Сега и завинаги

Глава седма

На следващия ден Чарлз заведе Виктория с каретата до съседното село и въпреки че излетът я изпълни с носталгия по някогашния й дом, тя се наслади на пътуването. Навсякъде имаше цветя — в саксии и по градини, където растяха обсипани с любов и внимание, и диви — по ливадите и поляните, оставени единствено на грижите на майката природа. Със спретнатите си къщурки и калдъръмените улици селото бе пленително и младото момиче се влюби в него.

Всеки път, когато излизаха от някое магазинче, селяните, които ги виждаха, спираха, заглеждаха се и сваляха шапки. Обръщаха се към Чарлз с „ваша светлост“ и макар Виктория да знаеше, че често пъти херцогът не знаеше имената им, той се отнасяше любезно към тях.

Когато се върнаха в Уейкфийлд Парк, тя се чувстваше доста по-оптимистично настроена и се надяваше да има възможност да опознае по-добре селяните.

За да избегне по-нататъшни неприятности в домакинството на къщата, тя остана да чете в стаята си и направи само две разходки, за да се опита да примами Уили да се приближи до нея.

Легна си преди вечеря и заспа, успокоена от мисълта, че бъдещите разногласия с Джейсън Филдинг могат да бъдат избегнати, ако двамата просто не се срещат.

Но младото момиче грешеше. Когато се събуди, Рут тъкмо прибираше няколко рокли с пастелен цвят в гардероба.

— Тези дрехи не са мои, Рут — сънено каза Виктория, намръщи се на светлината на свещите и стана от леглото.

— Напротив, госпожице, ваши са — ентусиазирано отвърна прислужницата. — Негова светлост изпрати да ви ги купят от Лондон.

— Моля те, предай му, че няма да ги нося — твърдо, но вежливо заръча Виктория.

Рут вдигна ръка към гърдите си.

— О, не, госпожице. Не мога да го направя. Наистина не мога!

— Е, аз мога! — заяви тя и отиде при другия гардероб, за да вземе дрехите си.

— Няма ги — нещастно изрече прислужницата. — Изнесох ги. Заповедите на негова светлост…

— Разбирам — меко отвърна Виктория, но усети гняв, който не подозираше, че е способна да изпитва.

Малката прислужница закърши ръце и я погледна умолително:

— Госпожице, негова светлост каза, че ако успея да се справя, може да стана ваша лична прислужница.

— Не ми трябва прислужница, Рут.

Момичето изглеждаше отчаяно.

— Ще бъде много по-добре от това, което правя сега…

Виктория не можа да устои на молбите на Рут.

— Много добре. — Виктория се усмихна пресилено. — Какво прави „личната прислужница“?

— Ами помагам ви да се обличате и имам грижата роклите ви винаги да са чисти и изгладени. Правя ви и прически. Може ли? Да ви направя прическа? Имате толкова хубава коса. Майка ми все казваше, че имам усет за косата… да я оформям в хубави прически.

Виктория се съгласи. Не защото се интересуваше от прическата си, а защото й трябваше време да се успокои, преди да се изправи пред Джейсън Филдинг. Час по-късно, облечена в рокля в красив прасковен цвят, с буфан ръкави, украсени с панделки от коприна в същия цвят, тя застана пред огледалото. Гъстата й коса бе навита на къдрици, събрани на тила и сплетени с копринени панделки в същия цвят като роклята. Гневът бе обагрил скулите й, а искрящите й сапфирени очи блестяха от обида и свян.

Тя никога не бе виждала, не си бе представяла толкова прелестна рокля като тази, която носеше в момента — с дълбоко деколте, плътно прилепнал корсаж, който пристягаше гърдите й и дръзко разкриваше чувствените извивки на тялото й. Но и никога не бе изпитвала по-малко удоволствие от вида си като сега, когато бе принудена да покаже лекомислено неуважение към починалите си родители.

— О, госпожице — възкликна Рут и плесна с ръце. — Толкова сте хубава, че негова светлост няма да повярва на очите си, когато ви види.

Предположението на Рут се оказа вярно, но Виктория бе твърде ядосана, за да извлече и най-малко удовлетворение от удивлението, което се изписа на лицето на Джейсън, когато влезе в трапезарията.

— Добър вечер, чичо Чарлз — поздрави тя и притисна бузата си към неговата, а Джейсън стана на крака. Виктория се обърна към него и мълчаливо изчака, докато погледът му безочливо се плъзна по нея. Тя бе свикнала с възхитените погледи на джентълмените, но в арогантния оглед на Джейсън нямаше нищо джентълменско.

— Свършихте ли? — попита го.

Той бавно вдигна поглед и крива усмивка разтегна строгите му устни, когато долови враждебността й. Милордът се пресегна и Виктория механично направи крачка назад, преди да осъзнае, че той възнамерява просто да дръпне стола й.

— Да не съм направил още някоя груба грешка… като да забравя да почукам? — попита развеселено Джейсън. Устните му бяха неприятно близо до лицето й, когато Виктория седна. — Или в Америка не е прието джентълмен да държи стол на дама?

Момичето извърна глава.

— Стола ли ми държите или се опитвате да ми изядете ухото?

Милордът изкриви устни.

— Бих могъл да го направя — отвърна той. — Ако готвачът ни е приготвил лоша храна. — Погледна Чарлз, докато се връщаше на мястото си, и поясни: — Освободих дебелия французин.

Виктория се почувства виновна заради участието си в освобождаването на „дебелия французин“, но беше толкова ядосана на безапелационния начин, по който Джейсън се бе разпоредил с дрехите й, че дори вината не можеше да намали гнева й. Възнамерявайки да изясни въпроса насаме с него след вечеря, момичето насочи цялото си внимание към Чарлз, но смутено установи, че Джейсън Филдинг я изучава.

Джейсън вдигна чашата с вино към устните си. Знаеше, че Виктория му е ядосана и гори от нетърпение да го постави на мястото му — виждаше го в блясъка в очите й.

„Каква горда, смела хубавица“ — безпристрастно си помисли милордът. И преди беше красива, но не беше очаквал да се превърне в такава красавица само като захвърли черните рокли. Джейсън не се съмняваше, че Виктория Сийтън водеше момчетата за носа. Не се съмняваше, че ще завърти главите на момчетата и в Англия. Ще завърти главите на момчетата и на мъжете — поправи се той.

И точно там беше проблемът му. Защото Джейсън бързо се убеждаваше, че момичето е неопитно и невинно. Неопитно и невинно момиче, което се бе появило на прага му и за което сега против волята си носеше отговорност. Ролята му на неин покровител беше толкова нелепа, че той едва не се изсмя на глас. И все пак това беше роля, която беше принуден да изпълни. Всеки, който го познаваше, също щеше да я намери за абсурдна, като се имаше предвид славата му на покорител на женските сърца.

