Секс капан

17

Дик Лейгьн все още не беше направил разкрития, но в последното изречение обещаваше да разкаже нещо, което щяло да има опустошителен ефект за определени кръгове. Големите новини пускаше Мона Меримън в клюкарската си колонка, като разказваше за работата на С. К. Кейбъл и Уолтър Джентри и как щели да снимат новия си филм в една живописна стара фабрика на североизток от Ню Йорк. Няколко известни кинозвезди вече били предложени за главните роли, а основната женска роля щяла да изпълнява ослепителна английска красавица. Името ми се споменаваше наред с имената на всички останали от семейство Барин, като хора, съдействали за провеждането на снимките на изток, вместо в Калифорнийските студия, които вече не били така привлекателни, защото се предпочитал пълния реализъм.

На вътрешната страница имаше малка дописка за две „тайнствени убийства“, все още неразкрити, но следствието било напреднало и в съвсем близко бъдеще щяло да доведе до резултати. „Глупости!“ — казах си и захвърлих вестника, точно когато телефонът иззвъня, за да ми съобщят, че Ал Де Векио се качва към мен.

Без люлеещия се стол, кафето и салама, той се чувстваше некомфортно. Седеше с изправен гръбнак и нервно тършуваше из листата в скута си, клатеше глава заради цялата тази глупост, а когато най-накрая намери, каквото търсеше, вдигна го нагоре, сякаш наистина му трябваше и каза:

— Няма да успееш, Куче.

— Защо мислиш така?

— Макмилън смята да те удари поне с пет процента. Това е достатъчно, за да упражнява контрол.

— С подставени лица?

— Не знам дали ще са му необходими. Авиационните заводи „Фарнсуърт“ имат интерес „Барин“ да поеме поръчката им. От това са заинтересовани акционерите. Вече няма носталгия по миналото, приятел. Всички, които притежават дялове в „Барин“, искат дивиденти, не мили спомени. Повечето от продадените акции вече са наследени от по-младото поколение. Тези хора не се интересуват от нищо, освен от пари.

— Крос иска да глътне „Барин“ изцяло, Ал.

— Знам това. Много лесно би могъл да поеме договорите в собствените си предприятия и да свърши работата дори по-добре, само че не дрънка за това пред хората, които държат хартийки от „Барин“. Би могъл да ликвидира завода на дядо ти и няма да му мигне окото.

— Защо от „Фарнсуърт“ предпочитат „Барин“?

— Защото „Барин Индъстриз“ се славят с качеството на продукцията си. Все още използват някои класически технологии, които дават по-добри резултати, а типовете от „Фарнсуърт“ искат точно това. Едва ли си дават сметка, но Макмилън ще прецака и тях. Цените няма да се понижат, независимо от технологията. По някакъв начин е успял да им пробута фалшива стока. Сега се мъчи да я изкара добра в очите на малките хорица.

— Какво ще ми трябва?

— Не можеш да го имаш. Макмилън притежава дялове, а останалите акционери ще са на негова страна. Можеш да си осигуриш място в борда на директорите, но с това няма да промениш нищо. Такава е играта на Макмилън.

— Ами Комисията по ценните книжа?

— Старият Крос е помислил и за това. Винаги ще може да поддържа производството в продължение на известно време. Куче, много добре знаеш какво всъщност цели той.

— Мисля, че съм единственият, който го знае.

— Какво?

— Нищо, мърморя си.

— Пропиля много пари.

— Все още не.

— Не забравяй какво ти казах. Не умееш дори да броиш.

— Затова наемам хора, които умеят, Ал.

Той сложи листа върху другите, отпусна се на стола си и доби странен израз.

— Какво си намислил?

— Един куп чудати идеи. „Барин“ не си струва да хвърлям толкова много усилия.

— Тогава?

— Има нещо друго.

— Ще ми го кажеш ли?

— Да, когато мога. — Запалих цигара и му предложих една и на него. — Какво стана с братята Гуидо?

Ал запали от клечката, която му поднесох и издуха дима в пространството помежду ни.

— Обичаш да смразяваш кокалите на човек, нали?

Чаках.

— Всичко е замряло в очакване, докато тези момчета не върнат стоката. Повече не знам. Никой не приказва пред мен.

— Тогава изкажи предположенията си. Бива те за това.

