Сега и завинаги

Глава деветнайсета

Рано на следващата сутрин доктор Уърдинг можеше да докладва, че Чарлз „се бори за живота си“. На следващия ден слезе в трапезарията, където Джейсън и Виктория вечеряха, и им каза, че състоянието на болния „значително се е подобрило“.

Виктория едва сдържа радостта си, но Джейсън само леко повдигна вежда и покани лекаря да се присъедини към тях на масата.

— Благодаря. — Доктор Уърдинг хвърли строг поглед към непроницаемото лице на Джейсън. — Мисля, че мога да оставя за малко пациента си.

— Със сигурност — отвърна спокойно младият мъж.

— Мислите ли, че ще се възстанови, доктор Уърдинг — нетърпеливо попита девойката, изненадана от невъзмутимото спокойствие на Джейсън.

Лекарят внимателно избегна проницателния поглед на Филдинг, обърна се леко смутен към Виктория и се прокашля:

— Трудно е да се каже. Нали разбирате, той казва, че иска да живее, за да ви види женени. Може да се каже, че се е вкопчил в това като в причина да продължи да живее.

Виктория прехапа устни и погледна притеснено към Джейсън, преди отново да се обърне към лекаря:

— Какво ще стане, ако започне да се възстановява и ние му кажем, че сме променили намерението си?

— Тогава несъмнено ще получи втори пристъп — спокойно отвърна Джейсън и като се обърна към лекаря, добави хладнокръвно: — Нали?

Доктор Уърдинг бързо отмести поглед от стоманените му очи:

— Сигурен съм, че ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш, че ще се случи?

Джейсън сви рамене:

— Мисля, че ще получи втори пристъп.

Виктория се почувства така, сякаш животът си играеше някаква мъчителна игра с нея, отдалечавайки я от дома и от хората, които обичаше, принуждавайки я първо да дойде в тази чужда страна, а сега и да се омъжи за човек, който не я обича и не я иска.

Двамата мъже излязоха, а тя остана на масата. Ровеше храната в чинията си, опитвайки се да измисли някакъв начин да се измъкне от тази ситуация. Припомни си мечтите си за щастлив дом с любящ съпруг и дете и се натъжи. Какво толкова беше искала от този живот; никога не беше копняла за кожи и бижута, за сезони в Лондон или палати, в които да бъде като царица. Стигаше й това, което имаше и в Америка — освен него искаше само съпруг и деца.

Обзе я силна носталгия и тя наведе глава. Ако можеше само да върне времето назад с една година и да го спре там, да види отново усмихнатите лица на родителите си, да послуша баща си как говори за болницата, която иска да построи, отново да бъде сред хората от селото, които бяха като нейно второ семейство. Какво ли не би направила, за да се върне у дома. Представи си красивото, усмихнато лице на Андрю, но побърза да прогони спомена за него. Не искаше да лее повече сълзи за мъжа, когото беше обожавала и който я беше предал.

Отмести стола си и отиде да търси Джейсън. Андрю я беше изоставил, но Джейсън беше тук и беше длъжен да й помогне да измислят някакъв начин да избегнат брака, който и двамата не желаеха.

Намери го сам в кабинета му. Беше се облегнал на полицата на камината и се взираше в празното огнище. Сърцето й се сви от състрадание и тя тихо промълви:

— Джейсън?

Той вдигна глава и я погледна спокойно.

— Какво ще правим?

— С какво?

— С тази жестока идея на чичо Чарлз да ни види женени.

— Защо жестока?

Виктория остана изумена от този отговор, но спокойно и напълно откровено добави:

— Жестока е, защото аз не искам да се омъжа за теб.

Погледът му стана още по-суров:

— Това ми е известно, Виктория.

— Но и ти не искаш да се ожениш за мен.

— Така е.

Той се загледа отново в огнището и замълча. Девойката зачака с надежда той да каже още нещо и когато не го направи, въздъхна и понечи да си тръгне. Но думите, които той изрече, я накараха да се обърне и да го погледне изненадано.

— Но пък този брак би могъл да даде и на двама ни нещо, което наистина искаме.

— Какво е то? — попита тя, вперила поглед в него, опитвайки се да отгатне настроението му.

Той се изправи и се обърна към нея, пъхна ръце в джобовете си и я погледна в очите.

— Ти искаш да се върнеш в Америка, да бъдеш независима, да живееш сред приятелите си и може би да построиш болницата, за която баща ти е мечтал. Сама си ми казвала всичко това. Ако си честна пред себе си, ще признаеш, че искаш да се върнеш и за да покажеш на Андрю и на всички останали, че неговото предателство не означава нищо за теб, че си го забравила толкова лесно колкото и той теб и че продължаваш да гледаш напред.

