Сега и завинаги

Глава седемнайсета

През следващите седмици Виктория преживя измяната на Андрю. Отначало беше наранена, после ядосана, а накрая изпитваше само притъпено, болезнено чувство на загуба. Но успя да превъзмогне предателството и да приеме болезнената мисъл, че с предишния й живот е свършено. Научи се да си оплаче в стаята си заради всичко, което беше загубила, след което да облича най-хубавата си рокля и да посреща приятели и познати с най-щастливата си усмивка.

Успяваше добре да прикрива чувствата си от всички освен от Джейсън и Каролайн Колингуд. Двамата непрекъснато се опитваха да й помогнат: Каролайн постоянно я ангажираше с безкрайни обществени мероприятия и Джейсън я придружаваше на тях.

През по-голямата част от времето той се държеше с нея като по-голям брат; водеше я на тържества, на театър и опера, след което я оставяше да се забавлява с приятелите си, а той прекарваше вечерта със своите. Но постоянно беше нащрек и беше готов да я защити, прогонвайки всеки ухажор, когото не харесваше. А той не харесваше почти никого. Виктория, която вече беше наясно с репутацията му на развратник, много се забавляваше, когато го видеше да насочва леден поглед към някой твърде възторжен обожател, при което злощастният господин започваше да мънка извинения и бързо се оттегляше.

За останалите членове на обществото поведението на маркиза на Уейкфийлд беше не само забавно, но и странно, даже малко подозрително. Никой не вярваше, че двамата ще сключат брак, независимо че Джейсън Филдинг продължаваше да прогонва ухажорите на лейди Виктория. Това, че годежът им още не е решен окончателно заедно с факта, че годежът беше обявен още преди пристигането на графинята в Англия, накара обществото да вярва, че годежът е организиран предварително от болнавият херцог (който очевидно много обичаше и двамата) и че двамата просто се преструват на сгодени заради него.

Сега обаче тази теория беше на път да бъде изместена от друга — не толкова безобидна. От самото начало се намериха хора, които негодуваха открито срещу това къде живее Виктория, но тъй като тя бе толкова мила, а и лорд Филдинг не й беше демонстрирал някакво по-специално внимание, никой не се беше вслушал в приказките им. Но след като лордът започна все по-често да се появява с Виктория в обществото, тръгнаха слухове, че прочутият лорд Филдинг е решил да я завладее — ако вече не го е направил.

Някои от най-дръзките сплетници стигнаха дотам да подмятат, че годежът им е удобно прикритие за разгулна връзка, която ставаше точно под носа на горката госпожица Флоси Уилсън. Тази клюка се повтаряше често, но малко хора й вярваха, защото лорд Филдинг не се държеше като любовник на Виктория. Освен това тя си беше спечелила верни защитници, включително графиня Колингуд и нейния влиятелен съпруг, които приемаха много лично всяка критика, отправена към графиня Лангстън.

Виктория знаеше какво любопитство предизвиква връзката й с Джейсън, не беше сляпа и за факта, че мнозина се отнасят с недоверие към него. И колкото повече се сближаваше с новите си изискани познати, започваше да различава все по-добре как израженията на лицата им леко се променят, когато Джейсън е наблизо. Те бяха подозрителни към него, предпазливи и бдителни. Първоначално тя мислеше, че просто си въобразява как хората се сковават в негово присъствие и започват да се държат по-официално. Понякога дочуваше някои неща — прошепнати клюки, някоя и друга дума и в тях се долавяше злост или най-малкото неодобрение.

Каролайн я беше предупредила, че хората се страхуват от него и му нямат доверие. Една вечер и Дороти се опита да я предупреди.

— Тори, Тори, това наистина си ти! — извика Дороти и се втурна през тълпата, обкръжила Виктория пред къщата на лорд и лейди Потъм, където щеше да има бал.

Виктория, която не беше виждала сестра си, откакто напуснаха парахода, я погледна с любов, а Дороти силно я прегърна.

— Къде беше толкова време? — попита Виктория. — Пишеш толкова рядко, мислех, че все още живееш на село.

— С баба се върнахме в Лондон преди три дни — набързо обясни тя. — Щях веднага да дойда да те видя, но баба се опитва да ми попречи да се виждам с теб. Навсякъде, където отида, съм се оглеждала за теб. Както и да е. Нямам много време. Жената, която ме придружава, ще ме потърси всеки момент. Казах й, че съм видяла една приятелка на баба и искам да й предам някакво съобщение.

