Секс капан - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Мики Спилейн (22) #22

22

Дъждът беше отстъпил мястото си на бурята и навън цареше някакво безумие. Валеше като из ведро и водните камшици шибаха земята, сякаш човешките творения им бяха враг и искаха да ги отмият в канализацията, за да може земята да заживее отново, без излишни разрушения. Бях съгласен с природата. Излязох да направя това, което трябваше.

Чакаше ме при Тод и още като я видях, разбрах, че всичко е отишло по дяволите.

— Здравей, Роуз. — Вместо да отвърне на поздрава ми, Роуз се втренчи в кафето си и заопипва самотната кифличка до чинийката. — Какво стана?

— Задаваш много въпроси.

— Знам. Затова и плащам.

Нямаше причина да я карам да бърза. Изчаках Тод да ми донесе бира и да се отдалечи, после отпих една глътка от чашата и изтрих пяната от устата си с ръка.

— Какво стана?

Най-накрая вдигна очи към мен.

— Наистина ли са от твоето семейство?

— Донякъде.

Протегнах ръка и улових дланта й.

— Ти как си?

— Нищо ми няма.

— Как мина?

— Имаш снимките, ако това те интересува. Просто не мога да повярвам, че може да има такива хора.

— Роуз, какво по дяволите, се случи?

Тя отпи от кафето, взе цигарата, която й предложих и я запали.

— Всички вие сте Барин, нали?

Потвърдих.

— Куче…

— Слушам те.

— Той е помия.

— Знам го отдавна.

— Защо не ми каза каква помия е той?

— Осигурих ти пътя за бягство, нали?

— Благодаря. Ама наистина. За малко да не успея да се възползвам.

— Очевидно си успяла. — Отдръпнах се назад и се усмихнах.

— Дявол да го вземе, престани да се хилиш! Това, че съм професионална курва не означава, че можеш да ми се хилиш така!

— Това е защото те харесвам, скъпа.

— Върви на майната си.

— Още не.

Когато вдигна очи, забелязах, че в тях има сълзи, при това не отскоро.

— Лий ще ме намрази.

— Ти си си виновна.

— Куче… аз не съм закоравяла като тебе.

— Но си също толкова мека.

— Каква полза от това?

— Помниш ли, че ти казах да се омъжиш за Лий? Той има нужда от човек като теб.

— Помня.

— Направи го.

— Ще ме вземе ли?

— Трябва да си изгубила скапания си мозък! Той има нужда от теб!

— Но не и от теб, така ли?

— Облаците се изцедиха, Роуз. Всичко свърши. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти. — Тя остави чашата и положи всички усилия да се усмихне. Най-накрая успя. — Наистина ли ще ни оставиш на мира?

— Да.

— Копелето се опита да ме убие. Направих всичко възможно с него, а след това поиска да ме пречука! Никоя не го е чукала така, както аз, че даже получи и нещо в плюс, но така се напуши за нещо, че щеше да ме затрие. Знаеш ли, Куче, аз съм отдавна в професията и неговият тип ми е познат, само че братовчед ти е убиец. Ако не беше подготвил всичко, щях да излетя през балкона и да стана на пихтия.

— Но сега си тук.

— Би трябвало да кажа, че не благодарение на теб… но все едно, тук съм.

— Гот ли ти беше?

— Помиярът дори не получи нормална ерекция.

— Ти му помогна?

— Направих, каквото можах. Заради снимките.

— Добре.

— Между другото… не че не са ме снимали и преди, но какво смяташ да правиш с негативите?

— Можеш да ги задържиш.

— Всъщност, все ми е едно. Лий знае каква съм.

— Тогава да ги унищожим, за да не оставяме следи.

— Казах му, Куче.

— Той как реагира?

Роуз се усмихна и разпери объркано ръце.

— Каза само, че и Червения барон го убиват.

— Чете прекалено много комикси.

— Всичко ли свърши?

Кимнах.

— За теб, да. Всичко свърши.

— Елиът е проявил филмите. Надявам се да ти помогнат. — Тя глътна последната капка кафе. — Разбрах, че вече си едно голямо „М“.

