Сега и завинаги

Глава двайсет и трета

Виктория подръпна юздите и буйният кон подскочи напред, а гладкият му косъм проблесна в полумрака.

— Спокойно — прошепна уплашено тя. Очевидно Джейсън не обичаше да държи кротки коне в конюшните си — огнената кобила, впрегната в каретата й, се управляваше изключително трудно. Тя се изправяше на задните си крака и лудуваше.

Виктория вече наближаваше селото, когато вятърът се усили започнаха да проблясват светкавици. Последва злокобен предупредителен гръм и небето стана почти черно. След няколко минути заваля като из ведро. Водата се стичаше по лицето на Виктория и я заслепяваше.

Мъчейки се да следва пътя, тя отмяташе мократа коса от лицето си и трепереше от студ. Никога не беше виждала сиропиталището, но капитан Фаръл й беше казал кой път води до него, както и пътя, който водеше към неговата къща. Виктория напрегнато се взираше и изведнъж забеляза нещо, което приличаше на един от описаните от капитан Фаръл пътища. Той се отклоняваше наляво и тя насочи коня по него, без да е сигурна дали отива към сиропиталището или към дома на капитана. Това всъщност нямаше значение, достатъчно беше, че отива на сухо и топло място и ще се скрие от проливния дъжд. След един завой пътя започна да се изкачва през гори, които ставаха все по-гъсти, мина покрай две изоставени къщи, след това започна да се стеснява, докато се превърна в кална пътека, която проливният дъжд бързо превръщаше в тресавище.

Калта полепваше по колелата на каретата и при всяка стъпка кобилата с мъка успяваше да освободи копитата си от дълбоката тиня. Виктория съзря светлинка между дърветата. Трепереща от студ, тя свърна по малка алея, над която клоните на вековни дъбове се бяха разтворили като чадър, от който се стичаше вода. Внезапно светкавица разкъса небето и освети една къща, достатъчно голяма за малко семейство, но не и за двайсет деца сираци. Последва оглушителен гръм, кобилата подскочи и почти се изправи на задните си крака.

— Спокойно — каза й Виктория и се пресегна да хване юздата. Нагази в калта, когато поведе коня към стълба пред къщата и го върза там.

Следвана от Улф, тя повдигна прогизналите си поли, изкачи стъпалата пред къщата и почука на вратата.

След миг вратата широко се отвори и пред нея се изправи капитан Фаръл.

— Лейди Филдинг! — ахна той и й протегна ръка, за да й помогне да влезе. Ниско, заплашително ръмжене го спря и очите му се разшириха от изумление, когато съзря мокрия сив звяр, който ръмжеше срещу него с оголени бели зъби.

— Улф, стига! — заповяда му Виктория и животното се успокои.

Като държеше под око свирепото животно, капитан Фаръл внимателно въведе Виктория в къщата. Улф я следваше по петите, а жълтеникавите му очи бяха приковани върху Майк Фаръл.

— Какво, за Бога, правите навън в такова време? — попита той.

— П-плувах — опита се да се пошегува Виктория, но зъбите й тракаха и цялото й тяло трепереше от студ, когато той свали наметката й и я сложи на един стол близо до огъня.

— Ще трябва да свалите тези мокри дрехи, или ще се разболеете. Този звяр дали ще ви позволи да се отдалечите от очите му за толкова дълго, колкото да облечете нещо топло?

Виктория кимна, поглеждайки към свирепия си охранител:

— Стой тук, Улф.

Кучето легна пред камината и постави глава върху големите си лапи с очи, насочени към вратата на спалнята, през която двамата изчезнаха.

— Ще засиля огъня — мило каза Фаръл в спалнята, като й подаде панталони и риза. — Тези дрехи са най-доброто, което мога да предложа. — Виктория понечи да каже нещо, но той я прекъсна: — Няма да слушам глупави приказки за това, че е неприлично да се носят мъжки дрехи. Използвайте водата в каната и се измийте, облечете дрехите и се увийте в това одеяло. Когато сте готова, елате да се стоплите до огъня. Ако се тревожите, че Джейсън може да не одобри това, че сте облекли мои дрехи, можете да бъдете спокойна — познавам го от съвсем малък.

