Секс капан

4

Плющящият дъжд от североизток обливаше Ню Йорк с делничен душ, образуваше вълнички на уличното платно и над тротоарите се носеха облаци водни пръски. Празните, таксита продължаваха да обикалят, но в това време никой не бе излязъл да пазарува, а за тълпите от офисите бе рано да напуснат гротескните гробници, в които се помещаваха.

Лий се бе залепил за вратата на „Уелър-Фабре — шивачи“, а под черния му шлифер се показваха наквасените крачоли на панталоните му и мокрите му обувки. Платих на шофьора, слязох от таксито, дъждът ме обля за миг, след това минах покрай Лий и влязох в ателието.

В гласа му прозвуча прикрита нотка на пълна безнадеждност.

— Преди време това тежкарско място може би щеше да ми продаде костюм и на мен, а сега идваш и разваляш всичко с един удар.

— Успокой топката, момче — отвърнах аз. Английският джентълмен с големи мустаци и официален фрак кимна любезно на Лий, изгледа ме за миг и също ми кимна — едва доловимо. Сякаш раменете му бяха обвити от царствен плащ. Очите му бяха наблюдателни и способни да анализират видяното само за миг. През този миг двамата се гледахме, след това господинът каза на перфектен френски:

— Да, мосю, с какво можем да ви бъдем полезни?

В моя френски също нямаше и следа от акцент. Отговорих:

— Искам пълен гардероб, за всички възможни случаи. Нямам време да идвам за проби. Незабавно са ми нужни два костюма. С някои промени в направата, които са донякъде необикновени, но, ще се убедите, са необходими. Мерките ми са записани при „Бетертън и Строс“ в Лондон и мистър Бетертън с радост ще ви ги продиктува по телефона по всяко време на денонощието. Обадете му се незабавно и запишете разходите в сметката ми. Изборът на плат и моделите оставям изцяло на вас. Моля ви да включите ризи, вратовръзки, бельо, чорапи и всичко, което според вас е необходимо. — Написах чек, подадох му го заедно с адреса на Лий и добавих: — Само най-доброто, ако обичате. Смятам, че това ще покрие първоначалните разходи. Кога мога да очаквам двата костюма?

Дори не погледна чека и абсолютно невъзмутимо отговори:

— Утре, сър. Удобно ли ви е около обяд?

— Добре.

Отново едва доловимото кимване и изведох Лий навън в дъжда.

Почти стигнахме до средата на пресечката, когато приятелят ми най-накрая намери думите, които търсеше. Знаеше малко френски и ми беше ясно, че е успял да схване разговора ни. Погледна ме едва ли не със страхопочитание.

— Как, по дяволите, го направи. Куче? Никой не е в състояние да получи костюма си от „Уелър-Фабре“ за по-малко от месец! За да ти направят и една риза, трябва да отидеш на дузина проби и да имаш десетцифрени препоръки!

— Това са само игри, приятел, а аз нямам време да си играя.

— Глупости! Знаеш ли, че не искат да ушият костюм на кмета? Отказаха на един играч на поло, милионер, и на граф Стазов, защото ги сметнаха за грубияни! Ха!

— Но ти си шил дрехи при тях, нали?

— Със специалните препоръки на двама банкери, които ми дължаха услуга. И се държах с нужната почтителност, като пред велики майстори в занаята! Не съм в златния им списък, но от време на време снимката ми се появява във вестниците и това не се отразява зле на продукта им. А ти… влизаш като дървеняк, мокър до кости и те посрещат с червено килимче.

— Долавят кой е от класа, приятел.

— Глупости! — Той наведе глава, за да се предпази от дъжда. — А сега накъде?

— В центъра, към „Барнис“1. Ще сваля няколко неща от рафтовете за тази вечер. Може даже да си взема и шлифер, ако времето продължава да е такова.

— Ще ми се да можех да те разбера, Куче. — Лий ме изгледа нервно, отстрани. — Честно казано, все още мисля, че си луд. Жива неприятност, яхнала бял кон.

