Секс капан

23

Не можеш да запазиш поза на достойнство, когато пред очите ти зее грозната муцуна на автоматичен армейски колт 45-и калибър. Не и когато знаеш кой е типът, стиснал синкавата стомана и си бил сигурен, че си се отървал от него преди няколко часа. Не и когато си по чифт раирани долни гащи, без нищо друго и кльощавите ти крака не искат да застанат спокойно, а една фантастична руса красавица, с току-що озлобени от живота очи, те гледа с погнуса.

— Само още веднъж, приятелю, или „Уелър-Фабре“ ще се лишат от услугите ти завинаги. Знаеш новия номер за свръзка и знаеш къде е.

— Моля… мистър Кели, знаете какво ще се случи, ако ви кажа къде…

Ухилих се по стария гаден начин и стиснах дръжката на пистолета.

— Знам какво ще се случи, ако не го направиш.

Нямаше голям избор. Ако ми кажеше, поне щеше да има час преднина.

Той ми каза и аз го приспах — за да спи по-дълго — с дръжката на колта.

Прибрах пистолета, възвърнах нормалната си физиономия и се върнах при камиона с Шарън. Погледнах часовника си. До изгрев оставаше около час. Това беше времето, когато Ню Йорк изпадаше в следоргазмен транс, когато потъваше в задушени от смога сънища, времето между тези, които идват и тези, които тръгват. Дъждът правеше всичко възможно, но никога нямаше да успее да измие петната от железобетонната кожа на града. Запалих мотора на камиона и подкарах през града към една бензиностанция, откъдето трябваше да се обадя по телефона. Напълних резервоара, взех две кафета от автомата и се качих в кабината.

Когато Шарън пое димящата чаша от ръката ми, попита:

— Наистина ли щеше да го убиеш, Куче?

Включих на първа и освободих съединителя.

— Нямаше да е първият.

— Не те попитах това.

— Той СИ мислеше така.

Преди много години Фрийпорт беше мързеливо малко селце на Лонг Айлънд, намиращо се на съвсем малко разстояние от голямата зоологическа градина във Фън сити надолу по магистралата. Но това беше отдавна, преди да навлезе прогреса с калпавото си планиране и увеличаването на населението. Сега беше един най-обикновен задушаващ се град, с коли, паркирани броня до броня навсякъде по улиците, настояващо да се нарича „предградие“, борещо се с приливите и отливите на автомобилното движение и глобите за неправилно паркиране.

Открих улицата и намерих бледожълтата къща, която беше непосредствено преди пресечката. Влязох в алеята със загасени светлини.

Светлината от изток вече пронизваше мъглата, обвила крайбрежната ивица. В жълтата къща Чет Линдън сигурно спеше съвсем спокойно, защото знаеше, че е дал заповедта, че тя трябва да бъде изпълнена и че електрониката е огромна пречка, с която не може да се справи никакъв враг.

Шарън ме наблюдаваше как неутрализирах алармената инсталация с помощта на две хитри инструментчета, по начин, който сигурно щеше да накара Чет по-късно да сложи примки на шиите на така наречените експерти. Изчака ме спокойно докато се мушнах през прозореца и деактивирах вторичната инсталация на вратата, след което влезе. В стоманените й очи се четеше наслада от момента… бяха като очи на женско животно, очакващо мъжкаря да убие плячката.

Събуди се, когато почувства студената цев на колта под брадичката си и ме чу да казвам:

— Светлина, скъпа.

Лампата светна и Чет се отърси от съня окончателно, изпълнен с омраза към себе си, задето не се опита и не успя да посегне към пистолета, който измъкнах изпод възглавницата, му и продължи да лежи неподвижен, когато намерих армейския нож до крака му, на една ръка разстояние.

— Допусна груба грешка, Чет. Казах ти да ме оставиш на мира. Дори те предупредих какво ще стане, ако не ме послушаш.

Той наблюдаваше пистолета в ръката ми. Ударникът беше изтеглен назад, а дупката в предния му край приличаше на тунел за ада.

— Хитър си, Куче. Какво стана с Блеки и другите?

