Секс капан

1

Докато изпих двете питиета в бара, туристическата тълпа, наблъскана в полет 16 на Луфтханза, опразни салона за багаж на летище Кенеди. Носачите бяха захвърлили опърпания ми кожен куфар в неизползвания ъгъл в дъното и аз го измъкнах изпод купчина подобен на моя багаж и чифт ски. Дърветата за слалом изглеждаха малко ненамясто през юли, но всеотдайните скиори намират сняг по всяко време на годината.

Самотният таксиджия край бордюра вдигна очи над вестника, ухили се и отвори задната врата. Хвърлих вътре куфара си, подадох десетдоларова банкнота през плексигласовата преграда помежду ни и седнах. Той погледна най-напред банкнотата, после мен.

— Тва за к’во е?

— За да ме закараш бавно. Искам да видя на какво прилича Ню Йорк сега.

— Откога те няма?

— Доста.

— Изровили са го и са го построили отново… Все тая. Тълпите са същите.

Дадох му адреса.

— Карай по дългия път — казах.

Беше прав. Нищо не се бе променило. Като в някаква ферма — земята си беше на мястото. Можеш да посадиш друго, цветовете да са различни, стъблата да станат по-дълги и класовете да натежат повече, но когато ги отрежеш — все тая.

На моста Трайбъро шофьорът махна лениво с ръка към града.

— Напомня ми за Иуо Джима. Толкоз бой за някакъв си хълм. Сега всички са мъртви, а хълма още си седи на мястото. На кой му е било притрябвало?

— Може би на хората, които са живели там. Той мислеше това, което и аз.

Пред Лий шофьорът прибра таксата за паркинга и другите десет долара широко усмихнат, без да отделя очи от моите в огледалото.

— Достатъчно бавно ли беше?

И аз му се усмихнах.

— Прав си. Нищо не се е променило.

— Знаеш ли… Можеше да вземеш някой от туристическите автобуси и…

— Ами! Тук съм роден. Всичко ми е познато. Оттогава, досега.

Таксиджията кимна мъдро и прибра мангизите. След това със странното прямо любопитство, което може да притежава само един роден в Ню Йорк нюйоркчанин, попита:

— Кой ще опере пешкира, а, приятел?

Усетих как ъгълчето на устата ми се разтегля в усмивка. Почти бях забравил психиката на таксиметровите шофьори. Най-добрите след барманите.

— Имам ли вид на скандалджия? — попитах.

— Мама му стара, напушен си като за лов на мечки.

Портиерът ми каза, че Лий Шей живее в апартамент 6D, не си направи труда да обяви посещението ми и ме остави да се промъкна в асансьора покрай двойка младежи, чиито чудати дрехи остро контрастираха с бижута тежка категория от антично злато и диаманти. Лий бе подбрал свърталището си добре. Продължаваше с почти бизнесменска деловитост да търси квартали, напомнящи Гринидж Вилидж. Едно беше сигурно — Лий се забавляваше, тоест, беше си все същият.

Натиснах звънеца на апартамента му и го чух да жужи на фона на стереоуредба и звънлив женски смях. След това вратата се отвори и пред мен застана Лий — висок и жилест, с коктейл в ръка. Ухили се до уши. Беше само по къси гащи на червени райета, със значка „LOVE“, закопчана отстрани, но за него това беше униформа и нямаше да я махне, докато на мода не излезеше друг надпис.

— Куче! Мръсен кучи сине, защо, по дяволите, не ми каза кога пристигаш? — Измъкна куфара от ръката ми, прегърна ме и ме дръпна вътре.

— Така беше по-лесно. Все едно трябваше да пътувам цял час заради движението.

— Дявол да го вземе, радвам се че те виждам! — Лий се обърна и извика през рамо: — Ей, сладурче, ела тук!

Тогава се появи момичето със звънливия смях — едра красива брюнетка, която се плъзна по килима, сякаш някой отваряше страница на лъскаво списание, и ми подаде чаша. На себе си нямаше нищо, освен черен копринен шарф, завързан на кръста, който поради някаква необяснима причина беше единственото, което биеше на очи.

— Куче, това е Роуз — каза Лий.

— Значи ти си куче?

— Куче?

— Доколкото разбрах, ти си един от военните спомени на Лий. Легенда.

— Роуз е курва — засмя се Лий. — Първокласна и скъпоплатена. Приятели сме.

Отпих от чашата. Както обикновено — добро, не скъпо уиски и много джинджифилов сок. Погледнах Роуз и кимнах.