Виктория се почувства толкова оскърбена от това, че не успя веднага да осмисли следващите думи, които Джейсън изрече съвсем делово:

— Аз от своя страна искам син.

Зяпна от изумление, а той продължи съвсем спокойно:

— Можем да си дадем взаимно това, което искаме. Омъжи се за мен и ми роди син. В замяна аз ще те върна в Америка с достатъчно пари да живееш като царица и да построиш дузина болници.

Девойката се втренчи в него; не вярваше на ушите си.

— Да ти родя син? Да ти родя син и после ще ме изпратиш обратно в Америка? Да ти родя син и да го оставя тук?

— Не съм чак такъв егоист — ще можеш да го задържиш при себе си, докато стане на четири години. До тази възраст едно дете се нуждае от майка си. След това ще трябва да ми го дадеш. Може би ще решиш да останеш с нас, когато го доведеш. Всъщност предпочитам да останеш тук за постоянно, но ти ще решиш как да постъпиш. Има едно нещо обаче — условие, на което държа.

— Какво условие — замаяно попита Виктория.

Той се поколеба, сякаш внимателно обмисляше отговора си, и когато най-накрая заговори, се взираше над камината, сякаш искаше да избегне погледа й.

— Тъй като онази вечер ме защити, хората са решили, че не ме презираш и не се страхуваш от мен. Ако се съгласиш на този брак, ще очаквам да затвърдиш това впечатление и да не правиш нищо, което да ги накара да си мислят друго. С други думи, независимо от това какво се случва между нас, когато сме сред висшето общество, ще очаквам от теб да се държиш така, сякаш си се омъжила за мен за нещо повече от парите и титлата ми. Или накратко казано — за това, че ме обичаш.

Виктория си припомни язвителните му забележки на бала в семейство Мортрам: „Грешиш, ако си мислиш, че ме интересува какво мислят хората…“ Беше я излъгал, осъзна тя и сърцето й се сви. Очевидно го интересуваше какво мислят хората, иначе защо ще я моли да се държи така.

Тя се загледа в хладнокръвния, невъзмутим мъж, застанал пред нея. Изглеждаше силен и самоуверен. Не можеше да повярва, че той иска син или нея, или пък когото и да е — това бе точно толкова невъзможно, колкото да повярваш, че го интересува дали хората се страхуват от него. Невъзможно, но беше истина. Спомни си как се беше държал в нощта на дуела, когато закачливо я придума да го целуне. Припомни си неутолимия копнеж на целувката му и отчаянието в думите му: „Стотици пъти се опитах да те оставя да си отидеш, но не мога.“

Може би под хладнокръвната и безразлична фасада Джейсън изпитваше същата самота и пустота като нея. Може би се нуждаеше от нея и не можеше да се престраши да си го признае. Но, от друга страна, може би тя се заблуждаваше.

— Джейсън — Виктория се осмели да сподели част от мислите си на глас, — не можеш да очакваш да родя дете, след което да ти го поверя и да заживея своя живот. Не може да си чак толкова студен и безсърдечен, за да ми направиш такова предложение. Не мога да повярвам, че си.

— Няма да бъда жесток съпруг, ако това имаш предвид.

— Не това имам предвид — извика тя малко истерично. — Как можеш да говориш за брак така, сякаш обсъждаш сделка — без никакво чувство, без дори да се престориш на влюбен или…

— Едва ли имаш някакви илюзии по отношение на любовта — нетърпеливо я прекъсна той. — Случката с Бейнбридж трябва да те е научила, че любовта е емоция, използвана за манипулиране на глупаци. Не очаквам, нито пък искам любовта ти, Виктория.

Тя се хвана за облегалката на стола, зашеметена от думите му. Понечи да отхвърли предложението му, но той поклати глава:

— Не ми отговаряй, преди да си обмислила това, което ти казах. Ако се омъжиш за мен, ще имаш свободата да правиш каквото искаш с живота си. Можеш да построиш една болница в Америка, друга близо до Уейкфийлд и да останеш в Англия. Имам шест имения и хиляда слуги и наематели. Само слугите ми могат да се ползват от болницата ти. Ако ли не, ще им плащам да се разболяват.

На устните му се появи едва забележима усмивка, но Виктория беше твърде развълнувана, за да се шегува.

Като видя, че шегата му не е разбрана, той весело добави:

— Можеш да покриеш стените на Уейкфийлд с рисунките си и ако не ти стигне мястото, ще разширя къщата.

