Секс капан

6

Първоначално Шарън смяташе да не ходи на коктейла в ателието на Уолт Джентри. Там щеше да е същата стара тайфа — няколко живи знаменитости, които дължаха услуга на домакина, десетина старовремци, които все още можеха да се разпознаят от старите филми, които даваха в късните часове по телевизията и цяла шайка кибици, които обитаваха периферията на шоу бизнеса. Щяха да се появят и няколко нови физиономии — преди всичко вносна стока от Европа или Западното крайбрежие, а още толкова редовни посетители нямаше да дойдат или защото им е писнало, или защото са заминали някъде с пътуваща трупа, или заради някоя второстепенна роля на снимачната площадка.

Шарън знаеше, че ще участва в новата продукция на „Кейбъл Хауърд“ и С. К. Кейбъл, който отдавна бе решил, че служителите му трябва да работят по двайсет и четири часа на ден, всеки ден, специално й поръча да се заеме със светското събитие. Бе плъзнал слух, че Уолт Джентри искал да вложи няколко милиона в нещо и търсел подходящи съдружници. А ако „Кейбъл Хауърд“ успееше да сключи споразумението с Уолт Джентри, тогава за Шарън Кас щеше да има добра премия, а може би дори и известен малък процент от печалбата.

„Хубаво — помисли си тя. — Станала съм икономическа прелъстителка. Очаква се, че ще дам всичко от себе си за «Кейбъл Хауърд». А наричат проститутките с обидни имена и ги арестуват. Прекрасен, съвременен морал“.

Тя се погледна в тоалетното огледано, осветено от шестте лампи, които го обграждаха, съсредоточи се върху поставянето на изкуствените мигли, след това успокои ръката си, за да направи черната очна линия, която й придаваше леко наивното изражение. Облегна се назад доволна.

„Хубава съм — помисли си тя. — Елегантно женствена, много красива и съвършената цел за атака. Стръв. Гадно парче стръв. Петнайсет хиляди годишно, плюс разноските, за да вкарвам леваците в мрежата. Премия, когато С. К. реши, че рибата си струва. Какво се случи с теб, Шарън? Ти беше малко провинциално момиченце, задушаващо се в идеали, с очи като звездици. Обичаше аромата на окосена трева и вятъра, духащ от океана. Събираше мидени черупки и насекоми, докато онази лесбийка от «Фючър» не те повика, за да позираш, когато още беше ученичка, докато не забеляза промяната и не се снима с разтворени крака, което накара «Кейбъл Хауърд» да те вземе за зализания филм с много слънце и веселие. О, ти беше страхотна сексбомба, само дето не обичаше да се мушкаш в леглата на асистент-режисьори и импресария с дебели устни, които до преди година са били чиновници в пощата. Твоята катеричка накара главата на стария С. К. да забръмчи и той реши, че си достатъчно умна, за да те остави да наложиш своя вариант на екипа му… Само дето работеше прекалено добре и ето те сега…“

Тя стана и зае предизвикателна поза пред огледалото — гола, малко едровата фея.

— Все още се харесвам — прошепна тя. — Поне това ми е останало.

Хубавото, почерняло от слънцето отражение се втренчи в нея, очите му се плъзнаха по извивките на тялото й и след малко срещнаха нейните — прями, особени.

— Имам странно чувство — каза тя.

Отражението продължи да я гледа, без да каже нищо. След това на лицето му се разля усмивка.

Поканата беше за шест и половина и Шарън — след като закъсня, както бе модерно — вече бе изслушала две предложения, бе изпила един коктейл с шампанско, бе поздравила почти всички и сега трябваше да води разговор с Раул Фучия. Някак си не можеше да си спомни как точно започна това, но се отърси от мислите, които бяха на прекалено много години и се потопи в омагьосващия глас на този чувствен и строен мъж до себе си.

— Но мила, истинските хищници са жените. Те са тези, които… как се казва… дебнат плячката си. Мъжете чисто и просто се съгласяват, ако имат желание.

— Възгледите ви са твърде европейски, мистър Фучия.