— Голямо „М“?

— Мъртвец.

— Колко си права.

— Някой се е минал съвсем левашки, нали?

— Точно така, скъпа.

Шарън ме удари с юмрук в корема, заболя я и аз целунах ръката й, за да й мине. Ако ме беше ударила сантиметър нагоре, щеше да се успее, но улучи токата на колана и ожули кокалчетата си. Тази реакция ме накара да се засмея с женствеността, която се криеше зад нея.

— Ти си мръсно копеле! — каза тя.

— Ако не е вярно, защо всички ще ме наричат така?

— Ще ми се да имах пистолет!

Подадох й моя.

Не знаеше как да го държи, така че ми го върна.

— Можеш само да гледаш отстрани, малката.

— Гадна, шибана свиня!

— Затвори си устата и ме целуни.

Нахвърли се върху мен като тигрица — толкова разгорещена и мокра, толкова жадна, че трябваше да я сграбча, за да я укротя. Продължихме да се изяждаме един друг живи, докато играта стана толкова свирепа, че се наложи да се отдръпнем с обезумели от изненада погледи.

— Не така, скъпа — казах аз.

— Така — усмихна се тя.

Дъждът отново се усили и ни раздели, но в началото дори не го разбрахме.

Най-накрая тя облиза капчиците от устните си и сбърчи нос.

— Странни неща се случват, нали?

— Понякога.

— Защо трябваше да чакаш толкова дълго, преди да ми разкажеш за себе си?

— Трябваше да свърша някои неща.

— Понякога много се ядосвах. Дори си казвах, че щеше да е по-добре, ако не те бях срещнала.

— Може би наистина е така.

— Но кой тогава щеше да ме научи на нещата, които ми остава да науча?

— Едва ли са много, котенце.

Тя ме изгледа с насмешка и едва не посегна да ме удари пак, но си спомни разкървавената си ръка.

— И още нещо…

— Загубата на девствеността е нещо естествено — казах й аз. — Природата осигурява наслада, която да притъпи болката и любов, която да замени съжалението от загубата на невъзвратимото.

— Няма нужда да философстваш толкова. Забравяш забавлението.

— Ти го помни.

Неочаквана светкавица превърна сивия ден в мътно син и зачакахме тътена на гръмотевицата. Той долетя, отекна в далечината и Шарън улови ръката ми.

— С какво мога да ти помогна?

— Има ли как да се добереш до досиетата на наетите от кинопродукцията хора?

Шарън кимна.

— Разбира се.

— Добре. Искам да провериш всички, наети отвън, но не по-млади от да кажем… седемдесет. Провери осигурителните им карти и ако намериш някоя, която изглежда прекалено нова или умишлено състарена, отбележи я и ми се обади. Ако те питат нещо, кажи че е във връзка със застрахователната политика на компанията ви.

— Някакво конкретно име?

— Този не би използвал своето.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Не.

— Това ще те изложи ли на някаква… опасност?

Поклатих глава.

— Ако не го открия, ще стане по-лошо.

— Добре. Ще се опитам, Куче.

— Ти си кукличка.

— Аз съм девственица.

— Всяка мадама е била такава някога. Не му придавай чак такова значение.

Тя се усмихна дяволито, напръска ме с малко дъжд и тръгна към главната сграда. Някой наду свирка под голямата шатра и почивката свърши. Хората от екипа се отправиха към местата си с наведени заради дъжда глави. Избрах подходящия момент, тръгнах с трима от тях, заобиколих оградата със зяпачите и отидох до колата. Трябваше да изчакам няколко минути, докато успея да се мушна в движението, което не беше лошо, защото всеки, които имаше намерение да ме проследи, щеше да попадне в истинско задръстване. Знаех къде да отбия. Когато стигнах до улицата, която ми трябваше, свих надясно и продължих нататък, без да отделям очи от огледалото. Направих още два завоя и едва тогава се успокоих. Този път след мен нямаше никой.

Елиът Емблър ми подаде плика със снимките, прибра парите и благодари за бакшиша, който закръгляше сметката. Беше разглобил оборудването и бе сложил всичко на мястото му. Попита ме какво да прави с негативите. Казах му да ги пази още десет дни и ако не дойда да ги взема, да ги изгори.