О’Мейли наля още вино в чашата му. Джейсън го изпи, докато обмисляше как най-бързо и лесно да се освободи от момичето. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да й осигури лондонския сезон, от който Чарлз толкова се страхуваше.

При красотата на Виктория нямаше да е никак трудно да я представят в обществото. А като се прибавеше към нея и една малка зестра, лесно щяха да я омъжат за подходящ човек. От друга страна, ако тя наистина вярваше, че нейният Андрю ще дойде да я вземе, можеше да настоява да го чака с месеци, дори с години, преди да приеме друг мъж, а това съвсем не устройваше Джейсън.

Той изчака, докато в разговора настъпи пауза, и с измамно безразличие се обърна към момичето:

— Чарлз ми каза, че на практика сте сгодена за… а… Ансън?… Албърт?…

Виктория обърна глава към него:

— Андрю.

— Що за човек е той?

Тя се замисли и после с усмивка отвърна:

— Той е нежен, хубав, интелигентен, мил, внимателен…

— Мисля, че добих представа — сухо я прекъсна Джейсън. — Приемете съвета ми и забравете за него.

Едва сдържайки се да не хвърли нещо по него, Виктория попита:

— Защо?

— Той не е мъж за вас. За четири дни обърнахте дома ми с главата надолу. Що за забавления ще имате със сериозен провинциален дървеняк, който иска да води спокоен, организиран живот? Ще постъпите най-добре, ако забравите за него и се възползвате от възможностите тук.

— Първо… — избухна Виктория, но той я прекъсна, съзнателно посявайки семената на съмнението.

— Разбира се, винаги съществува вероятността, ако вие не забравите за Албърт, Албърт да забрави за вас. Изразът не беше ли „далеч от очите, далеч от сърцето“?

Момичето стисна зъби и нищо не каза.

— Какво? Няма ли да ми отговорите? — попита Джейсън, любувайки се на очите й, които от гняв станаха тъмносини.

Виктория вдигна глава.

— В моята страна се смята за лошо възпитание да спориш на масата.

Прикритият й упрек го развесели.

— Колко неудобно за вас — меко отбеляза той.

Чарлз се облегна назад. Лека усмивка заигра на устните му, докато гледаше как синът му спори с младата красавица, която толкова му напомняше на майка си. Джейсън и Виктория бяха идеални един за друг, реши старият херцог. Тя не се страхуваше от Джейсън. Енергията и топлината й щяха да го укротят, а веднъж укротен, той щеше да се превърне в онзи съпруг, за когото младите момичета мечтаеха. Щяха да са щастливи. Тя щеше да дари Джейсън със син.

Чарлз с радост си представи внука, с който щяха да го дарят, щом се оженеха. След толкова години на отчаяние и самота двамата с Катрин все пак щяха да имат внуци. Вярно, че в момента Джейсън и Виктория не се разбираха толкова добре, но това щеше да се оправи. Джейсън бе препатил и огорчен човек. Но момичето бе наследило смелостта, нежността и огъня на Катрин. А Катрин бе променила живота на Чарлз. Беше му показала какво означава любовта. И загубата. Мислите на стария херцог се върнаха към събитията, довели до онази паметна вечер…

Когато навърши двайсет и две, Чарлз си бе извоювал репутацията на развратник и комарджия. Той нямаше отговорности, задръжки и абсолютно никакви перспективи, тъй като по-големият му брат тъкмо бе наследил херцогската титла и всичко, което се полагаше с нея — всичко, с изключение на парите. Парите никога не стигаха, понеже от четиристотин години мъжете от рода Филдинг проявяваха силна склонност към скъпите пороци. Всъщност Чарлз не беше по-лош от баща си или дядо си. По-малкият му брат бе единственият мъж в рода Филдинг, който прояви желание да се пребори с изкушенията, но го направи с типичната за Филдингови пресиленост и в резултат замина като мисионер за Индия.

Приблизително по същото време метресата на Чарлз съобщи, че е бременна. Той й предложи пари, но не и брак. Тя се разрида, вика, но напразно. Най-накрая го напусна вбесена. Седмица след като Джейсън се роди, тя се върна в квартирата на Чарлз, безцеремонно му остави детето и изчезна. Той нямаше желание да се обременява с дете, но не можеше и да го остави в сиропиталище. Тогава, в момент на божествено вдъхновение, му хрумна идеята да даде детето на по-малкия си брат и грозната му жена, които се канеха да заминават за Индия, за да „обърнат езичниците“.

Без капка колебание даде детето на двамата богобоязливи, бездетни, религиозни фанатици — заедно с едва ли не последното пени, което имаше за издръжка на Джейсън — и си изми ръцете.

До онзи момент успяваше да се издържа доста прилично от хазарта, но капризният късмет, който винаги беше с него, най-накрая му изневери. Когато навърши трийсет и две, трябваше да се изправи пред факта, че с доходите от хазарта вече не може да поддържа стандарта на живот, който подобава на човек с неговия произход. Проблемът му бе типичен за повечето безпарични по-малки синове на големи благороднически родове и Чарлз набързо го разреши. Той реши да размени знатното име на семейството си за тлъста зестра. С безгрижна небрежност предложи брак на дъщерята на заможен търговец, която беше млада, добре осигурена, относително хубава и не особено интелигентна.

Младата дама и баща й охотно приеха предложението, а по-големият брат на Чарлз, херцогът, дори се съгласи да даде прием, за да отпразнува предстоящата сватба.

Точно на това щастливо събитие Чарлз отново се срещна с далечната си братовчедка Катрин Лангстън, осемнайсетгодишната внучка на херцогиня Клермонт. За последен път я бе видял по време на едно от редките си посещения на брат си в Уейкфийлд. Тогава Катрин бе десетгодишна и гостуваше за ваканцията в съседно имение. През двете седмици на престоя му тя го бе следвала буквално навсякъде, а големите й сини очи го гледаха с обожание. Докато яздеха конете си, Чарлз все повече попадаше в плен на чара й.

Сега Катрин се бе превърнала в поразително красива жена и Чарлз не можеше да откъсне очи от нея.

Тиха, сякаш безплътна, тя стоеше настрани от другите. Като си придаде отегчен и безразличен вид, той се вгледа в изваяната й фигура, безупречните черти и великолепната червено-руса коса. След това се приближи към нея с чаша вино, постави ръка на парапета и дръзко и открито даде израз на възхищението си от красотата й. Очакваше да се възмути от откровеността му, но тя не го направи. Не се изчерви, нито пък засрамено отвърна лице. Просто наклони глава, като че го чакаше да довърши.

— Здравей, Катрин — каза най-сетне Чарлз.