— Моля ви, да си говорим на „ти“. Възгледите ми са универсални. Това е мъжката гледна точка, която е особено разпространена тук, в Ню Йорк.

— Ние, нюйоркчаните, се гордеем с изтънчеността си. Не мисля, че това, което каза, е вярно.

— Така ли? Тогава се огледай наоколо. Виждаш ли мъжете? Те се оставят да бъдат обкръжени, вслушват се в увертюрите, преценяват качествата на телата и подбират тези, които най-добре биха оценили услугите им. Вече се очертават няколко дискретни двойки.

— Както винаги на подобни събирания, Раул. Хората са същите, само времето и мястото се различават.

— Не, мила моя, не както винаги. Жените се състезават. Да, състезават се. Те умоляват, настояват, изискват. За разлика от животинския свят, при хората женските екземпляри са тези, които се надпреварват в украшенията и в показването на привлекателна плът, за да съблазнят мъжките и да ги принудят да лапнат въдиците им. Виж себе си, например.

Шарън се обърна към него и му се усмихна кисело.

— Аз, изглежда, съм от консервативните, нали?

Усмивката, с която й отвърна, беше преднамерена, погледът му се спусна под нейния.

— Ни най-малко — отвърна той. — Ако приемем, че жените с твоята професия имат красиви прически и грим, отлично ушити дрехи и безупречни маниери, можеш ли да обясниш защо не носиш сутиен, защо под тясната ти, къса копринена рокля не се вижда нито шев, нито подгъв на някакво бельо? Освен нея и обувките, на себе си ти нямаш абсолютно нищо, а когато се изправиш, някои твои основни космати атрибути гордо се открояват въпреки външното прикритие.

— Не знаех, че личи — каза Шарън. Долавяше, че червенината пропълзява по раменете й, но смущението не се прокрадна в гласа й.

— Може би имам по-набито око от останалите. Но мисля, че лъжеш. Ти знаеш, че личи.

— Тогава не бива да гледаш натам.

— Защо? Та това е основната причина да изглеждаш… гола. Шарените пера на женската, нали? Възхитително. Аз съм напълно пленен. И защо не? Кожата ти е безупречна, тялото ти е съвършено. От всички жени в стаята твоите гърди са най-подходящи, за да изпълнят предназначението си. Достатъчно големи са, за да привлекат вниманието и да стоят изправени, без допълнителни приспособления, но все пак не чак толкова, че да пречат на някои по-важни неща.

— Само за секс ли мислиш? — попита го тя.

В полузатворените му очи се появи моментна изненада и Шарън бе доволна, че в гласа й не се долавяше възбудата, която той се опитваше да й предаде.

— В общи линии това е вярно — отвърна Раул. — Ти можеш ли да ми предложиш нещо друго? — Той отпи от чашата си и зачака отговор.

— Опитай да мислиш за печеливша работа.

Раул сви рамене и се усмихна.

— Едва ли е необходимо. Аз съм достатъчно богат. Да работя за повече би било поза. Все едно, предпочитам да изразходвам времето и енергията като се трудя над теб. Събуждаш у мен невероятен интерес.

— И с каква цел?

— Върховната. Да те заведа в леглото съвършено гола и подготвена за неограничените ми възможности. Ще се насладиш на усилията ми безмерно.

Шарън плъзна поглед по него, след това се усмихна и зъбите й проблеснаха.

— Боя се, че ще те разочаровам, Раул. Виждаш ли, аз съм девствена.

— Прекрасно — възкликна той. — Девствената по дух жена е нещо фантастично.

— Не по дух, приятелю. Физически. Аз съм абсолютно девствена. Какво ще кажеш?

Тонът й беше категоричен и не търпеше никакви възражения. Беше го изчислила съвършено и за момент стъписването, което се изписа на лицето му, й достави удоволствие.

— Невъзможно!

— Не чак толкова. Просто не съм спала с мъж, това е истината. Никога не съм срещала човек, с когото да съм готова да се сближа чак толкова. Няма нищо странно, като се замислиш.

Той остави чашата си, придърпа табуретката и бързо седна, протягайки ръка към нейната. Тя не се отдръпна.