Петнайсет минути след това бях в хотела и хванах Лийлънд Хънтър, точно когато се канеше да тръгне към Ню Йорк. Дадох му снимките. Той ги разгледа внимателно и аз казах:

— Сега ти си на ход, съветнико. Мисля, че волята на стареца е изпълнена. — Хънтър ми хвърли изпитателен поглед, но преди да успее да заговори, го прекъснах с жест. — За залагане на капан не се споменава нищо, нали? Братовчедът Дени се напъха в него изцяло по своя воля и ако искаш да знаеш, бих могъл да го понатисна, за да обясни някои тайнствени събития, станали в този, град, които местните хора предпочитат да заровят в боклукчийската кофа на времето.

— Не мисля, че ще се наложи, но ми се струва, че всичко това си е чиста загуба на сили и време. Какво ще спечелиш?

— Десетте бона.

— В удостоверения за акции. Не е нужно да ти казвам каква ще е бъдещата им стойност.

— А колко пъти пък аз трябва да ти казвам, че съм оптимист?

— Като всички онези, които са загинали, докато са се опитвали да летят, преди братя Райт да открият как става това.

— От теб искам само да подготвиш документите.

— Кога смяташ… хм… да се срещнеш с тях? Всъщност това не се налага, знаеш.

— Налага се. Искам да доведа нещата докрай. Остава и братовчедът Алфред.

— Разбирам.

— Какво ще кажеш за събота вечер, съветнико?

— Много добре.

— Уговори подробностите.

Хънтър кимна, вгледа се в мен за няколко секунди и попита:

— Мислиш ли, че ще имаш време да се радваш на триумфа си, Куче?

— Толкова дълго съм съумял да остана жив… Оцеляват само най-издръжливите.

Тръгнах по стария път извън града, като умишлено заобиколих завода „Барин“, в чийто обикновено тъмен двор сега се снимаха нощни кадри и множество прожектори хвърляха подобни на чадъри отблясъци жълта светлина. Преди няколко поколения това би било нормална гледка. Тогава собствените прожектори на завода обливаха стените и го превръщаха в светлото сърце на града. Сега приличаше на последната глътка въздух на умираща риба.

На два пъти угасих фаровете, преди да завия, за да не рискувам. Бях следил твърде много коли нощем и съм ги разпознавал само по фаровете. Не исках същото да се случи и на мен. За по-голяма сигурност спрях на два пъти. Нямаше никой, така че свих по разклона към къщата на Люси Лонгстрийт, следейки пътя през монотонното щракане на чистачките.

Когато стигнах, завих по алеята, качих се по стълбите и почуках на вратата. Никой не отговори, така че почаках малко и почуках отново. Този път отвътре долетя крясъкът на Люси да вляза.

Тя седеше сама край масата пред празна чаша от кафе, тесте карти и почти запълнен лист за писане. Изглеждаше безумно ядосана.

— Къде е приятелката ти? — попитах.

— Изчезна временно. Не мога да играя сама, така че седни, красавецо. — Протегна крак под масата и изрита стола навън, за да ме улесни. После присви очи нетърпеливо и каза: — Чакай да сметна докъде сме стигнали с Бет и ще започнем наново.

Нещо с нея не беше както трябва и когато взе листа и химикалката, за да сметне резултата, видях как надраска пет букви, които нямаха нищо общо с играта, но пък бяха напълно ясни — капан.

Люси Лонгстрийт беше живяла достатъчно дълго, за да си представи какво може да стане, така че когато скочих от стола, тя вече се бе плъзнала под масата. Чух стъпките откъм входната врата зад гърба си и с първия изстрел успях да угася лампата. След това някакъв крак изрита оръжието от ръката ми и го запрати в другия край на стаята. Но шансовете ми вече не бяха лоши. Когото и да докопах, щеше да е враг, докато те трябваше да се уверяват лично, че са хванали именно мен. Първият се натъкна на юмрука ми, който натика зъбите му в гръкляна. По ръката си усетих лепкавата кръв. Когато той се блъсна в стената, аз се изтърколих вляво и дръпнах рязко краката на още един. Пистолетът в ръката му изтрещя и светкавицата от цевта опърли бузата му, навивайки кожата с изгорял барут. Сграбчих пистолета с една ръка, подложих коляно под лакътя му и е едно движение му счупих китката. Крясъкът му заглуших, като стоварих дръжката на пистолета върху черепа му.