— Значи и ние сме приятели, сладурче. Да не би да обърках плановете ви?

— Зарежи тия приказки. Чакахме те. — Той направи крачка назад и ме огледа. — Същото старо краставо куче. — Обърна се към Роуз и поклати глава. — Униформата му никога не беше изгладена. Единствената причина шефът на ескадрилата да не го изяде с парцалите беше, че имаше зад гърба си най-много свалени самолети. А и все едно не излизаше от базата.

— Повече се забавлявах в бункера с дежурните екипи. Ти предпочиташе да пиянстваш из Лондон — напомних му.

Роуз дойде до мен, улови ме за ръка и ме поведе към всекидневната. Лий взе куфара ми и тръгна след нас.

— Както винаги — отбеляза той, — един опърпан куфар, пълен с дрънкулки за туземците, никакви други дрехи, освен тези на гърба му и плаче за бръснене.

— Половин ден висяхме в Шанън, Лий. Всички други летища бяха затворени.

— И ти грабна бутилка и курва, и се запъти към гората.

— Грабнах книга и бира и увиснах в чакалнята.

— Спрях и огледах апартамента му. Разхвърлян, голям, староергенски, с всички атрибути, за които може да мечтае професионалният прелъстител, готов да полети при първия зов на тръбата.

— Хубава дупка — отбелязах. — Защо, по дяволите, никога не си се женил?

Роуз стисна ръката ми и отново пусна звънкия смях.

— Хлапетата не се женят. Искат само да си играят.

— Доста скъпа детска площадка. — Погледнах Лий. — С какво се занимаваш сега?

Той извади бучка лед от чашата и я мушна в устата си.

— С жонгльорство. — Видя, че се мръщя и се ухили още повече. — Не, не това, идиот такъв. Зарязах рекламата и се впуснах в шоубизнеса. Уреждам трудни за набавяне реквизити и актьори за театралния занаят. Това плаща за детската площадка.

— А кой плаща за другарчетата в игрите?

Лий се протегна, дръпна копринения шарф от кръста на Роуз и той увисна в ръката му. Сякаш свали драперия от статуя. Изведнъж Роуз наистина се оказа гола и ефектът бе поразителен. Поклатих глава и отпих от чашата си.

— Приятелите са приятели, за да се забавляват.

Роуз се обърна рязко и косата й се разпиля надолу по раменете.

— Куче — каза тя, — би трябвало ченето ти да увисне, а не увисва. Защо?

— Не бих искал да изпадам в неловко положение толкова бързо. Няма да те забравя лесно, така че не се безпокой.

Тя допи питието си и остави празната чаша на масата.

— Защо ли не се чупя, за да можете да се наприказвате за старото време? Като свършите и изтрезнеете, ще повикам още едно момиче и можем да повилнеем малко из града.

— Слушай, Лий — започнах аз, но той ме спря с жест и нежно подръпна шепата косми между краката й.

— С всеки изминал ден ставаш все повече жена, бонбонче. Права е, Куче. Съвсем бързо трябва да наваксаме много време. — Той я тупна леко по задника. — По-добре не излизай навън в този вид. — Подаде й шарфа и тя го завърза около кръста си. — Така е малко по-добре.

Поклатих глава и се засмях. Мислех, че подобни неща са се случвали само през време на войната. И двамата с възхищение проследихме отдалечаването й към спалнята с преднамерено театрална походка, омагьосани от потрепването на плътта по гърба и ханша й. На вратата спря и се обърна.

— Куче, как е истинското ти име?

— Догрън. Старо ирландско име.

— Куче ми харесва повече. Хапеш ли?

— Само в огъня на страстта.

След три години курварлък нито една омъжена жена не знае колкото знам аз. Освен отговора на въпроса защо ти е да имаш мъж. Натиск от страна на четирийсет и петгодишен бакалин и девствеността ми отиде в историята, срещу две кутии бонбони и парче шоколад, за да мълча.

Централният защитник на „Бейли Хай“ си мисли, че е майстор изнасилвач, специализиран по девствениците, и понеже се дърпах, реши, че съм още една чертичка в бележника с победите му. Известно време бях доста популярна в отбора. Може би трябваше да се видя в огледалото. Бях една от късметлийките. Никакво акне, големи цици, свежа като дива ябълка и путка, която плаче да бъде напълнена.

