Секс капан

10

Лий и Роуз пиеха второто си мартини, когато пристигнах в ресторанта на Западна четирийсет и седма улица. Бяха в дъното на помещението на горния етаж и пишеха някакви имена върху пощенски пликове. Заспориха за едно от тях и го задраскаха.

Дръпнах стол и казах:

— Уютно е тук.

Роуз ми се ухили глупаво и вдигна чаша.

— Здрасти, голям мъж.

— Хубаво е да те види човек с дрехи — отбелязах.

— По-готина е по гол задник — изсумтя Лий. Той сгъна плика и го мушна в джоба на сакото си.

Дадох знак да ми донесат питие и когато го получих, Лий се облегна на стола си и ме изгледа с примижали очи.

— Крадец на девици.

— Пукни се от яд.

— Е, добре де, изплюй камъчето. Според слуховете, могат да те подведат за изнасилване.

— Не и него — намеси се Роуз. — За прелъстяване, да. Изнасилване — не. Той кара момичетата да си го просят.

Стрелнах я с очи и Лий се засмя.

— Не се притеснявай. Девиза ми е „Споделяй богатството“. Роуз ми каза, че си голяма работа. Добре е като знаеш, че ръбестите типове имат поне някои заоблени ъгли.

— Дявол да го вземе — обърнах се към Роуз, — да не си от тези, които непременно трябва да изплямпат всичко?

— Да изплямпам? Боже, та аз те хвалих като луда! Това е нещо, към което тези кутрета трябва да се стремят!

— Нещата наистина са се променили — казах аз.

— Дявол да го вземе! — засмя се Лий. — Не си забравил онези отпуски в Лондон, нали? Той се търкаляше с една висока мацка от женския корпус, а аз с диспечерката от пета ескадрила и си сменяхме местата всеки път, щом засвиреше сирената за въздушно нападение. Ей…

— Бях забравил.

Роуз се изкиска над чашата си.

— Да не би да си останал с някакви лоши спомени, Куче?

— Не, но се наложи да си поделим разходите за аборта на диспечерката. Не знаехме кой го е направил.

— Забрави това — промърмори Лий. Той отпи от чашата си, за да се опита да скрие угриженото изражение, което започваше да замъглява погледа му. Когато остави чашата си отново, ми кимна одобрително.

— Хубави дрехи имаш, момче. Впечатлен съм.

— Поне са по модата — отбеляза Роуз. — Добре дошъл сред хората от новата генерация.

— Винаги съм бил сред тях.

Лий отново ме изгледа странно.

— Какво правехте — попитах ги.

— Купон — отговори Лий. — Първокласен, достоен за вестникарските притурки в неделя. Мъчехме се да уточним списъка на поканените.

— Какъв е поводът?

— Шарън не ти ли каза? Измъкнала е пет милиона от Уолт Джентри за деденцето С. К. Кейбъл. Ще правят копродукция. Старият С. К. е запазил правата върху последния бестселър и смята да промени общественото мнение за себе си. От експлоататор на секса ще се превърне в гениален артист, задоволяващ потребността от изкуство на обществото.

— Коя е книгата?

— „Плодовете на труда“.

Изсумтях и запалих цигара.

— Такова заглавие, без никакъв секс?

— Къде живееш, момче? Всичко е секс. Въпросът е как боравиш с него. С. К. ще го интерпретира по съвременен начин, както се казва. Ще разкаже нещата такива, каквито са.

— Какви са? — Ухилих се.

Лий погледна Роуз и се разсмя.

— Той пита мен! Добри човече, досега не съм открил нищо, което да може да го замени.

— Може би не си търсил както трябва?

— Глупости. Посочи нещо, което да е по-добро.

Свих рамене и дръпнах от фаса.

— Не знам дали е по-добро, но насладата е налице. Поне за някои хора.

— За какво говориш.

— Помниш ли първия си свален самолет, Лий? Беше един бомбардировач над Ламанша. Видя как двамата пилоти изскачат от него, но парашутите им не се отвориха. Как се чувстваше?

Раменете му потрепериха и той отвърна:

— Гадно.

Не можах да не се засмея.

