Секс капан

16

Тя разкопча ризата ми до колана и с върховете на ноктите си изпрати огнени бразди надолу по корема ми.

— Гот?

— Гот — отговорих.

Тънкият сърп на луната от време на време изчезваше зад облаците. Мекият отблясък на Линтън очертаваше кулите на старинното на вид ляво крило на къщата край плажа Мондо Бийч и когато се вгледах, видях ъгъла на терасата, от която паднах като бях шестгодишен.

— Не си съсредоточен — каза Шийла.

— Забавлявам се.

— Казват, че мъжете трябва да са агресивни.

— Когато стане нужда.

— Пипнах. Мисля, че е станала.

— Шийла, струва ми се, че страдаш от комплекс за липса на пенис.

— Нали щяхме да разговаряме?

Протегна се и прокарах ръка по бедрото й. Почувствах как мускулите й се стягат и след това се отпускат, сякаш някой бе дръпнал ръчката на реостат. Пръстите върху корема ми станаха неподвижни за миг, после се спуснаха под колана ми, но всичко беше механично и принудено — сякаш актриса играеше ролята си така, както изисква сценарият.

— Какво прави Крос? — попитах.

Ноктите й се забиха съвсем малко по-силно, после отново омекнаха.

— Работи. Той е много всеотдаен към бизнеса си.

Издърпах ръката си и отново я сложих зад тила си. Пръстите й продължиха да ме възбуждат и тя се обърна по корем, за да погледне лицето ми.

— Би трябвало да си стои в къщи и да се отдава на теб.

— Женени сме от доста време. — Пръстите й дръпнаха колана ми и го разкопчаха. — Когато се омъжих, бях на седемнайсет.

— Каква е разликата? С възрастта би трябвало да станеш по-добра.

— Може би ако имаше някаква разлика, щях да съм в състояние да си я обясня. Бедата е в безразличието. Казах ти вече, че той е всеотдаен към бизнеса си.

— Обичаш ли го?

— Несъмнено.

— А той?

— Да. Разбира се. Но има и други неща, освен любовта, нали?

Беше опряла брадичката си на лакът. Протегнах ръка и я прокарах през голата хлътнатина между гърдите й. Почувствах трепването й. Пръстите също се присвиха и застинаха. Потупах я нежно по бузката и пак легнах на ръката си. След това измъкна колана от токата и разкопча ципа на панталоните ми до средата. Започна да рисува меки кръгове по корема ми.

— Какви други неща? — попитах.

Меките кръгове се разшириха и станаха по-дълбоки. Върховете на пръстите й бяха като леки пера — търсещи, откриващи, едва докосващи.

— Едно от тях е взаимното разбиране. — Тя стисна леко и дъхът й замря в гърлото. — Ти разбираш.

— Понякога нещата трябва да се казват, Шийла.

Ръката й престана да се движи и очите й се отправиха към тъмнината.

— Не мога…

— Защо?

— Защото няма нищо за казване. — Обърна се отново към мен и долових, че се усмихва. — Ще ми се да те ударя с голяма пръчка. Знаеш прекалено много. — Пръстите й се свиха рязко, дъхът ми секна и просвистя между зъбите ми. — Готов си, нали?

— Не е ли очевидно?

— Наистина ли си готов?

— Наистина.

— Да проверим — каза тя и я изгубих в тъмнината. Само очертанията на главата й се движеха в ритъм с прибоя и всяка следваща вълна сякаш бе по-силна от предишната, докато прилива не ме заля със страхотен грохот, а след това луната се върна на мястото си сред облаците и не видях, че Шийла отново ми се усмихва.

— Гот?

— Прекрасно — отвърнах. — А ти?

— Много добре.

Погрижи се за всички дребни подробности, завърши с копчетата на ризата ми, изправи се и ми подаде ръка, за да стана и аз. — А сега може ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Защо искаше да ме видиш?

— Ти ми каза, че мога, не помниш ли?

— Не се измъквай.

Извадих цигара, дадох една и на нея и запалихме.

— Исках да видя дали от теб ще мога да измъкна нещо за плана на мъжа ти да пипне „Барин“.

— Промени ли намеренията си?

— Не. Само подхода. Трябваше чисто и просто да те попитам, нали?