Хол каза, че съм била разгонена кучка… но той беше безумен художник на комикси и първият нежен мъж в живота ми. Луд, но сладък, добър и нежен. Обичаше да ме целува преди да се чукаме и се смееше, когато се намокрех от възбуда. Понякога дори не си правеше труда да ме чука. Смееше се, целуваше ме и… и една нощ ми каза колко много ме обичал, но имал левкемия и искал да умре някъде из хълмовете на Флорида. Даде ми дванайсет хиляди долара в държавни облигации, каза ми да гълтам антибебе, да не хващам трипер и да се забавлявам.

Платих си образованието в колежа и станах курва. Никой мъж не можеше да ме измами, да ме улови в капан или да ме надхитри. Поне така си мислех. Преди две години престанах да ги броя. Все едно всички са еднакви. Нямам и белези. Може би няколко следи от ухапвания, но нищо по-сериозно, никакви игли — изобщо, сред най-добрите в занаята. Професионалистка минетчийка — това съм аз. Анално сношение? С удоволствие, мистър. Обикновено чукане? Трябва да си нещо сбъркан, щом плащаш за това.

Но всички реагират. Допада им разкошната коса, гладките дълги бедра.

О, всички обичат това, освен този дървеняк Кучето. Вижда ме гола и казва „здрасти“. Оценява, кима одобрително, ръкува се с мен, но изобщо не му пука. Една вечер Шеки Монро ми даде петстотин кинта само за да прокара ръка по космите ми. Това мръсно Куче клати глава и се усмихва.

Това е лошото. Наистина се усмихна. Копелето е истинско. Няма да го разберат и някой ще си изпати.

Аз поне имам късмет. Повече от това не мога да патя. Просто съм любопитна. Особено по отношение на тази усмивка. Копелето сякаш познаваше и вътрешностите ми — както и на всеки друг.

Окей, Куче, нека сега аз позная що за птица си. Хубави дрехи, но са стари. Може би джинсите ти струват петдесетачка. Снощи спечелих повече само между коктейлите и вечерята. Пипнах ръката му и малко се уплаших, защото знаех на колко години е, а тя беше прекалено голяма и прекалено корава. Позьор? Някои са такива. Косата му беше подкастрил някой евтин бръснар, но всичката си беше на мястото и ще порасне отново след седмица. Малко сиви кичури отпред. Изглежда тежък, но не дебел. Ходи смешно, едната му ръка винаги виси отпусната, а каквото и да погледнат тези зелени очи, виждат и разбират.

Исках да го чукам, само че нямаше смисъл да опитвам. Котараците сами си избират мястото и времето.

Време. Часовникът показваше пет и три минути. Познавах Кучето точно от осем минути.

Празните кутии от бира „Пабст“ се търкаляха навсякъде из стаята и украсяваха всички мебели с големите си нарисувани сини панделки и восъчни печати — включително и двете, които бях закрепил на таблата на леглото точно над главата си. Два мръсни пешкира се търкаляха на пода, за да попият бирата, която разля Лий, а аз седях и го слушах как говори — както едно време. Само че тогава не носеше значка с надпис „LOVE“ на гащите си.

— Просто престани да бъдеш тъпо копеле — изръмжа той — и престани да ми разправяш, че да останеш тук е нахално. Мама му стара, защо да пръскаш пари за хотелска стая? Трябва да ти кажа, че в този град вече не можеш да намериш и приличен апартамент, освен ако не си фрашкан с мангизи и нямаш два месеца на разположение, за да търсиш.

Отворих още една бира.

— Стига, Лий. Любовниците от твоя тип имат нужда от уединение.

— Глупости. Имам две спални. Ако се събере тълпа, значи ще имаме публика и толкова. Срамежливостта си загубих преди двайсет години.

— Слушай…

— Зарежи това — прекъсна ме Лий. — Ще останеш тук. През войната споделяхме всичко, ще го правим и сега. Освен това ще имаш нужда от нещо повече от бърлога за живеене. Радвам се, че сме еднакви на ръст. Имам три гардероба пълни с дрехи, които ще ти станат. Отиди да си избереш, а аз ще ги изпратя да ги разширят малко на гърдите и раменете, и ще добиеш съвременен вид.

Понечих да кажа нещо, той отново ме прекъсна.

— Купувам ги на едро, Куче. Правя големи услуги на един тип, който има търговска верига и той ми се отплаща с парцали. Какво повече ми трябва? Преобличам се по два пъти на ден и не се налага да слагам един и същ костюм цял месец. Гот, а? Не съм богат. Не съм и беден, справям се доста добре, а ти си ми приятел и ще деля всичко с теб. Давам ти седмица да се окопитиш, да се огледаш наоколо, а после ще ти потърся нещо свястно, за да си стъпиш на краката.