— Предполагам, че някъде се търкалят ужасно много пари, но никой не може да ги намери. Главорезите отново изпълзяват на припек и договорите с тях са готови за подписване. Старият Гуидо е завел семейството си в Южна Америка за всеки случай, но по-младият не се оказа толкова съобразителен и имението му в Джърси е завардено отвсякъде. Знам само, че са уплашени до смърт и че са хвърлили щури мангизи, за да открият изчезналата пратка.

— Браво на тях.

Ал прибра листата в един плик и ми го подхвърли.

— А сега, стари приятелю, искам да изляза от живота ти. Платено ми е до днешна дата и не желая повече усложнения. Дадох ти всичко, което мога и ако решиш да свириш на струната за старото войнишко приятелство, ще ти кажа къде да си я завреш.

— Ще ти се обадя.

— Когато пожелаеш. Ще отидем да обядваме, да вечеряме, можеш да ме поканиш на среща на ветераните от ескадрилата, каквото и да е. Само стой настрана от трудовото ми ежедневие.

Ал тръгна към вратата, спря по средата и се обърна.

— Беше забавно, Куче. Както казваха англичаните, колкото да поддържаме стария инструмент във форма.

— Ще пропуснеш най-интересното.

— Надявам се да си прав. — Ухили се и хвърли фаса си в един пепелник. — Между другото, говорих надълго и нашироко с Роланд Холанд.

— Така ли?

— Да кажем, че отново правя предположения. — Ал замълча и се ухили още по-широко. — Хлъзгаво животно си.

Когато затвори вратата, погледнах бележника, върху който бях драскал. Около думата „Ферис“ бях нарисувал кръгове, а покрай ръба на листа — преплетени петици и шестици. С името ги свързваха прави линии. От семенцето се появи стебло, но все още не можех да го определя. Станах и по навик хвърлих горните няколко листа от бележника в клозета, а документите на Ал изгорих в умивалника. После отидох да се срещна с моя човек за свръзка.

Френският премина в забързан испански, подчертан от почукването на показалеца му върху масата.

— Не. Съжалявам, мистър Кели. Това беше всичко. Нещата напълно излязоха от контрол.

— Какво каза О’Кийф?

На челото му бяха избили капчици пот, а по слепоочията му се стичаха вадички.

— Моля ви!

Виждах отражението си в огледалото зад него и то никак не можеше да ми достави радост. Човекът пред мен твърде дълго бе вкусвал само мекото на бизнеса, а сега бе научил какво е да си от другата страна. Преглъщаше с усилие, опитваше се да прикрие смущението си, като отпиваше от питието, но това не му помагаше. Реших да го изчакам.

— Приеми го като услуга — каза той накрая.

— Като услуга — повторих.

— Стоката е излязла от страната. Убитият куриер… я е поверил на някого. Човекът, наречен Фльор, подозира, че е отишла в онази книжарница в Сохо…

— Саймън Корнър?

— Да. Сега той е мъртъв. Но пратката не е намерена у него. Както и да е, това е дало възможност на английската полиция да открие свърталището на тайнственият Фльор. Както казват американците, сега там се вихри самият пъкъл. Може би ще успеят да разбият цялата структура. Финансовата загуба от тази пратка е прекалено голяма и никоя организация не би могла да я понесе. Няма да се съвземат, освен ако не я открият.

— Какво каза О’Кийф?

Мъжът отпи глътка от питието си и кимна бавно. След това остави чашата, попи устните си и ги облиза нервно.

— Поради някаква причина са решили да се насочат изцяло към теб. Хората са… предупредени. О’Кийф каза… да… да се махнеш.

— Нещата са извън контрол, така ли?

— Моля?

— Сега съм нещо като персона нон грата.

— Точно така, мистър Кели. По всичко може да се съди, че не ви остават повече от няколко дни живот, освен ако…

— Освен ако?

— Да. Освен ако… не предадете пратката.

— Значи по петите ми са пуснати истинските главорези?

— Боя се, че е така.

— Излиза, че сегашната ти среща с мен е била одобрена.

— Да.

— Тогава им кажи да вървят на майната си.

Когато не можеш да бягаш и не можеш да се криеш, правиш по малко и от двете и гледаш да държиш преследвачите на открито. Ако си в буренака, се правиш на бурен, а те са камъни; в камънака се правиш на камък, а те са бурени. Но гледаш те да се виждат, а не ти и винаги оставяш задната врата отключена, а също и няколко пилета, които да се разкудкудякат, ако дойде неканен посетител. Така можеш да излезеш в задния си двор, който познаваш до последното камъче и докато стигнат до теб, ако имаш късмет, можеш да се прехвърлиш в двора на съседите, който познаваш също толкова добре, и да започнеш всичко отначало. Но трябва да знаеш, че не кучето, което те гони, хапе най-лошо. Най-лошо хапе чуждото куче в двора на съседите, което те причаква отзад.

