Секс капан

3

Когато си навличам неприятности, си ги навличам на големи, тлъсти пакети, увити в плакати „ТЪРСИ СЕ“ на ФБР, които миришат на кордит и горяща гума. Струва ми се, че вече чувам шумоленето на публиката, докато съдебните заседатели заемат местата си, чукчето на съдията, дрънкането на стоманени решетки. Как ли, по дяволите, се чувства човек, когато ръцете му са закопчани зад гърба с хром-никелови белезници? Единственият от познатите ми, който е бил в дранголника, казва, че храната била гадна, надзирателите — садисти, а пе-дитата — постоянна заплаха.

И ето ме, че седя като пълен идиот пред някакъв си отворен стар куфар и внимателно броя банкнотите. Нямаше да е толкова зле, ако всички бяха нови или всички — стари, но бяха смесени и докато преброих до два милиона и петстотин хиляди, започнах да се потя, ръцете ми трепереха и не можех да повярвам, че карантиите ме болят чак така. Зелените банкноти бяха пръснати навсякъде, като трева от моторна косачка, а от куфара излизаха още.

Откъде са се взели?

Как, дявол да го вземе, ги е прекарал през митницата?

Кучето, този смахнат дивак, ги остави тук, при мен, без да му мигне окото — само с една ключалка на вратата, а в къщата няма даже пистолет. Потърсих къде да ги скрия, но в съвременните апартаменти не са предвидени тайници, а в гардеробите няма никакво място за допълнителни кутии от обувки.

Дявол да го вземе, Куче, приятели сме. Ти ми отърва задника и аз съм ти задължен, но колко, човече, колко? По време на войната бяхме пълни с пикня и оцет, но сега оцетът го няма, поне у мен, и ми остана само пикня, а като гледам как прокапах над купчината мангизи — май и това вече нямам.

На времето беше такова готино копеле! Никакви проблеми. Винаги готов да услужи — поемаше извънредни полети, ако на някой му се приискаше да отиде да чука в Лондон; винаги беше готов да се спуснеш пред някой младок, за да отървеш задника му от изтребителите, да се погрижиш за дама, ако са й вързали тенекия. Стигаше чак до глупост! Не знам какво се е случило, нито пък защо, но си се променил. След като всичко свърши, не пожела да се върнеш… не, остана в Европа и се покри в потайните дупки на света без никаква следа, и ако не броим няколкото пощенски картички от шибани места като Алжир или Будапеща, никой не знаеше нищо за теб. Ърни Сирил мислеше, че те е видял в Марсилия, но не беше сигурен.

След това си спомних новините вчера. За новите мерки за овладяване на производството на наркотици. Турция щяла да намалява официално разрешените площи с мак, Франция щяла да започне кампания срещу нелегалните производители, Щатите започвали финансирането на тотална война срещу пласьорите. Пак започнах да се потя. Започнах да си обяснявам защо картичките пристигаха от такива места. И парите. Кучето е в бизнеса и се измъква, преди да са му видели сметката. По дяволите, Куче, полудял ли си? Пребарал си пачката на някого, само че тези типове не си поплюват и нямат респект пред закона. Ще те намерят, ще ти отрежат топките, ще ти ги дадат да ги държиш в ръка и ще те оставят да кървиш докато пукнеш.

И мен. Сега и аз съм вътре. Прибрах го при мен. Няма как да се отърва от мангизите… няма как да ги скрия някъде, без да оставя следи. Просто не бях помислил за това. Ще ги открият и тогава и аз ще се хвана за топките. Няма никакъв изход, абсолютно никакъв.

Но все пак имаше. Първият път почти го направих. Събрах разпилените банкноти, затворих куфара и закопчах ремъците.

Всичко това идеално се побираше в пещта за отпадъци на блока.

Когато отключих апартамента, бях плувнал в пот и мръсотия и нямах търпение да вляза под хладния душ. Лий седеше в средата на стаята и обуваше панталоните си с треперещи ръце, а лицето му беше побеляло и сбръчкано. Натика краката си в чифт стари пантофи и не ме видя, докато не грабна куфара ми и не се запъти към вратата. Когато ме зърна в дъното, едва не го изпусна.

— Тръгваш ли нанякъде? — Не трябваше да се ухилвам чак така. По дяволите, можех да му кажа накъде е тръгнал. Лицето му беше като отворена книга с притчи. Направо си беше изгубил ума от страх, но винаги щеше да си остане същият стар Лий, готов да продължи каквото е захванал на всяка цена.

— Не ме спирай, Куче.

Свих рамене, направих крачка встрани и извадих цигара от пакета.