Просто нямаше достатъчно време. Видях силуетът да се извисява над мен, долових движението и изработваните ми с години рефлекси сработиха. Дръпнах рязко глава, но металния прът успя да се стовари върху слепоочието ми. Ослепях от болка. Опитах се да помръдна, но не бях в състояние. Разбрах, че всичко е свършило, защото проблесна пламък на запалка и с периферното си зрение успях да различа силуета на автоматичен пистолет.

Когато чух трясъка изругах тихо и единственото, което успях да си помисля, беше, че това е най-глупавият звук, който съм чувал да издава пистолет и че да умреш в края на краищата не е толкова лошо, щом като смъртта може да изкривява звуците чак толкова и не те кара да чувстваш страданието от куршума. Никаква болка. Само огромна, тежка маса, която те натиска надолу, надолу, надолу…

Когато отново стана светло, примигнах за да махна сълзите от очите си и през звънтенето в ушите си чух Люси Лонгстрийт да пита:

— Добре ли си?

— По дяволите!

— Ще ругаеш по-късно. Сега изпълзи изпод този палячо, защото те изпоплеска с кръв.

Надигнах се на колене и усетих как трупът се изтъркаля от гърба ми на пода. Всички бяха живи и дишаха, но им беше много зле, особено на онзи, на когото Люси едва не изкара мозъка, като го цапардо-са с тежката старомодна лампа, която някога стоеше в средата на масата й в публичния дом.

Поех си дъх за около минута, а след това ги разгледах. Двама от тях не бях виждал никога, но третият беше стар приятел. Сега китката му беше счупена, а на черепа му имаше страхотна вдлъбнатина. Блеки Сондърс, главорезът от Трентън, щеше да види доста зор, докато обясни всичко това на Чет Линдън.

Чет щеше да види още повече зор, докато го обясни на мен.

Пурата, която Люси се опитваше да запали, беше скъсана на средата и не искаше да гори. Тя я изплю ядосано и затършува в джоба си за нова. Когато я запали, ми се усмихна криво.

— Като едно време, хлапе. Познаваш ли ги?

— Знам кой ги е изпратил. Какво стана?

Тя сви рамене, като че ли подобни неща й се случваха всеки ден.

— Нахълтаха преди около два часа. Изкараха акъла на Бет и момчетата.

— Какви момчета?

— Старият Стенли Крамър и Стони. Бет ги изпрати да изровят някоя помия за братовчедите ти. Намериха това-онова. Открили са едно от пострадалите момичета и то е написало писмо с всички подробности.

— Те добре ли са?

— Нищо им няма. Завързани са в кухнята.

— Слушай, Люси… не ми го разказвай на серии като по телевизията, нямам никакво…

— Спокойно, синко. Първо ми кажи какво ще правим с тия отрепки. Ако искаш, все още познавам някои хора, които…

— Остави това. — Минах покрай нея и след пет минути тримата бяха така завързани, че не можеха да помръднат, ако не решах аз. Намерих своята ютия, прибрах я и накарах Люси да седне. — Така. А сега ми кажи всичко.

Тя кимна към Блеки и дръпна от пурата.

— Този е приказливец. Много ти беше ядосан за нещо, Куче. Изглежда са ходили из града и са проверявали познатите ти, но не им е провървяло, докато не чули старият Джук да казва на Тод, че те е виждал, колко добро момче си бил и че имали нещо за теб. Джук се отплеснал и обяснил, че най-напред ще дойдат тук, а после ще потърсят и теб. Стенли и Стони дойдоха тук и изпратиха Джук да свърши някаква работа. Проследили са ги.

— Никой не ми се е обаждал.

— Опитваха се да те намерят.

— Не останах на никое място достатъчно дълго.