— Отговорът щеше да е същият. Той иска „Барин“. За него това не е играчка, както другите предприятия, които контролира. Това е цял проект. — Тя пое ръката ми и тръгнахме към водата, за да излезем на пътеката в долния край. — Останало му е като махмурлук от времето, когато дядо ти беше жив. Крос искаше да е най-големият и „Барин Индъстриз“ беше единствената пречка, с която трябваше да се пребори. Горкият Крос, не успя да постигне нищо. Старецът му подлагаше крак всеки път, щом решеше да предприеме нещо.

— А сега смята, че ще успее?

— Вече се подсмихва. Всеки път, щом се заподсмихва, знам, че е спечелил.

Продължихме да крачим мълчаливо, подритвайки пясъка. Стигнахме до пътеката и тръгнахме към дюните.

— А какво ще прави с всичко това, ако го вземе? — попитах след малко.

— Куче, виждал ли си някога компания, която сменя собственика си?

Кимнах и й помогнах да се изкачи по обрасла с треволяк пясъчна купчина.

— Според него вече нищо няма значение, защото и без това не е останало какво да се спасява. Очаква бъдещето, когато всичко ще е негово и ще може да разполага с него както намери за добре.

— Тогава не го очакват добри дни — отбелязах.

Тя спря и ме погледна.

— Знаеш ли, че този плаж е продаден?

— Купил го е някой от семейството, доколкото разбрах.

— Този някой ще си има сериозни неприятности. Крос е готов да даде всичко, за да вземе имотите на Барин.

— Не му ли е достатъчно това, което има?

— Докато не постигне целта си няма да се укроти. Казах ти.

— Много лошо.

— Защо?

— Хората като него страдат доста, ако не успеят да получат каквото искат.

Тя долови намека в гласа ми и почувствах как по тялото й преминава ледена тръпка.

— Някои неща просто са невъзможни — каза Шийла.

— Така е… като се замислиш. А сега може ли аз да те попитам нещо?

— Слушам.

— Защо си направи труда да дойдеш да ме видиш?

— Исках да разбера нещо за теб.

— Успя ли?

— Да.

— Моля?

— Нямам чувство за вина, мистър Кели. Любопитството ми винаги ме е поставяло в странни ситуации.

— Може да ти навлече неприятности.

— Това разбрах много отдавна.

Понечих да кажа нещо, отказах се и я поведох към края на пътеката. Стигнахме до колата, отворих й вратата и тя се качи. Гледаше дяволито и се усмихваше. Седнах зад кормилото и завъртях ключа.

— До колата ми ли ще ме закараш?

— За тази вечер любопитството ти е удовлетворено, скъпа. Освен това трябва да проведа един разговор. — Погледнах часовника си — минаваше девет. — Братовчедите ми ще приключат съвещанието си след половин час. След това е мой ред.

— Куче…

— Да?

— Прекарахме много интересна вечер. Ще се видим ли пак?

— Без всякакво съмнение, котенце.

— Дори и Крос да иска да те убие?

— Ще трябва да застане на опашката след другите.

Хобис и Сатъра не бяха имали никакви проблеми, откакто бяха заели местата си. Преди три часа Хобис се обадил, че според него някой наблюдава апартамента на Лий, но не искал да проверява, за да не се издаде. Казах да му предадат да изпрати някой друг, ако иска да се увери, но сам той да остане там, където е.

Мъжът от другата страна на линията обеща да му предаде, прокашля се и премина отново на френски.

— Днес имах разговор с Европа.

— Е, и?

— Днес са стреляли по Пиер Дюмон край Марсилия.

— Как е той?

— Леко ранен в крака, но О’Кийф ще го изтегли. Очевидно тази пратка е била по-голяма, отколкото всички си мислят. Проучват се всички възможности и в града са се събрали всички убийци, които могат да се купят с пари.

— Не навлизай в подробности. Кажи с две думи какво се е случило.

— Моля?

— Разкажи с две думи.

— А, да. Фльор е определил… как се казва…

— Награда?

— Да. Изглежда пратката е щяла да донесе седемдесет милиона от продажби на дребно. Не могат да си затворят очите пред такава загуба. Последните две пратки бяха заловени от властите и тази е трябвало да покрие дефицита. Носят се слухове, че вече е предадена.