— Здравей, Чарлз — отвърна тя. Нежният й глас бе спокоен и невъзмутим.

— И ти ли като мен намираш приема за непоносимо скучен? — попита той, изненадан от самообладанието й.

Вместо да измърмори, че приемът е прекрасен, Катрин го бе погледнала със смущаващо сините си очи и бе отвърнала:

— Подходяща прелюдия за брак, който се основава единствено на безсърдечни финансови причини и на нищо друго.

Прямотата й го удиви, както и странният обвинителен поглед, помрачил сините й очи, преди да се обърне и да си тръгне. Без да се замисля, Чарлз се пресегна, за да я спре. Допирът на голата й ръка до неговата предизвика електрически ток в тялото му. Ток, който Катрин също трябва да бе изпитала, защото се вцепени. Чарлз я поведе навън към терасата. Той се обърна към нея на лунната светлина и тъй като обвиненията й бяха силни, каза сурово:

— Много е арогантно от твоя страна да смяташ, че единствената причина да се оженя за Амилия са парите. Хората имат и други причини да се оженят.

Смущаващите й сини очи отново се взряха в неговите.

— Не и хората като нас — спокойно възрази. — Ние се женим, за да увеличим семейното си богатство, властта или за да подобрим социалното си положение. В твоя случай се жениш, за да увеличиш състоянието си.

Чарлз разменяше аристократичния си произход за пари и въпреки че това бе общоприета практика, думите й го накараха да се почувства низко.

— Ами ти? — отвърна той. — Ще се омъжиш ли за някого поради друга причина?

— Не — тихо отвърна Катрин. — Няма. Ще се омъжа, защото обичам и съм обичана. Няма да се задоволя с брак като този на родителите ми. Искам от живота повече от това и искам да дам повече.

Спокойно изречените думи бяха изпълнени с толкова много обвинение, че няколко секунди Чарлз просто я гледаше, преди да събере сили да каже:

— Нейна светлост баба ти няма да е доволна, ако се омъжиш по любов, а не по сметка, скъпа моя. Говори се, че иска съюз със семейство Уинстън и че ти ще й го осигуриш.

Катрин за пръв път се усмихна. Това беше пленителна усмивка, която озари лицето й и разтопи сърцето му.

— Заради това с баба ми отдавна сме в обтегнати отношения, но също като нея и аз съм решена да се наложа.

Беше толкова красива, толкова непокварена, толкова невинна, че стената от цинизъм, която обграждаше Чарлз от трийсет години, започна да се пропуква и изведнъж се срина, оставяйки го самотен и празен. Без да си дава сметка какво прави, той вдигна ръка и благоговейно прокара пръст по страната на Катрин.

— Надявам се мъжът, когато обичаш, да е достоен за теб — нежно изрече.

В продължение на един безкраен миг Катрин изучаваше чертите му, като че можеше да прозре зад тях и да надзърне в уморената му и обезверена душа.

— Мисля — тихо отвърна тя, — че въпросът е дали аз ще съм достойна за него. Той отчаяно се нуждае от мен, въпреки че едва сега започва да го разбира.

Миг по-късно осъзна смисъла на думите й и се чу да изрича името й с внезапния трескав копнеж на човек, който току-що е открил онова, което несъзнателно е търсил през целия си живот — жена, която да го обича заради самия него, заради онова, което е, заради онова, което може и иска да бъде. А Катрин нямаше друга причина да го желае или да го обича. Произходът й беше аристократичен като неговия. Връзките й бяха много по-добри, а състоянието й — далеч по-голямо.

Чарлз се загледа след нея, опитвайки се да отхвърли чувствата, които бушуваха в него. „Това е лудост“ — каза си той тогава. Едва я познаваше. Той не беше такъв глупак да вярва, че хората могат да се влюбят от пръв поглед. До този момент дори не вярваше в любовта. Но сега повярва, защото желаеше тази красива и интелигентна идеалистка. За пръв път в живота си бе намерил нещо рядко, изтънчено и непокварено и бе решен да запази това момиче такова — да се ожени за него и да го обича, да го предпази от цинизма, който като че бе разял тяхната класа.

Развалянето на годежа с Амилия изобщо не смущаваше съвестта му, тъй като Чарлз не хранеше никакви илюзии относно причината, поради която тя се съгласи да се омъжи за него. Той знаеше, че тя го харесва, но Амилия се омъжваше за него, защото баща й искаше да се сроди с аристокрацията.

В продължение на две благословени, божествени седмици Чарлз и Катрин успяха да опазят разцъфтяващата си любов в тайна. Две седмици на откраднати мигове насаме, на тихи разходки из природата, на споделено веселие и мечти за бъдещето.

В края на тези две седмици Чарлз вече не можеше да отлага срещата с вдовстващата херцогиня Клермонт. Той искаше да се ожени за Катрин.

Бе подготвен за отказа на херцогинята. Въпреки че семейството му бе старо и благородно, той бе по-малък син. И все пак такива бракове често се сключваха. Чарлз очакваше херцогинята разгорещено да спори, след което да капитулира, защото Катрин също искаше да се омъжи за него. Но не беше очаквал херцогинята да бъде едва ли не обезумяла от гняв или да го нарече „безпътен опортюнист“ и „продажен развратен дегенерат“. Не беше очаквал да наругае предците му и поведението му, нито пък да нарече предтечите му „безотговорни ненормалници“.

Но преди всичко не беше очаквал херцогинята да се закълне, че ако Катрин се омъжи за него, ще я лиши от наследство и ще я остави без пукнато пени. Такива неща просто не се правеха. Но когато същия ден напусна къщата на херцогинята, Чарлз знаеше, че тази жена ще изпълни заканата си. Той се върна в квартирата си и прекара нощта обземан ту от пристъпи на гняв, ту на отчаяние. На сутринта вече знаеше, че не може да се ожени за Катрин. Въпреки че искаше да направи опит да изкарва честно хляба си, нямаше да понесе да види красивата и горда Катрин да бъде унижена заради него. Нямаше да допусне да бъде прогонена от семейството си и отбягвана от обществото.

Дори и да смяташе, че ще успее да й се реваншира за немилостта, в която щеше да изпадне, Чарлз никога нямаше да допусне тя да стане обикновена домакиня. Катрин беше млада и влюбена в него идеалистка, но също така бе свикнала да носи хубави рокли и слуги да изпълняват всяка нейна прищявка. Ако му се наложеше да работи за насъщния, тя нямаше да може да си позволи такива неща. Катрин никога не бе мила чиниите или пода, нито пък бе гладила и той не искаше да я види да стига дотам само защото е имала глупостта да се влюби в него.

Когато на следващия ден най-сетне събра смелост за кратка тайна среша с нея, Чарлз й съобщи решението си. Девойката заяви, че удобствата не означават нищо за нея. Умоляваше го да я заведе в Америка, където всеки може да живее прилично, стига да иска да работи.