— Тогава на всяка цена трябва да имаш мен! Настоявам! Просто трябва!

— Защо?

— Защото първото преживяване трябва да остане паметно. Само мъж с опит би могъл да…

— Глупости… Раул. Ще го направя, когато поискам. Не преди това. Ти също не си мъжът, който ще…

— Но ти не си ме виждана!

— Започва да ти личи, Раул. Мисълта за възможно преживяване с девственица ти дойде прекалено много. Затова ли седна?

— Мила Шарън…

— Не съм съвсем неопитна, приятелю от чужда страна. Целувала съм се, прегръщала съм се, получавала съм оргазъм. Преживяла съм няколко сексуални епизода, които са ми доставили нужното физическо удоволствие и може би ще ги повторя, когато поискам. Знам всички номера, пози и ерогенни зони, така че ще бъда страхотна, когато му дойде времето. Но сега все още притежавам нещо скъпоценно, което ме прави девственица и смятам да го запазя.

Тя почувства как ръката му се отделя от нейната. В очите му се появи несигурност.

— Ти си…

— Лесбийка?

Раул кимна.

— Не съм. Въпреки че няколко пъти съм си позволявала удоволствието да експериментирам в тази посока. Това шокира ли те?

Очевидно да. Объркването се изписа на устата му и той отново посегна към напитката.

— Но… след като си имала възможност да го направиш с мъж…

— Имала съм — отговори тя твърдо, — но не при нужните обстоятелства. Вкусила съм и съм почувствала няколко мъже. Взаимната наслада беше голяма. Ясно ли се изразявам? Дори съм имала сношение от друг тип, което ми се стори удивително хубаво. Така че не съм лесбийка, не съм фригидна, нямам сексуални отклонения. Просто съм решила да запазя нещо, което някой ден може да се окаже много ценно.

Раул изпразни чашата, намери свободно място на масичката край себе си и я остави.

— Вие, американките — отбеляза той, — сте изумителни.

— Мога да си го позволя на моята възраст — каза Шарън. Тя се наведе напред умишлено, давайки си сметка, че той ще проследи движението на гърдите й под роклята й. Допирът с фината материя накара зърната им да се втвърдят и изпъкнат забележимо.

— А сега защо не предложиш ерекцията си на някоя, която би я оценила?

По някакъв начин той успя да овладее смущението си и стана, за да се поклони по европейски. Тя пое пръстите му и нежно ги стисна.

— Изпитвам съжаление към теб, Шарън Кас — каза Раул.

Тя се усмихна отново и в очите й се появи весело пламъче.

— Аз изпитвам съжаление към теб, Раул. Ти знаеш какво ти се разминава и нямаш никаква възможност да го получиш.

— Не е съвсем така, скъпа.

— Съвсем така е. Ако се опиташ да ме изнасилиш, ще ти откъсна топките. През трийсет и двете години на живота си съм се занимавала със спорт и, както казах, знам всички номера… Дори и този.

Той се оттегли елегантно, както й се стори, за човек, който ще трябва да променя плановете си. Тази вечер щеше да се мушне между копринените чаршафи с някоя жена и щеше да се чуди къде, по осеяния с цветя път, е сгрешил. Изпълнението му няма да е на ниво и на сутринта ще започне да се безпокои. Щеше да опита да я склони още веднъж и щеше да загуби битката, а след това щеше да започне търкалянето надолу — като графиката с общите приходи, зад гърба на С. К. Кейбъл в кабинета му.

— Наистина ли ще му откъснеш топките?

Гласът беше странен и чудновато дрезгав, с непознат акцент, който тя не можеше да определи съвсем точно — нещо като бруклински, с умишлено заличени нюйоркски обертонове. Тя се обърна нататък и го погледна. Усмихна се, защото мъжът някак си изглеждаше ненамясто, но не бе в състояние да си обясни защо. Аналитичният й ум започна да преценява възможните причини и след малко реши, че това се дължи на прекалено широките му рамене и прекалено късата коса. Военна прическа. Черният му костюм беше нов, но сякаш изваден от друга епоха — като че ли този човек признаваше само една мода и не даваше пет пари какво носят останалите. Помисли си, че прилича на орел.