— На кого? — попитах.

Мъжът се прокашля отново и се поколеба преди да отговори.

— На теб.

— Някой трябва да се е побъркал.

— Посъветваха ме да прекратим всякакви връзки.

— Дали са ти лош съвет, приятелю. Само не се изпречвай на пътя ми.

— Нещата не са… както преди, мистър Кели.

— Нищо не се е променило. Ти получаваш тлъстите си депозити в банката, така че остави нещата такива, каквито са. Цялата тази помия на мен също не ми харесва, но след като е започнала да се излива, не се опитвай да се измъкваш през глава, защото може да те повлече.

— Мистър Кели… не съм само аз.

— Тогава избирай. От кого се страхуваш повече?

— Сър?

— Знаеш какво става в момента. Ще ти кажа още нещо. Нали си чувал за братята Гуидо?

— Мистър Кели…

— Те са получателите на пратката и също се мъчат да я открият. Няма как тя да стигне незабелязано до мен, но въпреки всичко съм се превърнал в мишена, а това никак не ми харесва. Или цялата тази глупост ще престане веднага, или кучето ще захапе някого много сериозно, ясно ли е?

— Разбирам.

— Добре тогава. Готов съм. Предай на всички каквото ти казах. Нещата започват да се вкисват. Някой се мъкне след мен и е най-вероятно да си изпати жестоко. Важи за всички. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да… струва ми се, че разбирам.

Затворих и се върнах до бара. Тод лъскаше махагоновата повърхност до блясък и така си осигуряваше предлог да не разговаря. Той дори не ме погледна, но аз взех чашата си, отидох до него и седнах на един от високите столове.

— Какво има, Тод? — попитах го тихо.

— Нищо — измърмори той.

— Мислиш, че смутих спокойствието на градчето ли?

Той сви рамене, изля още малко от мазната течност върху плота и продължи да лъска. Най-накрая престана и вдигна поглед към мен. Лицето му беше набраздено от тревожни бръчки.

— Крос ще разбере.

— Кой ще му каже?

— Тук много трудно можеш да скриеш каквото и да било.

— В Линтън от много време са погребани големи тайни, Тод.

— Вече не.

— Казах ти, това беше посещение на добра воля.

Тод се намръщи, полагайки всички усилия да ми повярва.

— Значи всичко е наред.

— Трябва да продължиш да се оглеждаш, Тод.

Той кимна, сякаш разбра, затвори кутията с течността и я мушна под бара. Аз допих бирата си, а той отиде да си измие ръцете. Когато се върна, ми подаде сгънато листче.

— Стенли Крамър помоли да ти го предам. Бележката беше съвсем кратка: „Отбий се при мен“

и подписана с инициали.

— Каза ли за какво става дума? — попитах го аз.

— Не. Каза да заведеш и младата дама.

Смачках бележката и я хвърлих в пепелника.

— Тя е в Ню Йорк.

— Няма значение. Стан също замина. Ще се върне след няколко дни. Май отиде да потърси някакви стари приятели. Бащата на онова момиче изглежда е работил с него. — Тод ме погледна, за да получи потвърждение.

— Преди много време.

— Чудни са ми тези хора от едно време. Добри работници. Щеше да е хубаво, ако нещата тук се наредят.

— Ще се наредят, Тод. — Взех шапката си и прибрах рестото. — Между другото, Шарън Кас ходила ли е с някой от града едно време?

Тод ме изгледа с любопитство и устните му изтъняха.

— Не го ли правят всички момичета?

— Тя живее в Ню Йорк от доста време.

— Но преди това беше тук.

— Онзи ден спомена, че си дочул нещо.

Устните му пак се присвиха.

— Сгодена е.

— Тя ми го каза.

— Смяташ да развалиш годежа й ли?

— Може би не искам това да се случи.

— Вече си голямо момче, нали? Струва ми се, че досега си имал възможност да се погрижиш за доста неща и да получиш отговори на доста въпроси. Продължавай в същия дух и няма да можеш да обвиняваш никого, че ти е дал лош съвет.

Ухилих се и си нахлупих шапката.