Тя се огледа, разтревожена от това, че придружителката й може да забележи как любопитно я изучават младите обожатели на Виктория.

— О, Тори, не мога да ти опиша колко се тревожех за теб! Зная какво ти причини Андрю, но не трябва да допускаш да се омъжиш за Уейкфийлд! Не можеш да се омъжиш за него. Не можеш! Никой не го харесва и ти сигурно го знаеш. Чух лейди Фоуклин — приятелката на баба, да й разказва за него и знаеш ли какво каза?

Виктория обърна гръб на останалите, които ги следяха с жив интерес:

— Дороти, лорд Филдинг е много мил с мен. Не искай да се вслушвам в неприятни клюки, защото няма да го направя. Вместо това нека те представя на…

— Не сега — отчаяно каза сестра й, твърде разстроена, за да мисли за нещо друго. Тя се опита да говори шепнешком: — Знаеш ли какви неща говорят хората за Уейкфийлд? Лейди Фоуклин каза, че дори нямало да го приемат, ако не бил Филдинг. Репутацията му е ужасна. Той използва жените за своите нечестиви планове и после им обръща гръб! Хората се страхуват от него и ти също би трябвало да се боиш! Те казват, че… — Тя спря, когато една възрастна дама слезе от някаква карета, която чакаше на улицата, и си запроправя път през тълпата.

— Трябва да вървя. Това е лейди Фоуклин.

Дороти хукна да изпревари възрастната дама и Виктория видя как двете се качиха в каретата.

Господин Уорън, който стоеше до нея, смръкна малко енфие и провлечено каза:

— Младата дама е напълно права.

Откъсната от мислите си за Дороти, Виктория погледна с отвращение мудния млад мъж с вид на човек, който би подскочил от страх и от собствената си сянка, после забеляза разтревожените лица и на другите си обожатели, които очевидно бяха чули това, което каза Дороти.

Гняв и презрение към всички тях забушуваха в гърдите й. Никой от тях не беше работил и ден честен труд като Джейсън. Те бяха глупави, повърхностни, наконтени човечета, които се радваха да чуят как някой охулва Джейсън по простата причина, че той беше много по-богат от тях и много по-желан от дамите независимо от репутацията си.

Опасна искра проблесна в очите на Виктория, когато се обърна към господин Уорън с ослепителна усмивка:

— Безпокоите се за благополучието ми ли?

— Да, милейди, и не съм единствен.

— Каква нелепост! — подигравателно каза тя. — В случай, че ви интересува истината, а ме някакви глупави клюки, ще ви я кажа. Истината е, че аз дойдох тук съвсем сама на този свят, без семейство и състояние, изцяло зависима от негова милост и лорд Филдинг. А сега — продължи — искам да ме погледнете много внимателно.

Тя едва сдържа смеха си, когато глупавият млад мъж приближи монокъла до окото си, следвайки инструкцията й съвсем точно.

— Нима имам вид на човек, с когото са злоупотребили? — нетърпеливо попита тя. — Не, господине. Не мисля! Вместо това лорд Филдинг ми предостави уюта на красивия си дом. Честно казано, господин Уорън, вярвам, че много жени в Лондон тайно си мечтаят някой да „злоупотреби“ с тях по такъв начин, а съдейки по наблюденията ми, мечтаят този някой да е именно лорд Филдинг. Освен това смятам, че именно ревността им поражда всички тези нелепи клюки.

Господин Уорън се изчерви, а Виктория се обърна към останалите и добави развълнувано:

— Ако познавахте лорд Филдинг така както го познавам аз, щяхте да разберете, че той е олицетворение на добротата, грижовността и изискаността.

Зад гърба й прозвуча гласът на Джейсън, който развеселено каза:

— Милейди, в опита си да избелите черната ми репутация всъщност ме карате да изглеждам като досадник.

Виктория бързо се обърна, а смутеният й поглед срещна неговия.

— Но ще ви простя — продължи той с лека усмивка, — ако ме удостоите с един танц.

Тя постави ръка върху неговата и двамата влязоха в препълнената къща.

Въодушевлението, което бе изпитала от това, че се осмели да защити Джейсън, започна да преминава, когато отидоха да танцуват. Тя все още знаеше твърде малко за него, но вече бе разбрала от напразните си опити да го накара да говори за себе си, че той ревниво пазеше личния си живот в тайна. Тя се питаше дали не е ядосан за това, че го е обсъждала с други хора, и тъй като той продължаваше да танцува мълчаливо, тя го погледна колебливо:

— Сърдиш ли ми се за това, което казах за теб?