Изведнъж се почувства така, сякаш отново е застанала пред огледалото. Усети как малките руси косъмчета по ръцете й настръхват. По раменете й пробяга тръпка. Като че ли беше попаднала в някакъв абстрактен водовъртеж от време, звуци и цветове, които изобщо не бе в състояние да разбере. Мускулите на корема й се стегнаха, докато изстискаха соковете й. Неясен, далечен глас прошепна в ума й: „Имам някакво странно, много странно чувство.“

— Е? — подкани я той.

— Не би било особено трудно.

— Но ти срази това момче по много по-практичен начин.

— Не знаех, че някой ни е подслушвал.

— Дявол да го вземе, не бих пропуснат такава сцена за нищо на света. Завиждах му за подхода, докато не му отряза квитанциите. Вярно ли е всичко това?

Шарън се засмя.

— Да. Всичко това е вярно.

— Дори и че си девствена?

— Странно ли ти се струва?

Този път той се усмихна и сви рамене.

— Звучи безумно, но си е твой бизнес.

Тя се зачуди къде е намерил бирата. Уолт Джентри купуваше такова нещо само за благотворителни цели.

— А какъв е твоят бизнес, мистър…

— Кели. Малкото ми име е страхотно. Догрън, но ме наричат Куче. Не се обиждам.

Но то наистина се случи. Стана твърде бързо, твърде неочаквано и тя не бе подготвена. Беше като бомба, която избухва в ръцете ти още преди да нагласиш часовниковия механизъм. Спокойният и мирен до преди секунда свят изведнъж се залюля и закова на място. Сякаш бездна се разтвори пред краката й, точно когато уверено крачеше по път, посипан с цветя и щастие, изпълнена с чувство за завършеност. Дисциплината и самоограничението реагираха преди да усети… вековете война между половете извадиха на преден план инстинктивната броня на думите и поведението. И вечната, дребна мисъл… можеше и да греши. Бе по-вероятно да е така.

Забрави, малка руса красавице! Съвпаденията съществуват и никак не е лесно да си спомниш. Беше много отдавна и ти си обвила образа с романтичен ореол. Твърде дълго си живяла с един глупав сън и сега започва да си личи. Както преди две години, когато се оказа, че той е бразилски инженер с десет деца. И морякът от танкера на „ЕССО“, със същото име. Само дето той беше на шейсет и три и имаше внуци. Не съществува истински Догрън Кели. Някога го остави на гарата и сега той е мъртъв. Цялото семейство го твърди.

— Значи те наричат Куче. А какъв е бизнесът ти, Куче? Приличаш ми на ченге. Така ли е?

Той поклати глава.

— Не. Аз съм независим предприемач. Занимавам се с най-различни неща, които носят печалба. Специалист по всичко. С удоволствие бих наблюдавал как късаш топките на приятеля си.

— Мислиш, че не бих могла?

Той сви рамене, стисна устни и след това й се усмихна.

— Не е много трудно. И на мен ми се е налагало да постъпвам така с разни дебелоглави типове. Лошото е, че присъдите за такова деяние са доста големи.

— А за изнасилване? — попита тя тихо.

— Хайде, хайде. Много добре знаеш, че няма да се наложи да те изнасилва който и да било.

— Сега и ти се захвана със секса.

— Слушай, ти повдигна темата. Аз лично не бих си направил труда да те изнасиля.

— Така ли? А какво би направил?

Той отново пусна странния си, пресипнал смях.

— Предпочитам по другия начин. Аз съм от мързеливите. Имам въображение, бива ме, но ме мързи ужасно. През половината време само разговарям.

— А през другата половина?

— Това е тема, неподходяща за ушите на девственица.