— Добре, философе.

— Просто гледай да не пострада — добави той.

— Дявол да го вземе, та тя е още девствена!

— И аз чух това.

Вече не гледаше мрачно. Напомняше ми за един учител от училище.

Алфред и Денисън не бяха добри слушатели. Нещо беше започнало да ги яде отвътре още от пристигането ми и сега седяха със стиснати устни и недокоснати питиета, а аз им обяснявах какво трябва да направят.

Смешното беше, че дори не се наложи да излагам всичко в подробности. Сестрите им бяха приели темпото още от момента, в който им обясних подробностите и сега преливаха от ентусиазъм заради филма, който щеше да се снима в Линтън и преди всичко в завода „Барин“. Нямаше никакво съмнение как искаха да се развият нещата и от тайните погледи, които Алфред и Денисън си разменяха, всичко ставаше съвсем ясно. Или трябваше да се подчинят на прищевките на сестрите си, или да се опарят, ако решаха да сложат ръце на акциите, които според тях сестрите им все още притежаваха. Някой бе обяснил играта на Люсила и тя се включи с нетърпението на ученичка, само дето на нея ситуацията й се струваше наистина забавна. Още от развода й с Фред Саймън в семейството я гледаха малко отвисоко и сега беше неин ред да отбележи точка, защото не й се бе налагало да се съблича гола в библиотеката на собствената си къща.

Все пак единственият, който искрено се забавляваше от всичко това, беше съпругът на Пам, Марвин Гейтс. Налагаше му се непрекъснато да крие смеха си зад надигната чаша с мартини, а когато и то му дойдеше много, излизаше от стаята под предлог, че отива да си вземе пура. Зачудих се как е разбрал.

Братовчедите ми можеха да се откажат, когато им заговорих за общественото благо. Имаше и други, които биха се възползвали от чековете на филмовата компания, а рекламата щеше да тушира критиките, които профсъюзите евентуално биха отправили чрез пресата.

Но не можеха и да приемат веднага. Трябваше да има някаква демонстрация на сила и след четиресетминутен разговор насаме те се върнаха в библиотеката и обявиха, че ако не се пречи на работата на завода, не виждат защо да не приемат.

Алфред, много величествено, успя да добави:

— Радвам се, че проявяваш интерес, Догрън.

— Не го вземай насериозно — отвърнах аз.

— Въпреки че това няма нищо общо с предишното положение.

— Абсолютно нищо — съгласих се. Отпих от чашата си и я оставих. Никога не съм обичал мартини.

— Може би ще ти е интересно да научиш, че открих някои неща за миналото ти — продължи той.

— Така ли?

— В Европа е имало една жена от благородно потекло…

— Имаше две — прекъснах го спокойно, — но ми се струва, че малко трудно ще ги накараш да признаят каквото и да било.

— Съществуват някои доказателства…

— Чувал съм за тези снимки. Също така научих, че типът, който ги е направил, е мъртъв. Нещастен случай по време на лов със съпруга на графинята, която се е опитвал да изтръска. Въпросният съпруг твърди, че жената на снимката не е неговата съпруга.

Устните на Алфред се извиха нагоре в змийска усмивка.

— Не е само това.

— Винаги съм харесвал упоритостта ти, Алфи. — Извадих маслинката от мартинито, изядох я и станах. — След някой и друг ден ще научите подробностите за снимките. Ще бъде забавно.

Когато си тръгнах, никой не си направи труда да каже довиждане. Единствен Марвин Гейтс стана, за да ме изпрати. Все още приличаше на режисьор от миналото, но сега очите му бяха по-мътни, а походката — нестабилна.

Харви, икономът, който чакаше във фоайето, ми подаде шапката и шлифера и се оттегли с достойнство. Марвин ме потупа приятелски по рамото и усмивката, която цяла вечер бе потискал, се разля по лицето му.

— Добро шоу, старче. Хубаво е да ги гледаш, когато някой ги погне. След последната ти визита дамите се промениха значително.

— Кой ти каза, приятел?

Марвин ми намигна.