Тя вдигна глава и отбранително изрече:

— Не ме интересува какво може да си помисли Джейсън. Нямам никакво намерение да умра от студ, само и само да му угодя. На него или на когото и да било — бързо се поправи.

Капитан Фаръл й хвърли озадачен поглед, но само кимна с глава:

— Добре. Много разумно.

— Ако бях разумна, днес щях да си остана у дома — едва се усмихна Виктория.

Когато се показа от спалнята, капитан Фаръл вече беше завел коня й в малкия обор зад къщата, беше подсилил огъня и й беше приготвил чай. Той й подаде голяма кърпа.

— Вземете я да си изсушите косата — добродушно й нареди и й посочи стола, който беше придърпал близо до огъня. — Имате ли нещо против, ако пуша? — добави, като седна на стола срещу нея.

— Съвсем не — вежливо отвърна момичето.

Той напълни с тютюн лулата си и я запали, изпускайки лениво дима, и смущаващо се вторачи в лицето на Виктория.

— Защо не го направихте? — най-сетне попита.

— Да направя какво?

— Да си останете у дома.

Чудейки се дали изглежда толкова гузна и нещастна, колкото се чувстваше в момента, тя леко сви рамене:

— Исках да занеса малко храна в сиропиталището. Остана толкова много след тържеството ни миналата нощ.

— Да, но беше очевидно, че ще вали, и можехте да изпратите някой слуга до сиропиталището. Вие обаче сте решили да предизвикате времето и сама да намерите мястото.

— Имах нужда да изляза за малко от къщата, това е — отвърна Виктория и започна да разбърква чая си.

— Изненадан съм, че Джейсън не е настоял да останете вкъщи — продължи той.

— Прецених, че не е необходимо да искам разрешението му — отвърна гостенката, смутена от въпросите на капитана и изпитателния му поглед.

— Сигурно вече се е поболял от тревога.

— Много се съмнявам, че изобщо ще забележи отсъствието ми. — „А дори да разбере, ще му бъде напълно безразлично“ — с мъка си помисли тя.

— Лейди Филдинг?

Нещо в прямотата, която се долавяше под любезния му тон, накара Виктория да не иска да продължи този разговор. От друга страна, нямаше избор.

— Да, капитане? — предпазливо отвърна тя.

— Видях Джейсън тази сутрин.

Тревогата й се засили.

— Така ли? — Реши, че по някаква причина Джейсън може да е идвал тук да говори за нея със стария си приятел. Почувства се така, сякаш целият свят се обръща срещу нея.

Фаръл очевидно долови подозренията й, защото обясни:

— Джейсън притежава много кораби. Аз съм капитан ни един от тях и той искаше да поговорим за последното ни пътуване.

Виктория се опита да отклони разговора от себе си:

— Не знаех, че лорд Филдинг разбира от кораби или че работата му е свързана с тях.

— Странно.

— Кое е странно?

— Може би съм ограничен и старомоден, но мисля, че една жена трябва да знае, че съпругът й е работил на кораб.

Виктория зяпна от почуда. Доколкото знаеше. Джейсън беше английски лорд — арогантен, богат, уморен от живота, покварен аристократ. Единственото нещо, което го отличаваше от останалите благородници, които познаваше, беше, че той работеше в кабинета си, а другите богати господа, които бе срещала в Англия, сякаш прекарваха цялото си време единствено в търсене на удоволствия и развлечения.

— Може би просто не ви интересуват постиженията му? — безпощадно я предизвика капитан Фаръл и продължи да пуши мълчаливо, а след малко я попита:

— Защо се омъжихте за него?