Тя бе почти готова да му отговори, но той намигна и се отдалечи, отпивайки от бирата си. Поради някаква причина я обзе раздразнение. Разбира се, Раул Фучия беше прав. Тя знаеше какво иска да постигне, когато избра облеклото си за вечерта и инстинктивно усещаше потенциала си, но това не беше нещо, което другите не правеха. Нямаше нужда някой да й казва, че е красива и има хубаво тяло. Бяха го направили, но огледалото й стигаше. Реакцията на Раул бе достатъчно потвърждение на преценката й, но после се появи това проклето Куче и разби илюзиите й. Този тип не даваше пет пари.

Шарън взе чашата си, отпи и завъртя леда в течността. Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка. Да, това куче — с малка буква, й погоди номер. Не му пукаше. А тя не беше никак стара. Беше на върха, точно каквато трябва — красива, интелигентна, податлива… каквато трябва.

Когато си даде сметка, че е отгатнала верния отговор, усмивката й стана по-широка. Бе прекарала твърде дълго време в трескавия свят на шоу бизнеса, в който преценките трябваше да идват бързо и да са верни, ако искаш да оцелееш. Беше му дала повече от четирийсет, но едрата глава и късата, леко сивееща коса я бяха заблудили. Мускулите и странният младежки вид. Наследство. Кели Кучето беше истински, тотален хищник.

Сега крачеше из стаята. Наблюдаваше го от мястото си — той се държеше абсолютно непринудено. Погледите на жените се понасяха след него, проследяваха движенията му, връщаха се безизразни към предишния си обект, пак се понасяха. Сред мъжете в групичките, към които се присъединяваше, се появяваше едва доловимо смущение — те го осъзнаваха и предпочитаха да се прикриват с престорено безразличие. Шарън знаеше, че се чувстват така, както и тя самата. Чудеха се какво прави той на място като това.

Неизвестно защо през главата й мина странна мисъл. Зачуди се дали носи пистолет.

Както винаги, инициативата пое Дарси Тейлър. На екрана тя беше сладка, но обезумяваше, когато се появеше мъж, когото желаеше. Тя заряза Раул преди той да довърши репликата си, мушна ръка под лакътя на Кучето, измъкна чашата от ръката му, отпи, потрепери престорено и го поведе към бара оттатък френския прозорец, далеч от погледите. На Раул просто днес не му вървеше. Шарън изпита съжаление за тази, с която успееше да се прибере у дома си след всичко това.

— Забавляваш ли се, Шарън?

Тя вдигна очи и се усмихна, защото позна гласа.

— Здрасти, Уолт.

Уолтър Джентри III бе прототип на всички ергени, живеещи в своя частен свят, построен с наследени милиони, които се бяха появявали в Холивуд. Главната разлика беше, че последният потомък на могъщата фамилия Джентри бе успял да удвои полученото наследство благодарение на усета си за бизнес — нещо, наследено заедно с аристократичния външен вид и личен чар. Жените от заможните семейства го преследваха вече двайсет години, но някак си нито една от тях не бе успяла да се обвърже с него завинаги.

— Видях, че се запозна с Кучето — каза Уолт.

— Да. Кой е той?

Събеседникът й извади дълга цигара от златната си табакера и я запали, изпускайки дима на тънка струйка през устата си.

— Запознахме се в армията. Бива си го. Беше един от онези, които имат природна дарба да убиват. Впечатлена ли си?

— Необикновен тип — отбеляза Шарън с безразличие. — С какво се занимава?

Уолт се усмихна и сви рамене.

— Често съм се питал, но досега не съм си направил труда да го попитам. Веднъж ме заведе в някакъв мъжки клуб в Лондон и там видях негова снимка във футболен екип. Изглежда в колежа е бил истински Американец.

— Прилича на ченге.

— Струва ми се, че се е занимавал и с това. Има някои стари приятели. — Уолт взе чаша от подноса, който разнасяше келнера и отпи. — Радвам се, че те видях отново, Шарън. Доста време мина. Как така старият С. К. те пусна?

Тя погледна съучастническата му усмивка и също се усмихна.

— Шефът ми ме окача на куката като стръв, за да захапят рибите, които му трябват. Като че ли не знаеш.

— Прекрасна стръв. Коя риба би устояла?

— Никоя не би трябвало. Великият лично провери дали съм достатъчно съблазнителна, преди да ме пусне в езерото ти.

