Секс капан

24

Пет дни. След това всички външни и вътрешни снимки в завода „Барин“ щяха да са завършени и екипът на филма щеше да се премести на други места и в закритото студио, за да допълни заснетия материал с голите сцени и всичко останало. В Линтън цареше някакво оживление и дух на охолство, сякаш градът никога по-рано не бе преживявал такова нещо.

Рекламата и рекламните агенции умеят удивително добре да манипулират умовете, така че усмихнатите лица на родените отново нямаха никаква представа какво им се случва. „Барин Индъстриз“ възкръсваше и не ги интересуваше нищо друго. Отново имаше нужда от способностите им и бяха готови да ги предоставят. Кошерът беше отворен — смучи от цветята, събирай меда. Царицата снася яйцата си, а търтеите са на своя пост. Само че не си даваха сметка, че пчеларят готви инсектицида.

Не му харесваше вкуса на този мед.

Акционерите спяха спокойно в леглата си, а малката стаичка се изпълни с мъже, понесли дипломатически куфарчета, натъпкани с доклади по производителността. Председателското място заемаше мъжът с белег на главата, който трябваше да ме убие, но ме гледаше от другата страна на масата с добродушно изражение на лицето, което не можех да си обясня. Знаех, че имаше достатъчно пари да поръча смъртта ми, ако се провалеше Арнолд Бел. Можеше да финансира и унищожаването на завода.

Докладът на „Фарнсуърт Авиейшън“ беше кратък. „Барин“ не е в състояние да осигури нужното производство навреме, докато някои от заводите на Макмилън биха могли.

И разгромът започна.

Докато в почивката вицепрезидентът на „Фарнсуърт“ не ме попита, както пиехме кафе, дали случайно не притежавам един парцел суха, пустинна земя и му отговорих утвърдително… много акри пълна със змии пустош, която туристите обичат да посещават, за да си правят снимки.

Бих ли я продал?

При някои условия — да.

Лийлънд Хънтър предпочиташе да получи кръвоизлив от задника.

Сега снимката на стареца се усмихваше по-широко. Засилвах се преди да прескоча пропастта и той очакваше да падна вътре, защото не бях набрал достатъчна скорост. Скапаният дъртак искаше да се блъсна в отсрещната страна и да полетя надолу към унищожението със съзнанието, че почти съм успял. Но „почти“ не беше достатъчно.

Патосът не подхождаше на стария адвокат. Съчувствието също не беше лъжица за неговата уста, дори когато ставаше дума за мен. Той можеше да свие устни и да си спомни двете полякини, дори старата Дуброу, но не можеше да си позволи съчувствие в правото. Поклати глава любезно, хапна от рибената салата и каза:

— Това няма да е достатъчно, за да се спаси „Барин“, Куче.

— Какво е необходимо?

— Чудо.

— Значи парите няма да свършат работа?

— Човекът на име Роланд Холънд не ти ли е обяснявал какви са плюсовете и минусите на финансите?

— Донякъде, могъщи Хънтър, но не ме бива в математиката. Имам проблеми с числата.

— Само с онази си работа нямаш проблеми, нали?

— Спести мръсните приказки за куклите си.

— Ако продадеш земята, ще поддържаш завода жив около месец, при това единствено защото общественото внимание е насочено натам. В момента, в който се насочиш към нещо друго… край.

— Струваш ми се потиснат — отбелязах.

— Естествено. Преживях една ера. Или епоха. Мъчно ми е като гледам как загива. Ти отвори кутията на Пандора и позволи на всички да надникнат в нея. Те захапаха стръвта и сега целият свят се срутва около тях. — Той замълча и ме изгледа изпитателно. — Колко суха пара имаш в момента?

— Останали са ми няколко милиона.

— Тогава забрави, освен ако не искаш да се правиш на дядо Мраз в град с недоверчиви деца. Само за един ден ще научат истината и ще се приберат у дома с попарени мечти. Казах ти, най-лошото нещо, което можеше да направиш, беше, че се върна.