Очите й се разшириха от тревога. Почувства се като хванат в капан заек, чувство, което вече започваше често да изпитва и което ужасно нараняваше гордостта й. Тя вдигна глава и погледна мъчителя си със зле прикрита неприязън. Отговори уклончиво:

— Омъжих се за лорд Филдинг по обичайните причини.

— Пари, влияние и обществено положение — обобщи капитанът с унищожително презрение. — Е, вече ги имате и трите. Поздравления.

Виктория не можа да понесе нападките му. Скочи на краха, здраво стиснала одеялото:

— Капитан Фаръл, не съм нито толкова мокра, нито толкова злочеста, нито толкова отчаяна, че да стоя тук и да се чувствам длъжна да слушам обвиненията ви, че съм продажен и себичен обществен паразит.

— А защо не? — процеди той. — Очевидно сте всичко това.

— Не ме интересува какво мислите за мен. Аз — гласът й секна и тя тръгна към спалнята с намерението да си вземе дрехите, но той се изправи и й препречи пътя, като сърдито наблюдаваше лицето й, сякаш се опитваше да надникне в душата й.

— Защо искате развод? — рязко я попита той, но изражението му поомекна, когато се вгледа в лицето й. Дори загърната най-обикновено одеяло, Виктория Сийтън беше прекрасна, и имаше силен дух, ала сълзите, които блестяха в очите й, говореха, че този дух е почти прекършен.

— Тази сутрин на шега попитах Джейсън дали вече сте го наранили. Отговори ми, че още не, но сте поискали развод. Реших, че се шегува, но когато преди малко влязохте тук, определено нямахте вид на щастлива младоженка.

Отчаяна, Виктория гледаше неумолимото лице на своя мъчител, като едва сдържаше сълзите си, опитвайки се да запази достойнството си.

— Моля ви, махнете се от пътя ми — каза тя. Вместо да отстъпи, той я хвана за раменете.

— Сега, след като вече имате всичко, заради което се омъжихте за него — пари, влияние, обществено положение — защо искате развод?

— Нямам нищо! — избухна младата жена почти разплакана. — А сега ме пуснете!

— Не и преди да разбера как до такава степен съм се объркал в преценката си за вас. Вчера, когато разговаряхте с мен, реших, че сте прекрасна. Видях как се отнасяте към селяните. Помислих си, че сте истинска жена — жена със сърце и дух, а не някоя продажна, покварена малка страхливка!

Горещи сълзи опариха очите на Виктория след тази несправедлива присъда от един напълно непознат човек, при това приятел на Джейсън.

— Оставете ме на мира, по дяволите! — проплака тя и се опита да го отмести от пътя си.

За нейно най-голямо удивление той я притисна към гърдите си:

— Поплачи си, Виктория. За Бога, изплачи си мъката!

Тя потрепери, когато й прошепна:

— Дай воля на сълзите си, дете. Ако се опиташ да задържиш всичко това в себе си, ще се пръснеш от мъка.

Виктория се беше научила да се справя с беди и нещастия, ала не можа да устои на добротата и съчувствието. Риданията разтърсиха цялото й тяло. Не помнеше кога капитан Фаръл я е настанил до себе си на дивана, нито кога е започнала да му разказва за смъртта на родителите си и за събитията, довели до хладното предложение на Джейсън за женитба. Облегнала глава на рамото му, тя му отговори на въпросите за Джейсън и му разказа защо се беше омъжила за него. А когато приключи, се почувства много добре.

— Значи — усмихна й се той с възхищение, — въпреки студеното предложение на Джейсън и факта, че на практика не знаеш нищо за него, ти пак си вярвала, че той наистина се нуждае от теб?

Виктория срамежливо избърса очите си и кимна:

— Очевидно съм била глупава и наивна да си го помисля, понякога изглеждаше толкова самотен. Случвало се е да го зърна в някоя претъпкана бална зала, заобиколен от хора — обикновено жени — и да ме обземе странното усещане, че и той се чувства самотен като мен. Чичо Чарлз също каза, че Джейсън се нуждае от мен. Но и двамата сме сгрешили. Той иска единствено син. Не ме желае и няма нужда от мен.