— Познай.

— Значи все пак ти прекрачи границата.

— Стани и се облечи.

Чет погледна Шарън.

— Виждала е мъже по голи задници и друг път — казах му.

— Трябва ли да се обличам, за да ме убиеш?

— Винаги си ми казвал, че съм човек със стил.

— За хора като нас винаги настъпва краят, нали?

— Винаги.

— Съжалявам, Куче.

— Не съжалявай.

— О, не за себе си. Съжалявам за теб. Не ми се ще да прекрачиш и тази граница. — Той отметна завивките и седна на ръба на леглото. Погледна Шарън. — А ти си… Знаеш ли кой е той? Знаеш ли всичко за него?

— Знам — отвърна Шарън.

— Разбирам. — Погледът му се премести върху мен. — Ти трябва да унищожиш всички, нали?

Свих рамене.

Всеки трябва да се бори за живота си. Когато знаеш, че ти остава само една минута, се опитваш да го направиш — можеш да изпаднеш в буйство, можеш да решиш да мислиш спокойно, но се опитваш. Чет предпочете да мисли.

— Можеш ли да го спреш? — попита той Шарън.

— Всички опитаха — отвърна тя. — Ти можеш ли?

Чет не се уплаши и не започна да моли. Облече се и отиде в собствената си всекидневна, където се разположи на един стол, за да се чувства комфортно, когато лодкарят дойде за да го преведе през реката. Питаше се кой ли може да чакаме в този час на денонощието и в този момент на вратата се позвъни. Изпратих Шарън да отвори.

Едрият мъж дойде сам, както му бях казал, видя ме с пистолет в ръка и не направи никакъв опит да си играе със собствения, който висеше готов на колана му. Беше професионалист от висока класа и нищо не можеше да го впечатли.

— Навън — казах и го заведох при камиона. Оставих едрия да погледне какво има в лъскавия орехов ковчег и след това да го покаже и на Чет.

— Какво искаш, Куче? — попита едрият.

— Само ключовете от колата ти — отговорих аз.

Подаде ми ги. Погледнах Чет, после него.

— Ще ти разкаже страхотна история — казах. Спокойното му, безразлично италианско лице се обърна към мен. Видях тъмните му, престорено добродушни очи.

— Предпочитам да я чуя от теб.

— Краят още не е дошъл, приятел. Няма смисъл, преди да сме видели края.

— Знам какво ще напише Дик Лейгън. Вестникарският синдикат има достатъчно пари, за да купи всички факти от края на войната, когато започна да действаш ти. Добрали са се до всички по съответните канали и няма как да се измъкнеш от това.

— Може би трябва да поговориш с него — отбелязах.

— Няма да ме изслуша.

— Но няма как да не изслуша мен. — Спуснах ударника на колта, но задържах палеца си върху него. — Или армейската ми играчка.

Досега не го бях виждал да се усмихва истински и съжалих, че го видях. Погледна към тъмната каросерия на камиона и белите му зъби проблеснаха на ранната утринна светлина.

— Да запазя ли ковчега, Куче? Майка ми казваше „Не пилей, за да не изпадаш в нужда“.

— Запази го, Винсънт. Само че не за мен.

Гадният дъжд изглежда нямаше намерение да престане. Плискаше се в предното стъкло на колата и единствената ленива чистачка пред мен едва успяваше да го махне. Сутрешното движение по шосето вече започваше. Някакво едва пълзящо комби бе задръстило пътя и зад него се насъбираха облаците на нетърпението и нервите, които щяха да се опъват до скъсване през целия ден.

Шарън не поглеждаше към мен. Очите й бяха отправени към редиците автомобили, а ръцете й лежаха отпуснати в скута, сякаш изпълнени с безнадеждност и съжаление. Когато свих по разклона към Линтън, тя се обърна към мен за миг, сякаш бе взела някакво решение, после се отказа, поклати глава и пак се загледа напред.

Но нямаше да е в състояние да задържи всичко това в себе си — беше станала свидетел на твърде много неща и някак си смисълът им й убягваше. Знаех, че се опитва да достигне до отговорите сама, но безуспешно.