— Точно така. Решиха да те почакат. Дявол да го вземе, след като завързаха останалите в кухнята, единият от тези дори поигра на карти с мен. Копелето му с копеле мамеше и трябваше да се откажа. Знаеш ли колко ми струва тази лампа?

— Десет долара.

— Да, но тогава доларът беше долар.

Усмихнах й се криво и казах:

— Хайде да ги освободим от кухнята.

Страхът на Бет се бе превърнал във възмущение и тя бе готова веднага да ги залее с ведро вряла вода, но успях да я разубедя. Оставих я да ги изрита по главите един по един и да се наслади на приглушените стонове, които излизаха през запушените им усти. Крамър и Стони не искаха нищо подобно и се наложи да изпият по няколко солидни глътки от най-хубавия скоч на Люси, преди ръцете им да престанат да треперят. Също така не беше лесно да накарам Стони да си спомни къде е сложил писмото, но най-накрая го изрови от джобовете на едно старо яке, метнато на облегалката на стола.

Беше подробно, с места и дати, а в края се споменаваха още две имена на жени, които биха участвали в притискането, ако им се гарантира, че няма да пострадат. Самата тя била готова да свидетелства и в съда, ако нещата опрат дотам. Сега вече можех много сериозно да подпаля чергата на братовчеда Алфред.

Прочетох писмото и го прибрах в джоба си.

— Благодаря — казах след това. — ще ви се отплатя както трябва за това.

— Не искаме нищо, мистър Кели — обади се Крамър. — Освен завода „Барин“ да заработи на пълни обороти.

— Ще ми се да можех да ти обещая това.

— Каза, че ще опиташ да го направиш.

— Без съмнение. Само че от опита до резултата разстоянието е голямо.

— Но ще опиташ?

Кимнах.

— Дори и Крос Макмилън да се озъби?

— Ще ми той да беше единственият, който ми се зъби. Тези тримата са само началото.

— А когато Крос чуе какво е…

— Не ги е изпратил той.

Погледите на двамата се срещнаха, после се насочиха към Люси.

— По-лошо ли ще става? — попита тя.

— Няма да повярваш, скъпа — кимнах с глава към другата стая, където онези тримата цапаха с кръвта си килима на Люси, — че тази страна на въпроса изобщо не ме безпокои. Скапаният Макмилън притежава достатъчно власт, за да навреди на когото си поиска, а аз не мога да му попреча по никакъв начин. У него са парите и изпитва достатъчно силна омраза към семейство Барин, за да разруши всичко тяхно с искрено удоволствие.

— Майната му! — изръмжа Люси.

— Опитай се да го кажеш на цял град, пълен с хора, в чиито очи светят току-що запалени звезди.

— Какво ще правим с приятелите ти оттатък?

Усетих как устните ми се разтеглят в усмивка и освобождават тялото ми от напрежението.

— Обади се на Бени Сакс да дойде да ги прибере. Не знаете нищо, освен че са нахълтали тук и са направили каквото направиха. Имате четирима свидетели, които ще потвърдят историята.

— Каква история?

— Много просто. Стенли се е измъкнал от въжетата, развързал е Стони и Бет и сте им разказали играта.

— Ние!? — гласът на Крамър изтъня от изненада.

— Разбира се. Тези типове няма да отрекат. Направете каквото ви казвам.

Люси не беше вчерашна. Очите й се свиха в гънките уморена плът и зениците й станаха колкото карфици, докато се мъчеше да прочете мислите ми.

— Добре, Куче — каза тя накрая. — Ще стане както искаш.

Тръгнах, докато Люси се обаждаше по телефона и Крамър ме изпрати до вратата. Когато я отворих, той ме докосна по лакътя. Стоеше в тъмното и не виждах лицето му, но в гласа му долових нещо странно.

— Не се безпокой много за онзи тип Крос, Кели.

— Защо, Стан?

— Защото от тревоги не остава време да направиш нищо друго. Ще видиш.

— Радвам се, че е останал поне още един оптимист — отвърнах аз.