Неспособен да понесе сълзите й и собствените си терзания, Чарлз грубо й каза, че идеите й са глупави и никога няма да издържи на живота в Америка. Тя го погледна, сякаш й призна, че не е способен да си изкарва прехраната с труд, и след това го обвини, че иска не нея, а зестрата й — точно както баба й бе казала.

Обвиненията й прободоха като кинжал сърцето на Чарлз, който безкористно жертваше собственото си щастие заради Катрин.

— Вярвай в това, щом така искаш — отсече той и се застави да се отвърне от нея, преди да отстъпи да избяга с нея още същия ден. Чарлз тръгна към вратата, но не можа да понесе мисълта, че тя ще остане с убеждението, че е искал само парите й. — Катрин — каза той, без да спира, — умолявам те да не мислиш така за мен.

— Няма — промълви тя. Нито пък мислеше, че той ще сложи край на мъчителния им копнеж, като още следващата седмица се ожени за Амилия. Но Чарлз направи точно това. Това бе първата му напълно себеотрицателна постъпка в живота.

Заедно с баба си Катрин присъства на сватбата. Чарлз никога нямаше да забрави погледа й, докато той се вричаше във вярност на друга жена.

Два месеца по-късно тя се омъжи за ирландски лекар и замина с него за Америка. Той знаеше, че тя го направи, защото беше сърдита на баба си и защото не можеше да понесе да остане в Англия близо до него и съпругата му. И за да му докаже, че любовта й към него щеше да издържи на всичко — включително и на живота в Америка.

Същата година по-големият брат на Чарлз бе убит в глупав пиянски дуел и той наследи херцогството. Не наследи голяма сума пари с титлата, но тази, която притежаваше, щеше да стигне, за да може Катрин да живее в скромен лукс. Но Катрин я нямаше. Той не беше повярвал, че любовта й е толкова силна, че да преодолее няколко пречки. Чарлз не се интересуваше от парите, които бе наследил. Той вече не се интересуваше от нищо.

Не след дълго по-малкият му брат, мисионерът, почина в Индия, а шестнайсет години по-късно Амилия също почина.

В нощта на погребението на жена си Чарлз се напи до безпаметност, както често правеше тогава, но именно в тази вечер, докато седеше в потискащата самота на къщата си, му мина една мисъл: скоро и той щеше да умре. И тогава херцогските имения завинаги щяха да се изплъзнат от ръцете на семейство Филдинг. Защото Чарлз нямаше наследник.

В продължение на шестнайсет години бе живял в странна забрава, но в онази съдбовна вечер, докато разсъждаваше върху безсмисления си живот, нещо започна да се заражда в него. В началото бе просто смътно безпокойство, след това стана отвращение, после прерасна в негодувание и накрая бавно се превърна в гняв. Беше загубил Катрин, беше загубил шестнайсет години от живота си. Беше понасял една глупава жена, брак без любов и щеше да умре, без да остави наследник. За пръв път от четиристотин години херцогската титла бе застрашена да излезе от рода Филдинг и изведнъж Чарлз осъзна, че е решен да не я пропилее, както бе пропилял живота си.

Истина е, че семейство Филдинг не бяха особено почтено или благородно семейство, но по Божията воля титлата беше тяхна и той бе решен да я запази.

А за целта му трябваше наследник, което означаваше, че трябваше да се ожени повторно. След всичките похождения мисълта да легне е жена и да стане баща на наследник бе по-скоро уморителна, отколкото възбуждаща. Той се замисли за всички хубави жени, с които бе преспивал преди толкова години — за хубавата френска балерина, която му бе родила незаконен син…

Радостта го накара да скочи на крака. Нямаше нужда да се жени повторно, защото вече имаше наследник! Имаше Джейсън! Чарлз не беше сигурен дали законите на наследствеността позволяват да предаде херцогската титла на незаконен син, но за него това нямаше значение. Джейсън бе Филдинг и малцината, които знаеха за съществуването му, искрено вярваха, че той е законен син на по-малкия брат на Чарлз. Освен това старият крал Чарлз бе наградил с херцогска титла трима от незаконните си синове и сега той Чарлз Филдинг, херцог Атъртън, щеше да последва примера му.

На следващия ден нае хора да извършат проучване. Минаха две дълги години, преди един от тях да изпрати на херцога доклад с по-точна информация. От снахата на Чарлз нямаше и следа, но Джейсън бе открит в Делхи, където бе натрупал състояние от търговия и корабен транспорт. Докладът започваше с настоящия адрес на Джейсън и свършваше с цялата информация, която агентът бе открил за миналото му.

Радостта и гордостта на Чарлз от финансовия успех на сина му бързо преминаха и се превърнаха в ужас и ярост, когато прочете как снаха му се бе отнесла с невинното дете, което й бе поверил. Когато свърши да чете, херцогът бе обзет от ярост.

Решен да направи Джейсън свой законен наследник, Чарлз му изпрати писмо, в което го молеше да се върне в Англия, за да може официално да го признае за такъв.

Когато Джейсън не отговори, Чарлз замина за Делхи. Изпълнен с дълбоко разкаяние и решителност, той отиде във великолепния дом на Джейсън. При първата им среща имаше възможност лично да се увери в онова, което бе описано в доклада: синът му се бе оженил, бе станал баща на момченце и живееше като крал. Освен това ясно заяви, че не желае да има нищо общо нито с Чарлз, нито с наследството, което херцогът му предлагаше. През месеците, които прекара в Индия, Чарлз постепенно успя да убеди студения си, резервиран син, че дори не е подозирал на какво е бил подложен Джейсън като дете. Но не можа да го убеди да се върне в Англия като негов наследник.

Красивата съпруга на сина му Мелиса бе запленена от идеята да отиде в Лондон като маркиза Уейкфийлд, но нито резките й избухвания, нито молбите на Чарлз имаха ефект върху Джейсън. Той не се интересуваше от титлите и не съчувстваше на баща си, че може да загуби херцогската титла.

Чарлз почти се бе отказал, когато намери идеалния аргумент в спора. Една вечер, докато гледаше как Джейсън си играе с малкия си син, разбра, че има един човек, за когото той ще направи всичко: Джейми. Джейсън обичаше сина си. И така Чарлз моментално промени тактиката си. Вместо да го убеждава в предимствата, които би придобил, като се върне Англия, херцогът посочи, че като отказва да стане негов насилник, Джейсън отказва рожденото право и на сина си. Титлата и всичко, което се полагаше с нея, най-накрая щяха да отидат при Джейми.

Този довод даде резултат.