— Грешиш — нежно каза капитан Фаръл, — Джейсън има нужда от жена като теб още от деня, в който се е родил. Той има нужда от теб да излекуваш дълбоките му рани, да го научиш как да обича и да бъде обичан. Ако знаеше повече за него, щеше да разбереш защо казвам това.

Той стана, отиде до масичката и взе една бутилка. Наля в две чаши и подаде едната на Виктория.

— Ще ми разкажеш ли за него? — попита тя, когато той отиде до камината и застана там, загледан в нея.

— Да.

Виктория погледна чашата с уискито, която й беше подал, и понечи да я остави на масата.

— Ако искаш да чуеш историята на Джейсън, по-добре първо да изпиеш това — мрачно каза капитан Фаръл. — Ще имаш нужда.

Тя отпи малко от огненото питие, но якият ирландец вдигна чашата си и я преполови, сякаш и той имаше нужда от нея.

— Ще ти разкажа неща за Джейсън, които само аз зная, неща, които той очевидно не иска да знаеш, в противен случай вече щеше да ги е разказал. Зная, че предавам доверието на Джейсън, като ти разкажа историята му, а до този момент аз съм един от малкото му близки хора, който никога не го е предавал. Той ми е като син, Виктория, и ме боли, че го правя; но чувствам, че трябва да го разбереш.

Младата жена кимна:

— Може би не бива да ми казваш, капитане. През повечето време с лорд Филдинг сме в лоши отношение, но не искам никой от вас двамата да се почувства наранен.

Капитанът се усмихна:

— Ако мислех, че ще използваш думите ми като оръжие срещу него, щях да си мълча. Но ти няма да го направиш. В теб има сила, състрадание и разбиране, в което сам се уверих сноши, когато отиде да разговаряш със селяните. Видях как се смееш с тях, как ги караш да се отпуснат и тогава, си помислих, че си прекрасна млада жена и идеална съпруга за Джейсън. Все още го мисля.

Той пое дълбоко въздух и започна:

— Бях в Делхи, когато за пръв път видях съпруга ти. Беше преди много години и тогава работех за богат търговец в Делхи на име Нейпъл, който превозваше стоки от Индия по целия свят. Нейпъл не само притежаваше стоките, с които търгуваше, по имаше и четири кораба, с които ги превозваш през моретата. Аз бях помощник-капитан на един от тях.

Плавахме в продължение на шест месеца и когато се върнахме, Нейпъл ни покани заедно с капитана в дома си. В Индия винаги е горещо, но този ден ми се стори още по-горещ, най-вече защото се загубих, докато търсех дома на Нейпъл. Попаднах в лабиринт от улички и когато най-сетне се измъкнах от тях, се озовах на малък мизерен площад, пълен с мръдни, дрипави индийци — бедността там е направо нечувана. Започнах да се оглеждам с надеждата да намеря някого, който говори френски или английски, за да ме упъти. Видях хора; скупчили се в края на площада, загледани в нещо. Не виждах какво става и затова се приближих до тях. Стояха пред една сграда и наблюдаваха какво става вътре. Понечих да се върна и да се опитам да си потърся сам пътя обратно, когато видях грубо издялан дървен кръст, закован пред сградата. Помислих, че това е църква и че мога да намеря някого, който говори езика ми, смесих се с тълпата и влязох. Проправяйки си път през множество дрипави индийци към предната час на сградата, чух някаква жена да пищи като обезумяла на английски за прелюбодеянието и за отмъщението на Всевишния. Най-сетне се добрах до място, откъдето можех да виждам. Тя стоеше на дървен олтар. До нея видях едно момченце. Тя сочеше детето и крещеше, че е самият дявол. Наричаше го „греховно семе“ и „отрок на злото“, а после грубо вдигна главата му и аз видях лицето му. Бях изумен, кога установих, че детето е бяло, а не индийче. Тя викаше на всички да „погледнат дявола и да видят «божието отмъщение»; после обърна момчето с гръб да покаже «отмъщението божие». При вида на гърба му помислих, че ще ми прилошее. — Капитан Фаръл преглътна. — Виктория, гърбът на детето беше черно-син от последното бичуване и покрит с белези от бой с камшик. Очевидно току-що го беше бичувала пред очите на събралото се множество — индийците не възразяват срещу подобни варварски жестокости.