— Недей да отпускаш въображението си прекалено.

— Тогава защо оставяш след себе си следа, широка колкото река Хъдзън?

— А защо не?

— Защото имаш да криеш прекалено много неща — отвърна той. — Като тези пари, например. — Лий замълча за момент, след това ме бутна към входа на една сграда с офиси. — Френският ти е съвършен, момче. Колко други езици знаеш?

Свих рамене и го изгледах с любопитство.

— Няколко.

— Турски?

Кимнах.

— Арабски?

Пак кимнах.

— Защо питаш?

— Напоследък във вестниците се появиха някои интересни материали. Знаеш ли нещо за наркотиците, Куче?

Когато го погледнах, лицето ми беше ледено и сурово. Той инстинктивно се отдръпна.

— Не докосвам такова нещо — отговорих.

Лий присви устни, докато се превърнаха в тънка линия, но не престана да говори.

— Когато човек изчезне от хоризонта като теб, трябва да има някаква причина за това. Когато се появи — също. Мислех, че те познавам и ми се струва, че наистина те познавах през войната, но съм дяволски сигурен, че не те познавам сега. Ако говорим за тайнственост, ти си съвършеният пример. Какво се случи, Куче?

— Леко сме остарели, момче.

— Добре, да оставим това. Все пак ти си този, който спаси задника ми няколко пъти, така че ще се опитам да остана с теб. Доста ме раздруса, летиш като бесен. Може би имам твоята издръжливост и ще устискам, но все пак не се учудвай, ако ми се завие свят и неочаквано поискам да сляза. Просто не съм пригоден за такъв начин на живот. Като съм с теб, през половината време се озъртам зад гърба си. Струва ми се, че пак съм в небето и се кокоря в слънцето, да не би да идват вражески самолети.

— Хубава мисъл. В такъв случай не си пъхай носа в кабината и няма да пострадаш.

— Това е първото нещо, което ми каза някога. Тръпки ме побиват, като го чуя. Като последния път, когато говореше за войната.

— Всичко е война — казах.

Той ме погледна в очите, потрепери неволно и вдигна яката на шлифера си.

— Добре, приятел, така да бъде. Някак си имам чувството, че нямаш нужда от екскурзовод, така че смятам да се чупя и да се върна на работа. Уговорката за довечера остава ли?

— Разбира се. Искам да видя всичките ти прекрасни познати.

— И се дръж поне донякъде прилично, става ли? Тези хора са важни. Наистина ли ще купуваш дрехи от „Барнис“?

— Нима не го правят всички?

Той ми се ухили, видя приближаващо такси, изтича до бордюра, за да го спре и ми отвори вратата да се кача колкото се може по-бързо. Видях го как клати глава укоризнено, когато чу, че казвам на шофьора да ме закара до „Барнис“.

Първият небостъргач, построен в центъра на Ню Йорк, на Двайсет и трета улица, се нарича „Флатайрън Билдинг“ и се намира в южния й край, до кръстовището на Пето авеню и Бродуей — натруфена, старомодна, триъгълна антика, извисявала се някога величествено над започващия да избуява град, която сега, няколко поколения по-късно, продължаваше да се извисява, но вече втренчените й като очи прозорци гледаха малко тъжно, помътнели от мръсотията на новото време. Бе тъжна постройка — името и историята й бяха почти забравени след толкова много време. Беше преживяла какво ли не, но въпреки това се издигаше като крепост сред мравуняк.

На седемнайстия етаж, в острия връх на сградата, се намираше офисът на Ал Де Векио. Вратата имаше три ключалки, а на табелата с форма на златен лист пишеше просто „АДВ Ко“ — елегантно и неясно, обезкуражаващо за адвокатите и въпреки това добре известно, предизвикващо страхопочитание в някои среди име.