— За мен ли говореше? — учудено повдигна вежди той. — Не можах да се досетя по описанието, тъй като никога не съм бил мил, внимателен и изискан.

— Ядосан си — въздъхна Виктория. Той леко се усмихна.

— Не съм ядосан, а смутен.

— Смутен ли? — повтори тя изненадана, вглеждайки се в зелените му очи, които се топяха от нежност. — Защо?

— Мъж на моята възраст, с внушителни размери и лоша репутация се чувства малко неудобно, когато една дребничка млада жена се опитва да го защитава.

Омагьосана от нежността в очите му, Виктория едва успя да се пребори с желанието си да притисне лице към гърдите му.

Мълвата за това как Виктория публично беше защитила лорд Филдинг бързо се разнесе. Тя очевидно го боготвореше, но не беше съвсем готова да се омъжи за него, и хората стигнаха до извода, че в крайна сметка може би неизбежно ще бъде обявена дата за сватба, което хвърли в истински смут останалите обожатели на Виктория и те удвоиха усилията си да й се харесат. Състезаваха се за вниманието й, спореха помежду си за нея и най-накрая лорд Кроули и лорд Уилтшир решиха да се дуелират.

— Тя не иска никого от нас — ядно каза младият лорд Кроули на лорд Уилтшир късно един следобед, когато напускаха на конете си имението на Ъпър Брук Стрийт след кратко, неуспешно посещение при Виктория.

— Напротив — разпали той, — тя ми показа по-особено отношение!

— Глупак! Мисли ни за наконтени англичани, а тя не харесва англичаните. Предпочита някой дръвник от колониите! Съвсем не е толкова мила, присмива ни се зад…

— Това е лъжа! — разгорещено отвърна Уилтшир.

— Лъжец ли ме наричаш, Уилтшир? — разгневи се Кроули.

— Не, призовавам те на дуел — процеди през зъби Уилтшир.

— Приемам. Утре призори, в горичката близо до дома ми. — Кроули обърна коня си и препусна към своя клуб, откъдето плъзна мълвата за предстоящия дуел и стигна до игралния дом, където се събираха изискани господа и където сега маркиз Дьо Сал и барон Арнов разиграваха зарове на много високи залози.

— Проклети глупави младежи — въздъхна ядосано Дьо Сал, когато му съобщиха за дуела. — Лейди Виктория много ще се разстрои, когато научи за това.

Барон Арнов се подсмихна:

— Никой от тях не може да стреля достатъчно добре, че да нарани другия. Убедих се със собствените си очи, че не са никакви стрелци, когато ловувахме в имението на Уилтшир в Девън.

— Може би трябва да се опитам да ги спра — каза маркизът.

Барон Арнов поклати глава с развеселено изражение на лицето:

— Не виждам защо. Най-много някой от двамата да застреля коня на другия.

— Мислех си за репутацията на лейди Виктория. Един дуел заради нея няма да й донесе нищо добро.

— Чудесно — изсмя се Арнов. — Ако е по-малко известна, ще имам по-добри шансове.

Няколко часа по-късно на друго място, Робърт Колингуд чу новината за дуела, но не я прие като толкова безобидна. Извинявайки се на приятелите си, той напусна клуба и тръгна към лондонската къща на херцог Атъртън, където Джейсън беше отседнал. След като чака почти цял час Джейсън да се върне. Робърт принуди сънения иконом да събуди личния прислужник на Джейсън. След дълги увещания прислужникът неохотно издаде сведенията, че господарят му се е върнал по-рано, след като съпроводил лейди Виктория на някакъв прием, и после отишъл при някаква жена на Уилямс Стрийт номер 21.

Робърт се качи в каретата си и даде на кочияша адреса.

— Побързай — нареди той.

От силното чукане на вратата една френска прислужница най-накрая се събуди и отвори, но дискретно отрече да знае нещо за лорд Филдинг.

— Извикай веднага господарката си — нареди Робърт нетърпеливо. — Нямам много време.

Прислужницата хвърли бърз поглед зад гърба му, видя герба на каретата му, поколеба се и се качи по стълбите. След дълго чакане се появи красива брюнетка, загърната само в тънък халат.