Докато стоях там, обезумялата вещица крещеше на детето да падне на колене и да моли Бог за прошка. То я погледна право в очите, ала не помръдна и тя стовари камшика върху раменете му с такава сила, че можеше да повали и голям мъж. Детето коленичи.

— Моли се, дявол такъв! — кресна му тя и отново го шибна с камшика. Детето нищо не каза, то гледаше пред себе си. И тогава видях очите му… бяха сухи. Нямаше нито една сълза в тях, но имаше болка — Господи, бяха пълни с толкова болка!

Виктория потрепери от мъка за непознатото дете, чудейки се защо капитан Фаръл и разказва тази зловеща истории, преди да й разкаже за Джейсън.

Лицето на капитана се сгърчи.

— Никога няма да забравя страданието в очите му — прошепна с пресипнал глас, — нито колко зелени изглеждаха точно в този миг.

Чашата на Виктория падна на пода и се разби. Тя започна да клати глава, сякаш се опитваше ла отрече това, което току-що бе чула.

— Не — извика, — о, Господи, не…

Сякаш не забелязваше ужаса й, мъжът продължи да говори:

— Тогава момченцето започна да се моли, притисна длани една в друга и изрече: «Коленича пред Бога и моля за опрощение.» Жената го накара да го повтори по-силно и когато Най-сетне беше доволна, го издърпа на крака. После посочи към мръсните индийци и го накара да моли праведните за прошка, подавайки му малка купа. Стоях и гледах как детето върви сред тълпата, коленичи сред множеството и започна да целува мръсните им дрехи, молейки за прошка.

— Не — простена Виктория и затвори очи, опитвайки се да заличи от съзнанието си образа на малкото момче с къдрави черни коси и познати зелени очи, подложено на такова нечовешко изтезание.

— Аз полудях — продължи капитан Фаръл. — Индийците са фанатици и техните обичаи не ме интересуват. Ала не можах да издържа да гледам дете от моята раса да бъде подлагано на такова мъчение. Но имаше и нещо друго. Имаше нещо в това дете, което ме трогна — то беше мръсно, парцаливо и недохранено, ала в измъчените му очи имаше гордост и непреклонност, които накараха сърцето ми да се свие от мъка. Изчаках, докато то коленичеше пред индийците около мен и целуваше робите им, молейки за прошка, а те пускаха монети в дървената купа. После то занесе купата на жената и тя се усмихна. Взе купата и се усмихна; каза му, че вече е «опростен» с онази своя фанатична и налудничава усмивка. Гледах тази гнусна жена, застанала на мизерния олтар с кръст в ръка, и ми се прииска да я убия. От друга страна, не знаех колко й е вярно множеството и тъй като не можех да се бия с всички, я попитах дали ще ми продаде момчето. Заявих, че според мене му трябва мъж, който да го накаже както трябва.

Капитан Фаръл погледна Виктория с горчива усмивка:

— Продаде ми го срещу възнаграждението ми за шест месеца, което носех в джоба си. Мъжът й бил почина преди година и се нуждаеше от пари. Но преди да напусна мястото, видях как разпилява парите ми върху събралото се множество, викайки как Бог им изпраща даровете си чрез нея. Беше луда. Напълно луда.

Виктория прошепна:

— Мислите ли, че животът на Джейсън е бил по-добър, преди да почине баща му?

— Бащата на Джейсън все още е жив — строго отвърна капитанът. — Джейсън е незаконен син на Чарлз.

