Сега и завинаги

Глава трийсет и първа

Беше минал месец от сватбата им, когато Джейсън получи съобщение, че трябва да замине за Портсмут, където един от корабите му току-що беше пристигнал.

Сутринта той целуна Виктория на стълбището на Уейкфийлд Парк толкова страстно, че тя се изчерви, а кочияшът дяволито се подсмихна.

— Толкова ми се иска да не заминаваш — каза тя и притисна лице към гърдите му, обвивайки ръце около кръста му. — Шест дни ми се струват като цяла вечност и ще бъда ужасно самотна без теб.

— Чарлз ще бъде тук да ти прави компания, скъпа — усмихна се той. — Майк Фаръл е съвсем наблизо и можеш да го посетиш. Или пък може отново да отидеш на гости на прабаба си. Ще си бъда у дома в четвъртък навреме за вечеря.

Виктория кимна и се повдигна на пръсти да целуне гладко избръснатата му буза.

През тези шест дни тя упорито се занимаваше с какво ли не, работеше в сиропиталището, надзираваше домакинството в къщата, но времето минаваше мъчително бавно. А нощите й се струваха още по-дълги. Тя прекарваше вечерите с Чарлз, който й гостуваше, но когато той си легнеше, часовникът сякаш спираше.

В нощта преди завръщането на Джейсън тя се разхождаше из стаята си, защото не искаше да си ляга в самотното легло. Влезе в покоите на съпруга си и с усмивка започна да разглежда тежките мебели в тъмни тонове, напълно подходящи за един мъж. Стаята му беше в пълен контраст с нейната спалня, обзаведена във френски стил с ефирни копринени драперии и балдахин в розово и златисто. С любов прокара пръсти по инкрустираните със злато предмети, а после неохотно се върна в стаята си и най-сетне заспа.

Събуди се призори и започна да обмисля каква специална вечеря да приготви за завръщането му.

Вечерта тя седеше в салона, ослушвайки се кога ще пристигне каретата на Джейсън.

— Това е той, чичо Чарлз! — радостно възкликна и се вгледа през прозореца в светлините на каретата, която се приближаваше по алеята към къщата.

— Сигурно е Майк Фаръл. Джейсън ще пристигне поне след час-два — каза той и се усмихна, когато тя започна неспокойно да приглажда полите си. — Знам колко време е необходимо такова пътуване. Сигурно е тръгнал един ден по-рано, за да пристигне тази вечер, а не утре.

— Вероятно си прав, но е едва седем и половина, а аз поканих капитан Фаръл да вечеря с нас в осем.

Когато каретата спря пред къщата, тя видя, че не е луксозната пътническа карета на Джейсън.

— Мисля, че трябва да помоля госпожа Крейдък да отложи вечерята за по-късно — каза тя, когато Нортръп се появи на прага на салона със странно, напрегнато изражение на строгото си лице.

— Един господин е дошъл да ви види — съобщи той.

— Господин ли? — повтори учудено Виктория.

— Някакъв си господин Андрю Бейнбридж от Америка.

Младата жена стисна облегалката на най-близкия стол.

— Да го поканя ли?

Тя нервно кимна, опитвайки се да овладее гнева си. Молеше се да намери сили да се изправи лице в лице с него, без да де чувствата си. Толкова беше погълната от собствените емоции, че изобщо не забеляза как Чарлз внезапно пребледня и бавно се изправи срещу вратата, сякаш посрещаше взвод, готов за стрелба.

След миг Андрю влезе в салона, а усмихнатото му лице й стори толкова скъпо и познато, че сърцето й се сви заради предателството му. Той спря и се загледа в елегантната красива млада жена, която стоеше пред него.

— Тори — задъхано произнесе, без да откъсва поглед от дълбоките й сини очи. Неочаквано я грабна в прегръдките си и зарови лице в уханните й коси.

— Бях забравил колко си красива — сподавено прошепна и я притисна още по-силно към гърдите си.

— Очевидно! — рязко отвърна Виктория, възстановявайки се от вцепенението си, и се освободи от ръцете му. Тя гневно го изгледа, изумена от дързостта му да идва тук и най-вече да се осмелява да я прегръща с такава страст. — Очевидно забравяш хората много лесно — добави язвително.

За нейно най-голямо удивление Андрю се засмя.

— Ядосана си, защото ми отне две седмици повече да дойда да те взема, отколкото ти бях обещал в писмото, нали? — И без да изчака отговор, той продължи: — Параходът ни беше принуден да смени курс и трябваше да спрем, за да отстранят повредите на един остров.

Андрю сложи ръце върху напрегнатите рамене на Виктория и се обърна към Чарлз.