Тя все още мислеше за думите, които толкова много я стреснаха, когато той протегна ръка и леко я погали.

— Ще видиш, че съм много щедър съпруг, обещавам ти.

Думата „съпруг“ прозвуча толкова категорично, че я побиха студени тръпки.

— Защо? — прошепна. — Защо мен? Ако искаш синове, има толкова жени в Лондон, които биха дали всичко, за да се омъжат за теб…

— Защото те харесвам. Знаеш го, нали? Освен това — добави и я погледна предизвикателно, като хвана раменете й и се опита да я придърпа по-близо — и ти ме харесваш. Каза ми го, когато си мислеше, че съм заспал, помниш ли?

Виктория се вторачи в него, неспособна да осъзнае изумителното разкритие, че я харесва.

— Та аз харесвах и Андрю — троснато отвърна. — Не умея да преценявам добре мъжете.

— Така е — съгласи се той и в очите му затанцуваха весели пламъчета.

Привлече я към себе си и тя възмутено възкликна:

— Ти си полудял! Съвсем си обезумял!

— Така е, такъв съм — съгласи се той и я притисна до себе си.

— Няма да го направя. Не мога…

— Виктория, нямаш избор. — Гласът му звучеше все по-дрезгаво и убедително. — Мога да ти дам всичко, от което се нуждае една жена.

— Всичко освен любов — сподавено отвърна тя.

— Всичко, което една жена наистина иска — поправи се той и преди девойката да долови цинизма на тези думи, устните му започнаха да се приближават към нейните. — Ще ти дам накити и кожи — обеща й. — Ще имаш повече пари отколкото си мечтала някога. В замяна искам само това…

Колкото и да беше странно, единствената мисъл в главата на Виктория беше, че той се продава твърде евтино, като искаше толкова малко от нея. Той беше красив, богат и желан — със сигурност имаше право да очаква повече от съпругата си… А после всички мисли изчезнаха, когато страстните му устни се впиха в нейните в безкрайна възбуждаща целувка, която ставаше все по-настойчива и опияняваща и я накара да тръпне от страст. Той докосна устните й с език, сякаш ги придумваше да се разтворят, след което го плъзна между тях и тялото на Виктория се разтърси. Тя простена, а той я прегърна и я притисна към силното си тяло.

Когато Джейсън най-сетне вдигна глава, Виктория се чувстваше опиянена, разгорещена и необяснимо изплашена.

— Погледни ме — прошепна той, като повдигна брадичката й. — Ти трепериш — каза, когато момичето вдигна големите си сини очи към него. — Страхуваш ли се от мен?

Виктория поклати глава. Не се страхуваше от него, неочаквано и необяснимо я обзе страх за самата нея.

— Не — отвърна. Той леко се усмихна.

— Страхуваш се, но не бива. — Той бавно приглади назад тежките й коси. — Ще те нараня само веднъж, и то само защото е неизбежно.

— Какво, но защо?

— А може би няма да те нараня. Така ли е?

— Какво, за какво говориш? Предпочитам да не говориш със загадки, след като вече съм толкова объркана, че почти не съм способна да мисля — извика тя нервно.

С типичната за него бърза промяна в настроението той сви рамене и отсече:

— Няма значение. Не ме интересува какво си правила с Бейнбридж. Това е било преди.

— Преди, преди какво?

— Преди мен. Все пак мисля, че трябва да знаеш предварително, че няма да ги позволя да ме направиш рогоносец. Ясно ли е?

Виктория остана напълно изумена:

— Рогоносец! Ти си полудял. Напълно полудял!

— С това вече и двамата се съгласихме — усмихна се той.

— Ако продължаваш да ме обиждаш, ще си отида в стаята — предупреди го тя.

Джейсън се загледа в очите й и едва се сдържа да не я целуне отново.

— Много добре, да поговорим за нещо обикновено тогава. Какво ли приготвя госпожа Крейдък?

Виктория объркано попита:

— Госпожа Крейдък ли?

— Готвачката. Виждаш ли, научил съм името й. Освен това знам, че О’Мейли е любимият ти лакей. И така какво приготвя госпожа Крейдък за вечеря?

— Патица. — Виктория се опита да възвърне равновесието си. — Това приемливо ли е?

— Чудесно. Вкъщи ли ще вечеряме?

— Аз да.

— В такъв случай и аз ще остана.

Той вече играеше ролята на съпруг, осъзна тя замаяно.

— Тогава ще отида да кажа на госпожа Крейдък — объркано изрече и се отдалечи.