— И каква риба трябва да уловиш този път? — Той махна на келнера да донесе още една чаша, взе я от подноса и й я подаде.

— Благодаря — каза тя. — С. К. Кейбъл иска да сключи с теб договор за копродукция. Смята да те изръси поне с пет милиона долара.

— Прекрасно — засмя се Уолт. — И ти си стръвта. От теб се очаква да дадеш всичко от себе си.

— Така ми бе казано. Ти никога не би пропуснал апетитно резенче от баницата и други такива работи.

— Само дето твоят шеф не знае… или не вярва… че тази баница все още не е разрязана.

— Беше му казано, но не повярва.

— Сигурно не ви е леко на вас, полудевствениците. Ти си прекалено голям хап за мен, млада госпожице.

— Мислех, че последния път ти е харесало.

— О, да. Напълно. Малко съсипващо нервите, но абсолютно удоволствие. Бива си те. Ако искаш да знаеш, никога не съм преживявал по-приятна нощ, но това твое отношение към тези неща е истинско мъчение. Не че не го оценявам. Просто си мисля колко ужасно би било, ако ти се случи нещо, например да се подхлъзнеш с велосипед или нещо подобно. Всичките ти усилия ще отидат по дяволите.

— И въпреки това ще мога да издържа проверка с детектора на лъжата.

— Шарън, наистина ми се иска аз да съм щастливецът. Искаш ли да се споразумеем?

— Как?

— Твоята девственост срещу петте милиона.

— Уолт, ти си чудесен човек, но си мисля да устоя още малко.

— Старият С. К. ще побеснее, когато разбере каква сделка си отклонила.

Тя се усмихна и каза весело:

— Никога не би повярвал. Премията за мен е пет процента.

Джентри също се разсмя.

— Знаеш ли, скъпа, обикновено получавам това, което искам само като погледна косо със страхотните си сини очи, а ако това не успее, една евтина диамантена пудриера е напълно достатъчна. Но не и при теб. Ти си невъзможна, мила моя, но за да те отърва и за да ти дам възможност още няколко месеца да се наслаждаваш на собствената си лудост, можеш да предадеш на С. К. Кейбъл, че сделката е сключена. Ако ме харесваш поне малко, можеш също така да му кажеш, че си ми дала безценното си съкровище, само за да спасиш репутацията ми.

— Някаква друга възможност?

— Шарън… Твърде мързелив съм, за да се боря за това. Или със това. — Той вдигна очи към другия край на стаята, където стоеше Догрън Кели, облегнат на рамката на френския прозорец, загледан във влажната нощ навън. На рамото му се беше сгушила Мона Меримън.

— Внимавай с него, Шарън — каза Уолт.

— Защо?

Джентри отпи още една глътка от чашата си и пак отвори златната табакера.

— Напомня ми за заглавието на една книга. Не за самата книга, а само заглавието.

— Така ли?

— „Дивото зове“ — добави той.

Тя чувстваше топлината в себе си, а той беше чак в другия край на стаята. Сведе очи надолу и видя, че пръстите й въртят пръстена… третия пръст… лявата ръка. Беше от мед и всяка вечер трябваше да мие окисите. Камъкът беше стъклен — зелен и начупен. Подиграваха я за него, но тя казваше, че й е талисман — нищо, че всички знаеха, че не е сантиментална или суеверна. Някой го бе нарекъл „камък на девствеността“ — зелен, недозрял, който трябваше да се откъсне, когато променеше цвета си в червен. Тя внимателно подбираше отговорите си, когато я питаха и те бяха достатъчни, за да запушат устите на разните там хитреци. Беше живяла достатъчно дълго и не беше вчерашна. Режещите ръбове на диаманта бяха твърде остри и не можеше да се пипат. Никой не спомена повече за пръстена.

Мона Меримън го бе извела навън на терасата. Дъждът бе спрял и леката мъгла превръщаше прозорците на отсрещната страна на улицата в светещи кълба. Шарън стана, приближи се до Раул Фучия и вдигна чашата си.

— Искам нещо за пиене.