Джейсън възложи на доверен човек да ръководи бизнеса му в Делхи и замина със семейството си за Англия. Решен да построи „кралство“ за момченцето си, похарчи огромни суми, за да възстанови имението на семейство Атъртън и да му придаде блясък, който никой не бе виждал.

Докато Джейсън бе зает с имението, Мелиса хукна към Лондон, за да заеме полагаемото й се в обществото място като маркиза Уейкфийлд. Година по-късно слуховете за любовните й връзки се носеха из цял Лондон. Няколко месеца по-късно тя и детето бяха мъртви…

Чарлз се отърси от тъжните спомени и вдигна поглед.

— Да нарушим ли традицията тази вечер? — предложи той на Виктория. — Вместо мъжете да останат на масата за една пура и чаша порто, ще имаш ли нещо против да ги изпушим с теб в салона? Не желая да се лиша от компанията ти.

Виктория нямаше ни най-малка представа за традициите, но във всеки случай се радваше да ги наруши и се съгласи, тъкмо се канеше да влезе в розово-златния салон, когато Чарлз я дръпна назад и тихо каза:

— Забелязах, че си свалила траура, скъпа моя. Ако това е решението ти, приветствам го. Майка ти мразеше черното. Каза ми го, когато беше малка и бе принудена да го носи поради смъртта на родителите си. — Изпитателният му поглед се задържа върху нея. — Ти ли го реши, Виктория?

— Не — призна тя. — Господин Филдинг е заповядал днес да сменят дрехите ми с тези.

Херцогът кимна.

— Джейсън ненавижда символите на траур, а като съдя по погледите, които му хвърляше по време на вечерята, не си доволна от това, което е направил. Не му позволявай да те плаши, дете. Той не понася страхливците.

— Не исках да те тревожа — притеснено отвърна момичето. — Каза, че сърцето ти не е много добре.

— Не се притеснявай за мен — засмя се той. — Сърцето ми не е много добре, но не е толкова зле, че да не може да понесе малко вълнение. Всъщност може дори да ми се отрази добре. Животът бе невероятно скучен, преди да пристигнеш.

След като Джейсън седна, запали пурата и отпи от портото си, Виктория няколко пъти се опита да направи така, както я бе посъветвал херцогът, но щом погледнеше Джейсън и понечеше да повдигне въпроса за дрехите си, смелостта й я напускаше. Тази вечер милордът бе облякъл за вечеря хубав тъмносив костюм с тъмносиня жилетка и перленосива копринена риза. Въпреки доброто си облекло и небрежния начин, по който бе протегнал дългите си крака, излъчваше укротена, груба властност. В него имаше нещо примитивно и опасно и Виктория имаше неприятното чувство, че елегантното му облекло и отпуснатата поза бяха просто заблуда, чиято цел бе да подлъже невнимателните да повярват, че е цивилизован, след като той изобщо не беше такъв.

Джейсън се раздвижи леко и момичето му хвърли един поглед. Главата му бе наведена назад. Бе захапал пурата с равните си бели зъби, отпуснал ръце върху облегалките на стола си, а лицето му бе потънало в сянка. Студени тръпки полазиха по гърба на Виктория, когато се запита какви ли тъмни тайни се криеха в миналото му. Със сигурност трябваше да са много, за да стане толкова циничен и непристъпен. Имаше вид на човек, който е извършил всички ужасни и непозволени неща на света — неща, от които бе станал студен и груб. И все пак той бе красив — неприятно, опасно хубав, с антрацитеночерна коса, зелени очи и невероятно тяло. Виктория не можеше да го отрече и ако не се страхуваше от него, щеше да поиска да си поговорят. Колко съблазнителна беше идеята да се сприятели с него — съблазнителна като грях, призна си тя — и глупава, като да поискаш да се сприятелиш с дявола. И вероятно също толкова опасна.

Виктория си пое внимателно дъх и точно когато се приготви любезно, но твърдо да настои траурните й дрехи да бъдат върнати, Нортръп влезе и обяви пристигането на лейди Кърби и госпожица Кърби.

Виктория видя, че Джейсън застина и хвърли ядосан поглед към Чарлз, който му отговори със смутено свиване на раменете и се обърна към Нортръп.

— Отпрати ги… — започна, но вече беше късно.

— Няма нужда да обявяваш пристигането ни, Нортръп — се решителен глас и една набита жена влезе в салона. Червеникавокафявите сатенени поли на роклята й се влачеха по пода, а след нея се носеше тежкият аромат на парфюм. Жената бе последвана от хубава брюнетка приблизително на възрастта на Виктория. — Чарлз! — възкликна лейди Кърби и лицето й светна. — Чух, че днес си бил в селото с млада дама на име госпожица Сийтън, и естествено дойдох лично да я видя.

Едва успяла да си поеме дъх, тя се обърна към Виктория и весело каза:

— Вие трябва да сте госпожица Сийтън. — Лейди Кърби спря, присви очи и внимателно започна да оглежда Виктория по начин, който остави момичето с впечатлението, че търси недостатъци. Тя намери един. — Каква интригуваща трапчинка на брадичката, скъпа моя! Как стана? При злополука ли?

— По рождение — отвърна девойката и се усмихна, твърде смаяна от странната дама, за да се обиди. Всъщност момичето започваше да се пита дали Англия не е пълна с чудати, зле възпитани, невъзприемчиви хора, чиито ексцентричности бяха или поощрявани, или пренебрегвани заради титлите или благосъстоянието им.

— Колко тъжно — каза лейди Кърби. — Притеснява ли ви… или ви боли?

Виктория се усмихна:

— Само като се гледам в огледалото.

Недоволна от отговора й, лейди Кърби се обърна и застана пред Джейсън, който бе застанал до камината.

— Е, Уейкфийлд — обърна се тя към него, — от това, което видях, обявата във вестника трябва да е вярна. Ще ти кажа истината. Не повярвах. Е, така ли е?

Джейсън вдигна вежди:

— Кое?

В този момент Чарлз извика, заглушавайки думите на лейди Кърби:

— Нортръп, донеси на дамите нещо освежително!

Всички седнаха. Госпожица Кърби седна до Джейсън, а Чарлз бързо започна да говори за времето. Лейди Кърби го слушаше незаинтересовано, докато той изчерпа монолога си. След това рязко се обърна към Джейсън и попита направо:

— Уейкфийлд, годежът ти валиден ли е или не?

Джейсън вдигна чашата към устните си и студено я изгледа.

— Не.

Виктория видя чувствата, които се изписаха по лицата на хората около нея в отговор на тази единствена дума. Лейди Кърби бе доволна, дъщеря й — очарована, Чарлз бе нещастен, а лицето на Джейсън бе непроницаемо. И той мигновено спечели състрадателното сърце на Виктория. Съвсем не беше чудно, че бе толкова студен и груб — жената, която бе обичал, сигурно бе развалила годежа им. Но й се стори странно, че лейди Кърби се обърна към нея, като че очакваше да каже нещо.