Когато най-накрая не издържа, заговори сякаш някой вадеше думите насила от устата й.

— Какво ще пише Дик Лейгън за теб, Куче?

— Има ли някакво значение?

— Преди… когато ми каза за… онези, другите неща, нямаше никакво значение. Само че този ковчег… Наистина ли в него имаше хероин?

— Съвършено чист, от най-добро качество. Може би най-голямата пратка, която е стигала дотук от много, много време насам. — Говорех тихо, с равен и спокоен глас.

— И беше твой? Изпратили са го на теб?

— Точно така, но сега получателят се смени.

— Не бих позволила това да се случи, Куче.

— Кое?

— Този… полицай. И дребният зъл мъж. Мръсните копелета, които продават тази гадост нямаше да ги има, ако някой не ги защитаваше. Бях свидетел и бих могла да ги улича. Струва ми се, че Дик Лейгън ще е готов да ме изслуша.

По дяволите. Нека си мисли каквото ще. Така е по-добре за нея.

— Ще ти трябват доказателства, скъпа. Не мисля, че някой ще види повече този ковчег. Лейгън не би се опитвал да отправи необосновани обвинения, а никой друг няма да потвърди думите ти.

Шарън се замисли, без усмивката да слиза от устните й и сякаш лицето й казваше, че няма да стане така.

— Каква беше цената ти, Куче?

— Никога не би повярвала.

— Не… Ще повярвам. — Погледът й отново стана студен и директен. — Милионите ли?

— Повече от това, котенце. Много повече. Това, което получих срещу този орехов ковчег с дърворезби, не може да се купи с пари.

— Кое струва повече от парите?

— Ако досега не си разбрала, никога няма да разбереш.

Все още не сваляше поглед от мен. Очите й бяха като тънки свредла, забиващи се в плътта ми.

— За теб, Куче. Кое е по-скъпо от парите за теб?

— Възможността да се прибера у дома. Да съм свободен. — щях да й кажа още нещо, но се улових навреме и млъкнах. Взирах се в пътя напред през дъждовните капки и изведнъж усетих, че очите й вече не ме бодат. Погледнах я за миг и видях, че изражението й се е променило. Някаква обърканост гризеше мислите й и я караше да се мръщи. Прехапа долната си устна и в ъгълчетата на очите й се появиха сълзи.

Когато завих по пряката, на която бях оставил колата си, пред къщата, използвана от Ферис, видях задръстването напред, двата мигащи полицейски буркана и пожарните, препречили улицата. Над нещо край бордюра се издигаха кълба черен дим, но тълпата любопитни пречеше да видя какво беше то. Но счупените прозорци на околните къщи се виждаха достатъчно добре.

Свалих стъклото и попитах две хлапета какво се е случило. Едното носеше ученическа чанта под мишница и изглеждаше пребледняло.

— Една кола избухна — обясни то. — Лудият син на Дженсън, дето обича да се вози на чужди коли, видял, че ключовете са на таблото и решил да иде с нея на училище, запалил я и тя избухнала. Колко му приказвахме за тия неща.

Тогава и на мен ми призля.

— Току що го пуснаха от поправителното заведение. Вкараха го точно за това — добави другото хлапе разсеяно.

Вдигнах прозореца и се замислих за миг.

— Куче…

— Това беше предназначено за мен.

Безпомощното ридание заседна в гърлото й.

— Остана само един — казах аз. — След него няма да има никой друг.

— Кой? — попита Шарън.

— Най-опасният от всички. — Отново се стегнах. — Дявол да го вземе, имам още много работа!

Оставих Шарън пред завода. Тя ми се усмихна тъжно, вдигна яката на шлифера си и тръгна в дъжда към сградата. Камионите все още бяха паркирани в западния край на двора, но снимките днес бяха вътре и брезентовите навеси бяха прибрани, с изключение на един, под който няколко души от екипа пиеха кафе. Обиколих паркинга два пъти, преди да забележа Хобис, седнал в една кола. Спрях пред нея и му махнах да се качи при мен.