— Какво, за Бога, се е случило, лорд Колингуд? — попита Сибил.

— Тук ли е Джейсън?

Тя кимна незабавно.

— Кажи му, че Кроули и Уилтшир ще се дуелират заради Виктория утре призори в горичката в имението на Кроули.

Джейсън протегна ръка, когато Сибил седна на леглото до него. Затворил очи, той пипнешком започна да гали бедрото й.

— Ела — с дрезгав глас я прикани той, — имам нужда от теб.

Галейки бронзовото му рамо, Сибил унило прошепна с тъжна усмивка:

— Ти нямаш „нужда“ от никого, Джейсън. Никога не си имал.

Той се засмя, обърна се по гръб и я придърпа върху себе си.

— И ако това не е нужда, ти как би го нарекла?

— Не това имах предвид под „нужда“ и ти го знаеш — прошепна тя и целуна топлите му устни. И когато опитните му ръце я придърпаха, бързо добави: — Недей. Нямаш време. Колингуд е тук. Каза да ти предам, че Кроули и Уилтшир ще се дуелират призори в имението на Кроули.

Заинтригуван, но не особено загрижен, Джейсън отвори очи.

— Ще се дуелират заради Виктория — добави тя.

Джейсън я отблъсна, скочи от леглото и бързо обу панталона и ботушите си, после навлече и ризата си, докато ядно ругаеше.

— Колко е часът? — бързо погледна към прозореца той.

— След около час ще съмне.

Той кимна, наведе се, бързо я целуна по челото и напусна стаята.

Небето вече светлееше, когато Джейсън откри горичката в имението на Кроули и забеляза двамата дуелисти, застанали в сумрака под дъбовите дървета. На около петдесет метра вляво от тях под едно друго дърво стоеше каретата на лекаря. Джейсън яростно пришпори черния си жребец, който полетя по тревистия хълм, а копитата му хвърляха буци мокра кал високо във въздуха.

Той рязко спря близо до дуелистите, скочи от седлото и тичешком се отправи към тях.

— Какво, по дяволите, става тук! — извика той на Кроули и изненадано се обърна, когато маркиз Дьо Сал се показа от сумрака на горичката на около двайсет метра по-нататък и застана до младия Уилтшир.

— Какво правиш тук, Дьо Сал? — ядоса се Филдинг. — Ти поне би трябвало да имаш повече разум от тези младежи.

— Правя същото каквото и ти — отвърна французинът с едва доловима усмивка, — но без особен успех, както скоро ще се убедиш сам.

— Кроули ме нападна — избухна Уилтшир с обвинителен тон. Лицето му беше изкривено от яд и изненада, а думите му звучаха неясно заради алкохола, който беше изпил за кураж. — Кроули не постъпи като джентълмен и сега аз ще го застрелям.

— Не съм стрелял по теб — гневно отвърна Кроули зад гърба на Джейсън. — Ако бях, щях да те уцеля.

— Ти не се целеше във въздуха — извика на свой ред Уилтшир. — Не си никакъв джентълмен. Заслужаваш да умреш и аз ще те застрелям!

Ръката на Уилтшир трепереше, когато насочи пистолета към противника си, и после всичко стана съвсем неочаквано. Оръжието гръмна точно когато маркиз Дьо Сал се хвърли напред към Уилтшир и се опита да изтръгне пистолета от ръката му, а Джейсън през това време повали Кроули на земята. Куршумът изсвистя край ухото на Джейсън, рикошира в ствола на дървото и прониза ръката му.

Джейсън бавно се изправи с изумено изражение. Постави длан върху ръката си, пареща от болка, и после се вторачи в кръвта, която изцапа пръстите му.

Лекарят, маркиз Дьо Сал и младият Уилтшир се втурнаха към него.

— Бързо, дайте да погледна ръката — каза доктор Уърдинг и клекна до Джейсън.

Той разкъса ризата му и младият Уилтшир изохка при вида на кръвта, която се стичаше от раната на Джейсън.

— О, Боже! — простена той. — Лорд Филдинг, аз не исках…

— Млъкнете! — гневно го прекъсна лекарят. — Някой да ми подаде уискито от чантата ми — нареди и се обърна към Джейсън: — Раната не е сериозна, но е доста дълбока. Ще трябва да я почистя и да я зашия.

Той взе бутилката, която маркиз Дьо Сал му подаде, и погледна към ранения чака, сякаш искаше да му се извини:

— Ще те гори, сякаш се пържиш в ада.