— Както и първия път, когато си чукал, помниш ли? Разказвал си ми за това. Устроили са ти кръщене в бандата, като са те накарали да оправиш една евтина курва върху скъсано канапе в някакъв гараж. Теб — моралното хлапе от добро семейство. От това също ти се е догадило, нали?

— Да. Бях само на четиринайсет години.

— Но си го вдигнал, приятел — припомних му. — А какво ще кажеш за втория си свален самолет? Летях до теб, когато го улучи и се спусна с него чак до долу, за да гледаш как гори. Вечерта устрои купон и се напи.

— В края на краищата, Куче…

— Още не съм казал най-важното. След това ти се превърна в ловец. Започна сам да търсиш плячката си. Стремеше се да я отделиш от останалите и да влезеш в двубой. Получаваше нещо като оргазъм, ако улучеше. След това приятни преживявания в бара, малко хвалби, докато възбудата премине и пак на лов. След известно време всичко това се превърна в най-обикновена игра.

— Зарежи това, Куче. Убиването и сексът не са едно и също.

— Наричат оргазма „малка смърт“, нали?

Роуз бе подпряла глава на ръката си и ни наблюдаваше с особено изражение на лицето.

— Знаеш ли, може би е прав, Лий — каза тя и очите й се вторачиха в моите. — Кажи ми, Куче, ти изпадал ли си в екстаз, когато си убивал?

— След първия път схванах приликата.

— Нямах предвид това.

Угасих фаса си.

— Може би. Но не съм мислил за това, когато го правех. Войната наистина не е естествено състояние на нещата.

— Куче…

Лицето на Лий беше напрегнато, говореше тревожно.

— Какво?

— След като заговорихме за тези неща… ти какво чувстваш?

— Повечето хора не знаят какво е да убиваш.

— Не питах за повечето хора. Питам за теб, за убиването и за секса.

— И двете се превръщат в изпит, който вземаш или те късат, който ти е приятен или те отвращава. Ако спечелиш, добре. Ако се провалиш, чувстваш се гадно.

— Ти как се чувстваш, Куче?

— Все още съм жив и доволен, Лий.

— Плашиш ме.

Намръщих се заради сериозността на изражението му.

— Следващият път, като се качиш на някоя курва, помисли за тези неща. Може да се окаже, че у теб дреме непроявен маниак убиец.

— Престани да влияеш зле върху чукането му — намеси се Роуз. — Типовете като него са склонни да вземат нещата присърце, а не искам в спалнята ми да влиза Джак Изкормвача.

Замръзналата гримаса освободи лицето на Лий и той се усмихна.

— Дявол да го вземе, наистина можеш да побъркаш човек. Каквито ги приказваш…

— А приказките карат света да се върти — обади се някакъв глас. Обърнахме се и видяхме Дик Лейгън, който ни гледаше с полупразна чаша в ръка. — Имате ли нещо против да седна при вас? В края на краищата, бях поканен.

Дръпнах свободния стол и му махнах с ръка.

— Сядай.

— Хапнахте ли?

— Още не — отговори Лий.

— Хубаво. Тогава ще се нахраня с вас и ще ви оставя да платите сметката. Типична журналистическа хватка, която съм сигурен, че ненавиждате.

— Не си и помисляй — прекъсна го Лий. — Тази сметка ще ти се приспадне от данъците.

Изядохме супата и пържолите си, след това поръчахме кафе, а докато Лий и Роуз се занимаваха със списъка на поканените, Дик Лейгън запали тънка пура и заговори:

— Екипът ми се опита да научи някои неща за вас, мистър Кели.

— Добраха ли се до нещо?

— Достатъчно, за да ме заинтригува.

— Така ли? — извадих цигара и го оставих да ми поднесе огънче.

— Освободили сте се от армията през 1946 година, в Европа.

— Всеки го знае.

— Оставайки там, е трябвало да се подчинявате на данъчните закони на съответната държава.

— Както всички.

— Точно така. За разлика от повечето, обаче, платените от вас данъци са значителни, и при изчисляване на доходите ви се получава доста сериозна сума.

— Което доказва, че съм честен човек, който плаща данъците си.

— В това отношение, да. Но повече ме интересува как са спечелени парите.

— Доста нахален въпрос.

— Казвали са ми това и друг път. Както и да е. Хората ми започнаха да ровят малко по-сериозно и стигнаха до интересна информация.