Две секретарки и един възрастен човек със старомодни ръкавели и стара зелена козирка работеха в помещение, пълно със съвременно оборудване, но кабинетът на самия Ал беше в предния край на триъгълника, откъдето можеше да наблюдава града, както капитан от мостика наблюдава своя кораб. Кафеварката продължаваше да вари кафе непрекъснато, малкият хладилник бе все така пълен с вносни колбаси и сирене, а едната стена не се виждаше от математически книги, които само Айнщайн би могъл да разбере. Двата люлеещи се стола от щабната палатка в Англия също бяха тук. Перилата им бяха протрити, а нежните извивки на твърдото дърво — значително изтънели от дълга употреба, но все така дяволски изящни, както и преди. Много генерали се бяха отпускали върху тях и лекото им поклащане бе родило множество стратегически решения.

— Носталгия ли те гони? — попита ме Ал.

— Късно си се родил, приятел.

— Така е — ухили се той. — Кафе?

— Не, благодаря.

— Парче салам? „Геноа“? Получих го миналата седмица. Пикантен колкото си щеш. Миризмата му се усеща с часове след като го ядеш.

— Аха. Все още помня последния, който си поделихме.

— Ужасна смрад, като се оригнеш в противогаза, нали?

— Жестока. Не знам как вие, макаронаджиите, можете да ядете подобно нещо.

— А вие, ирландците, как се тъпчете с говеждо със зеле и картофено пюре? Селяшка храна!

— Само когато имаме пари.

— Досега трябва да си преял — отбеляза Ал.

— Радвам се, че си проучил, капитане.

— О, ти винаги си ми бил интересен. — Той задържа чашата си под чучура на кафеварката, докато се напълни с кафе, сложи захар и се върна до люлеещия се стол. — Малкото италианче от бедния край на Кухнята на Ада се чуди що за птица е богатото хлапе от голямото имение. В униформа всички бяхме еднакви, но разликата все пак се чувстваше.

— Продължавай да говориш — казах аз. — Как се чувства един пълен с предразсъдъци тип, изкачил се до горните етажи на града, когато се замисли за някогашната тиня?

— Страхотно. Не преставам да го изтъквам пред хората от старата шайка, които все още се навъртат наоколо. Харесват ми завистливите им погледи. Всички мислят, че съм от Мафията.

— Ти казваш ли им, че не си?

— Не. Това вдъхва респект. Особено на младите нехранимайковци, които използвам понякога.

— Ако истинските босове научат, може да ти подпалят чергата.

— Опитаха се. Само веднъж. Сега и те ме уважават.

— Как го постигна?

— Много лесно. Използвах името ти.

— Трябва да е имало голям ефект.

Ал се ухили бавно, потънал в спомени.

— Ще се изненадаш, Куче. Изпратиха трите си най-добри горили да те очистят и никой повече не чу за тях. Чисто и просто изчезнаха. Никакви трупове. Никакви слухове. Пълно и внезапно изпаряване, сякаш никога не са съществували, а три дни след изчезването на всеки от тях, нечия разкошна вила лумваше в пламъци. Тайнствено се взривяваха и луксозни яхти. И да не забравя един тип в Неапол, когото старите момчета от Френската съпротива заклеймиха като сътрудник на нацистите, с помощта на нови, неопровержими доказателства. Обесиха го на камбанарията на църквата, която сам беше финансирал.

— Направил си го през главата ми, момче.

— Че как иначе? — В гласа му се прокрадна сарказъм. — Да кажем, че съм много досетлив. А ти не рискуваш ли, като се показваш извън обичайното си поле на действие?

— Ал, имаш страхотно въображение.

Той кимна и ме погледна в очите.

— Надявам се, че и твоето е такова. Човек с твоите белези е оставил страхотни белези върху нещата оттатък. Тук също. Славата ти се носи, Куче. Ясно и отчетливо. Защо не се прибра у дома заедно с всички останали?

— Светският футбол не е по вкуса ми.

— Куче, с акъл като твоя би могъл да сложиш ръка върху цялата „Барин Индъстриз“. Старецът щеше да има полза от теб.

— Искам само десетте хиляди — отвърнах.