— Вие сигурно сте Чарлз Филдинг — дружелюбно каза той. — Не мога да изразя благодарността си за това, че сте се грижили за Виктория, докато успея да дойда да я взема. Естествено държа да ви платя всички разноски, свързани с нея, включително и тази прекрасна рокля, която носи в момента.

Той се обърна към младата жена:

— Не искам да те карам да бързаш, Тори, но съм запазил места на един параход, който заминава след два дни. Капитанът вече се съгласи да се оженим…

— Писмо ли? — прекъсна го Виктория замаяно. — Какво писмо? Не си ми писал, след като напуснах Америка.

— Написах ти няколко писма — намръщено отвърна той. — Както вече обясних в последното, пишех ти от Америка, защото се оказа, че майка ми, която непрекъснато се меси в живота ми, така и не ми е препратила писмата ти до мен и аз не знаех, че си в Англия. Тори, обясних ти всичко това в последното си писмо, онова, което изпратих до Англия със специален пратеник.

— Не съм получавала никакво писмо! — настойчиво повтаряше Виктория, а напрежението й растеше.

Андрю ядосано сви устни:

— Преди да тръгнем, възнамерявам да се обадя на една фирма в Лондон, на която платих цяло състояние, за да предаде лично писмата ми на теб и на твоя братовчед, херцога. Искам да чуя какво ще ми кажат!

— Ще ви кажат, че са ги доставили лично на мен — внезапно се обади Чарлз.

Виктория рязко се извърна към него и бавно започна да осъзнава случилото се.

— Не, чичо Чарлз, не си получавал никакви писма. Мислиш си за писмото, което получих от майката на Андрю, онова, с което ми съобщаваше, че е женен.

Очите на Андрю пламнаха от ярост, когато забеляза вината, изписана на лицето на херцога. Той сграбчи Виктория за менете.

— Тори, чуй ме! Непрекъснато ти пишех, докато бях в Европа, но ти изпращах писмата в Америка. Разбрах за смъртта на родителите ти едва когато се върнах у дома преди два месеца, от деня, в който са починали родителите ти, майка ми е престанала да ми изпраща писмата ти. Когато се върнах, тя ми каза, че родителите ти са починали и че си била извикана в Англия от някакъв твой богат братовчед, който ти предложил брак. Каза ми, че няма никаква представа къде или как да те намеря тук. Познавах те твърде добре, за да повярвам, че ще ме зарежеш заради някакъв богаташ с титла. Отне ми известно време, но най-сетне открих доктор Морисън, който ми каза истината за идването ти тук и ми обясни къде да те намеря.

Когато казах на майка ми, че тръгвам да те търся, тя си призна всичко. Каза ми за писмото, в което те е излъгала, че съм се оженил в Швейцария. И веднага след това получи един от нейните „пристъпи“. Само дето този се оказа действителен. Не можех да я изоставя, затова ти писах, както и на твоя братовчед тук — той хвърли убийствен поглед към Чарлз, — който по някаква причина не ти е казал за писмата ми. В тях обяснявах и на двама ви какво се е случило и съобщавах, че ще дойда да те взема колкото се може по-скоро.

Гласът му омекна, когато обхвана с две ръце измъченото лице на Виктория:

— Тори, ти си любовта на моя живот от мига, в който те видях да препускаш през полята ни с индианското пони на Буйна река. Не съм женен, любима.

Виктория преглътна и с усилие проговори:

— Но аз съм омъжена.

Андрю отдръпна ръце от лицето й, сякаш кожата й го изгори:

— Какво каза?

— Казах — с болка прошепна тя, докато гледаше лицето на любимия си, — че съм омъжена.

Цялото тяло на Андрю се напрегна, сякаш се опитваше да понесе физически удар. Той погледна презрително към Чарлз.

— За него ли? За този старец? Продала си се за шепа бижута и няколко рокли, така ли? — шевно процеди.

— Не! — почти изкрещя младата жена, разтреперана от ярост, болка и мъка.

Най-накрая Чарлз заговори:

— Виктория е омъжена за моя племенник.

— За твоя син! — възрази Виктория. Тя се извърна, намразила Чарлз заради измамата и Джейсън за това, че му е сътрудничил.

Ръцете на Андрю се вкопчиха в нейните и тя почувства цялата му болка.

— Защо? — разтърси я той. — Защо!

— Вината е моя — каза Чарлз. Той се изправи и погледна Виктория с очи, които молеха за разбиране. — Страхувах се от този миг, откакто пристигнаха писмата на господин Бейнбридж. А сега е по-лошо, отколкото си го представях.

— Кога получи тези писма? — попита Виктория, но вече знаеше отговора и се разкъсваше от мъка.

— В нощта на пристъпа ми.