Пуснах телевизора, в продължение на петнайсет минути гледах глупави новини и го изключих.

Шарън Кас бе отишла да обядва и не успях да се свържа с нея. Оставих съобщение, че ще отида да я видя в апартамента и се изтегнах на канапето. Семенцето в ума ми порасна с още няколко сантиметра, но все още беше прекалено крехко, така че го зарязах и заспах.

Беше хубаво парти. Имаше само малък оркестър от десетима и няколкостотин души, пръснати из спретнатите двайсет стаи на таванския апартамент на С. К. Кейбъл.

Шумът на тълпата заглушаваше леката музика, удавяше я в басов смях и подрънкване на чаши и сякаш изобщо я нямаше. Плътта беше в изобилие — прозрачни блузи, главозамайващи деколтета и голи гърбове. Плът за продан. Докосни, за да я почувстваш, дръпни, за да видиш колко е твърда, бодни я с пръст, за да се убедиш, че пружинира. Телесните аромати се смесваха в една обща упойваща миризма, в която нямаше нищо индивидуално. Униформата на деня — полуголи, щръкнали цици. Без бельо. Прелъстително подчертани задници, похотливо спуснати клепачи. Мокри устни. Противникът — черните вечерни костюми, защото срещу един по-близък поглед към телесните издатини или отриване на изпъкнали гениталии с опаковано бедро те могат да снесат безценна информация, а дебелата дама с диамантените пръстени би могла да спомене в коя агенция да се обадиш, за да получиш роля.

— Знаех, че няма да ти хареса, Куче — каза Шарън.

— Не е толкова лошо.

— Да, ако можеш да понесеш секс-закачките.

— В момента няма нищо друго.

— Това е киноиндустрията.

— Това е всеки бизнес, котенце. Колко време ще трябва да останем тук?

Смехът й беше гърлен и тих.

— Мислех си, че всеки, който е прекарал известно време в Европа би трябвало да е свикнал с изискаността.

— Там са малко по-изтънчени в това отношение.

Шарън ми подаде чаша, която взе от подноса на една келнерка с вирнат нос.

— Какво не е наред, Куче?

— Няма нищо.

— Мадамите пак те гледат така.

— Да вървят на майната си.

— Тази вечер не си много общителен. — Тя докосна ръката ми и се усмихна. — Съжалявам. Не трябваше да те карам да идваш тук.

— Никой не може да ме накара да направя каквото и да било, ако сам не искам. — Засмях се и леко я дръпнах за косата. — Ще се оправя. Случиха се твърде много неща.

Шарън кимна към вратата.

— Ето го Лий. Той уговори англичанката за главната роля.

— Кейбъл и на него ли плаща?

— Докато стане филмът. Изборът е добър. Чудя се защо не се радва.

— Може би мисли за жени. Доста палав е. Моментът е подходящ да си устрои истинско пиршество.

— Всеки би могъл.

— Не обичам да се храня от общото корито, скъпа. По-добре е да си сам на маса.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

— Не. За теб се говори. — Оставих чашата си на подноса на минаващия келнер. — Кога ще ме запознаеш с годеника си?

— Ще се появи, когато е готов за това — отвърна Шарън разсеяно.

— Тип с изострено чувство за независимост — отбелязах аз.

— Да. Точно така.

— Някой трябва да го предупреди.

— Защо не опиташ ти?

— Нека сам си пази оная работа.

— Пак този неприличен език.

Когато я погледнах и видях замечтаната усмивка на лицето й, си припомних нещо друго и календарът в главата ми започна да се връща назад, годините отпадаха една по една. Семенцето вече бе пуснало листенце. Виждаше се и някакво число, но бе твърде далеч, за да може да се види.

Някой дойде и отвлече Шарън в другия край на стаята, а мястото й зае една руса красавица, на чиито въпроси се видях принуден да отговарям разсеяно, докато не дойде Мона Меримън, лъскава както обикновено, и не им каза да се чупят, защото съм бил изцяло неин. После, с присъщото си императорско величие, ме запозна с някакви свои приятели и най-накрая останахме сами.