Ръката, в която държах бирата, увисна във въздуха.

— Лий…

— Стига с тези глупости, Куче. Имам достатъчно връзки и няма да е никак трудно. Никой няма да научи, че си висял през цялото това време в Европа, само защото шайка малоумни роднини са те изритали. Човече, пълен си с криворазбрана гордост. Беше шибан герой от войната, нали? Би могъл да им завреш този факт в задниците. Защо, по дяволите, се опита да се погребеш жив?

Опитах се да му отговоря, но не ме остави.

— О, да, сигурно някоя мацка. Само че още не си женен, нали? — Поклатих глава. — Виждаш ли, дори не си гепил някоя курва. Все същия си. Приличаш на момче авиаторче с проскубана опашка, което предпочита да лети из облаците, вместо да начука някоя мадама.

— Не съм останал на сухо.

— Можеше да имаш повече.

— Нямах време от полети.

— И какво? Кръгла нула. Много попадения, много медали, но не беше достатъчни хитър, за да се оставиш някой куршум да те одраска, за да получиш държавна пенсия. Не, при всички случаи ще останеш у дома. — Той извади кутия бира от кофата с ледена вода и ме изгледа учудено с оцветените си от „Пебст“-а очи. — А защо изобщо се върна?

— Старецът умря и ми остави наследство. Опитвах се да ти го кажа.

Той замълча, мушнал пръст в халката на кутията.

— Старият Камърън Барин?

Кимнах.

— Дядо ми по майчина линия. Предполагам, решил е че ми дължи нещо, нали съм му кръвен роднина… Ако успея да докажа, че съм бил чист… с безукорна репутация в морално отношение след като съм напуснал дома му, ще мога да претендирам за възнаграждение от десет хиляди долара.

— В брой?

— В акции.

Лий отвори бирата и на устните му затрептя усмивка.

— Какви са шансовете ти?

— Почти никакви.

— Тогава защо се върна?

— Дявол да го вземе, може би все пак ще успея да ги заблудя.

Той остана загледан в мен цели десет секунди, след това отпи жадно и поклати глава.

— Същото старо Куче. Наивен колкото си ще. Не ти увря главата, нали? Да биеш толкова път за някакви си десет бона, които могат да се изядат за месец-два. Приятел, времената са други. Войната свърши. Това не ти е Европа. Няма ги старите дни. Ако бяхме хлапета, щеше да ни е достатъчно да имаме по един мотор и по един спален чувал и от време на време по някоя пара от къщи, за да си купим трева или някоя и друга мацка, или пък да се отбием в евтин ресторант, за да се натъпчем със спагети. Само че вече сме големи момчета и това не ни оправя.

Свих рамене и отпих от бирата си.

— Братко — продължи Лий, — радвам се, че си при мен. Чувствам се като твой баща. Трябва да се грижа за теб, Кученце.

Погледнах го и се ухилих. Лий също се ухили и кимна.

— Ей, помня как държеше настрана онези ME109 от задника ми. Още виждам как ме съпровождаше в небето като добрия чичо и ме пазеше невредим. Една година ти скапвах живота и през цялата война правеше така, че кожата ми да остане цяла. Сега е мой ред. Сега аз съм добрият чичо. Отсега, докато не стъпиш на краката си ще бъда добрият чичо и ще се грижа за теб. — Той глътна останалата бира наведнъж. — Сега, след като вече съм поел отговорност за теб, първото нещо, което смятам да направя, е да изгоря миналото ти в крематориума, да те облека като жив нюйоркчанин и отново да те върна на този свят.

Лий запрати празната кутия в стената, откачи един халат от куката зад вратата, облече го и с престорено отвращение вдигна стария ми куфар, облепен с подвити по ъглите лепенки.

— Има ли нещо със сантиментална стойност тук, вътре?

Отпих още малко бира. Беше студена, освежителна и по-лека от другото питие.

— Може да се каже — отвърнах. — Прецени сам.

Лий метна куфара на леглото, откопча ремъците, щракна закопчалките и отвори капака със замах. Изражението му стана много смешно. Вдигна ръце и с двата си показалеца започна да опипва съдържанието на куфара, без да знае какво да каже.

Човек няма възможност често да вижда два милиона долара в банкноти от по десет хиляди. Вдигна поглед към мен.

— Нямаш бельо?

— Нямам бельо — кимнах.