Джейсън кимна и стисна зъби, а Уърдинг бързо изля уиски върху раната. После подаде бутилката на пациента:

— На твое място щях да изпия останалото. Трябва да направя доста шевове.

— Не го прострелях аз — избухна Уилтшир, тъй като сега лорд Филдинг, прочут с дуелите си, имаше пълно право да потърси удовлетворение за нанесената обида.

Мъжете го погледнаха с отвращение.

— Не бях аз — отчаяно се защитаваше той. — Стана заради дървото. Аз стрелях по дървото, куршумът го удари и едва след това улучи лорд Филдинг.

Джейсън вдиша мрачен поглед към ужасения си нападател и изрече:

— С повече късмет ще съумееш да стоиш далеч от очите ми, докато не остарея твърде много, за да те бичувам.

Уилтшир отстъпи назад, бързо се обърна и хукна да бяга, а лорд Филдинг се обърна към другия дуелист, пронизвайки го с поглед.

— Кроули — предупреди го тихо той, — присъствието ти ме обижда.

Кроули се обърна и побягна към коня си.

Когато те препуснаха, Джейсън вдигна бутилката уиски и отпи голяма глътка, пъшкайки от болка. Подавайки бутилката на Дьо Сал, Джейсън каза сухо:

— Жалко, че нямаме подходящи чаши, но ако искаш да се присъединиш към мен, заповядай.

Французинът веднага протегна ръка към бутилката и започна да обяснява:

— Отидох у вас, когато разбрах за дуела, но прислужникът ти каза, че няма да се прибереш и не искаше да ми каже къде си.

Отпи от силното уиски, върна бутилката на Джейсън и продължи:

— Затова последвах доктор Уърдинг и дойдохме тук с надеждата да ги спрем.

— Трябваше да ги оставим да се избият — с отвращение изрече Джейсън, после стисна зъби и се вцепени за момент, когато иглата отново прониза плътта му.

— Предполагам.

Джейсън отпи още две големи глътки от уискито и почувства как сетивата му започват да се притъпяват. Облегна глава върху твърдата кора на дървото, въздъхна и попита с престорено раздразнение:

— Какво точно е направила моята малка графиня, за да предизвика този дуел?

Дьо Сал настръхна, долавяйки нежността в думите на Джейсън, и отвърна недружелюбно:

— Доколкото ми е известно, лейди Виктория е нарекла Уилтшир наконтен английски дръвник.

— В такъв случай той би трябвало да я извика на дуел — каза Джейсън и леко се засмя, като отпи още една глътка уиски. — Тя непременно щеше да го улучи.

Дьо Сал не се засмя на шегата.

— Какво искаш да кажеш с това „моята малка графиня“ — направо попита. — Ако е твоя, защо толкова се бавиш, а не го обявиш официално — сам каза, че въпросът не е уреден напълно. Що за игра играеш с чувствата й, Уейкфийлд?

Джейсън стрелна с поглед враждебното лице на маркиза, после затвори очи, а на устните му се появи раздразнена усмивка:

— Ако ти възнамеряваш да ме извикаш на дуел, то горещо се надявам, че можеш да стреляш. Дяволски унизително е за мъж с моята репутация да бъде застрелян от някакво си дърво.

Виктория се мяташе в леглото. Беше твърде изтощена, за да заспи. Призори се отказа от опитите си и седна в леглото, наблюдавайки как небето се променя от тъмносиво в бледо-сивкаво, а мислите й бяха мрачни и безрадостни, каквото обещаваше да бъде и утрото. Облегната на възглавниците, тя разсеяно подръпваше с пръсти сатенената завивка, а животът й сякаш се проточи пред нея като тъмен, самотен, страшен тунел. Замисли се за Андрю, който сега беше женен за друга и когото завинаги беше загубила; спомни си хората от селото, които толкова обичаше и които й бяха отвърнали със същото. А сега си нямаше никого. С изключение на чичо и Чарлз, разбира се, но дори неговата обич не можеше да даде спокойствие на тревожната й душа или да запълни болезнената празнина.

Винаги се беше чувствала нужна и полезна; сега животът й беше безкрайна въртележка от безумно лекомислие, разходите се поемаха от Джейсън. Тя се чувстваше като бреме — ненужна, безполезна.