— Ние, пияниците, влизаме в откровения от чиста скука. Люсила се събуди, чу гласове и слезе долу, за да види какъв е театърът. Излишно е да споменавам, че веднага след спускането на завесата тя се върна горе и ми се стори, че намира всичко за много забавно. Всъщност съжалявам, че съм го пропуснал. Онази вечер… бях зает. Не, нищо толкова вълнуващо, като твоята сцена.

— Сега всеки има тайна — казах аз.

— Да, така е. И тя може да излезе на бял свят в подходящия момент.

— Кога ще настъпи той, според теб?

— След като участниците се насладят на положението максимално. Да, имам впечатлението, че сме седнали на бомба с часовников механизъм.

— Забавлявай се — казах.

— Колкото мога.

Когато стигнах до колата чух кашляне в храстите, завъртях се рязко и паднах на коляно с пистолет в ръка. Чух глас, изпълнен със страх:

— Аз съм, сър! Харви!

— Какъв глупав начин да умреш — отбелязах. Той излезе от храстите, а аз прибрах пистолета.

Беше доста потресен от това, което видя.

— Съжалявам, сър… Не исках да стане така, но… струва ми се, че ще е добре да го знаете…

— Какво?

— Някой чака ли ви навън, сър?

— Не. Защо?

— Една кола обиколи имението няколко пъти. В момента е спряла на петдесетина метра южно от главната порта, в дърветата. Шофьорът е от другата страна на пътя и наблюдава къщата.

— Как го забеляза?

— Не аз, сър. Племенникът ми. — Харви се поколеба за момент и продължи. — Семейството му в момента е доста зле финансово. Всяка седмица успявам да отделя малко хранителни стоки, за да има какво да занесе у дома.

— Нещо като роднинска привилегия, а?

— Да, сър… ако не възразявате.

— Не възразявам.

— Видял колата и си помислил, че е полицейска. Изчакал да види какво ще стане. Човекът останал да чака там и той решил да дойде по стария път.

— Защо реши да ми кажеш за това?

Видях как очите му се насочват към мястото, където мушнах пистолета.

— Радвам се, че го направих, сър.

— По стария път може ли да се мине с кола?

— Възможно е. Доста е неравен, но градинарят изнася боклуците оттам с малкия трактор.

— Добре, Харви. И благодаря.

— Сър… ще стане ли някоя неприятност?

— Не сега.

Сержант Тобано изпи две кафета със свирепа физиономия. Слушаше ме, без да каже каквото и да било и не отделяше поглед от очите ми. Извън денонощния ресторант слънцето се просмукваше през сгъстения въздух и изпълваше града със светлина. Двойката с убийствен махмурлук си бе тръгнала и на местата й се наместиха две хипита, но не преди да си платят.

— Чуваме някои неща за братята Гуидо — каза Тобано.

— Ще чуете още.

— Ти какво ще намажеш от всичко това?

— Дявол да го вземе! Изглежда никой не ми вярва!

— Не мога да обвиня никого, при досегашния ти живот. Доста дебели неща има зад гърба ти.

— Хората обичат да фантазират.

— Глупости.

— Слушай, аз ти казвам това, което знам. Какво друго искаш?

Недоверчивите му очи отново се впиха в мен.

— Не знам. Когато си имам работа с човек като теб, обичам да проверявам информацията му. Отначало докрай.

— Тогава, дявол да го вземе, побързай.

— Кели, времето е странно нещо. Много често то само се грижи за нещата. Понякога можем да помогнем, но нерядко се налага единствено да чакаме.

— Ако много се бавиш, могат да умрат хора.

— Не е ли малко късно да се безпокоиш за това?

Лапнах последното парче поничка, изпих кафето и запалих цигара.

— Не се безпокоя за себе си.

— А за невинните зяпачи?

— Има доста.

— Кели, не ми харесваш. По-рано мразех типовете като теб, но сега съм твърде стар, за да мразя. Просто не ви харесвам. Чаткаш ли?

— Напълно, сержант.

— В играта или извън нея, около тебе изникват само неприятности. Каквато и информация да ми дадеш, ще означава още неприятности. Сдушил си се малко с момчетата от изпълнителния бранш и те не искат да те издадат, но рано или късно ще се издъниш сам. Даже има прецедент… Човек, на име Лъки.

— Лучано ли?