— Тази кожа е здрава. Няма да изгори толкова лесно. И освен това, защо не си помислиш какво ще стане, ако някои от банкнотите излетят през комина и започнат да падат по улицата?

Мисълта го разтърси сериозно и пръстите му не издържаха. Куфарът тупна на пода, заклати се и падна на една страна.

— Винаги си обмислял нещата докрай, копеле такова. — Ядоса се, но по-скоро на себе си, задето е проявил глупост. След това гневът му отново се насочи към мен. — Окей, къде мога да ги разкарам? — Отново беше готов да ме прегази.

— Защо не опиташ в някоя банка? Има една точно остреща. — Погледнах часовника си. — До края на работното време остава цял час.

— Не се опитвай да блъфираш пред мен, Куче.

— Можеш да видиш картите ми по всяко време, Лий.

— Добре, покажи ми ги.

Прекосих стаята, вдигнах куфара и той тръгна след мен, като намъкна върху памучната си фланелка протрито спортно яке.

Касиерът се обади на управителя, а управителят — на президента. Президентът ме покани в кабинета си, а Лий остана да чака отвън в приемната. Хората от охраната го наблюдаваха. Устните му бяха сухи и напукани. Когато излязох, банката вече бе затворена за посетители, но нас тържествено ни изпратиха до входната врата и ни удостоиха с любезно ръкостискане.

Навън подадох на Лий плик с две спестовни книжки. Той ги видя и въпреки това в устата му нямаше достатъчно слюнка, за да намокри устните си. Единствено успя да попита:

— Защо се забави толкова.

— Трябваше да ги преброят — отговорих.

— Ти си луд, Куче, абсолютно побъркан! Ще те пипнат, без никакво съмнение. Вече се обаждат на някого и ще имаме посетители още преди да се приберем у дома.

— Защо мислиш така?

Той поклати глава, изумен от безразличието ми.

— Човече, ако тези пари не са чисти, с платен данък и доказан произход, задникът ти ще се залюлее в страховита люлка, помни ми думата.

Ухилих му се.

— Какво ще кажеш за това? Сега мога ли най-после да взема мечтания душ?

— Роуз?

— Да, Куче. — Стори ми се сънлива, но позна гласа ми.

— Имам нужда от теб.

— Аха. Знаех, че ще имаш. Очаквах го.

— Съжалявам, че се забавих толкова.

— Само един ден. Забрави. — Чух я да се прозява и я изчаках да свърши.

— Ще те погъделичкам където трябва. Пари можеш да вземаш, но от леваците, нали?

— Зарежи това, Куче…

— Ако наистина искаш да те събудя…

— Опитай се да минеш покрай портиера. Затвори телефона категорично и окончателно. След малко минах покрай портиера и се качих. Ключалката се отвори, когато натиснах петия щифт, влязох и я заварих в леглото. Стресна се и остана втренчена в мен поне пет секунди, докато се чудеше дали ще я изнасилват или ограбват, а когато ме позна, не можа да каже нищо друго, освен да попита:

— Какво стана с портиера?

— Дадох му стотачка — обясних.

— Той е неподкупен.

— Ако не беше взел мангизите, щях да го убия.

— Бивше ченге е. От честните.

— Излъгах го. Казах му, че сме гаджета…

— И той ти повярва?

— Майната му. Смята, че напълно си заслужаваш тип като мен. — Ухилих й се. — Помисли, че и аз съм ченге.

— Щеше да ти поиска значката.

— Естествено. Показах му я.

— Куче… всичкото това за един задник? Можеш да си го набавиш безплатно, ако поискаш. Освен това…

— Млъкни и се обличай.

— Кажи ми… — започна Роуз.

— Не — казах й, — Лий не знае. Само ти знаеш. Аматьорите са вън от играта и в това няма никакво съмнение.

— Искам своя дял. Наумил си нещо и ако искаш да съм с теб, трябва да ми дадеш каквото ми се полага.

— Говориш като в стар филм, маце.

— Тогава ми дай моето.

— Какво е то.

— Отзад — засмя се тя.

— Ами ако боли?

— Вземи малко бебешки крем. Няма да боли. Мога да контролирам сфинктера си.

— Ах ти, лошо момиче!

— А не ме ли обичаш?

— Естествено.

— Тогава? Не ми казвай, че ти е за първи път.

— Не е.

— Така си и мислех. Предполагам, че си имаш и вазелин.

— Сега не.

— Е, аз имам — обясни ми тя.

— Тогава отваряй кутийката. — Ухилих й се и се измъкнах от панталоните. — Не гледай.

— Исках да видя как си оборудван.

— Кукло, искам да те задоволя, без да нараня малкото ти крехко тяло.