— Някакво раздвижване?

— Никакво. Ако не се брои инцидента с една паркирана кола в града. — Той ми се ухили вдървено. — Изпратих Сатъра да провери. Или са те предупредили, или имаш дяволски късмет.

— Какво научи той?

— Гръмнала е наетата ти бричка. Използвали са новите експлозиви, които реагират на топлина и се залепват за ауспуха. Става лесно и гърми до пет секунди, след като запалиш мотора. Работа на истински професионалист. Не мисля, че местните ченгета са се сетили как е станало. И едно хлапе е разкъсано на парчета. То пък какво е правило там?

— Опитвало се е да открадне колата. Оставих ключовете на таблото.

Хобис сви рамене и запали фаса, който извади от джоба си.

— Един потенциален професионалист по-малко. Кой го е направил?

— Арнолд Бел.

Той кимна, без да вдигне поглед от фаса, който се мъчеше да запали. Най-накрая успя и дръпна жадно.

— Старият Бел се разнообразява. Обикновено действа с онова малко пистолетче 22-и калибър. Сещаш ли се как те е намерил?

— Градът не е толкова голям.

— Аха. Но не му е било и лесно. Мислиш ли, че работи сам?

— Поне така е тръгнал.

— Може да се е свързал с някои от тукашните.

— Не би го направил. Арнолд Бел предпочита соло изпълненията. Ако се справи с работата, голямото гърне мед остава изцяло за него.

— Щом му плащат в аванс.

Завих зад ъгъла и отново подкарах към завода. Тонът на Хобис ми се стори малко странен, затова го погледнах въпросително.

— Тази сутрин се обадих в Ню Йорк — каза той. — В Европа всичко е пратено по дяволите.

Стиснах кормилото.

— Как?

— Момчетата на Фльор тръгнали срещу Турчина и пробили търбуха му с един-два куршума. Турчина помислил, че ще мре и се разприказвал за едрата риба. Настъпил хаос, пипнали документацията му и някой от по-дребните риби също се разприказвали. — Хобис дръпна за последен път от фаса и го хвърли през прозореца. — Щяла да се разиграе добра сцена, но някакъв двайсетгодишен братовчед на един тип, който Фльор ликвидирал, успял да влезе с журналистическата си карта и му извадил очите с куршуми. Когато бойлерът гръмне, гърми светкавично, нали?

— Значи Гуидо може да е спокоен?

— Куче — каза Хобис, — стоял си настрана прекалено дълго. Оттатък ще решат, че са квит и когато бурята утихне, ще започнат отначало, но тук някой трябва да плати за грешните си преценки. Това е поучително и за другите, които се опитват да финансират нещо с пари на организацията. — Той изсумтя, което трябваше да мине за смях и добави: — Имаш какво да кажеш, нали?

Казах му за ковчега.

— Всекиму своето — отбеляза той, когато свърших. — А сега какво ще правим?

— Нищо не се променя. Дръжте завода под око.

— Щом плащаш. Кофти работа, но пък добри пари.

Оставих го край неговата кола, след това се измъкнах от двора, уверих се, че никой не ме следи и се обадих на Лийлънд Хънтър от една бензиностанция в края на града.

Беше събота сутрин и по обяд трябваше да се срещна със семейството. Два часа след това щеше да се проведе извънредно заседание на борда на директорите и се очакваше да присъствам.

Трябваше да си сложат цветя. Трябваше да наемат ръководител на траурната церемония, който да въвежда гостите с притихнал глас и лек поклон. Икономът полагаше всички усилия, но тайнствената усмивка на лицето му подчертаваше истинската същност на събитието. Погледът му ме обхвана като радар, без очите му да се отделят от лицето ми и разбрах, че знае всички отговори и ще се наслади на момента на откровението, когато всички карти се открият на масата. Поздрави Хънтър и мен с приятен глас, пое шлиферите ни и ни уведоми, че другите ни очакват в библиотеката.

Обърнах се към адвоката и вдигнах ръка.