Стаята сякаш се завъртя и Виктория притисна длан към устата си, за да се пребори с повдигането и замайването.

— Толкова ли те отвращава мисълта, че си се омъжила за незаконороден? — попита той, наблюдавайки реакцията й.

— Как ти хрумна подобна глупост! — избухна Виктория.

Той се усмихна.

— Добре. Не мислех, че ще има значение за теб, но англичаните са много чувствителни към такива неща.

— Което е крайно лицемерно от тяхна страна — разгорещено отвърна младата жена, — защото мога да назова трима херцози, които са преки наследници на три от незаконните деца на крал Чарлз. Освен това не съм англичанка. Аз съм американка.

— Ти си възхитителна — нежно каза той.

— Ще ми разкажеш ли всичко, което знаеш за Джейсън? — Сърцето й щеше да се пръсне от състрадание.

— Останалото не е чак толкова важно. Заведох го в дома на Нейпъл същата вечер. Един от прислужниците го изми и го изпрати при нас. Детето не искаше да говори, но когато го стори, разбрахме, че е будно. Щом разказах историята на Нейпъл, той се съжали над Джейсън и го взе на работа като разносвач. Джейсън не получаваше пари, но му дадоха легло зад кабинета на Нейпъл, храна и дрехи. Научи се да чете и да пише — изпитваше неутолима жажда за знания. На шестнайсет години вече беше научил от Нейпъл всичко за търговския занаят. Освен че беше умен и схватлив. Беше и невероятно амбициозен — предполагам заради това, че като дете е бил принуждаван да проси.

Тъй като Нейпъл нямаше собствени деца, той започна да гледа на Джейсън повече като на син отколкото като на чиновник. Джейсън го убеди да му разреши да пътува на един от корабите му. Тогава аз вече бях капитан и той плава с мен пет години.

— Беше ли добър моряк? — попита Виктория, горда с малкото момче, превърнало се в преуспяващ мъж.

— Най-добрият. Започна като най-обикновен моряк, но в свободното си време се учеше от мен как да управлява кораба и всичко останало. Нейпъл умря два дни след завръщането ни от едно от пътуванията ни. Както си седеше в кабинета, сърцето му изведнъж спря. Джейсън направи всичко възможно да го върне към живота, дори застана над него и се опита да вдиша собствения си въздух в дробовете му. Останалите в кабинета помислиха, че е полудял, но той обичаше стария скъперник. Месеци наред тъгува за него. Ала не пророни сълза — тихо каза Майк Фаръл. — Джейсън не може да плаче. Вещицата, която го отгледала, била убедена, че «дяволите» не плачат“ и го биела още по-жестоко, ако заплаче. Джейсън ми го каза едва когато беше на около девет години.

Както и да е, след смъртта си Нейпъл остави всичко на него. През следващите шест години Джейсън направи това, което се беше опитвал да убеди Нейпъл да направи — купи кораби и в крайна сметка умножи многократно богатството на Нейпъл.

Капитан Фаръл стоеше, загледан мълчаливо в огъня, когато Виктория го попита:

— Джейсън е бил женен, нали? Разбрах това едва преди няколко дни.

— А, да, беше женен — отвърна Майк и отиде да си налее още едно уиски. — Две години след смъртта на Нейпъл Джейсън вече беше един от най-богатите хора в Делхи. Това предизвика интереса на една красива, непочтена жена на име Мелиса. Баща й беше англичанин, който живееше в Делхи и работеше за правителството. Мелиса притежаваше красота, възпитание и стил, имаше всичко освен това, от което най-много нуждаеше — пари. Омъжи се за Джейсън заради това, което можеше да й даде.

— Но защо Джейсън се ожени за нея? — попита Виктория. Майк Фаръл сви рамене.

— Беше по-млад от нея и заслепен от хубостта й, предполагам. Освен това дамата имаше вид, който можеше да накара всеки мъж да очаква, че ще намери любов в сърцето й. Продаде тази любов на Джейсън срещу всичко, което можеше да измъкне от него. А той й даваше много — накити, достойни за кралица. Тя ги взимаше и му се усмихваше. Имаше красиво лице, но по някаква причина, когато му се усмихваше, ми напомняше онази луда стара вещица с дървената купа.