Момичето се усмихна смутено, а лейди Кърби предизвикателно изрече:

— Е, Чарлз, в такъв случай предполагам, че ще представиш бедната госпожица Сийтън през сезона?

— Възнамерявам да се погрижа графиня Лангстън да заеме полагаемото й се място в обществото — студено я поправи той.

— Графиня Лангст… — заекна гостенката.

— Виктория е първородното дете на Катрин Лангстън. Ако не греша, сега тя е наследница на шотландската титла на майка си.

— Дори така да е — сковано каза лейди Кърби, — няма да ти е лесно да й намериш подходящ съпруг. — Обърна се към Виктория с престорено съчувствие: — Майка ви предизвика доста сериозен скандал, когато избяга с онзи ирландски работник.

Обидата, нанесена на покойната й майка, разгневи Виктория:

— Майка ми се е омъжила за ирландски лекар.

— Без разрешението на баба си — отсече лейди Кърби. — В тази страна възпитаните момичета не се омъжват против волята на семействата си. — Недвусмисленото оскърбление, че Катрин не е била възпитана, така ядоса Виктория, че момичето заби нокти в дланите си. — Е, в крайна сметка обществото забравя такива неща — великодушно добави гостенката. — Междувременно имате да научите много, преди да бъдете представена пред него. Ще трябва да научите как да се обръщате към всеки пер, съпругата му и децата им, разбира се, етикета при посещения и по-сложните проблеми по настаняването. Само това ще ви отнеме месеци — кой до кого може да седне на масата, нали разбирате? Хората от колониите са в неведение за такива неща, но ние, англичаните, обръщаме голямо внимание на етикета.

— Може би това обяснява защо винаги ви побеждаваме във войните — мило отвърна Виктория, опитвайки се да защити семейството и родината си.

Лейди Кърби присви очи:

— Не исках да ви обидя. Но ще трябва да изгладите речта си, ако искате да си намерите подходящ съпруг, както и да превъзмогнете репутацията на майка си.

Виктория стана и с достойнство изрече:

— Ще ми бъде много трудно да си извоювам репутацията на майка ми. Тя беше най-милата и най-внимателната жена в света. А сега, ако ме извините, трябва да напиша няколко писма.

Момичето затвори вратата зад себе си и отиде в библиотеката — огромна стая с излъскан паркет, покрит с персийски килими, и стени, запълнени с рафтове с книги. Твърде ядосана, за да седне и наистина да напише писмо на Дороти или на Андрю, Виктория се загледа в книгите, търсейки нещо, което да я поуспокои. Подмина томовете с история, митология и култура и стигна до поезията. Погледът й разсеяно се плъзна по имената на авторите, някои от които вече бе чела — Милтън, Шели, Кийтс, Байрон. Взе едно тънко томче просто защото с гърчеше пред другите.

Запали маслената лампа на масичката, отпусна се в едно кресло и отвори книгата. Лист розова парфюмирана хартия се изплъзна и падна на пода. Виктория механично я взе и понечи да я прибере, но погледът й попадна на първите думи от страстната бележка, написана на френски:

Виктория си каза, че да чете писмата на другите, е не само признак на лошо възпитание, но е непростимо и под достойнството й, но мисълта жена с нетърпение да очаква Джейсън Филдинг да отиде при нея бе толкова невероятна, че не можеше да сдържи любопитството си. Що се отнася до нея, тя би го чакала с нетърпение да си отиде! Момичето бе толкова погълнато от откритието си, че не чу, когато Джейсън и лейди Кърби минаха по коридора.

— Виктория! — раздразнено извика Джейсън. Момичето виновно скочи на крака, изпусна книгата със стиховете, грабна я и отново седна в креслото. Опитвайки се да изглежда погълната от четенето на стиховете, тя разтвори книгата, без да забележи, че е обърната.

— Защо не ми отговаряте? — попита Джейсън, като влезе в библиотеката с хубавата госпожица Кърби под ръка. — Йохана искаше да ви каже „довиждане“ и да ви предложи помощта си, ако искате да купите нещо от селото.

След злобните нападки на лейди Кърби Виктория си помисли, че госпожица Кърби намеква, че тя не може да се справи дори с покупките си.

— Съжалявам. Не чух, че ме викате — отвърна. — Както виждате, четях. — Затвори книгата и я остави на масата, след това се насили спокойно да погледне двойката. Изразът на лицето на Джейсън я накара да отстъпи назад. — Нещо не е ли наред? — уплашено попита Виктория, уверена, че си е спомнил за бележката в книгата, и подозира, че тя я е прочела.

— Да — отсече той и се обърна към госпожица Кърби, която гледаше Виктория с изражение, подобно на неговото. — Йохана, можеш ли да препоръчаш учител от селото, който да я научи да чете?

— Да ме научи да чета? — възкликна Виктория и трепна от надменния израз на лицето на хубавата брюнетка. — Не ставайте смешен. Не ми трябва учител… мога да чета.

Без да й обръща внимание, Джейсън погледна госпожица Кърби:

— Можете ли да назовете учител, който ще идва тук и ще я учи?

— Да, смятам, че мога да ви препоръчам учител, милорд. Господин Уоткинс, викарият, може да идва да я учи.

С погледа на човек, който вече е бил принуден да изтърпи твърде много обиди, но няма да понесе повече, Виктория твърдо заяви:

— Невероятно! Не ми трябва учител. Мога да чета.

Погледът на Джейсън стана леденостуден.

— Никога повече не ме лъжете — предупреди я той. — Презирам лъжците… особено жените, които лъжат. Не можете да прочетете и дума и прекрасно го знаете.

— Не може да бъде! — възкликна Виктория, без да чуе ужасеното ахване на госпожица Кърби. — Казвам ви, че мога да чета!

Търпението на Джейсън се изчерпа. Решил, че Виктория се опитва да го излъже, той бързо се приближи до масичката, взе книгата и я бутна в ръцете й:

— Четете тогава!

Ядосана и оскърбена, че се отнася така с нея, особено пред госпожица Кърби, която не правеше дори опит да прикрие задоволството си от положението й, Виктория грабна книгата, отвори я и видя парфюмираната бележка.

— Хайде — подкани я Джейсън. — Да ви чуем как четете. Виктория съзнателно присви очи и замислено го изгледа:

— Напълно ли сте убеден, че искате да чета на глас?

— На глас — твърдо отвърна милордът.

— Пред госпожица Кърби? — невинно попита момичето.

— Или четете, или си признайте, че не можете — отсече той.