Нощните светлини на завода образуваха малки мътни ореоли в дъжда. Камионите и караваните от западната страна на главната сграда бяха затворени и заключени, и единственият звук долиташе от матката будка на пазача, в която работеше телевизор и боботеха два леко пийнали гласа.

Бях вдигнал яката си, за да се предпазя от дъжда, който ме блъскаше откъм гърба. Промъкнах се през сенките на храсталаците, скрили фасадата на постройката, застанах зад тях и опипом намерих служебния вход. Вратата изскърца на несмазаните си панти и звукът отекна в празния коридор. Отдавна не бях влизал през тази врата и мястото оттогава беше ремонтирано многократно, така че се наложи да спра за миг, докато се ориентирам, след това тръгнах през тъмните помещения и стигнах до фоайето.

От другата страна, на мястото, определено за екипа на С. К. Кейбъл, видях познатия изящен гръб на една красива блондинка, приведена над някакви папки. С едната ръка прехвърляше напечатани картончета. Приближих се, насладих се за миг на светлината, която се процеждаше през русата й коса и казах:

— Здравей, красиво момиче.

Шарън подскочи, събори половината картончета на пода и рязко се обърна към мен, вцепенена от изненада.

— Куче! Дявол да го вземе! Никога не прави това! — Тогава видя лицето ми и очите й се разшириха. Мина доста време, преди да е в състояние да заговори отново. — Какво е станало с теб?

— Имах неприятности. Нищо ново. Нищо неочаквано.

Шарън стана и ме прегърна, забивайки пръсти в мускулите ми.

— О, Куче! Проклето Куче!

— Няма нищо, скъпа. Добре съм. — Отдалечих я леко и вдигнах брадичката й с ръка. — Войната се състои от отделни битки. Тази спечелих аз.

Тя се засмя и избърса сълзите от очите си.

— И предполагам на мен не се полага да знам какво се е случило?

— Предполагам, че си права. — Затворих вратата, заключих и спуснах всички щори. — Откри ли нещо?

— Не би трябвало да ти казвам нищо.

— Какво стана с осигурителните карти?

— Нищо. — Шарън ме улови под ръка и ме отведе до бюрото. — Проверих по два пъти всички, наети чрез Кейбъп и не открих нищо съмнително. Не съм детектив, но знам как се изготвят такива документи. Всички са редовни като зарове в Лас Вегас.

Разочарованието ме обля като течен катран и тя го долови. Изпитвах единствено онова тъмно, лепкаво чувство, което не позволява на човек да се махне от зоната на обстрела и го кара да стои там като някаква вързана коза, чакаща да дойде тигъра, за да я изяде.

— Но ми хрумна нещо друго — добави Шарън. Чувствах се толкова отвратително, че за малко да не я чуя. Най-накрая осъзнах какво ми говори и се обърнах, за да я погледна.

— Фабриката също наема хора. Помолих момичето в техния отдел да ми позволи да прегледам досиетата, защото спешно може да се наложи да наемем определени типажи. Нямаше много време, така че разгледах само най-възрастните — на около шестдесет години. По-стари тук не вземат на работа. Доста говорих по телефона, за да потвърдя самоличността им и попаднах на трима, за които никой не би могъл да гарантира. И тримата са дали за справка местни предприятия, но на две от тези места казаха, че такива хора никога не са работили там, а третото изобщо не съществува.

— Как се казваше то?

Каза ми и тъмното, лепкаво чувство започна да се разсейва.

— Имаш ли адреса му?

Шарън взе едно картонче и ми го подаде. Девет, нула едно, Шърман.

— Знаеш ли къде е?

— Да. Знам къде е.

— Не ми казвай, че не мога да дойда с теб.

— Не… няма да ти го кажа. Поне толкова си заслужила.

Тя се отдръпна и ме погледна косо.

— Съгласи се прекалено лесно. Това не ми харесва.

Долових умора в гласа й.

— Ще ти предложа великолепна клауза за спасение, скъпа.

— Какво?

— Няма значение. Ще видиш какво имам предвид.