— Глупости.

— Ти загуби. Куче. — Каза го напълно уверено.

Този път се наложи да преструвам.

— Глупости.

— Без значение от какво животно са произлезли, всичко това са лайна — каза Хънтър. — Не съм в състояние да разбера защо го направи.

— Исках само да се прибера у дома.

— Видя ли какво стана, след като го направи?

— Лайна.

— А какво стана с животните?

— Погледни зад себе си.

Бени Сакс придърпа нагоре колана с пистолета си, кимна и седна на стола до адвоката, но дори не го удостои с поглед.

— Открихме чия е колата.

— Можех да ви кажа, ако ме бяхте попитали.

— Пластичен експлозив.

— Аха. На ауспуха. Топлочувствителен.

— Доста знаеш.

— Така е, приятел.

— Обадиха ми се от Ню Йорк.

— Както се и очакваше.

— Не ми харесваш, Кели.

— От никого не искам да ми се възхищава. Какъв е проблемът ти сега?

— Някои хора от персонала на Макмилън са в града.

— Браво на тях.

— От охраната на другите му заводи. Изглежда имат нещо предвид.

— Тогава защо не ме пречукаха? Не съм се крил.

— Ето това не мога да разбера. Засега. Но рано или късно ще науча.

— Много добре, полицай. Само не забравяй, че работата ти е да охраняваш района си.

— Върви да пикаеш срещу вятъра, Кели.

— Веднъж опитах, но се олях целия.

Когато си тръгна, Лийлънд каза:

— Не разбрах това.

— Аз също — отвърнах. — Хайде да се върнем в залата. Разгромът трябва да е приключил.

Правните формулировки звучаха като папска проповед, но всичко опираше до едно — Крос Макмилън притежаваше „Барин Индъстриз“ и беше решил да разгроми „Барин Индъстриз“, и нямаше никаква надежда заводът или градът да останат живи. Сключените договори щели да се уважат, но да се изпълнят в други предприятия и „Барин“ щеше да остане празна черупка, в която дори рак отшелник не би се сврял.

В сградата машините работеха, а хората около тях се усмихваха, но ударът наближаваше и празничните дни щяха да останат само спомен. Колко пъти можеш да изругаеш, но така, че да звучи като че ли наистина си си ударил пръста?

По дяволите парите. Всички те имаха осигуровки и гарантирани пенсии и ако правителството запазеше социалната си политика можеха да получат дори повече — само че не искаха това.

Имаха единствено надежди и аз ги разбих.

Със сигурност на погребението ми щеше да има много хора.

И всички щяха да се смеят.

Запалих цигара и се облегнах на стената, за да го изчакам да излезе. Когато се появи, извиках:

— Здрасти, Крос. Чух че си искал да ме убиеш?

Той спря, каза на двамата с него да продължават, извади пура от джоба си и запали от огънчето, което му предложих. След като издиша дима встрани, отбеляза:

— Изразяваш се зле, Куче. Просто казах, че ще наредя да те убият.

— Не ти стига кураж да го направиш сам?

— Кураж имам колкото искаш, но защо да плащам сметката аз, след като можеше да го направи някой друг?

— И ти не се изразяваш правилно, щом толкова държиш на тези неща. Убийците ти сега трябва да са тук. Или си имал проблеми с наемането им?

Крос се усмихна и почувствах как се стягам. Не обичам приятелски нотки в гласовете при подобни ситуации, защото това означава, че гърбът ти не е толкова добре осигурен, колкото си мислиш и че си допуснал най-голямата грешка. Стиснах колта, без да го вадя от джоба си, но нищо не се случи, освен че Макмилън отново се усмихна и ме погледна прочувствено.

— Да излезем — каза той.