— Същият. Хвърлят го в затвора и защото има влияние в родната си страна, излиза, че може да помогне на Америка по време на войната и го пускат под гаранция.

— Бил е депортиран.

— Точно така. И веднага отново се впуска в търговията с наркотици, този път от старата си къща в Италия.

— Умрял е доста възрастен — отбелязах.

— Щеше да е по-добре, ако беше умрял при раждането си.

— Ако не той, щеше да е някой друг — казах аз.

— Точно така. Винаги има някой друг.

— Не исках да те тревожа, сержант.

— Не ме тревожиш. С удоволствие ще видя как ще получиш отреденото ти олово.

— Благодаря.

— Няма защо.

Лий и Роуз се бяха отпуснали като уморени буци под купчината усукани завивки и от тях долиташе меко похъркване. Отидох в другата стая, прибрах дрехите си в стария куфар, взех душ и се избръснах, след което си направих сандвич. Бях напълно готов да тръгна, когато се обърнах и видях Лий, застанал на прага. Целият му гръден кош беше изподраскан и носеше същите нелепи къси гащи, със значката „LOVE“.

— Къде, по дяволите, ходиш?

— Насам-натам — отвърнах. — Върви да спиш.

— Разбира се. Ей, така. — Видя багажа ми и се намръщи. — Къде отиваш?

— Изчезвам, Лий.

— Изчакваш лайното да падне на вентилатора и се пръждосваш! Прекрасно!

— За какво говориш?

— Прочети вестниците.

Завързах вратовръзката си и сложих сакото над пистолета в колана му.

— Да чуем, Лий.

— Снощи бях с Дик Лейгън.

— Е, и?

— Парите и мощта на пресата могат да повдигнат планини.

— С булдозер става по-бързо.

— Взели са ти мярката, Куче. В Европа се е натъкнал на нещо и сега ще се събарят стени. Не искаше да каже какво точно. В момента само изчаква да се случи още нещо и залповете ще загърмят.

— Лий… — направих кисела физиономия, — от твърде дълго време си цивилизован.

— Куче… Ти свърши. За мен изстина. Помнех те като свестен човек.

— Аз също.

— Какво ще стане с Шарън?

— Нищо.

— Това може би е най-лошото от всичко. Запалила се е по този лайнян филм. Сега непрекъснато говори как Линтън щял да се възроди и не знам какво още. Ще унищожиш това момиче.

— Тя е жилава мръвка.

— Не чак толкова. — Той замълча, облегнат на касата на вратата. — Ченгетата идваха пак.

— Да, знам.

— Този път с онзи едрия беше един друг тип. Федерален агент.

Не му отговорих.

— И този път не научиха нещо повече, в случай че се чудиш.

— Не се чудя.

— Куче… някой ме следи.

— Точно така.

— Твой човек ли е? — гласът му прозвуча изненадано.

— Един стар приятел.

Лий кимна, замисли се за секунда и устните му се изкривиха.

— И Шарън ли?

— Предпазна мярка.

— Разбирам. Получи ли бележката, която остави онзи тип?

— Да.

— Остави още една. Същото нещо. „Ферис“ и някакви числа. На масата в другата стая е.

Някъде дълбоко в ума ми семенцето започна да покълва. Беше заради повтарянето, но все още не беше попаднало в плодородна почва и се мъчеше да поникне през цепнатина в бетонна плоча. Виждах го, чувствах го, но много добре си давах сметка, че няма да мога да го разпозная, докато не се покаже стъблото и не разцъфти.

Вдигнах куфара и Лий се отдръпна, за да ми направи място да мина.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваш?

— Тази вечер ще отида в някой хотел, ще се наспя много добре, ще завъртя няколко телефона, след това ще взема кола и ще отида в една смахната стара къща на морския бряг, където ще поразмишлявам и ще започна да се забавлявам.

Стори ми се, че лицето му се променя и изведнъж вече не бяхме тук, а се гледахме през няколко метра разстояние, през кабините на два самолета, със синхронизирани мотори, в плътна формация, в очакване да се нахвърлим на швабите, които се приближават към бомбардировачите под нас.

— Трябва ти достатъчно място, за да можеш да тичаш — каза Лий.

Нямаше представа колко е прав.