Ал отряза още едно парче салам, обели го и извади от хладилника две ледени бири. Отвори ги и ми подаде едната.

— Сигурен ли си, че не искаш малко „Геноа“?

Поклатих глава и взех бирата. Беше резлива и с приятен вкус.

— Искам само да докладваш, приятел.

— Знаеш ли, струва ми се, че преди те харесвах повече. Станал си проклет копелдак. — Ал нямаше нужда да гледа никакви папки. Всичко бе подредено в главата му до най-малката подробност. Когато изяде салама, той се загледа за миг през прозореца и след това се обърна към мен. — Искаш да чуеш всичко ли?

— Само резюме.

— Добре. Ето какво. „Барин Индъстриз“ все още е апетитно хапче на борсата, освен ако някоя умна глава от Комисията по ценните книжа не реши да порови в делата й както трябва. Произвеждат благодарение на правителствени контракти и стари инвеститори, които все още смятат, че дядо ти е най-великият човек, който някога се е раждал. Но са в периферията. Оборудването е безнадеждно остаряло и все още съществува единствено защото старецът навремето е купувал най-добрите оригинални инсталации. Двама от старите служители за малко да измъкнат „Барин Индъстриз“ от блатото, като разработили един страничен продукт, но се намесили от защитата на околната среда, а този страничен продукт струва повече от самия продукт. Братовчедите ти решили да ги измамят и двамата така се напушили, че напуснали и умрели за по-малко от година, отнасяйки тайната със себе си.

— И каква е била тя?

— Ако ти кажа, няма да повярваш.

— Опитай.

— Е, добре. Антигравитационно устройство.

— Хайде, Ал, зарежи глупостите.

— Нали ти казах! — Той се отпусна на стола си и се усмихна. — Видях го, Куче. Малко, приличащо на мрамор бижу, което застава там, където го оставиш — на метър от земята, на десет… където и да било. Ако го хвърлиш, не пада. Ако го оставиш неподвижно, стои на мястото си.

— Така ли?

— Дявол да го вземе, нямаш никакви емоции! Знаеш ли какво би могло да означава това?

— Разбира се.

— Тогава кажи нещо!

— Радвам се, че никой не е успял да го вземе от тях.

— Това изобретение струва най-малко милиард, Куче.

— Глупости. Властите щяха да го конфискуват или пък някой щеше да ги притисне да му го дадат. Постъпили са умно.

— Не ми вярваш за това нещо, нали?

— Защо да не ти вярвам?

— Защото не изглеждаш развълнуван.

— Ал, имам си достатъчно неприятности с гравитацията, за да се тревожа и за антигравитацията. — Почувствах как устните ми се разтеглят встрани. — Но идеята е дяволски интересна. Можеш да вземеш някоя курва и…

— Ето пак!

— Все едно. Продължавай с „Барин Индъстриз“.

Ал ме погледна, поклати отвратено глава и се усмихна криво.

— „Барин“ ще изгърми. Взели са всички възможни кредити единствено срещу недвижимото имущество, което притежават, но са на самия край. Все още могат да работят на дребно, но големите договори им се разминават. Не са в състояние да произвеждат по-модерни продукти и със сигурност не могат да се включат в сроковете, които налагат новите поръчки. Наскоро братовчедите ти сключиха един контракт, който ще ги закопае, а след това ще дойдат лешоядите и ще ги налапат, както се казва, с все парцалите.

— Кои са лешоядите, Ал?

— Чувал ли си някога за Крос Макмилън?

Изсмях се тихо, извадих цигара от отворения пакет на масата и я запалих.

— Разбира се. Неговият старец и дядо ми бяха смъртни врагове. Самият той се роди, когато баща му беше прехвърлил шейсетте и стана най-големият калтак в областта. Този кучи син веднъж ме изпрати в нокаут, защото помогнах на една кукличка да занесе покупките си до колата. Беше с осем години по-голям от мен и тичаше след задника й. Не искаше никой да му се пречка. Кой знае за какъв майстор се е вземал.