— След теб, съветнико. Предпочитам да предизвикам драматичен ефект с влизането си.

Той ми хвърли изискан поглед и отбеляза:

— Един ден влизането и излизането ти ще станат едновременно.

— Като например се кача в кола, заредена с експлозив?

— Чудесен пример. Този ден наближава.

— Ще мисля за това, когато дойде.

Той кимна с безизразно лице.

— Може би е дошъл, храбри приятелю. Дочух някои зловещи слухове.

— Всички слухове са зловещи.

— Но не като този.

— Ще ми разкажеш ли за него?

— Не обичам да разпространявам слухове. Ако този е истина, съвсем скоро ще научиш за него.

— Добре. Е? Да влизаме. — Кимнах към библиотеката и го последвах до голямата врата.

Всички бяха там. Сцената не бе много променена от предишния път, с едно изключение. Сега никой не седеше зад бюрото. Бяха се скупчили в дъното на стаята, сякаш за да търсят закрила в близостта си. Държаха пълни чаши, преструваха се на весели с притихнали гласове, от всяка пора на телата им дишаше омразата. Все пак в поведението им долових нещо скрито, което означаваше, че пазят някакъв коз за най-накрая. Ако някога снимката на дядо ми от стената е гледала с удоволствие, мисля че беше в онзи момент. Очите му ме гледаха с дръзка предизвикателност и ми казваха, че бих могъл да прескоча капана, ако бях истински Барин, но копелетата нямат и троха шанс. Опитът беше добър, но беше само това — опит. Човек не се опитва да прескочи пропастта — или успява, или умира на дъното.

Никой не ме чу, когато промърморих:

— Майната ти, старец!

Седнах на ръба на бюрото, а Хънтър на стола зад него.

Дотук никой не каза „здрасти“.

Не се наложи адвокатът да им обяснява. Алфред и Дени само кимнаха и Хънтър извади акциите от куфарчето си. Подаде ми ги. Присъстващите ме гледаха, както ме гледаше дядо ми от снимката.

— Акции на стойност десет хиляди долара, които не струват нищо, Куче. Всичките са твои.

— И да не се бях се върнал, положението щеше да е същото.

— Удовлетворен ли си?

Бутнах красивите зелени листа обратно към него.

— Управлявай го вместо мен. И… да, удовлетворен съм.

Запалих цигара и погледнах братовчедите ми, които изглежда се наслаждаваха на питиетата си. Единственият, който не беше докрай щастлив, бе Марвин Гейтс, който неизвестно защо изглеждаше засрамен от себе си. Питието вече го бе хванало и проблемът му, какъвто и да бе той, постепенно потъваше в алкохолната мараня.

Алфред се настани в голямото кресло и вдигна чаша подигравателно.

— Поне ни остана Гранд Сайта, Куче. И всичко е платено. Няма ипотеки, няма дългове. И е налице чудесно предложение за покупка срещу няколко милиона долара.

— Много добре — отвърнах. — Това място никога не ме е интересувало.

— Все пак е приятно да знаеш колко пари дават за него.

— Хубаво.

— И нашето положение тук определя стойността на всички останали имоти наоколо. Можем да превърнем Мондо Бийч в безценно място или в ненужен боклук. Разбира се, нямаме намерение да увеличаваме стойността на имота ти. В края на краищата той ще се превърне в пясък, трева и боклук.

— Освен ако положението на завода изведнъж не се подобри.

— За това почти няма шанс, нали? — обади се Дени доволно.

— Не се знае.

Чух как Хънтър чука по бюрото с пръст, за да привлече вниманието ми.

— Те са добре запознати с положението. Крос Макмилън купи малка част от имението тук за баснословна сума. Следователно вече са на чисто, свободни и бъдещето не може да ги тревожи.

— Само докато данъците и цените скочат, съветнико.

— Това важи и за теб.

— Не мислех, че ще проявят толкова много ум. Какъв е номерът?

Дени стана от стола си странично. Все още ми напомняше за змия, която изпълзява от дупката си и ако имаше раздвоен език, щеше да го изплези и да засъска. Усмивката му беше убийствена като самия ад и той се приготви, за да се наслади на големия миг. Приближи се до бюрото и хвърли две черно бели снимки десет на десет в скута ми.