— Например?

— Например, че няма никаква информация. Приходите ви са декларирани, но не е обявен източникът им. Записано е само „инвестиции“. Освен това, по нищо досега не личи, че притежавате някакви особени способности или желание да постигнете успех със… хм, инвестиции.

— Е, и?

— Бихте ли изяснили този въпрос?

— Не.

— Тогава позволете да изкажа някои предположения.

— С удоволствие.

— Добре. Приходи се получават по два начина — законен и незаконен. Тъй като липсват категорични доказателства за първия, поинтересувахме се от възможностите, свързани с втория.

— Доста усилия сте хвърлили за човек, когото познавате само от два дни — отбелязах.

— Делата на семейство Барин са доста интересна тема.

— Надявам се, разполагате с компетентен персонал.

— О, да. Най-добрите. Бивши служители на ФБР, пенсионирани полицаи, отлични журналисти, които познават всички трикове и хватки. Информацията, до която не са в състояние да се доберат по друг начин, могат да купят. Средствата за тази цел са неограничени. Ето защо ние винаги научаваме нещата, които искаме да научим, както може би сте се уверили от материалите ми. Писанията ми са толкова точни, че даже конгресмени са ги използвали, за да спрат някои бизнесоперации и да обвинят добре известни хора в криминално нарушаване на обществените интереси.

— Браво. И какво откриха тези хора за мен?

Дик Лейгън дръпна от пурата и се усмихна.

— Абсолютно нищо. Това е, което ме интригува толкова много. В някои случаи всякакви опити на хората ми да получат информация бяха осуетени. Един от тях дори си изяде боя. Опитите да се купи информацията са били посрещани с безразличие или заплахи. Името „Куче“ или „Ел Лобо“, на някои места, е предизвиквало такава реакция, че хората ми ги е хващал страх. Такова нещо досега не се е случвало.

— Какво толкова може да има в едно име, приятел? Знаеш какво е казал поетът за розата.

— Само дето не ухаете така, мистър Догрън Кели. Името „Куче“ не се ползва с добра слава на някои места.

— Ти имаш ли врагове, Дик?

— Разбира се. И е напълно разбираемо. Дори сам се опитвам да си ги създавам. Това е част от работата ми.

— А познаваш ли някой, който няма врагове?

Той се замисли за миг и поклати глава.

— Не.

— Аз познавам — казах.

Лейгън ме погледна с лека, насмешлива усмивка.

— Така ли?

— Но са мъртви — отвърнах тихо.

Той се втренчи в мен за около десет секунди, дръпна дълбоко от пурата, издиша дима към тавана и се загледа в него.

— Кои са мъртви, мистър Кели? Въпросните хора или враговете?

— Както ти харесва, Лейгън.

Лий и Роуз бяха престанали да говорят и ни гледаха. Лицето на Лий отново бе станало напрегнато, а в очите му се четеше уплаха — като на човек, който пресича улицата и не знае дали да се върне назад или да изтича напред, защото върху него връхлита камион.

Оставихме Роуз пред един фризьорски салон и се върнахме към офиса на Лий. Пешеходците навън се движеха плътно до стените на сградите, за да избегнат пръските от колелата или се мъчеха да се разминат с чадърите си в средата на тротоара. Чистачките на предното стъкло на таксито тиктакаха монотонно и заглушаваха шума на колелата.

— Лейгън проявява нездрав интерес към теб, Куче — каза Лий най-накрая.

— Е, винаги е имал едно на ум за семейство Барин.

— Този път не е семейството, а си ти.

— Глупости.

Лий се обърна към мен с въпросително изражение на лицето.

— Защо, Куче?

— Какво защо?

— Хайде. Знам как действа. Досега не е било да не получи отговорите, които го интересуват. И няма да се откаже, докато не ги получи.

— Все още вярвам в правото на личен живот. Желая му късмет.

Лий кимна и отново се обърна напред.

— Казваш го така, сякаш няма да има никакъв.

— Възможно е.

— Повечето хора не умеят да прикриват живота си толкова добре.

— Така е — съгласих се.

— Аз също се чудя…

— Достатъчно е да попиташ, Лий.

— Да, и друг път си ми го казвал.

— Питай тогава.

— Страхувам се от това, което можеш да ми кажеш.