Виктория си спомни как Джейсън и беше давал перли сапфири и искаше от нея да му благодари с целувка. Запита се с тъга дали Джейсън не мислеше, че трябва да подкупва една жена, за да я спечели.

Майк вдигна чашата си и отпи голяма глътка.

— Мелиса беше мръсница — мръсница. След като се омъжи, прекара живота си, минавайки от легло на легло. Нелепото беше, че припадна, когато научи, че Джейсън е незаконороден. Бях в дома им в Делхи, когато херцогът на Атъртън се появи и поиска да говори със сина си. Мелиса побесня от гняв, щом разбра, че Джейсън е незаконен син на Чарлз. Изглежда, това накърни принципите й да не смесва кръвта си с тази на един незаконороден. Но това, че предоставяше тялото си на всеки мъж от своята класа, който я поканеше в леглото си, не накърняваше принципите й. Странни норми на поведение, не мислиш ли?

— Изключително странни! — съгласи се Виктория.

— Каквато и нежност да е изпитвал към нея, когато са се оженили, много скоро беше унищожена от съвместния им живот. Но тя му роди син и поради тази причина той й осигуряваше всичко най-модерно и не обръщаше внимание на историите й. Честно казано, мисля, че изобщо не го беше грижа какво прави.

Виктория, която не знаеше, че Джейсън е имал син, се изправи внезапно, загледана с изумление в капитан Фаръл, който продължаваше да говори:

— Джейсън обожаваше това дете. Водеше го почти навсякъде със себе си. Съгласи се дори да се върне тук и да вложи парите си във възстановяването на порутените имения на Чарлз Филдинг, за да може Джейми да наследи подобаващо кралство. И накрая всичко се оказа напразно. Мелиса се опита да избяга с последния си любовник и взе детето със себе си с намерението да иска откуп за него от Джейсън. Корабът им потъна при буря. — Капитан Фаръл стисна чашата и мъчително преглътна: — Аз пръв открих, че Мелиса е взела Джейми със себе си, и трябваше да кажа на Джейсън, че синът му е мъртъв. Плаках, но Джейсън не пророни сълза. Дори и тогава. Той не може да плаче.

— Капитан Фаръл — сподавено каза Виктория, — бих искала вече да се прибирам у дома. Стъмва се и Джейсън може би се тревожи за мен.

Скръбта изчезна от лицето на капитана и той се усмихна:

— Чудесна идея. Но преди да си тръгнеш, искам да ти кажа нещо.

— Какво е то?

— Не оставяй Джейсън да заблуди себе си или теб, че не иска нищо друго освен дете. Познавам го по-добре от всеки друг и видях как те гледаше. Той вече е влюбен в теб, макар да се съмнявам, че го иска.

— Не мога да го виня, че не иска да обича никоя жена — тъжно каза Виктория. — Не мога да си представя как е преживял всичко, което му се е случило, без да полудее.

— Той е силен. Джейсън е най-силният човек, когото някога съм познавал. И най-благородният. Дай воля на любовта си, Виктория — знам, че го искаш. И го научи как да те обича. Той може да даде много любов, но първо трябва да се научи да ти се доверява. Щом спечелиш доверието му, той ще положи света в краката ти.

Виктория се изправи:

— Защо си толкова сигурен, че всичко ще стане така?

Погледът на ирландеца се зарея и той каза нежно:

— Защото преди много години познавах жена като теб. Тя имаше твоята топлота и смелост и ме научи какво е да вярваш на някого, да обичаш и да бъдеш обичан. Не ме е страх да умра, защото зная, че тя е някъде там и ме чака. Повечето мъже могат да обичат лесно и често, но Джейсън е като мен. Той ще обича само веднъж, но ще бъде завинаги.