— И ти сложи фойерверк под колата му?

— Не. Един ден го цапардосах с камък по главата и хукнах колкото ме държат краката. Не успя да ме хване.

— Както и да е. Той държи братовчедите ти. Той е големият лешояд. В момента разполага с милиони, с които се чуди какво да прави и единствено желае да лапне „Барин Индъстриз“.

— Остави го да го направи.

— Ще лапне и твоите десет хиляди.

— Убеден ли си?

— Ако щеш вярвай. — Ал се протегна, отряза си още едно парче салам и отхапа края му с нескрито удоволствие. — Само почакай.

— Къде отидоха, Ал?

— Парите ли?

Кимнах.

— Не познаваш ли братовчедите си?

— Кажи ми. Затова съм дошъл.

— При това си клиент, който плаща. — Ал преглътна парчето салам, оригна и отпи глътка бира. — Това е все едно да извадиш скелетите от гардероба.

— Няма значение. Както сам каза, аз съм клиентът.

— Окей, Куче — съгласи се Ал. — Погребението ще е твоето.

— Не носи цветя.

— Добре. Ако си спомняш, всички акции на „Барин“ останаха в семейството. Поне контролният пакет.

— Петдесет и седем процента — припомних му.

— Точно така. И според условията на завещанието, нито ти, нито братовчед ти Алфред, нито Денисън имате право да продавате.

— Така е.

— Те имат по петнайсет процента, а останалото отиде у Веда, Пам и Люсила. Старецът искаше момичетата да имат повече, за да са привлекателни за евентуалните съпрузи.

— Да — кимнах кисело. — И си ги получиха. Освен Веда.

— Помниш ли ги?

— Твърде добре, приятелю.

— В случай, че си забравил, те са по-възрастни от теб. Както и да е. Помниш ли порока на Веда?

— Заровете?

— Куче, тя пипа с повече стил. Братовчедка ти Веда откри Лас Вегас. Сдуши се с някои от тукашните комарджии и от хитреците, които действат в Хавана. Тя пропадна, Куче. Не, нямам предвид сексуално. Лудата кучка пропиля всичко, което имаше и заложи куп неща, които нямаше. В момента живее от приходите, които получава от малък пакет осигуровки, спечелен в началото, при един щастлив удар. Ако не беше той, трябваше да си изкарва хляба с проституция.

— Глупачка — промърморих аз. — Нямаше да спечели и цент като курва.

— Не си я виждал от доста време. Струва ми се, че вади добра стока на пазара. Мори Шапиро изчисти дълговете й, също и Хамилтън от веригата театри. Бива си я. Здрава е като тухлена постройка. Няма ум, но има тяло. И чувам, че била и талантлива. Истинска секс машина… нещо като ретро кола с нов двигател. Стил, качество, цвят, но малко стара.

— Остават Пам и Люсила.

— Нищо ново под слънцето. Съпругът на Пам, Марвин Гейтс, се остави да го пипнат в измама при една малка, елегантна операция и се наложи Пам да го вади под гаранция. Или трябваше да плати, или да му ходи на свиждане в затвора. Предпочете да плати и сега Марвин се е превърнал в персонален лизач на задника й. Не си отваря устата, освен когато тя му каже кога, къде и как. Мисля, че се сещаш какво имам предвид.

— Като си спомня сексуалните предпочитания на Пам, струва ми се, че да — отвърнах аз. — А Люсила?

— Прекалено много лукс. Един ден се събуди и се оказа, че всичко е пропиляно. Ривиерата, Париж и Рим сега са само спомени за нея. Този, за който се омъжи… Как му беше името?

— Саймън.

— Да, Саймън… Той продаде конете си за поло и състезателните си коли. Разведе се с нея в Мексико, ожени се за някаква възрастна дама, а Люсила остана да съзерцава снимките си от Ривиерата, Париж и Рим.

— Тъжна работа.