— Недей да питаш.

— Мисля, че няма.

Лий слезе, за да урежда нещата около купона, а аз му казах, че ще го взема към пет и продължих към елитното ателие „Уелър-Фебре“. Двама безупречни млади мъже, облечени в сутрешно облекло, с вратовръзки, които сами по себе си бяха като етикетчета за цена, обслужваха собственик на нефтена компания и шеф на вестникарски тръст.

Шефът ме видя да влизам, усмихна ми се делово и остави счетоводната си книга, за да ме поздрави.

— Радвам се да ви видя отново, мистър Кели. Надявам се костюмите да са ви харесали.

— Идеални са. Съжалявам, че не предупредих за идването си.

— Разбирам.

— Приятелят ми малко се смути.

— Той не разбира.

— Отношенията ви към потенциалните клиенти са малко грубички.

— Но те ми позволяват да правя това, което правя. Но да се върнем към вас.

Той улови ръката ми е ме поведе към пробните.

— Нещо на континента се раздвижва — отбелязах аз.

— Така е. Един си отива, друг идва. — Сви рамене достатъчно красноречиво.

— Някой иска да ме очисти. Опитаха чрез Турчина.

— Опитаха — повтори той. — Дума, която казва всичко. Изненадан съм, че е бил Турчина. Човек би си помислил, че би предпочел да стои настрана.

— Аз също смятах така. Струва ми се, че не действа от свое име.

— Вероятно е така. Но той е достатъчно луд, за да предприеме нещо на своя глава. Последният епизод се отрази много зле на положението му… и на неговата малка империя. Не забравяй, че именно той ликвидира Луис Албо и оглави бизнеса му.

— Тогава беше млад. Нямаше какво да губи.

— А сега има ли?

— Аз се оттеглих, приятелю. Събитието възбуди редиците.

— Но сте жив, мистър Кели. Може да се предположи, че има нещо, което гарантира живота ви.

— Може би.

— В такъв случай е по-добре да решите накъде ще тръгнете.

— Разбира се. Междувременно пуснете пипалата си, за да разберете кой стои зад всичко това. Ако има някакво преимущество, искам да е на моя страна.

— Добре, ще опитам. — Той протегна ръка и аз я поех. — Надявам се да не разкървавя стари рани.

— Действайте внимателно.

Тръгнах да излизам, но той ме спря с ръка.

— Мистър Кели…

— Да?

— Защо… прекъснахте дейността си? Знаехте какво ще се случи.

— Да, но се надявах да не се случи. Да кажем, че се уморих от цялата тази стрелба.

Лий напълни две чаши и ми донесе едната в спалнята. Бях съблякъл сакото си и се канех да го окача в гардероба, когато той попита:

— За какво ти е това? — Гледаше пистолета на колана ми.

Толкова бях свикнал с теглото му, че бях забравил за него.

— Нали и ти брои парите — отвърнах. — Милионите са апетитна мишена.

— Те са в банката. — Гласът му трепереше.

— Само ти знаеш това.

— Куче…

Преди да довърши на входната врата се позвъни — ниско, настойчиво жужене откъм другата стая. Лий остави чашата си и отиде да отвори. Аз свалих пистолета от колана си, мушнах го в гардероба заедно с патроните и тръгнах след него.

Този път бе пребледнял като сняг. Стоеше като замръзнал и оглеждаше боязливо двама души. След това ме посочи с ръка. Единият беше прехвърлил четирийсетте и имаше телосложение на боксьор тежка категория, а другият беше малко по-млад, слаб и ръбест, но с всички белези на хрътка. Нямаше нужда да се легитимират — от главата до петите им личеше че са ченгета. Където и да отидеш, този вид е един и същ.

— Добър вечер, господа — поздравих.

По-възрастният се втренчи в мен за секунда и попита:

— Мистър Кели?

Лий застана между нас — както едно време, за да защити фланга ми.

— Слушай, те нямат заповед за обиск…

— Спокойно, момче. Те са поканени. — Погледнах ченгето. — Нали?

— Може да се каже и така — отговори то.

Опитах питието си, хареса ми и отпих още малко.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Това донякъде ги свари неподготвени — заедно с нещо друго, което все още не бяха схванали. Този, който се представи като сержант Тобано, каза:

— Можете ли да ни кажете какво правихте днес?