Бях играл на топка на улицата, а на ъгъла паднах от камиона за лед. Сега беше павирана, но тогава беше само отъпкана от обкованите с желязо колела на конските каруци и на старите камиони „Мак“, задвижвани с верига. По едно време на тротоара сложиха газови фенери и ние висяхме на напречните железа и триехме гърбовете си в стълбовете като маймуни, за да се показваме пред момичетата. Сега улицата не беше кой знае колко по-светла — мръсните електрически лампи едва осветяваха основите на стълбовете си. Спрях край бордюра пред една стара, порутена къща, на второто стъпало на която с боя бе написано „901“, угасих мотора и слязох. Шарън ме последва, без да каже нищо, след това мушна ръка в моята и леко я стисна. Ноктите й се забиха в кожата ми. Дланта й беше потна. Натиснах звънеца и зачаках.

Никой не отговори. Натиснах звънеца отново. Опитах трети път и тъкмо се канех да проверя дали е заключено, от тъмнината в единия край на верандата се чу глас:

— Защо се забави толкова, Куче?

— Ферис — промърморих тихо. — Фабриката ти тук не е особено представителна.

— Но продуктът е висококачествен, лесно се пакетира, търсенето е страхотно, а печалбите — огромни. Ще влезем ли?

Сега вече беше стар, но годините не му се бяха отразили много. Влачеше крака, но това беше театър и когато си даде сметка, че разбрах, котката у него взе превес. Косата му беше сива и мека, а дрехите му торбести и износени, но тялото му беше все така мускулесто и жилесто, което показваше, че старите навици не умират лесно. Бе поддържал формата си, въпреки че вече не му се налагаше.

Когато му представих Шарън, той разтри тила си с ръка — стар знак, който означаваше, че трябваше да го запозная със статуса й, преди да продължи нататък. Ако се намирах в притеснено положение и тя бе част от играта, беше готов да натисне спусъка на собствената си месомелачка. Вече ме предупреждаваше да се махна от линията на огъня.

— Браво, приятел — припомних си отговора и видях как се отпуска. — Сега тя е част от отбора ми — обясних след това.

— Разбира се. Времената са се променили, но всъщност изобщо не се променят. Каква беше онази френска поговорка?

— Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите. Мислех, че вече не си жив, Ферис.

— Само вълненията умряха. Една сутрин се събудих и си казах, че светът не заслужава нито да го спасяваш, нито да го унищожаваш. При монотонното клане на времето дори изтънчената омраза и любовта към удоволствията се превръщат в чиста скука.

— Тогава защо се върна?

Ферис се отпусна на един стол и когато се облегна, износеното му вълнено сако леко се изду от пистолетите, които носеше от двете страни на колана си. Еднакви 9-милиметрови немски пистолети. Р-38, спомних си.

— Поради две причини — обясни той. — Най-напред, длъжник съм ти, задето получи онзи куршум вместо мен при последната работа в Берлин. Втората е чисто любопитство. Исках да видя как ще реагира един стар, оттеглил се професионалист, когато в скута му попадне големият.

— Не ме будалкай, Ферис. — В гласа ми се появи ледена нотка, която не можех да спра.

Той кимна и малките му очи се усмихнаха.

— Все още си умен, момче. Не трябваше да се отказваш. Да, наистина има още една причина. Светът се самозамърсява и скоро ще се самоунищожи. Можеш да обработваш боклуците, за да запушиш комините и да въведеш рециклиращи се бутилки, но никой не е в състояние да изчисти мръсотията, от която двамата бяхме част. Помислих си, че може би ще опиташ.

— Откога се интересуваш от екология?

— В деня, когато един млад човек, когото познавах и когото съм обучавал, ми каза, че придружава до Щатите пратка хероин за много милиони долари и че надушва грабеж. Уреди смяната, но не прояви достатъчно внимание и го убиха в един марсилски ресторант.

— И за всичко обвиниха мен.

— Нищо по-естествено от това. Нагласих всичко така, че да сочи към теб, но тъй като ти имаш репутацията, реших да ти предам щафетата и да те оставя да започнеш оттук. Прекалено стар съм, за да се забавлявам, парите и игрите за мен вече не означават нищо. Ти си достатъчно млад, за да се насладиш на всичко това. — Той погледна Шарън, все още усмихнат. — Освен ако наистина не си се оттеглил.

