каза тя. — Много си красив — замислено изрече.

Той се усмихна, видимо изненадан:

— Благодаря.

— За нищо — отвърна Виктория и тъй като помисли, че е останал доволен от комплимента, тя подхвана тази подходяща за разговор тема.

— Знаеш ли, че когато те видях за пръв път, ми се сториш страшен? Разбира се, беше почти тъмно, а и аз бях напрегната, а пък и ти си толкова едър, че ми се стори страшен.

Джейсън едва не се задави с виното:

— За какво говориш?

— За първата ни среша — невинно отвърна Виктория. — Не помниш ли — стоях навън и държах онова прасенце, което дадох на фермера. После ти ме замъкна вътре в къщата, където беше тъмно.

Джейсън рязко се изправи:

— Съжалявам, че съм се отнесъл с теб така грубо. А сега, ако не възразяваш, мисля да поработя малко до края на вечерта.

— Не — бързо се изправи Виктория, — моля те, недей да работиш. Да направим нещо друго — нещо, което можем да направим двамата. Нещо, което ги би искал.

Сърцето му заби силно. Той погледна пламналото й лице и видя покана в умоляващите сини очи. Надежда и недоверие се бореха в гърдите му, когато той сложи нежно ръка върху поруменялата й буза, бавно плъзна ръката си и погали тежката й копринена коса.

Виктория потръпна от удоволствие, защото най-сетне той се отнасяше към нея с нежност. Трябваше да се опита да го предразположи, вместо да страда мълчаливо.

— Можем да поиграем шах, ако искаш — щастливо каза тя. Той рязко отдръпна ръката си.

— Извини ме, Виктория, имам работа. — Заобиколи я и изчезна в кабинета си, където остана до края на вечерта.

Сърцето й се сви от разочарование и тя прекара остатъка от вечерта, опитвайки се да чете. Докато стана време за лягане, тя вече беше твърдо решена да не му позволява да се върнат към стария начин на общуване, сякаш бяха учтиви непознати, независимо какво щеше да й струва тази промяна. Спомни си начина, по който я гледаше точно преди да му предложи да поиграят шах, по същия начин я беше гледал, преди да я целуне. Тялото й го беше разпознало мигновено, онази необяснима топлина и трепет, които винаги изпитваше, когато я докосваше Джейсън. Може би искаше да я целуне, вместо да играят шах. Мили Боже, може би искаше отново да й направи онова ужасно нещо…

Виктория изтръпна при тази мисъл, но беше готова и на това, ако така щеше да възстанови хармонията между тях. Стомахът й се сви, когато си спомни как Джейсън я беше милвал по голото тяло, изучавайки я по онзи ужасен, отчужден начин като през първата им брачна нощ. Може би нямаше да е толкова ужасно, ако се беше държал мило с нея.

Тя почака в стаята си, докато чу Джейсън да се движи в неговата, облече тюркоазен сатенен халат с дълги ръкави, обшит с широка бежова дантела по краищата. После отвори вратата, свързваща покоите им, и влезе.

— Милор… Джейсън — бързо се поправи тя.

Той тъкмо събличаше ризата си и рязко вдигна глава.

— Бих искала да поговорим — твърдо заяви тя.

— Махни се от тук, Виктория — ледено процеди съпругът й.

— Но…

— Не искам да говоря — язвително продължи той. — Не искам да играя шах, не искам да играя и карти.

— Тогава какво искаш?

— Искам да се махнеш от тук. Това достатъчно ясно ли е?

— Напълно — отвърна тя с достойнство. — Повече няма да те безпокоя.

Върна се в стаята си и затвори вратата, ядосана, но все пак твърдо решена да направи брака си щастлив. Не можеше да разбере какво очаква той от нея. Най-вече не можеше да разбере самия него. Но познаваше човек, който можеше. Джейсън беше трийсетгодишен, много по-възрастен и с много по-голям житейски опит от нея, но капитан Фаръл беше по-възрастен от Джейсън и той щеше да й даде съвет какво да прави по-нататък.