— Ти си мъртвец, Куче — каза той с тих, пронизан от злоба глас.

Погледнах снимките — съвсем ясни и контрастни фотоси на Шийла Макмилън и мен, голи в голямото легло в къщата на плажа, в порнографска поза, която можеше да съперничи на най-добрата шведска продукция. Подадох ги на Хънтър и чух как сумти и ги къса.

— О, има много екземпляри — каза Дени. — Крос Макмилън също получи. Заедно с покупката на имота. Сега те е белязал, за да умреш. За жалост, понеже си незаконен, гробът ти няма да е означен. Като този на майка ти.

Когато го ударих, от лицето му изригна фонтан кръв и зъби, а преди да успее да се строполи го улучих с десния в ребрата, при което те изхрущяха като счупена кошница. Черепът му се удари в пода, но все още беше в съзнание, когато отново го изправих и откъснах едното му ухо. Опита се да изпищи с размазаната си уста, но се чу само немощно скимтене. След това припадна. Оставих го да падне и се обърнах към другите.

Те не гледаха мен. Вниманието им привличаше откъснатото кърваво ухо, от което висяха парченца кожа.

— Моят коз беше по-добър от вашия.

На Алфред му призля.

Пам промърмори нещо за лекар, но телефонът беше на бюрото и за да стигнат до него, трябваше да минат покрай мен. Никой не искаше да го направи.

След това се обади Марвин Гейтс:

— Аз направих снимките, Куче.

Помисли си, че ще умре и се зачуди защо не си правя труда да му видя сметката.

— Защо, Марв? — попитах.

Той сви безмълвно рамене, изчака няколко секунди и допи чашата си.

— Характерът ми е слаб. Говоря много, лесно се поддавам на натиск. — Вдигна чашата и се вгледа в нея. — Все ми е едно как ще постъпиш с мен.

— Не се безпокой.

Тогава и Веда повърна. Не се надигна. Гадостта просто потече от устата й. Очите й бавно се обърнаха нагоре и тя припадна сред собствената си мръсотия.

Марвин продължи да гледа чашата си и очите му за миг се проясниха.

— Крос Макмилън ще те убие, Куче. Не може да не го направи. Сега вече всички знаят за теб и жена му.

Посочих с палец останалите от семейството.

— Платиха ли ти добре за работата, приятел?

— Банковата ми сметка нарасна значително, с вноска в брой. Ако остана жив, ще мога да водя живот на дебел, мазен червей. Но независим.

— Ще останеш жив — уведомих го. — Бъди щастлив.

— Не знаех, че целта е да те убият.

Лицето ми изглежда му се е сторило доста странно, защото отново изпадна във вцепенението си.

— Не ме отписвай, преди да ме видиш аутопсиран, приятелю.

Лийлънд Хънтър събра документите и ги прибра в куфарчето си. Последва ме навън във вестибюла и пое шапката и шлифера си от иконома. Харви ме погледна със същата тайнствена усмивка и каза:

— Вече повиках лекар, сър. Чувал съм, че могат да правят чудеса с отделени от тялото части, ако се съединят навреме.

Качихме се в колата и след известно време спряхме. Лийлънд Хънтър реши, че е дошло време и на него да му призлее. Когато свърши, той избърса устата си, вгледа се в мен продължително и накрая каза:

— Къде можеш да отидеш сега, Куче?

Усмивката се върна на лицето ми и завих на следващия ъгъл.

— Как къде? Да се видя с Крос Макмилън, разбира се.

Малкият Фолксваген излезе от една пряка малко по-назад и продължи след нас около четвърт миля, преди да се изгуби. Убийците обикновено не използваха такива коли и се зачудих защо именно такава тръгна след нас недалеч от завода. Кара известно време след мен, после се изгуби. Следобедът бе сив и мокър, почти като привечер, но нощта все още бе далеч.

Арнолд Бел обичаше да работи нощем.

Аз също.