— Много добре. — Тя преглътна смеха си и театрално зачете: Скъпи Джейсън, липсваш ми. Чакам те с нетърпение, броя часовете, когато ще дойдеш при мен. Изпращам ти тези прекрасни стихове с надеждата, че когато ги четеш, ще мислиш за мен, за нежните нощи, които прекарахме в обятията си…

Джейсън дръпна книгата от ръцете й. Тя вдигна вежди, погледна го право в очите и нагло му напомни:

— Бележката е написана на френски. Превеждах я, докато четях. — След това се обърна към госпожица Кърби: — Има още, разбира се, но не смятам, че това е от писанията, които човек трябва да оставя из къщата, когато в нея има изтънчени млади дами. Не мислите ли? — Преди някой от двамата да успее да й отговори, тя излезе от библиотеката с вдигната глава.

Лейди Кърби чакаше в коридора. Виктория студено се сбогува с двете жени, след това тръгна по стълбите с надеждата да се размине с неизбежния гняв на Джейсън, сигурна, че се готви да го излее върху нея в мига, в който двете дами си заминеха. Но преди да си тръгне, лейди Кърби направи забележка, която я накара да забрави всичко друго.

— Не се отчайвайте от изневярата на лорд Филдинг, скъпа моя — провикна се тя, докато Нортръп помагаше на нея и на дъщеря й да си наметнат пелерините. — Всъщност малцина повярваха на обявата във вестника. Всички смятаха, че щом пристигнете, той ще намери начин да анулира годежа. Немирникът даде ясно да се разбере, че няма да се ожени повторно…

Чарлз я изведе навън под претекст, че ще я изпрати до каретата, а Виктория спря на стълбите и се обърна. Подобно на красива разгневена богиня, тя стоеше и трепереше от гняв, впила поглед в Джейсън.

— Трябва ли да разбирам — произнесе тя, — че годежът, който казахте, че е отменен, е бил нашият годеж.

Джейсън не отговори, но мълчанието му бе равносилно на потвърждение и тя свирепо го изгледа, без да се интересува от слугите, които я гледаха парализирани от ужас.

— Как смеете! — процеди Виктория. — Как смеете да позволявате на някого да мисли, че съм смятала да се омъжа за вас. Не бих го направила дори да бяхте…

— Не си спомням да съм ви молил да се омъжите за мен — язвително я прекъсна Джейсън. — Все пак е успокояващо да знам, че ако здравият ми разум ме напусне и поискам да се оженя за вас, вие ще имате причина да ми откажете.

Виктория му хвърли пронизващ, надменен поглед:

— Вие сте студено, безчувствено, арогантно, коравосърдечно чудовище, което не изпитва уважение или чувства към никого… дори да е мъртъв! Никоя жена с разум в главата няма да ви пожелае! Вие сте… — Гласът й изневери, тя се обърна и хукна нагоре по стълбите.

Джейсън я гледаше от фоайето, където двама лакеи и икономът стояха и ужасени очакваха мига, в който господарят им ще излее върху тях гнева си, предизвикан от това младо момиче, което току-що бе направило непростимото. След няколко секунди, които им се сториха цяла вечност, Джейсън пъхна ръце в джобовете си. Той погледна потресения си иконом и вдигна вежди.

— Мисля, че току-що ме поставиха на мястото, Нортръп.

Икономът преглътна шумно, но нищо не каза, докато Джейсън не изкачи стълбите. След това се обърна към лакеите:

— Заемете се с работата си. И имайте грижата да не говорите за това. — След това си отиде.

О’Мейли се обърна към другия лакей.

— Тя ми приготви смес и излекува зъба ми — прошепна с благодарност той. — Може да направи нещо и за господаря и да излекува нрава му. — Без да дочака отговор, той отиде право в кухнята, за да разкаже на госпожа Крейдък и кухненската прислуга невероятната случка, на която току-що бе станал свидетел. След като мосю Андре си отиде благодарение на младата дама от Америка, кухнята се бе превърнала в приятно място, където можеше да прекарва редките моменти, когато се изплъзнеше от зоркото око на Нортръп.

В продължение на един час добре обучената, съвършено организирана домашна прислуга на къщата се изреди в кухнята, за да изслуша разказа за драмата, разиграла се на стълбите. След още половин час мълвата за случилото се се разпространи из къщата и стигна до оборите и къщичките на пазачите на дивеч.

В стаята си на втория етаж Виктория с треперещи ръце вадеше фуркетите от косата си и сваляше роклята с цвят на праскова. Окачи я в гардероба, облече нощницата си и си легна. Младото момиче беше много нещастно. Искаше да си замине. Мечтаеше поне океанът да я разделя от хора като Джейсън Филдинг и лейди Кърби. Майка й сигурно бе напуснала Англия поради същата причина. Майка й… хубавата й нежна майка, помисли си тя, и ридание стегна гърлото й.

Замисли се колко щастливо беше детството й. Спомни си деня, в който изцапа роклята си, докато береше цветя за майка си.

— Виж, мамо, нали са много хубави? — каза й тя. — Набрах ги за теб… но си изцапах роклята.

— Много са хубави — съгласи се майка й. После я прегърна, без да й се сърди за изцапаната рокля. — Но ти си най-хубавото нещо, което съм виждала.

Спомни си, когато на седем години се разболя от треска, от която едва не умря. Всяка нощ майка й седеше до леглото и с мокра гъба попиваше потта от лицето и ръцете й. На петата нощ се събуди в прегръдките на майка си. Лицето й бе мокро от сълзите на майка й. Катрин я люлееше, плачеше и повтаряше една и съща несвързана молба:

— Моля те, не позволявай момиченцето ми да умре. Толкова е малка и се страхува от тъмното. Моля те, Господи…

Виктория зарови лице във възглавницата си и тялото й се разтърси от сподавени ридания.

— О, мамо! — изхълца тя. — О, мамо, толкова ми липсваш…

Джейсън спря пред вратата й и вдигна ръка, за да почука, но щом чу риданията, се поколеба. Челото му се смръщи. Сигурно Виктория щеше да се почувства по-добре, ако изплачеше мъката си. От друга страна, ако продължеше да плаче по този начин, щеше да се разболее. След няколко минути колебание той се прибра в стаята си, наля коняк в една чаша и се върна пред вратата на нейната стая.

Почука, но тъй като тя не отговори, той отвори вратата и влезе. Застана до леглото й и погледна как раменете й се тресат. И преди бе виждал жени да плачат, но техните сълзи бяха предназначени да пречупят мъжката воля.

Джейсън сложи ръка на рамото й.

— Виктория…

Тя се обърна. Очите й бяха като тъмносиньо мокро кадифе. Гъстите й черни мигли блестяха от сълзите.

— Махайте се оттук! — извика тя с пресипнал глас. — Махнете се веднага, преди някой да ви е видял!