Беше се опитала да последва коравосърдечния съвет на Джейсън да си избере съпруг. Наистина се беше опитала, но просто не можеше да си представи да се омъжи за някой от посредствените лондонски бохеми, които толкова упорито се опитваха да я спечелят. Те нямаха нужда от нея като съпруга; щеше да служи за украса в живота им. С изключение на семейство Колингуд и още няколко, браковете във висшето общество бяха сключени по сметка. Съпрузите рядко се появяваха заедно на едно и също тържество, а ако все пак го направеха, не трябваше да стоят в една компания, защото това се смяташе за неизискано. Децата, родени от такива бракове, преминаваха незабавно в ръцете на бавачки и учители. Колко различен смисъл имаше бракът тук, мислеше си Виктория.

Тя си спомни с носталгия семействата, които познаваше в Портидж. Спомни си как старият господин Проудър седеше на площадката през лятото и четеше на своята парализирана съпруга, която едва ли осъзнаваше къде се намира. Спомни си израженията на господин и госпожа Мейкпийс, когато бащата на Виктория им съобщи, че след двайсет години брак госпожа Мейкпийс най-сетне е заченала. Спомни си как двамата се прегърнаха и заплакаха от радост. Такива трябваше да бъдат браковете — двама души, които се трудят заедно и си помагат в добро и лошо; двама души, които се смеят заедно, отглеждат децата си заедно и дори плачат заедно.

Виктория се замисли за собствените си родители. Въпреки че Катрин Сийтън никога не беше обичала съпруга си, тя бе негов другар и направи дома му уютен. Те имаха обши занимания, през зимата играеха на шах пред камината, а през лятото правеха дълги разходки по здрач.

В Лондон Виктория беше желана поради нелепата причина, че в момента беше „на мода“. Като съпруга тя щеше да бъде напълно безполезна, щеше да служи само за украса на масата. Виктория знаеше, че никога няма да бъда удовлетворена от такъв живот. Тя искаше да сподели живота си с някого, който се нуждае от нея, да го направи щастлив и да бъда важна за него. Искаше да е полезна, да е нещо повече от украса.

Маркиз Дьо Сал наистина я харесваше, тя го усещаше — но не я обичаше.

Виктория прехапа устни от болка, когато си спомни нежните признания в любов на Андрю. Но той не я беше обичал истински. Както и маркизът. Може би богатите мъже, включително и Андрю, не можеха да изпитват истински чувства. Може би…

Тя се изправи, дочувайки нечии стъпки в коридора. Беше твърде рано, за да е някой от слугите. Някой се блъсна в една от стените и простена. „Чичо Чарлз сигурно се чувства зле“ — помисли си тя, отметна завивките и изскочи от леглото. После се втурна към вратата и рязко я отвори.

— Джейсън! — извика, а сърцето й се сви, когато той се подпря на стената с превързана ръка.

— Какво се е случило? — прошепна тя, но бързо добави: — Няма значение. Не се опитвай да говориш. Ще извикам някого от слугите да ти помогне.

Понечи да се обърне, но той я сграбчи за ръката с удивителна сила и я дръпна обратно, а лицето му се сгърчи от болка.

— Искам ти да ми помогнеш. — Прехвърли дясната си ръка през рамото й, при което тя едва не се свлече на колене под тежестта му. — Заведи ме до стаята ми, Виктория — помоли я той.

— Къде се намира тя — шепнешком попита момичето, кога то тръгнаха бавно по коридора.

— Не знаеш ли? — смъмри я той. — Аз зная къде е твоята.

— Има ли някакво значение? — задъхано попита Виктория.

— Не — съгласи се той и спря пред следващата врата отдясно. Тя я отвори и му помогна да влезе.

На отсрещната страна на коридора се отвори друга врата и Чарлз Филдинг се показа на прага с разтревожено изражение, като обличаше сатенения си халат. Едва пъхнал едната си ръка, той спря, когато чу Джейсън да казва на Виктория: „А сега, малка графиньо, отведи ме до леглото ми.“

Тя долови странния начин, по който Джейсън произнасяше думите, но после реши, че това се дължи или на болката, или на загуба на кръв.

Когато стигнаха до голямото му легло, той смъкна ръка от рамото й и зачака покорно, докато оправяше завивките му; после седна на леглото и я погледна с усмивка. С внимателния, сдържан тон на баща си тя го попита:

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило?

— Разбира се! — отвърна той малко обиден. — Да не съм идиот.

— Е, какво се случи? — повтори тя.