Можех да застрелям старото копеле в същия момент, но от цялата работа не беше изключено да излезе нещо забавно, така че му се ухилих с присвити устни.

— Оттеглил съм се, но да приемем, че са ме повикали на консултация. И… още нещо. Как ме откри?

— Изобщо не си направи труда да прикриеш следите си, синко. Доста глупаво, нали?

— Изобщо не съм си правил труда да мисля за това.

— Но без съмнение създаде доста проблеми на всички останали. Доста време им отне, докато научат къде си. — Той се засмя. — Хубава работа свърши с Брайди Гръка и Маркъм.

— Не ги убих аз.

Той пак се засмя и забарабани с пръсти по перилото на стола.

— Знам. Но всички останали бяха твое дело, нали?

Нямаше смисъл да му отговарям. Знаеше отговорите.

— Кой остана, Куче? — Знаеше и този отговор, но искаше да го чуе от мен.

— Арнолд Бел.

— Той е от новите, Куче. Чувам, че бил дори по-добър от теб, в дните на най-голямата ти слава. Платено му е в аванс и той е от хората, които са изцяло посветени на работата си. Ти си най-голямото предизвикателство пред него и след като те премахне, той ще е първият в бизнеса. Ще дойдат други като Фльор и Турчина и те винаги ще се нуждаят от услугите на хора като Арнолд Бел, за да държат навлеците настрана от империите им. Направиха всичко възможно, за да те очистят, защото ти си най-голямата заплаха за всички тях. Докато си жив те никога няма да се чувстват в безопасност. И изпращат най-големия стрелец и всички преимущества са на негова страна.

— Мислиш, че ще може да ме пипне?

— Разбира се. Знаеш как става в нашия бизнес. Винаги тези, които се издигат, премахват онези, който се канят да излязат.

— Тогава защо си ме накиснал?

— Понякога старците имат нужда от завръщане към миналото, за да освежат спомените си. На моята възраст човек може да живее само с това. Съжалявам, че няма да съм тук, за да го видя. Предполагам, че ще е кървава история. Може би ако ме беше открил малко по-рано, шансовете ви щяха да са равни, но ти се забави, приятел. Рефлексите ти са налице, но старият компютър вече не работи така бързо, както преди. Старите кучета ги приспиват, синко. Готов си за инжекцията.

— А не мога ли да излая за последен път? — попитах.

Ферис кимна.

— Можеш дори да изръмжиш.

— Много ти благодаря. Къде е стоката?

— В един стар камион отзад. Не си прави труд да ме питаш как съм я докарал дотук и как смятам да се върна у дома. Един ден всички ще го прочетат в мемоарите ми. — Той бръкна в джоба си, извади ключ за стартер и ми го подхвърли. — Както се изразяваше някога, топката сега е у теб.

Беше скрит в сянката на къщата. Стар закрит Додж с изпомачкани калници и врати, които се отваряха със сила. Откъм страната на шофьора нямаше стъкло, а дупките на седалката бяха покрити със старо войнишко одеяло. Ключът ставаше за задната врата и когато я отворих, запечатаният орехов ковчег заблестя с мека светлина от пламъка на кибритената клечка. Шарън ахна и ръката й стисна моята. Освободих се, качих се в каросерията и счупих печата на капака. Когато видя, че надничам в тапицирания със сатен сандък, лицето й пребледня, а очите й светнаха.

— Куче… — едва долових шепота й.

— Това е най-големият труп на света, скъпа. Тук има достатъчно хероин, за да наблъскаме със свръх-дози всички наркомани в Ню Йорк едновременно.

Затворих ковчега и слязох от камиона.

— Куче… — повтори тя пак. — Хероин?

— С голямо „X“.

— Твой?

— До грам. За милиони долари и всичките са мои.

Не беше нужно да гледам лицето й, за да доловя отвращението й.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита ме след това и в гласа й се появи ненавист.

— Ще го продам, малката.

Този път не ме докосна. Направи крачка встрани и се сля със сянката.

— Мисля, че те мразя. Куче — каза Шарън много спокойно.