— Моля? — попитах.

— Ти изобщо не ме слушаше!

— Извинявай, кукличке.

— Попитах какво е напипал Лейгън срещу теб.

— Знам ли?

Тя ме обърна така, че никой да не вижда лицето й и ме погледна замислено.

— Смятат ме за стара клюкарка, Куче, но преди да се захвана с печелене на пари бях дяволски добър репортер. Научил е нещо и иска да те накара да запълзиш в краката му.

— Остави това, Мона.

— Синко, казах, че съм била репортер. Хората от екипа ми продължават да ми носят интересни сведения.

Беше странна жена. Изведнъж лицето й престана да е отпуснато. Излъчваше сериозност и очакване, от очите й заискриха пламъчета.

— Мисли, че в Европа съм бил голям гангстер.

— Така ли е?

— Най-големият.

— А сега?

— Напуснах.

— Дявол да го вземе! Наистина ли?

Кимнах бавно.

— Той може ли да го докаже?

— Няма шанс.

— Сладур! С теб бих могла да свиря симфонии! Симфонии за пишеща машина.

— Недей. Има една друга музика, която е по-силна.

— И с повече стакато, предполагам.

— Щом ти харесва така…

— Чинели?

— Голям басов барабан, Мона.

— Кой го бие?

— Понякога човек непрекъснато има късмет. Хайде да отидем при другите.

— Не би отишъл там.

— Защо?

— Защото дойдоха Крос и Шийла Макмилън. Струва ми се, че развитието на нещата го смущава сериозно.

— Само че не е в състояние да ги промени, нали?

— Не. След като братовчедите ти се съгласиха на споразумението. — Мона стисна леко лакътя ми. — Ти успя да вдигнеш доста шум около всичко това.

— В служба на обществото.

— Доколкото успях да чуя, било е най-обикновен шум.

— Имаха нужда от него.

— Кученце, искам да те заведа в леглото.

— Аз не съм жребец, Мона.

— При всички случаи си по-добър от вибратор с две батерии.

— Ти си луда, скъпа. Питам се как ли се забавляваш? — засмях се и я прегърнах през раменете.

— Най-вече си играя с децата, които с удоволствие биха дали онези си работи, за да получат шанса, който имаш ти. Освен това знаят, че ще им дам материалчета за тетрадката със спомени.

— Тогава ме отпиши.

— Никога не съм те записвала, Куче. Хората от твоя тип са от друга ера.

— Проницателна путка си ти, нали?

— Това е най-милото нещо, което съм чувала от седмица. И е вярно. Много вярно. Може би затова те харесвам. А сега бъди разумно момче и изведи русокосата си красавица оттук. Глетчерът хвърля погледи насам и долавям всички признаци.

— Кой?

— Шийла Макмилън. Аз съм повече стара путка, отколкото ти си куче, така че мога да схвана за какво става дума.

Годините си казват думата. Бях уморен и раздразнителен, вече не ми беше забавно. Мислех си, че съм се махнал, но се оказа, че няма да е толкова лесно. Все едно да се събудиш и да си помислиш, че сънят, който току-що си сънувал, е истина, а после да видиш една друга стая, обляна в студена слънчева светлина ида разбереш, че е бил измама, че думите на съдията са били истински и че след малко ще чуеш стъпките по коридора, ще почувстваш ножиците, с които отрязват крачолите ти и ще усетиш бръснача, с който обръсват малкия кръг на главата ти. Можеш да почакаш още малко и те ще сложат качулката с металния електрод на главата ти, после някой ще дръпне шалтера и през всичките ти тъкани като мигновена болезнена вълна ще премине електричеството и можеш да кажеш „сбогом“ завинаги.

Или пък в този момент животът и спомените се ускоряват дотолкова, че преживяваш цял един живот, пълен с абсолютна агония, докато усещаш миризмата на опърлена плът и болката на мускулите, сгърчени в ужасни спазми? Наистина ли е така?

Може би съм виждал как умират хора твърде често. Може би съм очаквал реда си повече пъти, отколкото трябва. Не бива да мислиш за такива неща. Или мислех за някой друг? Някога вярвах, че си отиват спокойни, давайки си сметка, че им е дошло времето и с радост се отървават от всички неща, довели до този последен миг. Двама от тях дори ми се усмихнаха, защото си даваха сметка, че колелото ще се завърти и неизбежно ще дойде и моят ред. Бях оцелял по-дълго от останалите, но сега бе дошло време за деветия удар, резултатът беше предрешен, никой не пазеше вратата, а аз трябваше да изпълня удара пред враждебно настроени трибуни.