Джейсън й бе казал, че я харесва. Искаше да се ожени за нея. Невъзможно. Ако чичо Чарлз умреше, нямаше да има друг избор, освен да се омъжи за него, а ако се омъжи за него сега, може би чичо Чарлз ще намери сили да продължи да живее. И деца — Джейсън искаше деца. Тя също искаше — много. Имаше нужда от някого, когото да обича. Може би щяха да бъдат щастливи заедно. Имаше моменти, в които той можеше да бъде толкова очарователен и мил, мигове, в които усмивката му можеше да я направи щастлива. Каза, че не би я наранил.

Тя се обърна към него.

Беше прекосила стаята наполовина, когато спокойният глас на Джейсън я спря:

— Мисля, че ти вече взе решение за женитбата ни. Ако си съгласна, след вечеря трябва да се видим с Чарлз и да му кажеш, че ще обявим дата за сватбата си. Това ще му хареса и колкото по-скоро му кажем, толкова по-добре.

Той искаше да знае дали възнамерява да се омъжи за него, осъзна Виктория. Загледа се в красивия, силен мъж, застанал в другия края на стаята, и сякаш този миг застина във времето. Защо ли й се стори, че е напрегнал, докато очакваше отговора й? Защо трябваше да й предлага да се омъжи за него по този начин, сякаш ставаше дума за някакво делово предложение?

— Ами аз — безпомощно подхвана тя и в този момент в Главата й прозвучаха милите думи на Андрю, официалното предложение, което той й беше направил: „Кажи, че ще се омъжиш за мен, Виктория. Обичам те. Винаги ще те обичам…“

Тя вдигна гордо глава. Джейсън Филдинг поне не говореше за любов, която не изпитваше. Не й беше предложил брак, воден от някакви чувства, затова тя прие предложението по същия делови начин, по който беше отправено, погледна Джейсън и кимна категорично:

— Ще му кажем след вечеря.

Виктория можеше да се закълне, че в този миг напрежението от лицето и тялото му изчезна.

На практика това беше вечерта на годежа, затова и Виктория реши да използва случая и да се опита да наложи по-добър модел за техния бъдещ съвместен живот. След дуела Джейсън беше казал, че харесва смеха й. Ако той наистина се чувстваше самотен, както подозираше и както самата тя често се чувстваше, то тогава биха могли да направят живота си по-добър. Застанала боса пред гардероба, девойката оглеждаше най-хубавите си рокли и се опитваше да реши какво да облече. Най-накрая се спря на една синя рокля от шифон с поли, обсипани със златни мъниста. Реши да си сложи и огърлица от инкрустирани със злато аквамарини, която Джейсън й беше подарил за дебюта й в обществото. Рут разреса косите й. Когато реши, че е готова, Виктория излезе от стаята си и отиде в салона за гости на долния етаж. Джейсън носеше официален кадифен костюм в цвят бордо и бяла жилетка от брокат, а върху колосания му нагръдник блестяха рубини.

Той тъкмо наливаше шампанско в чашата си, когато вдиша глава и я видя. Огледа я дръзко с нескрито мъжко възхищение. Гордост от това, което притежаваше, се прочете във властния му поглед и стомахът на Виктория нервно се сви. Никога преди не я беше гледал така, сякаш беше вкусна хапка.

— Притежаваш объркващата способност да изглеждаш като очарователно дете в един миг и като невероятно съблазнителна жена в следващия — каза той.

— Благодаря ти — отвърна плахо Виктория.

— Това трябваше да прозвучи като комплимент — увери я той с лека усмивка. — Обикновено умея да правя комплименти. Ще внимавам повече за в бъдеще.

Трогната от лекото загатване, че възнамерява да се промени, за да й достави удоволствие, Виктория го наблюдаваше как налива искрящо шампанско в две чаши. Подаде й едната и тя тъкмо понечи да отиде да седне на дивана, когато Джейсън хвана ръката й и я дръпна обратно. С другата си ръка отвори капака на голяма кадифена кутия за бижута и извади от нея троен наниз от най-големите и великолепни перли, които беше виждала. Без да каже дума, той обърна Виктория към огледалото над страничната масичка и отмести дългата й коса настрани. Докато й сваляше аквамарините и поставяше тежката перлена огърлица, тя потръпна от докосването на пръстите му.

Докато закопчаваше диамантената закопчалка на тила й, тя наблюдаваше лицето му. После той вдигна очи към нейните и огледа перлената огърлица около врата й.

— Благодаря ти — обърна се притеснено към него Виктория. — Аз…

— Бих предпочел да ми благодариш с целувка.