— На престорения ти пристъп! — поправи го тя с разтреперан от гняв и горчивина глас.

— Точно така — призна той и се обърна към Андрю. — Когато прочетох, че ще дойдете да отведете Виктория, направих единственото, което ми хрумна — престорих се, че съм получил удар, умолявайки я да се омъжи за сина ми, за да има кой да се грижи за нея.

— Мръсник! — процеди през зъби Андрю.

— Не очаквам да ми повярвате, но бях сигурен, че Виктория и синът ми ще бъдат много щастливи заедно.

Андрю откъсна яростния поглед от врага си и се обърна към младата жена:

— Върни се с мен у дома. Не могат да те принудят да бъдеш съпруга на човек, когото не обичаш. Не е законно — те са те заставили да го сториш. Моля те, Тори! Ела с мен у дома и ще намеря някакъв начин да се справим със случилото се. Параходът тръгва след два дни. Ще се оженим на всяка цена. Никой никога няма да разбере…

— Не мога! — прошепна тя.

— Моля те.

Виктория поклати глава.

— Не мога — сподавено изрече.

Андрю пое дълбоко въздух и бавно се обърна.

Ръката, която Виктория протегна към него в мълчалива, безпомощна молба, се отпусна, когато той напусна стаята, къщата и живота й.

Настана тишина. Виктория стискаше полите си, а пред очите й беше измъченото лице на Андрю. Спомни си как се беше почувствала, когато разбра, че е женен, спомни си с каква мъка преодоляваше всеки ден, как се опитваше да се усмихва, когато сърцето й се късаше.

Обезумяла от ярост, тя рязко се извърна към Чарлз и извика:

— Как можа! Как можа да причиниш такова нещо на двама души, които никога не са ти сторили зло! Видя ли лицето му? Знаеш ли колко го наранихме? Имаш ли някаква представа?

— Да — отвърна той.

— Знаеш ли как се чувствах през всичките тези седмици, когато мислех, че той ме е предал и вече си нямам никого? Чувствах се като просякиня в твоя дом! Знаеш ли как се чувствах, знаейки, че се омъжвам за човек, който не ме иска, само защото нямам друг избор…

Тя го погледна с очи, толкова заслепени от сълзи, че не можеше да види болката в неговите.

— Виктория, не обвинявай Джейсън за това. Той не знаеше, че пристъпът ми е престорен, не знаеше и за писмото…

— Лъжеш!

— Не, кълна ти се!

Виктория вдигна глава, а очите й заблестяха от гняв:

— Вече не мога да ви вярвам! — Млъкна, изплашена от смъртната бледност по изпитото лице на Чарлз, и бързо излезе от стаята. Изтича по стълбите, заслепена от сълзи, и хукна по коридора към стаята си. Щом влезе, тя се облегна на затворената врата, стиснала зъби толкова силно, че челюстта я заболя.

Отново си представи лицето на Андрю, сгърчено от болка, и силно изплака, разкъсвана от угризения. „Обичам те от деня, в който те видях да препускаш през полята ни с индианското пони… Тори, моля те! Върни се с мен у дома…“

Тя се бе оказала пионка в ръцете на двама себични, безсърдечни мъже. Джейсън през цялото време е знаел, че Андрю ще дойде, също както е знаел, че Чарлз е играел на карти в нощта на престорения пристъп.

Виктория се отдръпна от вратата, свали роклята си и облече костюм за езда. Щеше да полудее, ако остане дори и час в тази къща. Не можеше да вдигне скандал на Чарлз, защото се безпокоеше за здравето му. А що се отнася до Джейсън, той трябваше да се върне тази вечер. Със сигурност щеше да забие нож в сърцето му, ако го видеше сега. Грабна едно вълнено наметало от гардероба и хукна надолу по стълбите.

— Виктория, почакай! — извика Чарлз, като я видя да тича по коридора към задната част на къщата.

Тя се извърна и извика:

— Стой далеч от мен! Отивам в Клермонт. Достатъчно болка вече ми причини!

— О’Мейли! — отчаян извика херцогът, когато тя избяга навън през задната врата.

— Да, ваша милост?

— Знам, че си чул какво стана в гостната…

О’Мейли, който винаги подслушваше, кимна мрачно, без изобщо да се опитва да отрича.

— Можеш ли да яздиш?

— Да, но…

— Последвай я — нареди Чарлз. — Не зная дали ще вземе карета, или ще язди, но ти я последвай. Тя те харесва и ще те изслуша.

— Господарката няма да е в настроение да изслуша когото и да било и не мога да кажа, че я виня.

— Няма значение, по дяволите! Ако не иска да се върне, поне я последвай до Клермонт, за да си сигурен, че е в безопасност. Клермонт е на трийсетина километра на юг оттук по пътя край реката.