Смехът й бе ясен и звънтящ. Тя отметна завивките, застана на колене и скри глава в ръцете си в такава класическа поза, че почти забравих за какво съм дошъл.

— Хайде, човече — каза Роуз. Запалих цигара.

— Съжалявам за това, малката.

Роуз се обърна назад, в очакване да види немощния, неспособен левак, който само дрънка, но аз бях голям и готов, само че първо ми се пушеше.

— Куче, ти си мръсно копеле.

— Може би трябваше да те предупредя.

— Защо го правиш?

Най-накрая красивата курва се обърна, гола и раздразнена, с големи стегнати цици и дяволски изкусителни бедра, особено след като великолепната й катерица впери самотното си око в мен.

Станах и взех някаква четка за коса. Има един страхотен начин да разговаряш с мацка, когато предпочиташ да мислиш. Започнах да я реша.

Тя приказваше.

Приятно и лесно, но все пак трябваше да науча някои неща. Мадамите отвъд океана бяха други. Желанията им бяха специфични и всичко в тях насочваше към тази специфичност. Сега бях с една типична американска курва и единственото специфично при нея беше отношението й към парите.

— Ти си капиталистка — казах, точно когато получи оргазъм от четката.

— Кучи син — простена Роуз.

— Комплимент или упрек?

— Никой мъж не бива да знае чак толкова за жените. Какво ще стане с момичето, за което се ожениш?

— Поне ще води секси живот — отвърнах.

— Дано някоя се хване на това.

— О, не се съмнявам.

— Ще ти дам препоръки.

— За четката?

— Дявол да го вземе, Куче, с четката си страхотен, а какво можеш да постигнеш с другото?

— Можеш да опиташ. Обърни се.

— Копеле такова. Знаеш, че дойде само, за да говориш с мен.

— Първо трябваше да те размекна.

— Нямаше защо. Самият ти имаш нужда от това.

— Как си сега?

— Можеш ли да ми дадеш нещо повече от четката за коса?

Казах „аха“ и й дадох нещо повече, а когато дишането й се върна към нормалното ме погледна с ужасна усмивка и отбеляза:

— Може би Лий ще те убие.

— Вече се опита.

— Наистина ли?

— Разбира се. За това сме приятели.

— И двамата сте смахнати.

— Затова побеждаваме. Искаш ли да си с нас?

Роуз се вгледа в мен продължително. Тя облиза пръст съблазнително и го прекара през цепката си.

— Порнография?

— По дяволите — казах. — Знаеш как да се държиш с един мъж.

И за пръв път си дадох сметка, че тя е като мен.

— Кого будалкаш? — попита Роуз.

— Във всеки случай не себе си.

— Куче… някога стреляли ли са по теб?

— Млада госпожице, влязох във Втората световна, война, когато бях едва на двайсет. Станах летец и историята на живота ми преди това не е сред публикуваните биографии. За четири години гадости не получих нищо, а за четири години цивилен живот след това получих четири изстрела. Има само един начин да видиш белезите.

— Надявах се да го чуя. Хайде да се чукаме.

— Само ако ми кажеш това, което трябва да знам.

— Искаш твърде много.

— Не е чак толкова.

— Наистина ли, Куче?

— Знаеш, че съм проклет кучи син.

— Знам.

— Още ли искаш?

— След последното… по дяволите!

— Добре, обърни се.

— Слушам, сър.

— Била ли си в армията?

— Не.

— Тогава защо тези военни приказки?

— О, млъквай и чукай.

— Не без твое съгласие.

— Избери си дупка — каза Роуз.

— Кой е смахнат сега, а?

— Ти, ако не го навреш някъде.

— Предполагам знаеш, че дойдох тук с определена цел?

— Разбира се.

— Тогава защо продължаваш да ме разсейваш?

— Млъкни и започвай. Мисли за другото после.

— Вие жените сте еднакви — отбелязах.

— Не сме — обясни ми Роуз и направи каквото исках — обърна се, събра колене и попита: — Да не би да имаш подсъзнателен стремеж към смъртта?

— Естествено — отговорих аз.

Обрах пържените яйца от чинията с последното парче хляб и я погледнах през масата. Беше си сложила огърлица и голям кожен колан. Ефектът беше малко стряскащ.

— Винаги ли се обличаш така?

Роуз прилепи колана към голата си плът и се усмихна.

— Само с малко е по-къс от миниполите ми. Както и да е, винаги ли трябва да се тъпчеш, след като си бил с жена?

Кимнах.

— Винаги. Има незабавен възстановяващ ефект.