Тя се надигна на пръсти и послушно, но стеснително притисна устни към гладко избръснатата му буза. Нещо в начина, по който й даде перлите, невъзмутимо очаквайки целувка в замяна, я смути — сякаш купуваше благоразположението й. За неин ужас подозрението й се потвърди, когато той каза:

— Това не е целувка за толкова красива огърлица. — След това впи устни в нейните с неочаквана, властна настойчивост, а когато я пусна, се усмихна въпросително:

— Не ти ли харесват перлите, Виктория?

— О, напротив — много ми харесват! — нервно отвърна тя, ядосана на себе си за това, че не може да овладее глупавите си страхове. — Никога не съм виждала толкова красиви перли. Дори тези на лейди Уилхелм не са толкова големи. Достойни са за кралица.

— Принадлежели са на една руска принцеса от миналия век — поясни той и Виктория се трогна от това, че очевидно я намираше достойна за такава безценна огърлица.

След вечеря се качиха на горния етаж, за да видят Чарлз. Щом му съобщиха за предстоящата сватба, той сякаш се подмлади, а когато Джеймс прегърна нежно бъдещата си съпруга през рамо, прикованият към леглото болен се засмя от щастие. Изглеждаше толкова радостен, толкова убеден, че постъпват правилно, че и самата Виктория почти повярва в това.

— Кога ще бъде сватбата? — внезапно попита Чарлз.

— След седмица — отвърна синът му, при което Виктория изненадано го погледна.

— Отлично, отлично! — щастливо се усмихна болният. — Възнамерявам да се пооправя, за да присъствам.

Тя понечи да възрази, но Джейсън стисна ръката й, предупреждавайки я да не оспорва.

— Какво е това, мила моя? — усмихна се Чарлз и погледна към огърлицата на шията й.

— Джейсън ми я подари тази вечер по случай сдел… по случай годежа ни — обясни тя.

Когато разговорът с Чарлз приключи, Виктория каза, че е много изморена, и Джейсън я изпрати до вратата на спалнята й.

— Нещо те тревожи, кажи ми какво? — спокойно попита той.

— Освен всичко друго, чувствам се нещастна за това, че се готвя да се омъжвам, преди да е изтекъл траурът за родителите ми. Всеки път, когато отивам на бал, се чувствам виновна. Трябваше да скривам кога са починали родителите ми, за да не разберат хората колко недостойна дъщеря съм.

— Постъпвала си както трябва и родителите ти щяха да те разберат. Омъжвайки се за мен толкова бързо, даваш причина на Чарлз да продължи да живее. Сама видя колко по-добре се почувства, когато му съобщихме, че сме определили датата на сватбата. Освен това решението да се съкрати траурът ти беше мое, не твое, така че ти просто нямаше избор. Ако трябва да обвиняваш някого, то това съм аз.

Виктория знаеше, че той е прав, и смени темата.

— Кажи ми — започна тя с усмивка, — след като току-що разбрах, че сме взели решение да се оженим след седмица, би ли ми казал къде по-точно ще бъде сватбата?

— Разбира се — засмя се той. — Решихме да се оженим тук.

Момичето настойчиво поклати глава.

— Моля те, Джейсън, не можем ли да се оженим в църква? В онази малка селска църква, която видях близо до Уейкфийлд? Можем да изчакаме още малко, докато чичо Чарлз се възстанови достатъчно, за да издържи пътуването.

С изненада забеляза как при споменаването на думата „църква“ в очите му проблесна студено отвращение, но след миг колебание той кимна в знак на съгласие.

— Ако желаеш да се венчаем в църква, ще го направим тук в Лондон, в достатъчно голяма църква, за да побере всички гости.

— Моля те, недей — избухна тя, несъзнателно поставяйки ръка върху неговата. — Толкова съм далеч от Америка, милорд. Църквата в Уейкфийлд би била по-подходяща — напомня ми за дома. Освен това винаги съм си мечтала да се омъжа в малка селска църква.

Мечтата и беше да се омъжи за Андрю в малка селска църква, осъзна Виктория със закъснение и й се прииска изобщо да не се беше сещала за църквата.

— Искам сватбата ни да се състои тук, в Лондон — категорично заяви Джейсън. — Но можем да направим компромис. Ще се оженим в църква тук, след което ще устроим малко тържество в Уейкфийлд.

Ръката й се отпусна.

— Забрави, че съм ти споменавала за църква. Покани всички тук в къщата. Би било богохулство да влезем в църква, за да сключим сделка. — Опитвайки се да се пошегува, тя добави: — Докато се вричаме в любов и почит един към друг, ще очаквам да удари гръм.

— Ще се оженим в църква — заяви Джейсън. — А ако падне гръм, ще поема разходите за нов покрив.