— Помогни ми да си събуя ботушите.

Момичето се поколеба:

— По-добре да извикам Нортръп.

— Остави ги тогава — каза спокойно той, след което легна върху пурпурната завивка и небрежно кръстоса крака. — Седни до мен и хвани ръката ми.

— Не ставай глупав.

Той я погледна измъчено:

— Трябва да си по-мила с мен, Виктория. В края на край щата ме раниха в дуел заради твоята чест.

Пресегна се и хвана ръката й.

Ужасена от тези думи, Виктория се подчини и седна до него.

— О, Боже! Дуел? Джейсън, но защо? — Тя се вгледа в бледото му лице, забеляза храбрата му усмивка и сърцето й се сви от чувство на вина и разкаяние. По някаква причина той се беше дуелирал заради нея.

— Моля те, кажи ми защо си се дуелирал.

Той се усмихна:

— Защото Уилтшир те нарекъл „английски дръвник“.

— Какво? Джейсън — разтревожи се тя, — колко кръв си загубил?

— Всичката — заяви той. — Съжаляваш ли ме?

— Много — отвърна тя. — А сега ще се опиташ ли да ми обясниш по-смислено? Уилтшир те е прострелял, защото…

Той извърна поглед с отвращение.

— Не ме простреля Уилтшир — той не би могъл да уцели и зид от две крачки. Едно дърво ме простреля. — Той се протегна, хвана изуменото й лице с две ръце и прошепна: — Знаеш ли колко си красива? — дрезгаво изрече и Виктория усети острата миризма на уиски.

— Ти си пиян! — обвини го тя и се отдръпна.

— Точно така — съгласи се весело той. — Напихме се с моя приятел Дьо Сал.

— Мили Боже! — изпъшка девойката. — И той ли беше там?

Джейсън кимна, но нищо не каза, загледан с възхищение в нея. Лъскавата й коса с цвят на разтопено злато падаше тежко върху раменете й и обграждаше лице с несравнима красота. Кожата й беше гладка като алабастър, веждите — изящно повдигнати, а клепките — гъсти и извити. Очите й като големи искрящи сапфири разтревожено го наблюдаваха, опитвайки се да оценят състоянието му. Гордост и непоколебимост се излъчваха от лицето й — от високите скули и изящния нос, който издаваше упорит характер, до брадичката с малката очарователна трапчинка по средата. И въпреки това устните й бяха уязвими и меки, меки като гърдите, които преливаха над корсажа на кремавата сатенена нощница, обшита с дантела, и сякаш молеха да ги докосне. Но Джейсън искаше да вкуси първо устните и… Той стисна ръката й, притегляйки я към себе си.

— Лорд Филдинг! — предупреди го тя и се опита да се отдръпне.

— Преди миг ме нарече Джейсън. Чух го, не отричай.

— Това беше грешка — отчаяно каза Виктория. Устните му потрепнаха в лека усмивка:

— Тогава нека направим още една.

При тези думи той неумолимо приближи лицето й до своето.

— Моля те, недей — изрече тя. — Не ме карай да се отбранявам — заради раната ти.

Той леко отпусна хватката си и мълчаливо и замислено се вгледа в нея.

Виктория търпеливо зачака да я пусне, знаейки, че сетивата му са притъпени от загуба на кръв, болка и изпития алкохол. Не предполагаше, че е изпитал някакво желание към нея, затова продължи да го гледа втренчено и някак развеселено.

— Някой целувал ли те е истински досега, като изключим стария Арнолд? — попита я той.

— Андрю — поправи го Виктория и устните й насмешливо трепнаха.

— А знаеш ли, че не всички мъже целуват по един и същи начин?

Тя не можа да сдържи смеха си:

— Така ли? Ти колко мъже си целувал?

В отговор чувствените му устни се разтегнаха в усмивка, но той не обърна внимание на остроумната й шега.

— Наведи се и постави устни върху моите. Ще го направим по моя начин — с пресипнал глас й нареди той и отново леко придърпа главата й надолу.

Започна да я обзема паника.

— Джейсън, престани — умоляваше го тя. — Ти изобщо не искаш да ме целунеш. Харесваш ме сега само защото си пиян.

Джейсън иронично се изсмя.

— Харесвам те твърде много! — горчиво прошепна той, после наведе главата й и впи устни в нейните във всепоглъщаща, изпепеляваща целувка, която отнемаше всичко и не даваше нищо в замяна.