— Добре, спести ми го. Сразена съм. — Очите й танцуваха малко самотно. — Бива си те. Хареса ми. Това беше един от редките случи, когато ми се иска аз да платя сметката.

— Вече го направи, Роуз. Разговорът беше полезен. Времето и разстоянията променят нещата. Но ти ме настигна бързо.

Роуз кимна мъдро, без да отделя очи от моите. Отпи кафе, замисли се и каза:

— Но искаш още нещо, нали?

— Умна си.

— Видяла съм едно друго. Може би не колкото теб, но достатъчно, за да забележа признаците.

— И какво забеляза?

Роуз допи кафето си, сложи чашата в чинийката и започна лениво да я върти с показалец.

— Видя ме само веднъж, но ме хвана така, че да не мога да ти откажа и сега чакам да хвърлиш топката, за да я поема. В Ню Йорк има много красиви жени, Куче. Защо избра мен?

— Защото извадих късмет още в самото начало. Познавам Лий… Той не би се занимавал с боклуци. Човек може да ти има доверие.

Роуз направи гримаса и сви рамене.

— Една от малкото ми добродетели. Радвам се, че забеляза. Така добивам чувството, че не съм пропиляла всичко. Какво си намислил?

— Смятам да те използвам.

— Знам. Коя ще бъда? Лошата или добрата?

— Във всеки случай няма да пострадаш. Когато всичко свърши, ще си малко по-богата, отколкото сега.

Зъбите й много нежно се впиха в долната устна, после вдигна поглед към мен.

— А ти, Куче? Какъв ще си ти, когато всичко свърши?

— Да кажем удовлетворен. Трябва да се свършат някои неща, пренебрегвани прекалено дълго.

— Но някой ще пострада, нали?

— Да, красавице, със сигурност. Можеш да се обзаложиш. Всеки ще си получи заслуженото.

— Сигурен ли си, че си наясно какво правиш? — попита Роуз.

Отпуснах се назад, оставих мислите си да се пореят в миналото няколко секунди и отговорих:

— Може и да не ти приличам на такъв човек, но съм подготвил урока си много добре.

— Отмъщение ли, Куче?

— Не. Чисто и просто необходимост.

— Струва ми се, че не ти вярвам.

— Може би и аз не искам да го повярвам. — Замълчах и се вгледах в нея. — Не, не е отмъщение. Просто трябва да се направи и това е.

Преди Роуз да кимне, чашата продължи да се върти под пръста й цяла минута.

— Добре, Куче. У теб има нещо странно и искам да разбера какво е то. Спя с мъже за пари и почти всеки от тях иска да знае защо съм в занаята. Казвам им по нещо и почти не повтарям една и съща история два пъти. Но винаги ми е любопитно защо искат да ги обслужва проститутка. Влюбват се, женят се, а после тръгват по курви.

— Това е животински инстинкт — обясних.

— Това е безумно — каза Роуз. — Ако искат нещо специално, защо не научат съпругите си как се прави? Ей, може да се изненадаш, но жените се впускат в тези игри с не по-малка радост. Дори имат свои собствени. Когато двама души усъвършенстват изкуството и успеят да превърнат леглото в щастливо опитно поле, не можеш да ги отделиш един от друг и с автомобилна щанга. Дявол да го вземе, познавам една двойка дебели старци, които през последните четирийсет години не са пропуснали и два дни под ред и имат единайсет деца.

— Кои са те?

— Майка ми и баща ми. Колко неудобно са ме карали да се чувствам! Ако знаеха с какво се занимавам, щяха да изпитат съжаление към мен. За тях бракът е непрекъснат весел купон. А аз пропускам нещо.

— Ами Лий?

— С него сме добри приятели, Куче. Нещо като приятели, които се чукат. Той е като голямо, дружелюбно кутре, което още не е пораснало. И не мисля, че някога ще порасне.

— Ами ако порасне?

— За какво ще съм му тогава? Ще може да сграбчи всяка жена, която си поиска.

— Съмнявам се. Не и след като си го обучавала ти.

— Благодаря ти, приятелю. Хубаво е да си го мисля, но ми се струва малко нереалистично.

— Оставяш вратичка.

— Какво?

— Не каза, че е невъзможно.

— Женска суета, Куче. Той ми е любопитен, но ти — повече. Чудя се какво всъщност искаш.

— И, аз се чудя.

— И когато разбереш?

— Ще го получа.

— Независимо у кого е?

— Да, котенце. Независимо у кого е.

— Окей, Куче. Най-малкото имаш мен. Влизам в играта и трябва да остана в нея, за да видя как ще се развие. А сега ще ме целунеш ли за лека нощ?

— По своя неповторим начин.