Оставих го да мине пред мен и когато се убедих, че е чисто, го последвах. Застанах отвън, пред голямата врата, до човека, който щеше да унищожи „Барин Индъстриз“ и гледах усмихнатите лица. Мислеха си, че светът е дошъл при тях, за да им снесе яйца и бяха приготвили кошници, в които да ги събират. Знаех как се чувствам — като нещо, пет килограма от което можеш да натъпчеш в торба за два килограма.

— Освободих ги — каза Крос.

Дори не му обърнах внимание. Чух думите, но не схванах смисъла. Дръпнах от фаса, запратих го в тъмното и се обърнах.

— Кого?

— Тези, които щяха да те убият.

— Дивотии.

— Имаш ли една цигара?

Подадох му пакета, запалих му и направих крачка назад.

— Можеха, не се съмнявай в това — заяви той.

— Може би.

— Мога да купя много такива хора.

— След известно време щяха да се уморят. Особено ако бях ликвидирал златната им мина.

— Не е съвсем така, Куче.

— Тогава ги пусни да действат. — Издухах дима право в лицето му, но той дори не мигна.

— Обичам да се отблагодарявам за услугите, които ми правят, съгражданино.

— Говори смислено.

— Оживя… защото ми подари жена.

— Приятел, ти не си поет. Престани да римуваш.

Макмилън се усмихна. Показаха се и зъбите му, а темето му леко почервеня, така че видях плешивото петно, което бях гримирал с тухлата. Но това беше преди години, а сега ме интересуваше единствено усмивката му.

— Ще живееш, Куче. Но това е всичко. Абсолютно всичко. Ти ми върна нещо, което съм искал през целия си шибан живот… да имам жена, която да ме обича сексуално. Ти знаеше, че беше фригидна, нали?

Не можех да разбера накъде бие.

— Мислех, че всеки го знае — отговорих аз. Исках само да направя постоянна цепка на главата му и Крос нямаше представа колко близо беше до това.

— Прав си. — Той се усмихна, дръпна от цигарата и извади от джоба си дебел книжен плик, сгънат небрежно на четири. Подаде ми го. — Шийла ме обича, Куче. Най-накрая спах с нея както трябва… за първи път. Дявол да го вземе, това дори не е точната дума. Даде ми всичко, което някога съм искал от нея. Ти я извади от онова състояние, каквото и да беше то. — Крос Макмилън дръпна от цигарата за последен път и пусна фаса в краката си. — Ще ми кажеш ли какво беше?

— Не.

Прииска ми се всички типове, застанали там, в дъжда, да си отидат у дома.

— Колко пъти е била с теб?

— Не много.

Играй играта си, глупако. Аз нямам време за игри. Става тъмно.

— Много ли я чука?

— Достатъчно, за да свърши вечерта.

— Добра ли беше?

— Виждал съм и по-добри.

Крос кимна.

Намираше се много близо до смъртта, но все още стоеше пред мен и сякаш не му пукаше, че става тъмно. Наоколо не виждах никой, който би могъл да ме очисти. Бях застанал в тъмното и държах в ръка армейския колт 45-и калибър. Ударникът беше изтеглен назад, в цевта имаше патрон, пълнителят беше на мястото си и имах още два резервни. Ако започнеше, пукотевицата щеше да бъде истинско пиршество. Само че нищо не искаше да започва.

— Шийла най-накрая започна да ме обича, глупако. Ти ми я върна. Всъщност тя винаги ме е обичала, но сега ме обича изцяло. — Дъждът изведнъж се усили и заплющя в лицата ни, но и двамата не му обръщахме внимание. — Странното е, че ти го направи. Лекарите не успяха. Шарлатаните не успяха. Никой не успя. След това се появи ти и всичко се промени. Благодарение на теб имам нещо, което не бях в състояние да купя.

Продължих да го гледам.

— Струва ми се глупаво, но ти много добре знаеше какво правиш, нали, копеле такова?

— Недей да умираш заради погрешни думи, Крос.

— Млъкни, тъпо копеле. Не се страхувам от теб. Отвори този скапан плик.