С топката Кели. Забрави Кейси. Сега е ред на Кели.

— За какво мислиш? — попита ме Шарън.

— Питам се защо, по дяволите, не си сложиш някоя дреха.

— Сред всички присъстващи жени аз съм една от най-прилично облечените.

— С тази тясна рокля и без никакво бельо?

— Откъде знаеш? Още не си ме опипал.

— Виждам през нея, скъпа.

— Харесва ли ти? — Тя се усмихна пресилено.

— Прекрасно е, така че изчезни.

Шийла ми подаде чаша кафе, сложи лъжичка захар и наля мляко.

— Ненавиждаш ме заради девствеността ми?

— Глупости. След известно време ще ти стане като гумена.

— Медицинските изследвания говорят друго.

— Ще атрофира, защото не я употребяваш — отвърнах аз.

Показа ми странната си усмивка, обърна се и седна срещу мен, като демонстративно кръстоса крака. Роклята й се разтвори, откривайки прекрасната й плът. Очите й също се засмяха.

— Колко жени си имал, Куче?

— Много. — Отпих от кафето и си изгорих езика.

— А девственици?

— Много.

— Колко?

— Що за въпроси са това? Хайде…

— Да позная ли?

— Десетина. Нямам навика да си играя с девственици. Всички те са случайност на природата.

— Боли ли?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Добре, пищят ли?

Пак изгорих устата си и оставих кафето, за да запаля цигара.

— Когато спят с мен, всички пищят. — Помислих си, че това ще я накара да млъкне, но не познах.

— Имам предвид първия път.

И цигарата ме опари. Дръпнах още веднъж и я угасих.

— Не. Винаги, когато разбера, че не са разпечатани, се връщам към класиката. Поне досега им е харесвало и са пищели за още. Познавам всички трикове, всички техники, всички нюанси отначало докрай. Проклет да съм, ако те подготвя, за да паднеш в лапите на някой друг.

— И аз знам някои неща.

— Да. Чух какво разказа на Раул онзи ден.

— Ревнуваш ли?

— Не. Дори се възхищавам на отношението ти. Проявяваш пълно разбиране. Защо не оставиш твоя човек да те отвори и да се свърши веднъж завинаги?

— Защото може да е умрял. — Каза го толкова простичко, че трябваше да се досетя.

— През войната?

— Да.

— В Европа?

Шарън кимна и отпи кафе.

— Кога го видя за последен път?

— В деня, когато замина. Тогава се сгодихме. Нямаше време за нищо друго и той ми даде това. — Тя вдигна ръката с евтиния меден пръстен.

— Съжалявам, скъпа.

— Няма нищо.

— Обичаше ли го?

— Винаги съм го обичала.

— Получаваш ли писма?

— Не.

— Колко време смяташ да го чакаш?

— Докато не се уверя, че е мъртъв.

— А дотогава?

— Ще играя по своите правила. С техниките и нюансите.

Дръпнах стола си и станах.

— Не му остава много време — отбелязах.

— Да, зная.

Навън прогърмя светкавица и аз погледнах през френския прозорец към тлъстия град, който се стелеше долу. Фаровете на колите прорязваха тъмнината, клаксоните настояваха да им се направи път, а малки черни фигурки се щураха насам-натам между червените и зелените светлини на кръстовищата — още едно непреодолимо задължение на мишките, уловени в бетонената джунгла на града.

— Кога екипът ще тръгне за Линтън? — попитах.

— В края на седмицата ще търсят подходящи места.

— Ти ще пътуваш ли?

— Трябва.

— Старата къща на плажа…

— Да?

— Ще бъда там.

— Куче…

Обърнах се и я видях изправена пред стола. Роклята беше свлечена като локва в краката й и тя бе като самата гола красота. В корема ми всичко се сви на топка, а след това започна да ме боли. На слабата светлина отново ми се строи неуловима и мокра, с великолепни бедра и изправени гърди, само че виждах зъбите й и не можех да реша дали се смее или усмихва. Реших, че се смее. Грабнах шлифера и шапката си, ухилих й се и тръгнах към вратата.