— Всяка минута.

— Свидетели?

— През цялото време. Защо?

Ченгето протегна ръка и колегата му пъхна в нея голям книжен плик. Потупа с него бедрото си и продължи да ме гледа.

— Какво ще кажете за единайсет и половина тази сутрин?

— Тъкмо се бяхме върнали в града.

— Вие?

— С двама приятели и шофьора на колата.

— Продължавайте.

Отпих още една глътка и оставих чашата, за да мога да извадя цигара.

— Оставихме адвоката… казва се Лийлънд Хънтър, ако ви интересува, по пътя, а след това аз и момичето… Шарън Кас… излязохме от гаража и я изпратих до дома й.

— Какъв гараж?

— Знам ли? Беше някъде около Петнайсета улица.

— „Дениър“?

— Да, струва ми се, че беше това.

Той отвори плика и извади оттам две големи снимки, които ми подаде. Аз ги вдигнах пред очите си и ги погледнах. Край мен Лий се задави. Всеки би се задавил при вида на Маркъм и Брайди Гръка. Приличаха на мъртви — лицето на Маркъм бе потънало в кръв, а шипът все още стърчеше от топките на Брайди.

— Голяма касапница — отбелязах.

— Познавате ли ги?

— Трябва ли да ги познавам?

— Въпросът ми беше друг, мистър Кели. Погледнете ги още веднъж.

— Виждам двама типа, пльоснати в обществен кенеф.

— Откъде знаете, че е кенеф, мистър Кели?

— Някой слага ли у дома си писоар? — отговорих, без да отделям поглед от снимките. Започвах да се забавлявам. — А какво общо има това с мен?

— Това е тоалетната на гараж „Дениър“. Вие също сте влизали там.

— Точно така. Помолих служителя да ме упъти, накарах приятелката ми да ме почака и отидох да се изпикая. След това си закопчах панталона и излязох.

— Видяхте ли тези двамата?

— Когато влязох, ги нямаше. — Върнах му снимките и той ги мушна обратно в плика. — Защо се насочихте към мен?

— Служителят е запомнил лимузината, с която сте пристигнали. Проверихме номера и се обадихме на приятеля ви Лийлънд Хънтър. Той ни изпрати тук.

— Мога да ви дам адреса и на момичето, ако искате.

— Имаме го.

— Е?

Двамата се спогледаха, сякаш не знаеха дали да бъдат озадачени или ядосани. По-младият каза:

— Помислихме си, че може да сте видели нещо. Двамата са влезли веднага след вас. Единият е попитал, дали през онзи проход може да се излезе на улицата. Служителят отговорил, че там е тоалетната и двамата са тръгнали към нея.

— Когато излязох, наоколо нямаше никого. Но имаше много паркирани коли. Зад тях може и да се е скрил някой.

Устните на сержант Тобано се изопнаха в усмивка.

— Тези снимки не ви потресоха особено. За разлика от приятеля ви.

— Виждал съм мъртъвци и друг път, сержант.

— Тези не са мъртви, мистър Кели.

— По дяволите! — изръмжа Лий тихо.

Ченгетата тръгнаха към вратата.

— Добре, благодаря. Може да дойдем пак.

Тобано протегна ръка към дръжката на вратата. Попитах:

— А кой е направил снимките, сержант?

— Един фотограф на свободна практика, който се е оказал на местопрестъплението веднага след вас. Сигурно ще спечели някой долар за тях.

— Заподозрян ли е?

— Не. Едно от момчетата, които паркират колите, е влязло заедно с него. Припаднало е.

— Слаб стомах — отбелязах.

— Някои хора са такива — обясни ми сержантът.

Когато си отидоха, Лий се втурна към барчето и си наля още едно питие. Изпи го, наля си още едно и едва тогава се обърна към мен. Раменете му трепереха и ледът подрънкваше в чашата му. Най-накрая вдигна очи и се втренчи в мен.

— Ти ги излъга, Куче, нали?

Аз също изпразних чашата си отидох да я напълня.

— Да.

— Видял си ги… там… този с размазаното лице и другия…

Вдигнах чашата си и казах:

— Дявол да го вземе, Лий, аз го направих.