Джейсън погледна разгневената синеока красавица пред себе си. Страните й бяха зачервени, а тициановата й коса бе разпиляна по раменете. Облечена в пуританската бяла нощница с висока яка, Виктория приличаше на объркано, съкрушено дете, но в положението на брадичката и в гневния горд блясък в очите й имаше нещо предизвикателно, което го предупреждаваше да не я подценява. Той си спомни дръзкото й нахалство в библиотеката, когато съзнателно прочете бележката на глас и не направи никакво усилие да прикрие задоволството си от това, че го е смутила. Мелиса бе единствената жена, която се бе осмелявала да се опълчи срещу него, но тя го правеше зад гърба му. Виктория Сийтън го направи открито и той й се възхищаваше за куража.

Джейсън не помръдна и Виктория раздразнено избърса сълзите от бузите си, дръпна завивките до брадичката си и се отмести назад.

— Давате ли си сметка какво ще кажат хората, ако разберат, че сте тук? — процеди тя през зъби. — Нямате ли принципи?

— Не — предизвикателно отвърна милордът. — Предпочитам практичността пред принципите. — Той седна на леглото и добави: — Ето. Изпийте това.

Джейсън поднесе чашата с кехлибарената течност към лицето й, така че Виктория да помирише силния алкохол.

— Не — решително поклати глава тя.

— Изпийте го — настоя той — или ще го излея в гърлото ви.

— Няма да го направите!

— Напротив, Виктория, ще го направя! Хайде, изпийте го. Ще се почувствате по-добре.

Тя видя, че няма смисъл да спори, а бе твърде уморена, за да се бори физически. Отвратено отпи от дяволската течност и се опита да върне чашата в ръката му.

— Вече се чувствам по-добре — заяви.

— Изпийте и останалото.

— Ако го изпия, ще си тръгнете ли? — попита тя. Той кимна. Виктория се опита да се справи с питието, сякаш бе горчиво лекарство. Тя изпи остатъка от коняка на две големи глътки, като и двата пъти едва не се задави. — Ужасно е — каза и се отпусна на възглавниците.

Джейсън изчака конякът да разлее топлината си по тялото й, след това спокойно каза:

— Първо, Чарлз обяви годежа ни във вестника, не аз. Второ, вие нямате по-голямо желание да се сгодите за мен, отколкото аз за вас, нали така?

— Точно така — потвърди Виктория.

— Тогава защо страдате от това, че не сме сгодени?

Момичето го погледна с презрение:

— Нищо подобно.

— Така ли? — Развеселен, Джейсън погледна извитите й мокри мигли и й подаде снежнобяла носна кърпичка. — Тогава защо носът ви е зачервен, очите — подпухнали, лицето — бледо и…

Виктория прикри носа си:

— Много е некавалерско от ваша страна да го отбелязвате.

Усмивката преобрази лицето му.

— Не съм направил нищо, за да създам у вас впечатлението, че съм джентълмен.

Пресиленото смущение в гласа му я накара да се усмихне плахо.

— Нищо — отвърна тя и се облегна на възглавниците. — Не плачех заради този нелеп годеж… той само ме ядоса.

— Тогава защо плачехте?

Виктория завъртя чашата между дланите си, загледана в движението на течността в нея.

— Плачех за майка си. Лейди Кърби злословеше по неин адрес. Толкова ме ядоса, че не знаех какво да кажа. — Тя хвърли на Джейсън бърз поглед изпод дългите си мигли и понеже за пръв път той не бе непристъпен и бе загрижен, несигурно продължи: — Майка ми беше мила, добра и нежна. Спомних си за нея и се разплаках. Откакто родителите ми загинаха, изпадам в странни състояния. В един момент съм добре, а в следващия страшно ми липсват и се разплаквам.

— Нормално е да плачеш за хора, които обичаш — изрече Джейсън толкова нежно, че Виктория не повярва, че думите излязоха от неговата уста.

Странно успокоена от присъствието му и от дълбокия му тен глас, тя поклати глава.

— Плача за себе си — призна смутено. — Плача от самосъжаление, защото ги загубих. Не съм си давала сметка, че съм толкова страхлива.

— Виждал съм смели мъже да плачат, Виктория — тихо каза Джейсън.

Тя се вгледа в суровите му изваяни черти. Дори при меката светлина на свещите той изглеждаше неуязвим. Беше й невъзможно да си го представи със сълзи в очите. Конякът бе опил обичайната й резервираност и тя тихо попита:

— Плакал ли си някога?

Лицето му стана студено.

— Не.

— Дори когато си бил дете? — настоя тя.

— Дори тогава — отвърна той.

Джейсън направи рязко движение, за да стане, но Виктория импулсивно сложи ръка върху неговата. Той погледна дългите й пръсти, отпуснати върху ръката му, а след това и големите й очи.

— Господин Филдинг — започна тя, неловко опитвайки се е просто да продължи краткото им примирие, но и да го затвърди. — Знам, че не ме искаш тук, но няма да остана дълго… само докато Андрю дойде да ме вземе.

— Остани колкото желаеш — отвърна той и сви рамене. Лицето му отново бе студено.

— Благодаря — каза Виктория смутена от рязката смяна на настроенията му. — Исках да кажа, че много бих се радвала, ако двамата с теб общуваме по-приятелски.

— Какво имаш предвид под „по-приятелски“?

Виктория не долови иронията.

— Ако се замислиш, ще видиш, че ние сме далечни братовчеди. — Тя спря и изпитателно го изгледа. — Нямам други роднини освен чичо Чарлз и теб. Не мислиш ли, че бихме могли да се държим като братовчеди?

Той я погледна смаяно, след това се развесели:

— Мисля, че бихме могли.

— Благодаря.

— Сега поспи.

Тя кимна и се сви под завивките.

— О, забравих да ти се извиня… за нещата, които говоря, когато съм ядосана.

Устните му се изкривиха:

— Съжаляваш ли за някое от тях?

Виктория вдигна вежди и го изгледа с усмивка:

— Заслужи си всяка дума.

— Права си — призна Джейсън и също се усмихна. — Но не насилвай късмета си.

Мъжът излезе от стаята и се върна в своята. Наля си коняк, след това седна и подпря крака на масата. Запита се защо Виктория Сийтън събуждаше у него странно желание да я покровителства. Беше възнамерявал да я изпрати обратно в Америка веднага щом пристигне, и това беше, преди да обърка дома му. Може би защото беше толкова крехка и уязвима и толкова млада и нежна, че събуждаше бащинско чувство в него. А може би прямотата й нарушаваше душевното му равновесие. А може би беше заради очите й, които се взираха в лицето му все едно търсеха душата му. Тя не притежаваше хитростите на кокетките. Не й и трябваха, кисело си помисли той. Тези очи можеха да съблазнят и светец.