— Ами ако тръгне за Лондон и се опита да избяга с онзи господин от Америка?

Чарлз прокара пръсти през посивялата си коса и категорично поклати глава:

— Няма. Ако искаше да замине, щеше да го направи, когато той я помоли да тръгне с него.

— Но аз не мога да яздя толкова добре като лейди Виктория.

— Няма да може да язди толкова бързо в тъмното. А сега тичай към конюшнята и я последвай!

Виктория вече препускаше с Матадор, а Улф тичаше до коня, когато О’Мейли се втурна към конюшните.

— Чакайте, моля ви! — извика той, но тя не го чу и приведена ниско над коня, го пришпори така, сякаш самият дявол беше по петите й.

— Веднага оседлай най-бързия ни кон! — нареди О’Мейли на един коняр, без да откъсва очи от бялата наметка на Виктория, която изчезваше по дългата вита алея на имението към главния път.

След пет километра бесен галоп Виктория се принуди да намали заради Улф. Вярното куче, което винаги я следваше, тичаше редом с нея с ниско приведена глава, но беше изтощено. Тя го изчака и тъкмо се готвеше да продължи, когато чу тропот на копита зад гърба си и нечии викове.

Не беше сигурна дали не я преследва някой от бандитите, които нападаха самотни пътници нощем, или пък Джейсън, който можеше да се е върнал и да е решил да я настигне. Затова свърна през гората край пътя и препусна сред дърветата, за да обърка преследвача си. Но той пое през гъсталака след нея независимо от усилията й да го заблуди.

Обзета от паника и гняв едновременно, когато излезе от гората, която трябваше да я скрие, Виктория пришпори коня си по пътя. Ако Джейсън беше зад гърба й, по-скоро би умряла, отколкото да се остави да я хване. Неведнъж я беше правил на глупачка. Но не можеше да е Джейсън! Не видя каретата му на алеята, когато тръгна от Уейкфийлд, не я забеляза и преди да свърне по пътя край реката.

Гневът й премина във вледеняващ страх. Приближаваше се към същата река, където се беше удавило някакво момиче. Спомни си разказите на пастора за кръвожадни бандити, които нощем дебнат пътници, и хвърли ужасен поглед през рамо, докато препускаше към един от мостовете над реката. Видя, че преследвачът й се беше изгубил от погледа й зад един завой, но го чуваше да се приближава, да я преследва, сякаш имаше някаква пътеводна светлина. Наметалото! Бялото наметало се вееше зад нея като флаг в нощта.

— О, Боже! — извика тя, докато Матадор прекосяваше моста. От дясната й страна се виждаше пътека, която минаваше край реката, а пътят продължаваше напред. Тя рязко спря коня, слезе от седлото и развърза наметалото си. Молейки се обезумяло планът й да не се провали, Виктория хвърли наметалото си върху седлото, свърна коня по пътеката, която минаваше край реката, и силно го шибна с камшика си по задницата, при което той препусна по пътеката. Заедно с Улф тя изтича в гората над пътеката и се сви в гъсталака, а сърцето й биеше лудо в гърдите. След малко чу тропота на коня на преследвача си по моста. Надникна между клоните, които я скриваха, и го зърна да свива по пътеката край реката, но не можа да види лицето му.

Не забеляза, че Матадор намали ход и спря край реката да пие вода. Наметалото се смъкна от седлото в реката, която го понесе надолу по течението и то се спря в клоните на едно повалено дърво.

Виктория не видя нищо от това, защото вече бягаше през гората край пътя и се усмихваше, тъй като бандитът се беше хванал на най-хитрия номер, на който я беше научил Буйна река. За да заблудиш преследвача си, изпращаш коня си в една посока и продължаваш пеша в друга, към което Виктория хитро реши да прибави и хвърлянето на наметалото върху седлото на коня.

О’Мейли рязко спря коня си до този на Виктория и започна да се озърта тревожно, оглеждайки стръмния бряг зад него и над него в търсене на някаква следа, мислейки, че конят й може би я е хвърлил някъде там.

— Лейди Виктория? — викаше той, докато оглеждаше брега, горите отляво и реката отдясно… където бялото наметало се носеше по водата, закачено за един клон. — Лейди Виктория! — ужасено извика той, скачайки от коня. — Проклетият кон! — запъхтяно говореше той, докато събличаше горната си дреха и ботушите си. — Проклетият кон я е хвърлил в реката…

Бързо нагази в тъмната, буйна вода и заплува към наметалото.

— Лейди Виктория! — извика О’Мейли и се гмурна под водата. След малко изплува, поемайки си задъхано въздух, и отново се гмурна.