— Нали? Но пък съвсем типична. Кой беше казал, че няма нищо ново под слънцето?

— Някой мъдрец — подсказах му аз.

— Най-жестокото е — продължи Ал, — че Алфред и Денисън не знаят нищо за тези неща. Те предполагат, че братовчедките им все още притежават всичките си акции, така че ги навиват да им продадат контрола върху тях. Но те не искат и да чуят… Не че не биха го направили, ако можеха… Просто не могат. Вече няма какво да продават, така че Ал и Дени притежават тридесет процента от нищо, а Крос Макмилън е готов да се протегне и да сграбчи всичко. Вече притежава доста солиден пакет от починалите първи инвеститори и ако някога се стигне до близък бой, той ще прибере всичко.

— Може би няма.

— Помисли, Куче. Тези твои братовчедки пратиха всичко по дяволите. Който е купил от тях, се е минал и рано или късно акциите ще плъзнат навсякъде. Те са пълен боклук и никой вече не се интересува от тях.

— Не се знае.

Ал се втренчи в мен продължително и малките му очички сякаш се опитваха да прочетат мислите ми. Най-накрая успяха.

— Прав си — заяви той.

— А защо не? — попитах. — Както сам каза, те са пълен боклук.

Той отново ме изгледа продължително.

— Макмилън ще те убие. Ухилих му се.

— Той иска всичко — продължи Ал — „Барин Индъстриз“, имота в Мондо Бийч… заводите. Ще си отмъсти на дядо ти.

— Да върви на майната си.

— Няма да е толкова лесно, Куче. Казах ти, че този човек е лешояд. Има пари, има и власт. „Барин Индъстриз“ за него са само играчка, с която да се забавлява. Занимава се с финанси в международен мащаб. Може да купи всичко, което поиска.

Дръпнах дълбоко от цигарата и издишах дима в празната бирена кутия.

— Почти всичко, Ал — отбелязах аз. — Или може би ще ми кажеш нещо и по този въпрос?

— Достатъчно е да погледнеш жена му малко по-особено и си мъртъв, приятелю. У-М-Р-Я-Л.

— Нямам такова намерение. Просто казах, че има някои неща, които чисто и просто не могат да се купят.

— Куче, ти си луд. Тези двамата са влюбени до уши. Винаги са били.

— Да, знам.

— Може би възрастта е оказала някакво влияние, но то е незначително. Влюбени са един в друг и в това не може да има никакво съмнение.

— Нямах предвид това.

— А какво тогава?

— В момента е без значение.

Останахме да се люлеем на столовете още няколко минути, загледани към Бродуей. На север от Трийсет и четвърта улица един сив облак бе започнал да обгръща Емпайър Стейт Билдинг.

— Ще вали — отбелязах аз.

За първи път лицето на Ал Де Векио се превърна в самата угриженост. Никога досега не го бях виждал такъв. Сякаш се бе намъкнал в чужда лисича дупка и бе открил, че е пълна с лайна.

— Изобщо не трябваше да отговарям на писмото ти — въздъхна той.

КОЙ, ПО дяволите, е той сега? Мислиш си, че си опознал някого след четири години война и куршуми, а той изгасна като напикан фас от пура — и човекът, когото си познавал, вече го няма.

— Слушай, нали искаше да летиш на Спитфайър?

— Сега ли?

— Майоре, ако не бе това момиче… дъщеря на един от сенаторите ви… ако то не беше попитало за мен… ръце, протегнати през океана и такива глупости, нали разбираш? Самолетът е първокласен и досега дори не е одраскан. Има само два безобидни разузнавателни полета до пристанището за подводници…

— Брониран ли е?

— Изцяло.

— Ако си навлека някоя неприятност заради това…

— Глупости, майоре, подготвил съм всичко. Бийнзи, Джери и Таг ще са зад теб. Добри момчета. Общо имат дванадесет попадения. Сравнително нови са и не са като теб, но нали каза, че искаш да летиш със Спитфайъра…

— И няма да запишат часовете в досието ми?