Отново валеше. Нощното одеяло от тъмнина и мъгла изрязваше сградите от полезрението като с някакъв мек, мазен нож, заглушаваше лъвския рев на града и го превръщаше в гневно ръмжене, прекъсвано от раздразнения писък на клаксоните по кръстовищата, на които все още светеше жълто. По улиците покрай почти празните автобуси се движеха автомобили, които сякаш не искаха да стигнат до местоназначението си, а малкото хора по тротоарите се свиваха под стрехите или чадърите си, или просто вървяха с наведени глави, без да ги интересува накъде отиват.

Смешен град — помислих си. В него имаше само две посоки — напред и напряко. Някой го бе планирал под прави ъгли. В него нямаше кръгове, както в Лондон, той не се огъваше и виеше, не изпразваше червата си като Рим, Париж или Мадрид… В него имаше само север, юг, изток и запад, освен ако не стигнеш до място, където са забравили посоките и те отпращат към Гринидж Вилидж, Бруклин или някъде другаде. Но когато попиташ за Града, това означава Манхатън — главата на световния октопод, претъпкан с компютри, сейфове и пари, където има големи богаташи и малко бедняци и е пълно с идиоти, които се мъчат да направят от богатите бедни и от бедните богати, като се надяват да оберат гласовете им, без и през ум да им минава, че това е невъзможно. Или си богат, или беден, така че забавлявайте се колкото можете, граждани. Ако искате можете и да скимтите, но не забравяйте, че от това няма никаква полза. Бедните се опитват да вземат, богатите — да задържат, така че всеки, който има, ще продължи да има, защото само идиотите остават бедни. Както живите са живи, а мъртвите — мъртви.

Странно е да си умрял. Цивилизацията се подхранва от мъртвите. Цели култури, религии, дори и правителства процъфтяват благодарение на тях. Но единственото, което правят мъртвите е, че вонят. Живите могат да ти навредят. А мъртвите понякога миришат предварително.

И тази миризма ми беше позната. Беше на стотина метра зад гърба ми и не изчезваше. След още няколко пресечки щеше да се приближи повече.

Видях го, след като оставих Шарън и тъкмо се чудех какво е станало с всичките тези познания за джунглата, които предполагах, че притежават. Дявол да го вземе, цялата история беше нагласена — отначало докрай. Бях подготвил още трима, в случай, че забележеха първия. Бяха тръгнали по първоначалната диря. С помощта на измислените от мен сигнали за връзка с моя човек установих, че всичко е чисто, така че нямаше защо да се безпокоя, ако някой ме следи.

По петите ми беше само един.

Донякъде приличаше на мен, но не съвсем. Той не познаваше града. За него всички градове бяха еднакви. За мен — не. Тухлите и бетонът за мен бяха друг свят и аз го поведох през плетеницата, докато не стигнах до дупката в стената, а когато стигна и той, вече го чаках.

Беше почти толкова бърз и предпазлив, но точно в тази малка разлика се крие и разликата между живота и смъртта. Пистолетът беше в ръката му, но и аз държах своя. Когато оловото от такъв едър калибър като моя удари плът, прави огромна дупка, може дори да отнесе част от гръбначния стълб. Куршумът те хвърля на метър назад, превит на две и ти остава живот, колкото да си пожелаеш да умреш по-бързо. Когато взех пистолета от ръката му, го погледнах и казах тихо:

— Остават ти десетина минути, но те ще са най-лошите в живота ти. Искаш ли да ги съкратя, или предпочиташ да те оставя да се мъчиш?

Той успя да се усмихне криво, целият изпоцапан в кръв и лиги. Лежеше и се съвземаше от първоначалния шок и знаеше какво ще стане, когато само след десетина секунди нервните му окончания ще регистрират ужасната болка.

— Ел Лобо — каза той.

— Убих Ел Лобо преди десет години — обясних му аз.

— Кучето?

Кимнах.

Той дръпна спусъка на несъществуващ пистолет.

— Още веднъж — казах.

Той поклати глава.

— Кой?

Типът се усмихна и направи отрицателен знак, така че отново му показах голямата черна дупка на пистолета си и за миг му се прииска да ми каже, но закъсня съвсем малко. Изстрелът се заглуши в тлъстината по корема му и аз си спомних останалите — също и Лий във ваната. Малко преди да умре му казах:

— Сбогом, глупако.

Изправих се, когато една жена започна да пищи на балкона си, а полицейските сирени виеха нагоре по улицата.

Преди да си тръгна, за всеки случай погледнах обувките му. Бяха кафяви.