Обзета от ужас, Виктория се бореше, опитвайки се да го отблъсне. Джейсън бързо зарови пръсти в гъстата й коса.

— Не се съпротивлявай! Причиняваш ми болка.

— Ти ми причиняваш болка — едва изрече Виктория. — Остави ме.

— Не мога — отвърна той, но пръстите му се поотпуснаха и се плъзнаха надолу по врата й, а зелените му очи се загледаха в нейните. И сякаш с много мъка признанието най-сетне се изтръгна от него: — Стотици пъти се опитах да те оставя, Виктория, но не мога.

Тя все още не можеше да повярва на думите му, когато Джейсън отново впи устни в нейните. Усети самотата и отчаянието му и му отвърна. И тогава целувката на Джейсън стана още по-пламенна. Езикът му се плъзна върху устните й, опитвайки се да ги разтвори, и в мига, в който те се поддадоха на чувствения натиск, нежно се промуши между тях.

Дива страст разтърси тялото на Виктория, когато езикът му проникна в устата й, докато най-накрая, замаяна от страстен копнеж, тя плахо докосна с език устните му. Реакцията на Джейсън беше незабавна. Той простена и обви здравата си ръка около нея, силно притискайки я към гърдите си.

Сякаш цяла вечност бе изминала, когато най-накрая той откъсна устни от нейните и бавно ги плъзна по лицето й. После неочаквано спря.

Виктория бавно дойде на себе си и с ужас осъзна колко безсрамно се бе държала. Лицето й беше притиснато към силните му гърди, а самата тя като някаква развратница лежеше почти изцяло върху него! Насили се да вдигне глава, очаквайки да види в очите на Джейсън триумф или презрение, което напълно заслужаваше. Плахо отвори очи и неохотно потърси погледа му.

— Господи! — прошепна дрезгаво той, а зелените му очи горяха.

Виктория инстинктивно трепна, когато Джейсън вдигна ръка, но вместо да я отблъсне, той постави длан върху пламналата й страна, проследявайки с върха на пръстите си изящните очертания на лицето й. Объркана от това необяснимо настроение, тя се взря в очите му, търсейки отговор.

— Това име не ти подхожда — замислено прошепна той. — „Виктория“ е твърде дълго и студено за такова малко огнено създание като теб.

Омагьосана от нежността в очите му и топлотата на гласа му, тя преглътна и отвърна:

— Родителите ми ме наричаха Тори.

— Тори — повтори с усмивка той. — Харесва ми — напълно ти подхожда.

Хипнотичният му поглед държеше в плен нейния, а ръката му продължаваше страстно да я милва, като се плъзгаше по рамото й, а после по ръката й.

— Харесва ми и как слънцето блести в косите ти, когато се возите в каретата с Каролайн Колингуд — продължи. — Харесва ми как се смееш и как започват да блестят очите ти, когато се ядосаш… и знаеш ли какво още ми харесва? — попита той, притваряйки очи.

Виктория поклати глава, опиянена от гласа и думите му. Със затворени очи и усмивка на устните той прошепна:

— Най-вече ми харесва… как изпълваш нощницата, която в момента носиш…

Тя се отдръпна и ръката му падна като безжизнена до главата му на възглавницата. Той беше заспал.

С широко отворени очи тя се вгледа в него, без да знае какво да мисли или как да се чувства. Той наистина беше най-арогантният, дързък… Възмущението, което се опитваше да предизвика у себе си, така и не се надигна и докато го гледаше, тя неволно се усмихна. Лицето му не изглеждаше толкова сурово, докато спеше, и без онази цинична усмивка той имаше уязвим и невероятно момчешки вид.

Тя забеляза колко гъсти са миглите му — дълги, извити, за каквито мечтае всяко момиче. Докато го гледаше, се замисли какъв ли е бил като дете. Със сигурност не е бил толкова циничен и недостъпен.

— Андрю погуби детските ми мечти — каза на глас. — Питам се кой ли е погубил твоите.

Той обърна глава върху възглавницата и една немирна къдрица падна върху челото му. Виктория се пресегна и приглади къдрицата назад.

— Ще ти кажа една тайна, Джейсън — изрече тя, знаейки, че той не я чува. — Аз също те харесвам.

В коридора се чу леко затваряне на врата и Виктория подскочи гузно, като оправи нощницата си и приглади косите си. Но когато отиде да види кой е, там нямаше никого.