— Гарантирам. О, за нищо на света не бих се изправил пред стария Снарли… Разбрах, че снимал разправии с лекарите на ескадрилата заради липсващите полети, но не забравяй, че именно малката ми племенница отмъкна летателните ти дневници. Добра работа свърши, нали?

— Да, чудесна.

— Лошо е, че ви сменят толкова бързо. Войната наистина е страхотна. Кажи ми, майоре, защо не искаш да се прибереш у дома?

— Дълга история, приятелю. А и както каза, войната е страхотна. Винаги съм искал да летя на Спитфайър. Добре ли се държи този сандък?

— Би трябвало да знаеш, майоре. Много по-добре от Деветките. Не забравяй да ми намериш свободна мадама при следващия полет до Нюрмберг. Там в една ферма, живее някаква особено зла особа, която едва не намушка задника ми с вила за сено, когато излизах от имота й. Едва се отървах. Ако не беше малката красавица оттатък реката, която винаги имала слабост към синовете на Джон Бул, едва ли щях да се измъкна. Интересно преживяване беше онова.

— Вие, англичаните, сте побъркани — каза Кучето.

— Но и решителни, трябва да признаеш.

— Разбира се. Щом ще чукаш дъщеря на сенатор…

— О, просто се опитвам да подобря отношенията ни с населението на колонията, майоре. Приятен полет със Спитфайъра, старче. Механикът ми се е погрижил за всичко. Ще съм ти благодарен, ако го върнеш малко или много здрав. Старият Снарли има набито око и ще забележи дупка от куршум или нещо такова. Освен това знае, че новата ми бричка още е девствена. Непробита, така да се каже.

— Добре.

— Е, успех.

— Куче — попитах го веднъж, — защо, по дяволите, се натискаш за допълнителни полети? Отдавна можеше да си се прибрал у дома. Харесва ти тази безумна война ли?

— Ценен опит — отговори той. — Човек или оцелява, или не. Поеми най-тежкото сега, после всичко ще ти се струва лесно.

Оцеля. Ще ми се да можех да потвърдя всички тези слухове, които достигат дотук от Европа през последните двайсет години. Независимо от всичко, те не пасваха на този Догрън Кели, когото познавах. Готините типове просто не се променят. А и слуховете бяха доста изкривени. Говореше се за някакъв откачен убиец, който вдигнал във въздуха целия черен пазар след войната и смазал закоравелите играчи с пари на презокеанската мафия, като разбил икономиката. Никой не искал да говори за това, което се случило после. И онзи, другия… Ел Лобо — Вълкът… който се занимавал с едрите финансисти и безпогрешно познавал колко струват. Кучето и Вълкът. Тук има известна прилика. Разликата е в това, че Кучето беше абсолютно скаран с аритметиката. Никога не би могъл да реши навигационна задача или да изчисли курс. Ако не притежаваше инстинкта на пощенски гълъб, за да се ориентира за посоката, времето и пространството, не би могъл да си свали и шапката без чужда помощ. Но той го притежаваше — винаги поразяваше целта и се връщаше обратно, а понякога довеждаше и заблудени летци. Веднъж помогна на цяла ескадрила, която бе объркала цифрите. Що се отнася до парите, той не можеше да проумее английската лира, да не говорим за френския франк. Всички, освен американският долар, за него бяха пари играчки. Единственият разменен курс, от който разбираше, бяха цигарите и шоколадите.

И все пак промяната я имаше. Проклетите му очи! Забелязваха всичко! И движенията му бяха чудати — сякаш винаги знаеше кой е зад гърба му и кой до него, сякаш усещаше къде са застанали другите и знаеше кога са неподготвени, за да удари.

Две Кучета? Три? Възможно. Днес беше тук и ще го видя отново. Ровенето в тъмните кътчета беше стихията ми и сега наистина ще стигна до верните отговори. Трябва. Любопитен съм. Надявам се, че това, което открия, ще ми хареса.

Боя се, че може би няма.