Разгънах плика и отворих капака му.

— Ти си собственик на целия „Барин“, съседе. Скапан полуакционер. Подарявам ти ненужна купчина тухли, проклета глутница старци, които се опитват да вършат някаква работа, къща, пълна с приличащи на конски задник роднини, някои договори, вече прехвърлени към другите ми заводи и… живота ти.

Хвърлих цигарата и прибрах плика.

— Все още мога да ти пробия главата, приятел.

— Не се опитвай — каза Крос. — Застанал си в сянката, но двама от хората ми също са готови. Ще те убият преди или след това.

По дяволите, пет пари не давах за тях. Извадих ръката си от джоба. Ставаше все по-тъмно.

Крос Макмилън излезе на светлото и вдигна поглед към големия стар часовник на кулата, после се усмихна. Бях собственик на най-голямата купчина боклук на света, защото той притежаваше всички пътища към нея и тя не бе в състояние да произведе нищо. Роднините ми бяха в Гранд Сайта — пияни и ранени, но утре щяха да изтрезнеят и да оздравеят, а живите същества щяха да изпълзят от купчината боклук, за да ме разкъсат, задето съм я съживил. И най-лошото ще настъпи, когато се изправя срещу лицата на хората — тъжните, мъртвешки лица, изпълнени с надежда само до преди няколко дни.

— Виждаш ли. Куче, нещата не винаги стават както искаме, нали? — чух глас зад себе си.

Обърнах се и видях Шарън, но очите й все още говореха, че ако тя не би могла да ме убие, с удоволствие би гледала, докато го прави някой друг. Протегнах машинално ръка, тя машинално я пое. Пръстите ми обвиха нейните. Беше махнала пръстена, който боядисваше кожата й в зелено.

— Той е мъртъв — каза тя.

— Нима не сме всички?

— Да. Всички сме.

Един мъж крачеше на светлото и подканяше с ръка излизащите да побързат. Видях лицето му и го поздравих:

— Здрасти, Стенли.

Стенли Крамър. От миналото. С него имаше още четирима.

— Мистър Кели, мадам — кимна той на Шарън.

— Кой ще им каже, Стенли? — попитах.

— Мистър Кели… всички ние вече знаем. Дявол да го вземе, не сме вчерашни. Живи сме отпреди теб, нали?

— Така е.

Един по един започнаха да излизат на светлината, така че виждах лицата им. Старчески, но усмихнати лица и в тях все още имаше младост, която сякаш казваше НЕ МЕ НАСТЪПВАЙ!, младост, която не беше борбена, а знаеща и можеща, отпечатана върху безумните сбръчкани усмивки. Стенли Крамър, избран за говорител, каза:

— Ние се досетихме какво търсиш. Братовчедите ти не можаха да го открият, но те дори не бяха сигурни, че съществува. Мислехме, че пакетът, който Джейсън даде на стария Пат, е само за запушване на уста, но ти дойде, започна да ровиш, а ние започнахме да мислим. — В ръцете му имаше кутия, в която можеше да се побере чифт обувки. — Ще ти обяснят как работи. Всички документи са тук. Това трябва да продължи живота на „Барин“ още много, много време.

— Кое, Стенли?

Чу се приглушен смях и той извади малко блестящо кълбо, с диаметър към пет сантиметра. Сребристият му метален блясък отразяваше мътната жълта светлина на лампите. Крамър се засмя и дръпна ръката си. Кълбото остана там, където беше.

Едва го докосна с пръст и то се понесе към мен.

— Антигравитационното устройство — обясни той. — Сега всичко е наред.

Някой пръдна.

Беше Крос Макмилън.

И тогава в старата дървена колона, точно между мен и Шарън се появи малка дупка, 22-и калибър — толкова близо, че би могла да улучи и двама ни, ако беше съвсем малко по-встрани, но никой не забеляза, освен Шарън и аз я дръпнах вътре, оставяйки приглушеният смях на победителите да звучи в дъжда.